Том Кланси
Безпощадно (31)

29.
Последен в колоната

Гледката предизвикваше някакво мълчаливо възхищение. Двадесет и петимата морски пехотинци приключиха тренировката си с крос около хеликоптерите на палубата. Моряците ги наблюдаваха притихнали. Слуховете вече упорито се носеха. Твърде много хора бяха видели морската шейна и като истински разузнавачи моряците бяха събрали фактите и ги бяха гарнирали с предположения. Морските пехотинци отиваха на север. Никой не знаеше каква е целта им, но всеки имаше своя хипотеза. Може би щяха да разрушат някоя ракетна установка и да донесат секретна техника. Другата възможна цел бе стратегически мост, но най-вероятно пехотинците отиваха на лов за хора. Виетнамски партийни лидери?

— Затворници — предположи един помощник-боцман, докато дояждаше хамбургера си. — Няма начин да не са затворници — добави той и кимна към новопристигналите медици, които се хранеха на отделна маса. — Шестима санитари и четирима лекари, това е прекалено много, момчета. За какво, си мислите, са тук, а?

— Май че си прав — обади се друг моряк и отпи от млякото си.

— И ние ще закачим нещо, ако успеят — намеси се трети.

— Времето тази вечер ще е отвратително — забеляза един старшина. — Метеорологът, който дойде от „Констелейшън“, се радваше, а предната вечер си изповръща вътрешностите. Сигурно не може да понася нищо друго освен самолетоносач.

„Огдън“ наистина бе доста нестабилен в морето, което бе резултат от странната му конструкция. Силните западни ветрове само влошаваха положението на борда. Винаги бе забавно да гледаш как някакъв си метеоролог се разделя с обяда си — в този случай вечеря. Странното обаче бе, че той се радваше на лошото време. Това не бе случайно. Изводът се налагаше от само себе си.

— Господи, дано успеят.

— Хайде отново да почистим площадката за излитане на хеликоптери — предложи един матрос и другите кимнаха одобрително.

Работната бригада бе сформирана веднага и след час по въпросния отрязък от палубата не се виждаше дори и кибритена клечка.

— Момчетата ви са добри, капитане — забеляза Дъч Максуел, който наблюдаваше работата от мостика.

Всеки моряк, който минаваше покрай мястото за излитане на хеликоптерите и видеше „външно тяло“, се навеждаше и го вдигаше. Отпадъците по палубата можеха да попаднат в двигателя на хеликоптера и да предизвикат тъй наречената „повреда от външно тяло“. Екипажът на „Огдън“ всячески се стараеше да премахне пречките пред операцията, които бяха във възможностите му.

— Имам доста колежани — гордо обясни Франкс, който също наблюдаваше хората си. — Понякога си мисля, че матросите ми са толкова умни, колкото и офицерите.

Преувеличението спокойно можеше да му бъде простено. Франкс искаше да зададе въпроса, който бе на езика на всички: „Какви са шансовете за успех?“, но не посмя. Това можеше да донесе лош късмет. Дори самата мисъл бе в състояние да навреди на операцията, но колкото и да се опитваше, капитанът не успяваше да я прогони от главата си.

В помещението си морските пехотинци се бяха събрали около една маса, на която стоеше макет на целта. Вече бяха направили един разбор на операцията и сега го повтаряха. За следобед бе предвиден нов анализ. Щяха да обсъдят както действията на цялата група, така и задачите на отделните екипи. Пред очите на всички бе тренировъчната площадка в Куантико и те можеха да проведат операцията дори насън.

— Капитан Олби? — обърна се към командира на морските пехотинци току-що влязъл в помещението свързочник. Той подаде на Олби една бланка. — Съобщение от ЗМИЯ.

Капитанът се усмихна.

— Благодаря, моряк. Прочете ли го?

Свързочникът се изчерви.

— Извинете ме, сър, но го прочетох. Всичко е наред. — Той се поколеба за миг и добави: — Момчетата от моето отделение ви пожелават успех. Разбийте ги, сър.

— Знаете ли, капитане — каза сержант Ървин след напускането на свързочника, — изведнъж всички моряци ми станаха симпатични.

Олби прочете съобщението.

— Момчета, нашият приятел е заел позиция. Преброил е четиридесет и четири часови, четирима офицери и един руснак. В лагера всичко е нормално и не се забелязват никакви отклонения от ежедневния режим. — Капитанът огледа хората си. — Това е, пехотинци. Тази вечер тръгваме.

