Том Кланси
Безпощадно (25)

23.
Алтруизъм

— Къде съм? — попита почти неразбираемо Дорис Браун.

— В моята къща — отвърна Санди.

Тя изгаси нощната лампа и остави настрана книгата, която четеше от няколко часа.

— Как съм попаднала тук?

— Доведе те един приятел. Аз съм медицинска сестра. Лекарят е долу и приготвя закуската. Как се чувстваш?

— Ужасно. — Тя затвори очи. — Главата ми…

— Това е нормално, макар че наистина е болезнено.

Санди стана, приближи се и докосна челото на момичето. Нямаше температура и това бе добре. Медицинската сестра напипа пулса. Той се чуваше отлично и биеше равномерно, макар все още бързичко. От болезнено стиснатите очи на Дорис Санди се досети, че продължителната липса на наркотици вероятно й се е отразила доста неприятно, но това също бе нормално. Момичето миришеше на пот и повръщано. Бяха се опитали да я поддържат чиста, но безуспешно. Пък и в сравнение с другите й мъки тази едва ли й правеше впечатление. Поне засега. Кожата на Дорис бе пожълтяла и отпусната, сякаш човекът в нея се бе смалил. От пристигането си в къщата момичето бе загубило около шест-седем килограма. Това само по себе си не бе чак толкова лошо, но слабостта все още пречеше на Дорис да забележи ремъците, които придържаха краката, ръцете и кръста й към леглото.

— Колко време?

— Почти седмица. — Санди взе една кърпа и избърса лицето й. — Доста ни изплаши.

Последното бе твърде меко казано. Втората от седемте конвулсии на Дорис почти бе изкарала ума както на медицинската сестра, така и на лекарката. Последният пристъп — седми поред — бе преминал още преди осемнадесет часа, и то без сериозни последици. Пациентката им вече се възстановяваше. Ако имаха късмет, всичко лошо вече бе зад гърба им. Санди даде на Дорис малко вода.

— Благодаря — каза момичето със слаб глас. — Къде са Били и Рик?

— Не ги познавам — отвърна Санди.

На практика това беше вярно, тъй като тя винаги прескачаше имената в статиите на местните вестници. Сестра О’Тул постоянно си повтаряше, че всъщност не знае нищо. Това се оказа ефикасна вътрешна защита. Чувствата й бяха толкова объркани, че ако се бе заела да ги изследва, само щеше да се оплете още повече в тях. Така или иначе сега нямаше време да гледа фактите в очите. Сара твърдеше същото. Сега бе време да се съобразява единствено с формата на нещата, не и със съдържанието им.

— Да не би да са онези, които са те подредили така?

Дорис бе напълно гола, ако не се смятаха ремъците на ръцете й и голямата пелена, използвана при пациенти, неспособни сами да удовлетворяват физиологичните си нужди. Ужасяващите белези по гърдите и тялото й вече изчезваха. Чудовищните синьо-черни и червено-виолетови петна и резки избледняваха и се превръщаха в едва забележими жълто-кафяви отоци. Тялото на Дорис се опитваше да се излекува. „Тя е толкова млада — помисли си Санди — и има достатъчно време да оздравее както от външните, така и от вътрешните рани.“ Инфекциите в организма вече се огъваха под влиянието на огромните дози антибиотици. Треската бе преминала и сега тялото се занимаваше с по-земни задачи.

Дорис обърна глава и отвори очи.

— Защо правите това за мен?

Отговорът на този въпрос бе лесен:

— Аз съм медицинска сестра, госпожице Браун. Работата ми е да се грижа за болни хора.

— Били и Рик — спомни си отново Дорис. За нея паметта бе доста разпокъсано и несигурно нещо, главно болезнени преживявания.

— Няма ги тук — увери я сестра О’Тул. Тя замълча за момент, преди да продължи, и за свое учудване откри задоволство в собствените си думи: — Не мисля, че отново ще те безпокоят. — „В погледа й почти проблесна разбиране“ — помисли си Санди. Почти. Това бе окуражително.

— Трябва да стана. Моля те… — Тя се размърда и тогава забеляза ремъците около китките и глезените си.

— Добре, чакай малко. — Санди ги разкопча. — Мислиш ли, че ще успееш да се изправиш?

— … опитам — изпъшка Дорис.

Тя успя да се надигне на около тридесет градуса преди тялото й да я предаде. Санди й помогна да седне, но момичето не можеше да държи главата си изправена. Ставането на крака се оказа още по-трудно, но банята бе близо, пък и самочувствието, което щеше да донесе посещението й на Дорис, си струваше усилията. Санди й помогна да седне и без да я пуска, започна да мие лицето й с една ръка.

— О, напредваме — забеляза от вратата Сара Роузън.