Един от младите войници извади от джоба си лепенка, нарисува върху нея две очи и я залепи върху макета на хълма, който всички наричаха „Змийския хълм“.

— Този приятел — обърна се той към колегите си — е страхотен.

— Запомнете едно — обади се високо Ървин. — Отнася се за момчетата от огневия екип. Когато се появим на мястото, господин Кларк ще слезе от хълма. Не искам никой да изпробва мерника си по него.

— Нямаш проблеми, серж — увери го най-старшият от екипа.

— Към столовата, пехотинци. Искам този следобед да си починете добре. Хапнете добре, за да имате сили. Оръжието да е почистено и готово за преглед в седемнадесет нула нула — каза Олби. — Всички знаете къде отиваме. Нека запазим присъствие на духа, и резултатите ще дойдат сами.

Сега капитанът трябваше за последен път да се срещне и с екипажите на хеликоптерите и отново да прегледа плановете за проникването и изтеглянето.

— Тъй вярно, сър — отвърна от името на всички Ървин.

 

 

— Здравей, Робин.

— Здрасти, Коля — отвърна немощно Захариас.

— Все още се опитвам да осигуря по-хубава храна.

— Няма да е зле — съгласи се американецът.

— Опитай това.

Гришанов подаде парче черен хляб, изпратено от жена му. То вече бе започнало да мухлясва от влагата и горещината, но той бе изстъргал мухъла с нож. Американецът го сдъвка и го прокара с глътка от манерката на Коля.

— Ще те направя руснак — усмихна се Гришанов. — Водката и хубавият хляб вървят ръка за ръка. Иска ми се да ти покажа страната си.

Руският полковник се опитваше да посее семената на идеята си в непринуден приятелски разговор.

— Имам семейство, Коля. Ако Бог рече…

— Да, Робин, ако Бог рече. — По-скоро, ако Виетнам или пък Съветският съюз рече. Или някой друг. Гришанов искаше да спаси този човек и останалите му сънародници. Сред тях вече имаше толкова много приятели. Познаваше ги добре, познаваше браковете им — сполучливи или не, — децата им, надеждите и мечтите на пленниците. Американците бяха толкова странни, така открити. — Освен това, ако Бог рече китайците да нападнат Москва, аз вече знам как да ги спра.

Той извади картата и я разтвори на пода пред тях. Върху нея бе резултатът от разговорите с американския му колега, всичко научено и премислено, изобразено върху лист хартия. Гришанов се гордееше с работата си. Той бе успял да състави прост и ясен план, който да реши сложните оперативни задачи.

Захариас прокара пръсти по хартията и прочете бележките на английски, които определено изглеждаха странно върху карта с легенда на кирилица. Американският полковник се усмихна одобрително. Този Коля бе умен и усвояваше бързо. Това личеше и от начина на разпределение на силите, и от маршрутите за патрулиране. Сега вече руснакът разбираше същността на противовъздушната отбрана. Батареите земя-въздух бяха разположени в краищата на най-вероятните планински долини, през които щяха да нахлуят вражеските самолети. Коля разсъждаваше като пилот на бомбардировач вместо като каубой, управляващ изтребител. Това бе първата крачка към осмислянето на доктрината за противовъздушна отбрана. Ако всеки руски командир на ПВО започнеше да разсъждава по този начин, САК щеше доста да се поизмъчи…

„Милостиви Боже.“

Ръцете на Робин замръзнаха върху картата.

„Значи въобще не е ставало въпрос за китайците.“

Захариас вдигна глава. Мислите бяха изписани по лицето му и Гришанов ги прочете още преди американецът да бе намерил сили да ги изрече.

— Колко „язовеца“ имат китайците?

— В момента ли? Около двадесет и пет. Опитват се да се сдобият с още.

— Можеш да увеличиш мащаба на всичко, което съм ти казал.

— Вероятно ще се наложи, тъй като те увеличават военния си потенциал, Робин. Вече ти го казах — отвърна бързо и тихо Гришанов, но вече бе твърде късно. Поне в определено отношение.

— Разказал съм ти всичко — установи американецът и сведе поглед към картата.

Той затвори очи и раменете му се разтресоха. Гришанов го прегърна, за да намали силата на удара.

— Робин, ти ми обясни как да защитя синовете и дъщерите на страната си. Баща ми е напуснал университета, за да се бие с германците. Аз наистина трябваше да напусна Москва заедно с майка си. Не съм те излъгал и за приятелите, които изгубих през онази снежна зима — малки момчета и момичета, Робин, загинали от бяла смърт. Това наистина се е случило и аз съм го видял с очите си.