Санди се извърна и с усмивката си съобщи какво е състоянието на пациентката им. След като свършиха с измиването, двете жени облякоха Дорис с един халат и я върнаха в спалнята. Докато Санди сменяше чаршафите и пелената, Сара помогна на пациентката им да изпие чаша чай.

— Днес изглеждаш доста по-добре, Дорис — каза д-р Роузън.

— Чувствам се отвратително.

— Няма нищо, Дорис. Преди подобрението винаги има тежки моменти. Вчера например въобще не усещаше нищо. Мислиш ли, че ще успееш да преглътнеш филийка препечен хляб?

— Толкова съм гладна.

— Още един добър признак — забеляза Санди.

Изражението на Дорис бе толкова ужасно, че и лекарката, и сестрата почувстваха режещата болка в главата й. Днес щяха да я лекуват само със студени компреси. Бяха прекарали цяла седмица в изцеждане на наркотиците от организма й и щеше да е глупаво отново да ги вкарат там.

— Отпусни глава назад.

Дорис се подчини и облегна тил в подплатения с възглавници стол, купен от Санди на една разпродажба на старо. Очите й се затвориха, а крайниците й бяха толкова слаби, че просто се отпуснаха безпомощно върху облегалките. Сара започна да я храни, а Санди — да сресва косата й. „Мръсна е и трябва да се измие, но засега сресването ще помогне“ — каза си сестра О’Тул. Санди знаеше от опит, че болните придават изключително значение на външния си вид, и затова се стараеше да го подобри. Трепването на Дорис минута по-късно я изненада.

— Жива ли съм? — попита тя с удивителна тревога в гласа.

— Можеш да си сигурна, че е така — отвърна с усмивка Сара и премери кръвното й налягане. — Сто двадесет и две на седемдесет и осем.

— Отлично! — възкликна Санди. Това беше най-добрият показател през цялата седмица.

— Пам…

— Какво за нея? — попита Сара.

Дорис замълча за момент. Все още не можеше да разбере дали е на този или на онзи свят и ако е на онзи, в коя точно негова част се намира.

— Косата… когато бе мъртва… сресах й косата.

„Боже милостиви“ — възкликна мислено Сара. Сам й бе разказал тази част от патологичния доклад през една тъжна вечер в дома им в Грийн Спринг вали. Не бе казал нищо повече. Нямаше и нужда. Снимката на първа страница на вестника бе напълно достатъчна. Д-р Роузън докосна лицето на пациентката си възможно най-нежно.

— Кой уби Пам, Дорис?

Сара си мислеше, че може да зададе този въпрос, без да увеличи болката на пациентката си. Оказа се, че греши.

— Рик и Били, и Бърт, и Хенри… я убиха… гледахме…

Момичето се разплака и стоновете й само усилиха жестоката болка в главата. Сара отдръпна препечената филийка, защото можеше да предизвика гадене.

— Накарали са ви да гледате?

— Да… — Гласът на Дорис сякаш идваше от отвъдното.

— Да не мислим за това.

Сара докосна бузата на момичето и тялото й потрепери от гробовен хлад.

— Ето! — каза весело Санди с надеждата да я откъсне от мрачните мисли. — Сега е много по-добре.

— Изморена.

— Добре, веднага те връщаме обратно в леглото, скъпа.

Двете жени я преместиха. Санди не съблече халата от раменете й и сложи леден компрес върху челото. Дорис заспа моментално.

— Закуската е готова — прошепна Сара на сестрата. — Можеш да не закопчаваш ремъците.

— Сресвала й косата? Какво беше това? — попита Санди, докато слизаха по стълбите.

— Не съм чела доклада…

— Видях снимката, Сара. Онова, което са направили с нея — името й бе Пам, нали? — е ужасно. — Санди бе много уморена, за да може да си спомня всичко.

— Да, тя също ми бе пациентка — отвърна д-р Роузън. — Сам каза, че гледката наистина е била отблъскваща. Странното било, че след смъртта на Пам някой е сресал косата й. Предполагам, че е била Дорис.

— Разбирам — каза Санди и извади мляко за сутрешното кафе от хладилника.

— А аз не — отвърна гневно д-р Роузън. — Не разбирам как човешки същества могат да вършат подобни неща. Само няколко месеца са делели Дорис от смъртта. Малко закъснение, и…

— Учудих се, че не я изпрати в болницата — забеляза Санди.

— След случилото се с Пам подобни рискове биха означавали…

О’Тул кимна.

— Да, Джон щеше да бъде застрашен. Това разбирам аз.

— Какво?

— Убили са приятелката й и са я накарали да гледа… Всичко, което са й причинили… За тях тя е била просто предмет!… Били и Рик — каза на висок глас Санди, без да го осъзнава.

— Бърт и Хенри — поправи я Сара. — Не мисля, че другите двама вече ще причинят някому зло.

Двете жени се спогледаха над чиниите със закуска. Мислеха си едно и също нещо, макар и да бяха леко шокирани от откритието, че въобще могат да имат подобни мисли и още повече — да ги смятат за нещо естествено.

— Точно така.

 

 

— Претърсихме всеки скитник на запад от „Чарлз стрийт“ — каза Дъглас на лейтенанта си. — Един от хората ни беше намушкан. Нищо сериозно, но скитникът вече е на сухо в отрезвителя. Върху няколко други пък повръщаха — продължи с усмивка сержантът, — но въпреки това не знаем нищо. Той не е на улицата, Ем. За цяла седмица не се е случило нищо ново.

И това беше самата истина. Макар и учудващо бавно слухът все пак се бе разпространил по улиците. Пласьорите бяха станали мнителни почти до границите на параноята. Тази мнителност може би бе или не бе причината никой от тях да не загуби живота си през последната седмица.

— Все още е там, Том.

— Може и да си прав, но не прави нищо.

— Значи целта му са били Фармър и Грейсън — забеляза Райън, без да откъсва поглед от сержанта си.

— Не си вярваш, нали?

— Не, не си вярвам, но не ме питай защо. Не мога да ти кажа.

— Нямаше да е зле, ако Шарън ни помогнеше с нещо. Той е доста добър при залавянето на пласьори. Помниш ли онзи арест, който извърши заедно с бреговата охрана?

Райън кимна.

— Наистина беше добър удар, но напоследък нещо издиша.

— Ние също, Ем — забеляза сержант Дъглас. — Единственото сигурно нещо, което знаем за този човек, е, че е бял, носи нови гуменки и е много силен. Не знаем колко тежи, колко е висок, какъв му е мотивът, каква кола кара.

— Мотив. Знаем, че нещо го е вбесило. Знаем, че е специалист по убийствата. Знаем, че е достатъчно безмилостен, за да убива единствено за да прикрие целта си… Освен това е търпелив. — Райън се облегна. — Достатъчно търпелив, за да си позволи почивка?

Том Дъглас обаче имаше по-тревожеща идея.

— Достатъчно умен, за да смени тактиката си.

Това беше неприятна перспектива и Райън се замисли над нея. Ами ако бе видял претърсванията на бездомниците? Ами ако бе решил, че една тактика не може вечно да бъде печеливша? Ами ако бе изтръгнал някаква информация от Уилям Грейсън и сега тя го водеше в друга посока? Може би дори извън града? Ами ако не успееха да разрешат тези случаи никога? Райън мразеше да оставя случаите си неприключени и за него това си беше чиста професионална обида, но, от друга страна, трябваше да се подготви за всяка възможност. Въпреки многобройните разпити по улицата бяха успели да открият един-единствен свидетел. Вирджиния Чарлз обаче бе толкова травматизирана от случилото се с нея, че думите й звучаха неправдоподобно. Нещо повече — те противоречаха на заключенията на експертите. Заподозреният трябваше да е по-висок, отколкото го описваше жената, по-млад и със сигурност як като бик. Той не бе бездомник, макар и да се маскираше като такъв. Тези хора бяха незабележими. Нима човек можеше да опише бездомно улично псе?

— Невидимият — каза тихо Райън и най-после даде име на случая. — Трябвало е да убие госпожа Чарлз. Знаеш ли с кого си имаме работа?

Дъглас изсумтя.

— С човек, когото не искам да срещам насаме.

 

 

— Три групи за обезвреждането на Москва?

— Разбира се, защо не? — учуди се Захариас. — Там е политическото ви ръководство, нали? Освен това е огромен координационен център. Дори и да успеете да измъкнете Политбюро, по-голямата част от политическото и военното ви командване ще остане…

— Имаме си начини да спасим важните хора — възрази наранената професионална и национална гордост на Гришанов.

— Разбира се — едва не се изсмя Робин и руснакът го забеляза. Една част от него се чувстваше обидена, но другата го поздравяваше, че е успял така добре да предразположи американския полковник. — Коля, ние също разполагаме с подобни планове. В Западна Вирджиния за конгресмените е построено укритие, не по-малко луксозно от „Риц“. В базата „Андрюс“ 1-ва хеликоптерна ескадрила в пълна бойна готовност. Ще повярваш ли обаче, ако ти кажа, че хеликоптерите не могат да прелетят цялото разстояние на отиване и връщане, без да презаредят с гориво? Никой не се е замислил по този въпрос, когато са избирали мястото за укритието, защото решението е било политическо. И още нещо любопитно. Ние никога не сме изпробвали системата си за евакуация. А вие вашата?

Гришанов седна на бетонния под до Захариас и опря гръб о мръсната стена. Николай Евгениевич сведе поглед и поклати глава. Току-що бе научил още нещо от американеца.