— А аз пък наистина предадох родината си — прошепна Захариас.

Осъзнаването на факта дойде с бързината и мощността на падаща бомба. Как можеше да е толкова сляп и глупав? Робин се облегна на стената и почувства стягаща болка в гърдите си. Той осъзна, че се моли да получи сърдечен удар. За пръв път в живота си желаеше смъртта. Но молитвата му не бе чута. Болката бе предизвикана от свиването на стомаха му на топка. В него се отделяше киселина, предизвикваща язва. Подобна киселина отделяше и мозъкът му, но тя разяждаше душата на Робин Захариас. Той бе излъгал доверието на своята страна и на своя Бог. Бе прокълнат.

— Приятелю…

— Ти ме използва! — изсъска Робин и се опита да се освободи от прегръдката.

— Трябва да ме изслушаш, Робин — не го пускаше Гришанов. — Аз също като теб обичам родината си. Клел съм се да я защитавам. Никога не съм те лъгал за това и сега дойде време да научиш още някои неща.

Робин трябваше да го разбере. Коля искаше да му изясни фактите така добре, както го бе сторил Захариас за него.

— И какви са тези неща?

— Робин, ти си мъртвец. Виетнамците са те обявили за убит. Никога няма да ти позволят да се завърнеш у дома. Именно затова ви държат тук, а не в официалния лагер — „Хоа Ло“ или както вие го наричате — „Хилтън“.

Робин разкъса сърцето на Коля с погледа си. Обвинението, което бе изписано по лицето на американеца, бе просто непоносимо за Гришанов. Когато отново заговори, гласът му прозвуча умолително:

— Ти си с грешна представа. Молил съм началниците си да ми позволят да те спася. Кълна се в живота на децата си: Няма да позволя да те убият. Наистина не можеш да се върнеш в Америка, но аз ще ти дам нов дом. Отново ще можеш да летиш, Робин! Ще започнеш нов живот. Способен съм и на много повече. Обещавам, че ако се отдаде възможност отново да се съберете с жена ти Елен и децата, ще я оползотворя. Аз не съм чудовище, Робин, аз съм човек като теб. Също като теб имам родина и семейство. В името на твоя Бог, човече, постави се на мое място. Как щеше да постъпиш? Как щеше да се чувстваш на мое място?

Отговорът на Робин бе само отчаян стон.

— Щеше ли да ги оставиш да ме измъчват? Аз мога да го направя. Знаеш ли, че в този лагер са умрели шест човека? Шест човека се били умъртвени преди пристигането ми. Заслугата да няма повече убити е моя! Откакто дойдох тук, е умрял само един човек. Само един и аз плаках за него, Робин! С удоволствие бих удушил онзи малък фашист майор Винх. Аз те спасих! Направил съм всичко по силите си и съм се молил за още отстъпки. Давам ти от собствената си храна, Робин, от хляба, който изпраща моята Марина!

— Аз пък ти казах как да убиваш американски пилоти…

— Мога да го сторя само ако нападнат страната ми, Робин! Само тогава! Нима искаш да убият семейството ми?

— Недей да извърташ нещата!

— Не ги извъртам, не виждаш ли? Това не е игра, Робин. Двамата с теб си имаме работа със смъртта и за да спасим човешкия живот, трябва да знаем и как да го отнемем.

„Може би все пак ще успее да прозре тази проста истина“ — надяваше се Гришанов. Захариас бе умен и разсъдлив човек. Трябваше му само малко повече време, за да осъзнае, че животът е за предпочитане пред смъртта. Може би дори щяха да си останат приятели. „Едно е сигурно — каза си Коля. — Аз спасих живота на този човек. Дори за да ме наругае, американецът ще трябва да си поеме въздух.“ Полковник Гришанов щеше гордо да носи бремето си. Той бе събрал необходимата му информация и при това бе спасил човешки живот. Руският пилот от ПВО, избрал житейския си път още като изплашено дете, бягащо от Москва към Горки, бе доволен от себе си.

 

 

Кели забеляза руснак, който излезе от помещението на затворниците привечер. В ръцете си държеше някакъв бележник — без съмнение пълен с информация, изтръгната от американците.

— Ще съжаляваш за това, червен задник такъв — прошепна Кели. — Момчетата ще вкарат три гранати през този прозорец, синко, и ще те сготвят за вечеря заедно със скапаните ти записки, да знаеш.

Джон отново изпита познатото чувство да знаеш какво ще се случи. Божественото удоволствие от погледа в бъдещето. Той отпи глътка вода от манерката си. Не трябваше да допуска обезводняване на организма си. Вече с мъка се сдържаше. Пред погледа му се намираше сградата с двадесетте самотни, изплашени и изтерзани американци. Макар Кели никога да не ги бе срещал и да знаеше името само на едного, мисията му си струваше усилията. Той се опита да се разтовари, като си спомни една латинска фраза, научена в училище: Morituri non cognant. („Тези, които отиват на смърт, не знаят това.“) Кели нямаше нищо против.

 

 

— Отдел „Убийства“.

— Добър ден, мога ли да говоря с лейтенант Франк Алън?

Вече говорите — отвърна Алън. Той бе прекарал едва пет минути от тази понеделнична сутрин в кабинета си. — Кой се обажда?

— Сержант Питър Майър от Питсбърг — отвърна гласът. — Към вас ме насочи капитан Доли.

— От доста време не съм се чувал с Майк. Все още ли е почитател на Пиратите?

— Гледа ги всяка вечер, лейтенант. Аз също се опитвам да хвана някой мач.

— Искате ли да се обзаложим кой ще стигне до плейофите, серж? — усмихна се Алън.

— Едно към пет за нашите. Тази година Роберто е същинска хала. — Клементе наистина правеше отличен сезон.

— Така ли? Брукс и Франк също ги бива. — Братята Робинсън съвсем не се представяха зле. — С какво мога да ви помогна?

— Разполагам с информация, която може да ви заинтересува, лейтенант. Две убийства. И двете жертви са жени, около двадесетгодишни.

— Изчакайте за момент. — Алън взе чист лист хартия. — Какъв е източникът ви на информация?

— Все още не мога да ви го съобщя. Опитвам се да променя нещата, но не обещавам, че ще стане скоро. Да продължавам ли?

— Да, давайте по-нататък. Имената на жертвите?

— Втората се казва Памела Маден. Убийството е скорошно, извършено само преди няколко седмици.

Очите на лейтенант Алън се разшириха от изненада.

— За бога, трупът от фонтана. А другото име?

— Момичето се е казвало Хелън и е било убито миналата есен. И двете убийства са били жестоки, придружени с мъчения и сексуално насилие.

Алън се наведе напред и притисна слушалката до ухото си.

— Искаш да кажеш, че имаш свидетел на двете убийства?

— Точно така, сър. Мисля, че имам. Разполагам и с двама евентуални извършители — мъже, бели, единият се казва Били, а другият — Рик. Засега по-подробно описание липсва, но мога да го получа.

— Сега слушай. Случаят не е мой. С него се занимават двама полицаи от централния участък — лейтенант Райън и сержант Дъглас. Въпреки това знам и двете имена — имам предвид на жертвите. Случаите са много важни и заплетени, серж. Достоверна ли е информацията ти?

— Мисля, че е изключително достоверна. Ще ви дам един пример: Косата на втората жертва — Памела Маден — е била сресана след смъртта й.

Във всяко важно криминално разследване някои от фактите умишлено не се правят достояние на пресата, за да могат да се пресяват ненормалниците, които през пет минути звънят в полицията, за да признават вината си за това или онова. В случая за сресаната след смъртта коса на жертвата не знаеше дори и лейтенант Алън.

— С какво друго разполагаш?

— Убийствата са свързани с продажбата на наркотици. И двете момичета са били част от дистрибуторска мрежа.

— Бинго! — възкликна тихо Алън. — Да не би източникът ти да е в затвора?

— Вижте, тук навлизам в много деликатна материя, но… добре, ще говоря. Баща ми е свещеник и е изповядал момичето. Лейтенант, това последното е съвсем поверително.

— Разбирам. Какво искаш да направя?

— Просто да предадете информацията на полицаите, които водят разследването. Ако искат да ме намерят, могат да позвънят в участъка. — Сержант Майър даде телефонния си номер. — Сега имам един ангажимент и трябва да изляза, но ще се върна към четири следобед.

— Добре, сержант, ще изпълня молбата ти. Благодаря за информацията. Ем и Том непременно ще ти се обадят. Можеш да си сигурен.

„По дяволите, заради това си струва да дадем плейофите на Питсбърг.“ Алън затвори телефона и набра отново.