— Виждаш ли? Виждаш ли защо говоря, че никога няма да избухне война помежду ни? Ние си приличаме! Не, Робин, ние също никога не сме изпробвали системата за евакуация на Москва още откакто бях дете. Нашето голямо убежище е в планината Жигули. То представлява голям камък — не е планина, а нещо като огромен… балон? Не знам точната дума, но представлява наистина голям каменен кръг, идващ от центъра на Земята.

— Мегалит? Като Каменната планина в Джорджия?

Гришанов кимна. Тайните, чути от този човек, нямаше да излязат от лагера.

— Геолозите твърдят, че скалата е невероятно твърда. Пробихме тунел в нея още в края на петдесетте години. Лично аз съм ходил там два пъти. Помагах при строежа на помещенията за противовъздушната отбрана. Плановете ни са — и това е самата истина, Робин — да придвижим хората си дотам с влак.

— Това няма да има значение. И без това го знаем. Щом знаеш местонахождението на скривалището, въпросът опира до това колко бомби да хвърлиш отгоре му. — Американецът вече бе изпил сто грама водка. — Вероятно и китайците го знаят, но те и без това ще атакуват Москва, особено ако решат да действат с изненада.

— Значи три групи?

— Поне аз бих го направил така. — Робин разпери крака около въздушно-навигационната карта на Югоизточния Съветски съюз. — От тези три бази тръгват три вектора. Във всяка група има по три самолета. Два бомбардировача и един прикриващ. Прикриващият води. Разполагаме трите групи на една линия на приблизително такова разстояние. — Робин очерта приблизителните курсове на картата. — Оттук започва спускането. Прекарваме ги през тези долини и когато стигнат равнината…

— Степта — поправи го Коля.

— Вече са минали през първата ви защитна линия, нали? Летят ниско, на около сто метра. В началото вероятно няма дори да задействат радарите. Въпросът е какво ще направят вашите специално обучени хора.

— Не те разбирам, Робин.

— Над Москва има ли нощни полети на гражданската авиация?

— Разбира се.

— Вземи един бомбардировач, остави осветлението му включено, монтирай примигващи светлини в долната част на корпуса, и ето че получаваш граждански самолет.

— Какво, какво?

— Навремето имахме и такава идея. Мисля, че все още има една такава ескадрила… май беше в Пиза. По онова време обаче В-47 бяха базирани в Англия. Тъй като човек трябва да се застрахова срещу всяка възможност, това беше един от нашите планове в случай на нападение от ваша страна. Наричаше се ДЖЪМПШОТ и бе един от специалитетите на Льо Мей. Сега сигурно вече събира прах в досиетата. Целите ни бяха Москва, Ленинград, Киев и Жигули. Към всяка щяха да се насочат три самолета с по две бомби всеки. Трябваше да унищожим цялото ви политическо и военно командване. С „граждански“ самолети!

„И са щели да успеят“ — помисли си Гришанов и потръпна. При правилно избрано време и правилно избран курс… бомбардировачът се появява замаскиран като граждански самолет. Макар и по време на криза илюзията за нещо нормално щеше да бъде пропускана без много церемонии. Хората щяха да търсят необичайното. В крайна сметка вероятно поделението на противовъздушната отбрана щеше да вдигне един самолет, управляван от новобранец, за да могат старите да се наспят. Той щеше да се приближи на около хиляда метра, но през нощта… през нощта разумът вижда онова, което му казва мозъкът. Премигващи светлини в долната част на корпуса — разбира се, че е граждански самолет. Нима бомбардировачите се осветяват? КГБ никога не бе разглеждал такъв оперативен план, нито пък бе мислено за евентуално противодействие. Колко ли още тайни щеше да му разкрие Захариас?

— Както и да е. Ако бях Джон Китаеца, нищо чудно да избера именно този начин. Ако пък страдат от липса на въображение, могат да поемат риска на директната атака. Над този релеф няма да им е особено трудно. Вероятно една от групите им ще бъде просто диверсионна. Истинската им цел е по-близо от Москва и ще изберат този вектор, като летят на голяма височина. Някъде тук — посочи Захариас — ще направят рязък завой и ще ударят. Какво ще ударят ли? Можеш да си избереш. Наоколо има доста на брой съблазнителни цели. Вашият шанс е изтребителите ви да не ги изпускат нито за миг, нали?

— Да.

— Останалите две групи ще нахлуят от друга посока и ще се спуснат ниско над земята. Едната от тях ще успее да ви премине. Разигравали сме вариантите милиони пъти, Коля. Познаваме радарите ви, знаем къде са базите ви, къде държите самолетите си, как обучавате хората си. Не сте чак толкова трудни за побеждаване. На всичко отгоре китайците са се учили от вас, нали? Те знаят наизуст доктрината ви и въобще всичко.