— Здрасти, Франк — каза лейтенант Райън. После много бавно остави чашата си с кафе на бюрото и взе химикалка в ръка. — Продължавай, записвам.

Тази сутрин сержант Дъглас пристигна на работа по-късно, забавен от катастрофа на магистралата. Той влезе в стаята с обичайните чаша кафе и сандвич в ръка и намери шефа си да записва панически.

— Косата й била сресана, така ли? Това ли ти каза? — попита Райън. Дъглас се наведе над бюрото и видя погледа на Райън. Лейтенантът приличаше на ловец, току-що дочул първото прошумоляване в листака. — Добре, какви са имената… — Ръката на детектива се сви в юмрук и той въздъхна дълбоко. — Чудесно, Франк, къде мога да го намеря? Благодаря. Чао.

— Следа?

— В Питсбърг — отвърна Райън.

— Какво?

— Обадил се е някакъв сержант от Питсбърг и е съобщил за вероятен свидетел на убийствата на Памела Маден и Хелън Уотърс.

— Майтапиш ли се?

— Това е момичето, което е сресало косата на Памела, Том. Познай какви други имена е казал този сержант?

— Ричард Фармър и Уилям Грейсън.

— Рик и Били. Според теб приличат ли си? Вероятно е пласирала наркотици. Чакай малко… — Райън се облегна назад и се вторачи в жълтия таван. — При убийството на Фармър в къщата е имало момиче. Или поне така мислим — поправи се той. — Това е връзката, Том. Памела Маден, Хелън Уотърс, Фармър, Грейсън, всички са свързани… което означава…

— Че също са пласьори и по някакъв начин са свързани в едно. Какво ги свързва, Ем? Знаем, че всички са били — вероятно — в бизнеса с наркотици.

— Но оръжието, с което е било извършено убийството, е различно, Том. Момичетата са били заклани като… не, дори и добитъкът не се коли толкова жестоко. Всички останали са били убити от Невидимия. Човек, преследващ определена цел! Така каза и Фарбър, човек с точна цел.

— Отмъщение — издума Дъглас и продължи анализа на Райън. — Ако едно от тези момичета ми е била приятелка… По дяволите, Ем, кой може да го обвини за това?

Имаше един-единствен човек, който е бил близък с едната жертва, и полицаите го познаваха добре. Райън грабна слушалката и отново се свърза с лейтенант Алън.

— Франк, как се казваше онзи човек, който ти помогна при случая „Гудинг“? Онзи, морякът?

— Кели, Джон Кели. Той намери оръжието близо до форт „Мак Хенри“ и после полицията го нае да обучава водолазите ни, не помниш ли? О! Памела Маден! За бога! — възкликна Алън, прозрял връзката.

— Разкажи ми за него, Франк.

— Прекрасен човек. Тих, малко тъжен. Изгуби жена си в някаква автомобилна катастрофа.

— Ветеран е, нали?

— Водолаз, от групите за подводна диверсия. Така си изкарва хляба. Взривява разни неща. Имам предвид под водата, разбира се.

— Продължавай.

— Много здрав физически и поддържа формата си. — Алън замълча за миг. — Виждал съм го как се гмурка. По тялото му има белези. Явно е участвал в битки и не се е измъкнал навредим. Имам адреса му и още някои данни, ако те интересува, разбира се.

— Аз също ги имам, Франк. Благодаря, старче. — Райън затвори. — Той е нашият човек. Той е Невидимия.

— Кели?

— Тази сутрин трябва да ходя в съда. По дяволите! — изруга Райън.

 

 

— Приятно ми е да се видим отново — каза д-р Фарбър.

Докторът нямаше много работа в понеделник. Вече бе прегледал последния си за деня пациент и се канеше да посвети следобеда на партия тенис със синовете си. Полицаите го бяха хванали на вратата на кабинета.

— Какво знаете за момчетата от групите за подводна диверсия? — попита Райън, докато вървяха по коридора.

— Имате предвид водолазите? От флота?

— Точно така. Здравеняци са, нали?

Фарбър се усмихна, без да вади лулата от устата си.

— Те са без конкуренция. Дори и морските пехотинци не могат да се мерят с тях. Какво имате предвид? — Той замълча. Нещо в мозъка му прещрака. — Сега обаче има и по-добри.

— Как така по-добри? — попита лейтенантът.