Тонът на Захариас казваше повече от думите му. Той говореше искрено. И това бе човек, пробивал северновиетнамската противовъздушна отбрана над осемдесет пъти. Осемдесет пъти.

— И как да…

— Да се защитаваш ли? — Робин повдигна рамене и отново се наведе да огледа картата. — Ще са ми нужни по-добри карти, но на първо време трябва да огледаш всички възможни места за проникване. Не забравяй, че бомбардировачът не е изтребител. Той въобще не е добър в маневрирането, особено пък на малка височина. Най-голямата грижа на пилота е да не разбие самолета в земята. Не знам за теб, но мен лично това ме изнервя. Така че бомбардировачът ще трябва да намери удобна за маневриране долина. Особено пък през нощта. Ще сложите изтребителите си тук. Земните радари пък разполагате ей там. Не ви трябват никакви чудеса на техниката, а просто звънец, който да звънне, щом мине самолетът. Подготвяте си нещата така, че да го ударите точно на излизане.

— Искаш да дръпна противовъздушната си отбрана назад? Не мога да го направя!

— Противовъздушната отбрана се разполага там, където ще върши работа, Коля, а не върху пунктираната линия на картата. Или пък много ти се е прияла китайска кухня? Това винаги ви е било слабост. Освен това по този начин общата дължина на линията се намалява. Не съм ли прав? Пестите пари и техника. Не бива също да забравяш, че и противникът ти познава психиката на пилотите. Възможно е да пуснат камуфлажни самолети с цел да изкарат хората ви от прикритието. Ние например разполагаме с купища радарно ехо, което смятаме да използваме. Имай го предвид. Ти контролираш хората си. Те ще стоят по местата си, докато нямаш наистина основателна причина да ги извадиш оттам…

Полковник Гришанов бе изучавал професията си в продължение на двадесет години. Той се бе ровил не само из документите на Луфтвафе, свързани с разпитите на пленници, но и в секретната информация за линията „Камхубер“. Чутото току-що му звучеше толкова невероятно, че той едва не хвана манерката с водка. Това не беше разузнавателна сводка, нито пък пропуск за академията „Ворошилов“. Това беше книга. Наистина строго секретна, но книга: „Възникване и развитие на американската бомбардировъчна доктрина“. Тази книга можеше да му донесе направо маршалски звезди, и то благодарение на американския му приятел.

 

 

— Предлагам всички да останем тук — каза Марти Йънг. — Днес ще стрелят здраво, при това с истински амуниции.

— Звучи разумно — съгласи се Дъч. — Лично аз съм свикнал куршумите да не приближават на повече от двеста метра от мен.

— И ако може да се движиш с четиристотин възела, нали? — подкачи го Гриър.

— Нямам нищо против, Джеймс — отвърна Максуел.

Стояха зад земно укритие — официалното название на купчината пръст, намираща се на двеста метра от лагера. Изгледът оттук не беше много добър, но двама от петимата имаха авиаторски очи и знаеха къде да гледат.

— От колко време напредват?

— От около час. Ще нападнат всеки момент — прошепна Йънг.

— Нищо не чувам — отвърна също шепнешком адмирал Максуел.

Самият лагер се различаваше доста трудно. Сградите се виждаха единствено заради идеално правите си контури — нещо, което поради една или друга причина природата мрази. Ако се вгледаше по-упорито в тях, човек можеше да различи прозорците. Издигнатите едва днес вишки за пазачите също бяха много трудно забележими.

— Ще използваме няколко фокуса — уведоми ги Марти Йънг.

— Всички от момчетата ще получат таблетки с витамин A, което ще подобри зрението им през нощта с няколко процента. Все пак е нещо, нали? Трябва да използваме всяка възможност.

Чуваха единствено шума на вятъра във върховете на дърветата. Около петимата мъже, притаили се в гората, витаеше някаква сюрреалистична атмосфера. Свикналите с тихото бръмчене на самолетния двигател и бледите светлини на уредите Максуел и Йънг автоматично оглеждаха между дърветата за неприятелски самолет. Макар и приковани на земята, те имаха чувството, че се носят из небесата, и горяха от нетърпение да видят нещо необичайно.

— Ето!

— Никак не е добре, ако си го видял да мърда — забеляза Максуел.

— Сър, в ЗЕЛЕН ЧИМШИР няма паркинг, пълен с бели коли — възрази гласът.

Бягащата сянка бе забелязана точно на фона на колите, и то единствено от Кели.

— Предполагам, че сте прав, господин Кларк.

Досега радиото, стоящо на купчината, ловеше само атмосферни смущения. Внезапно от него прозвучаха четири дълги сигнала. Отговорът бе предаден с къси сигнали — първо един, после два, три и четири.

— Момчетата са на мястото — прошепна Кели. — Запушете уши. Най-старшият гранатометчик ще стреля, когато е готов, и това е сигнал за атаката.

— По дяволите — обади се Гриър и скоро съжали за това.

Първото нещо, което чуха, бе приглушеното пърпорене на хеликоптер. То трябваше да предизвика обръщане на глави в неговата посока и макар всички да знаеха плана до най-малката подробност, номерът успя. Кели бе доволен, че главите на останалите се обръщат, тъй като все пак по-голямата част от плана бе негова.

Джон си помисли, че е уловил проблясването от боядисаната със светещ тритий цев на гранатомета, но лесно можеше да се е объркал с някоя светулка. Той забеляза бледата светкавица на първия изстрел. След по-малко от секунда в основата на първата кула се появиха бяло-червено-черните пламъци, предизвикани от гранатата. Внезапният остър гърмеж накара хората около него да подскочат, но Кели не ги забеляза. Вниманието му бе приковано в кулата, където в момента би трябвало да „умират“ хора. Ехото още не бе успяло да проникне между боровете, когато и останалите три кули бяха сполетени от същата участ. Пет секунди по-късно миниоръдията на хеликоптерите вече сипеха огън от около петдесет метра височина. Гранатометчиците вече сипеха през прозорците гранати с бял фосфор и след минута способността за виждане през нощта стана безполезна.

— Божичко!

Пламтящият в бараките фосфор чудесно осветяваше сипещия се по входовете огън от небето и правеше гледката още по-ужасяваща.

— Да-а — каза Кели високо, за да бъде чут. — Всеки, който е останал вътре, вече се е превърнал във въглен. Онези пък, които се имали достатъчно ум, за да побегнат към вратата, са били посрещнати от огъня на хеликоптера. Щрак.

Докато едната част от морските пехотинци продължаваше да излива огън срещу помещенията на охраната и административните сгради, другата атакуваше затвора. Сега иззад бойните хеликоптери се появиха двата спасителни и кацнаха близо до главния портал. Половината от нападащите пехотинци зарязаха стрелбата и се разгърнаха около кацналите хеликоптери. Една от двете висящи във въздуха машини започна да кръжи над лагера като овчарско куче в търсене на вълци.

Появиха се и първите морски пехотинци, влачещи мнимите затворници. Кели видя, че Ървин стои на оградата и прилежно проверява и брои хората. Сега вече се чуваха викове. Мъжете крещяха имена и номера, които почти се заглушаваха от мощния рев на хеликоптерите. Последни се качиха гранатометчиците. Хеликоптерите се издигнаха.

— Бързичко се справиха — прошепна Ритър.

След момент двата бойни хеликоптера поставиха точка на операцията с няколко допълнителни експлозивни устройства.

— Петнадесет секунди по-бързо от уреченото — осведоми го Кели и погледна часовника си.

— Ами ако нещо не мине както трябва, господин Кларк? — попита Ритър.

По лицето на Джон се изписа дяволита усмивка.

— По време на тази тренировка се случиха няколко „непредвидени“ неща, сър. Четирима от хората ни бяха „убити“. Предполагам, че има и един-два счупени крака…

— Чакайте малко, да не искате да кажете, че има вероятност…

— Искате ли да ви обясня? — каза Кели. — Снимките не ни дават основание да предполагаме, че в близост до лагера има някакви хора. По тези хълмове не се развива селскостопанска дейност. За тазвечерното учение аз напосоки елиминирах четирима от нашите. Да кажем, че са си счупили крак. Ако не сте забелязали, тези хора бяха внесени и изнесени от лагера. Трябва да сме изцяло застраховани. Сър, аз не очаквам никакви усложнения и излишно натоварих учението просто за да бъдем сигурни.

Ритър кимна, очевидно впечатлен.

— Очаквах, че тази вечер всичко ще мине точно по плана.

— В истинска бойна обстановка нещата често се объркват и реших да си позволя тази волност. Така всеки човек е подготвен да извърши поне една допълнителна задача. — Кели се почеса по носа. Той също бе нервен. — Въпреки по-големите усложнения тази вечер вие бяхте свидетел на една успешно проведена операция. Ще успеем, сър.

— Господин Кларк, вие ме спечелихте за делото — каза офицерът от оперативния отдел на ЦРУ и се обърна към другите: — А как е уреден въпросът с медицинската помощ?

— Когато „Огдън“ се срещне с Подразделение 77, една група медицински лица ще се прехвърлят на него — обясни Максуел. — Каз е на път за натам и ще инструктира хората. Капитанът на „77“ е мой човек и ще се съгласи да ни сътрудничи. От друга страна, „Огдън“ е доста голям кораб, така че ще има достатъчно място за всички — медици, разузнавачи и тъй нататък. В момента плава към Субик Бей. Ще изведем нашите хора от базата „Кларк“ със светлинна скорост. От минутата, в която хеликоптерите се вдигнат от лагера, до пристигането им в Калифорния ще изминат… четири дни и половина.

— Добре, тази част от операцията изглежда чудесно. А останалата?

С отговора се нагърби Максуел:

— Цялата въздушна група на „Констелейшън“ ще ни подкрепя. „Ентърпрайз“ ще е по на север и ще се занимава с района около Хайфон. Това би трябвало напълно да ангажира вниманието на противовъздушната отбрана и командването им. През следващите няколко седмици „Нюпорт нюз“ ще обикаля нагоре-надолу по крайбрежието и ще тормози зенитните батареи. Когато ни потрябва, ще си бъде на мястото. Оръдията на „Нюпорт нюз“ са достатъчно далекобойни, за да достигнат пояса от противовъздушни установки. Целта ни е между кръстосвача и самолетоносача да се получи коридор, през който да вкараме и изкараме хеликоптерите. В общи линии ще вършим толкова много неща наведнъж, че не би трябвало да забележат операцията, докато не е станало твърде късно.

Ритър кимна. Той бе чел плана, но искаше да го чуе от устата на Максуел. По-точно, искаше да чуе как се изразява адмиралът. За негова изненада Дъч обясни всичко спокойно и уверено.

— И все пак си остава доста рисковано — забеляза той.

— Наистина е така — съгласи се Йънг.

— И какво значение има този риск за страната ни, ако хората в лагера кажат всичко, което знаят? — попита Максуел.

Кели не искаше да участва в този етап на обсъждането. Безопасността на страната бе тема, надвишаваща компетентността му. Неговата действителност бе ограничена до нивото на малка военна част — а доскоро и на по-ниско ниво. И въпреки че безопасността и благоденствието на родината му започваха именно от това ниско ниво, то националната сигурност безспорно изискваше широта на погледа, с която Джон не разполагаше. В момента обаче просто не можеше да се оттегли без да наруши етикецията, и затова Кели остана и продължи да слуша.

— Искате ли да ви отговоря искрено? — попита Ритър. — Ще го сторя — никакво.

Максуел прие думите му с изненадващо спокойствие, зад което се криеше ярост.

— Искаш ли да ми обясниш и по-подробно, синко?

— Това е просто въпрос на гледна точка, адмирале. Руснаците искат да знаят много за нас. Ние за тях — също. Добре, Захариас може да им разкаже за военните планове на Стратегическото авиационно командване, а другите пленници — за друго. Ние пък можем да си променим плановете. Вие се тревожите за стратегическите сведения, така ли? Първо тези планове се променят ежемесечно. Второ, наистина ли мислите, че някога ще влязат в действие?

— Може и да се наложи.

Ритър извади цигара.

— Адмирале, искате ли да се налага?

Максуел се изпъна.

— Господин Ритър, аз прелетях с моя F6F над Нагасаки веднага след края на войната. Виждал съм какво могат атомните бомби и не забравям, че там беше хвърлена малка.

Отговорът бе напълно достатъчен.

— Те разсъждават по абсолютно същия начин. Как ви се струва това, адмирале? — Ритър поклати глава. — Те също не са луди. В интерес на истината руснаците повече се страхуват от нас, отколкото ние от тях. Наученото от онези пленници може доста да ги изплаши и дори да ги отрезви. Наистина става така, независимо дали ви се вярва или не.

— Тогава защо ни подкрепяте? Подкрепяте ли ни въобще?

— Разбира се, че ви подкрепям. — „Що за тъп въпрос“ — допълни тонът на Ритър и вбеси Марти Йънг.

— И защо по-точно? — попита Максуел.

— Там в онзи лагер има наши хора. Ние сме ги изпратили. Затова и ние трябва да ги върнем обратно. Нима това не е достатъчно основателна причина? Не ми говорете обаче за жизненоважни за националната сигурност интереси. Тези бабини деветини можете да ги пробутате в Белия дом, дори на Хълма, но не и на мен. Или ще поддържаме вярата на хората си у нас, или не — каза шпионинът от оперативния отдел. Той бе рискувал кариерата си, за да спаси чужденец, когото дори не харесваше много. — Ако веднъж излъжеш тази вяра, бързо ще свикнеш да го правиш постоянно и тогава и теб няма да те защитават или пък спасяват. А когато хората спрат да ти помагат, наистина затъваш много здраво.

— Не съм много сигурен, че ми харесвате, господин Ритър — каза генерал Йънг.

— Операция като тази може да преследва една-единствена цел — спасяване на хората ни. Това ще ни издигне в очите на руснаците, ще им покаже, че се отнасяме сериозно към работата си. На свой ред аз по-лесно ще прокарвам шпиони зад завесата. Това означава нови агенти и нова информация, от която вие имате нужда. Играта продължава, докато не се появи нова, по-интересна. — Ритър свърши речта си и се обърна към Гриър: — Кога искаш да уведомя Белия дом?

— Ще ти кажа по-късно. А сега сериозно, Боб, подкрепяш ли ни?

— Да, сър — отвърна Ритър.

Другите не разбираха подбудите му, нито пък им вярваха, но трябваше да ги приемат.

 

 

— Е? Какво е станало?

— Виж, Еди — започна търпеливо Тони, — приятелят ни има проблем. Някой е очистил двама от хората му.

— Кой? — попита Морело.

Той не беше в много добро настроение. Току-що, за пореден път, бе научил, че не е измежду кандидатите за приемане във фамилията. И то след всичко, което бе направил. Морело се чувстваше предаден. Тони се бе сдушил с някаква чернилка вместо с човек от собствената си кръв — в крайна сметка бяха далечни братовчеди. Невероятно! И сега копелето сигурно се бе домъкнало да го моли за помощ.

— Не знаем. Нито аз, нито той успяхме да открием нещо.

— Доста неприятно. — Еди се захвана със собствените си проблеми: — Тони, той дойде при мен, помниш ли? Свърза се чрез Анджело. Добре, може би Анджело се опита да ни пързаля, но ние му платихме, нали? Тогава пак аз свърших работата. И какво става сега? Мене ме изригват, а той продължава да напредва. Какво става, Тони, да не би да го гласиш за член на фамилията?

— Я стига, Еди.

— Защо не си се застъпил за мен? — попита Морело.

— Не зависи от мен, Еди. Съжалявам, но не мога.

Пиаджи знаеше, че разговорът няма да протече гладко, но не бе очаквал нещата толкова бързо да вземат лош обрат. Разбира се, че Еди бе разочарован. Разбира се, че е очаквал да го приемат. Но тъпият непрокопсаник си изкарваше добри пари и Тони не можеше да разбере за какво толкова се натиска. Да е във фамилията или да живее добре? Хенри можеше да направи разликата. А защо Еди не успяваше? Морело продължи да настоява:

— Аз ти уредих тази сделка. Сега изниква някакво си проблемче и при кого идваш — при мен! Длъжник си ми, Тони.

Намекът бе твърде прозрачен, за да убегне на Пиаджи. От гледна точка на Еди всичко изглеждаше просто. Тони се издигаше във фамилията. С Хенри до себе си като потенциален — всъщност напълно реален — основен дистрибутор Пиаджи нямаше просто да се издига, а да има влияние. Разбира се, щеше да се налага да демонстрира необходимото уважение към висшестоящите, но управлението на фамилията бе невероятно гъвкаво. Освен това маниакалната предпазливост на Хенри относно източника на стоката му осигуряваше на Тони абсолютна сигурност в организацията. А сигурността в тези среди бе нещо рядко и особено ценно. Грешката на Пиаджи бе, че не правеше следващата логична стъпка. Вместо навън той гледаше навътре. Там, разбира се, виждаше, че Еди може да го смени, да стане посредник, да влезе във фамилията и да прибави обществено положение към материалното си благополучие. За целта Тони просто трябваше услужливо да умре в необходимото време. Хенри беше бизнесмен и бързо щеше да се приспособи към новата обстановка. Пиаджи го знаеше. Еди също.

— Не виждаш ли какво прави? Той те използва, човече.

Най-странното бе, че докато Морело започваше да разбира как Тъкър манипулира и двама им, Пиаджи — обектът на манипулацията — не схващаше. В резултат верният извод на Еди бе изтълкуван по друг начин.

— Мислил съм по въпроса — излъга Пиаджи. — И какво може да получи от това? Връзката с Филаделфия и Ню Йорк?

— Може би. Може би си мисли, че ще се справи. Този човек иска да надскочи ръста си, Тони.

— Отново ще си поговорим за това, макар че лично аз не виждам такива стремежи. Засега искаме да знаем кой убива хората му. Чувал ли си за някой гастрольор?

„Притисни го към стената — помисли си Тони. — Накарай го да запее.“ Пиаджи не изпускаше от поглед събеседника си, който бе твърде ядосан, за да гадае мислите на човека срещу себе си.

— Въобще не съм чувал за такива дивотии.

— Тогава се поослушай — заповяда Тони.

Морело трябваше да се подчини и да изпълни заповедта.

— Ами ако той самият премахва хората си заради вътрешни проблеми? Мислиш ли, че вярва на някого?

— Не. Но и не смятам, че убива собствените си хора. — Тони се изправи и даде последна заповед: — Провери.

— Разбира се — изсумтя Еди и остана сам на масата си.