— Ами аз все още се занимавам с някои проекти на Пентагона. В „Хопкинс“ изпълняваме доста правителствени поръчки. Повечето от работата се върши в лабораторията по приложна медицина. Знаете с какво съм се занимавал преди, нали? — Той отново замълча. — Понякога извършвам психологически тестове, като например какво влияние оказва войната върху човешката психика. Сведенията са секретни. Съществува нова оперативна група, нещо като подразделение на групите за подводна диверсия. Наричат ги „тюлени“. Момчетата са командоси, и то доста добре подготвени, но за съществуването им знаят малцина. Те не са само здравеняци, а и доста интелигентни. Обучени са да мислят, да планират всеки ход предварително. Могат да се похвалят не само с мускули, но и с мозък.

— Татуировката — спомни си Дъглас. — На ръката му имаше татуиран тюлен.

— Док, какво ще стане, ако приятелката на един такъв „тюлен“ е зверски убита?

Отговорът бе повече от очевиден, но Райън все пак зададе въпроса си.

— Именно това е целта на вашето разследване — каза Фарбър и се насочи към вратата. Явно не искаше да дава повече информация дори и за полицейско разследване за убийство.

— Това е нашият човек — каза тихо Райън. — Ако, разбира се, не броим едно нещо.

— Да, липсата на доказателства. Разполагаме само с чудесен мотив.

 

 

Свечеряване. За всички в лагера — освен за Кели — бе изминал още един досаден ден. Плацът се бе превърнал в тресавище, осеяно с малки и големи локви дъждовна вода. Войниците цял ден се бяха опитвали да го подсушат. Дежурните на вишките постоянно променяха положението си, за да се предпазят от вятъра. Подобно време определено влияе на хората. Почти никой не обича да се мокри. Влагата прави човек раздразнителен, притъпява мисленето му и го отегчава, още повече пък ако е на пост. В Северен Виетнам дъждът означаваше по-малко въздушни атаки и следователно по-голямо отпускане. Топлото време стимулираше облаците, увеличаваше влажността им, а те на свой ред бързаха да върнат влагата обратно на земята.

„Какъв скапан ден“ — вероятно си казваха часовите по време на вечерята. Сигурно всички кимаха утвърдително и се навеждаха над чиниите си, вторачваха се навътре, а не навън. Дърветата също бяха мокри. За разлика от сухите листа влажните поглъщаха шума. Нямаше да има и сухи съчки, които да пращят. Влажният въздух щеше да поглъща шума, вместо да го разпространява. С една дума, всичко бе идеално.

Кели се възползва от тъмнината, за да се поразкърши. Тялото му бе схванато от продължителното обездвижване. Той седна под храста, избърса влагата от лицето си и хапна малко концентрирана храна. Изпразни цяла манерка вода в гърлото си и протегна ръце и крака. Виждаше въображаемата линия, зад която започваше територията на лагера, и се надяваше морските пехотинци да не натиснат спусъка, когато побегне към тях. В двадесет и един нула нула Джон проведе последния си радиосеанс.

 

 

„Светлозелено — записа свързочникът на листа си. — Обстановката е нормална.“

— Това е всичко. Повече не ни трябва — каза Максуел и огледа хората около себе си. Всички кимнаха.

— Четвъртата фаза на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР започва в двадесет и един нула нула. Капитан Франкс, подайте сигнал към „Нюпорт нюз“.

— Тъй вярно, сър.

Хеликоптерните екипажи облякоха защитните си костюми и се отправиха да подготвят машините за излитане. Когато излязоха на палубата, откриха, че няколко матроси от „Огдън“ почистват прозорците на вертолетите. Морските пехотинци също се подготвяха за тръгване. Оръжието им бе почистено. Пълнителите бяха заредени с нови муниции, току-що извадени от херметизираните сандъци. Войниците започнаха по двойки да мажат лицата си с камуфлажни цветове. Вече нямаше усмивки и шеги. Всички бяха сериозни като актьори пред премиера и деликатната работа по гримирането странно напомняше подготовката на театрално представление. Само един от тях изразяваше безпокойството си.

— По-внимателно с боята под очите, сър — каза Ървин на необичайно непохватния капитан Олби, който страдаше от нормалната командирска треска и имаше нужда от нечия подкрепа.

 

 

На самолетоносача „Констелейшън“ инструктажът се водеше от един млад и дребен ескадрилен командир на име Джошуа Пейнтър. Под командата му се намираха четири готови за полет изтребителя „Фантом“ F-4.

— Тази вечер ще прикриваме специална операция. Целта ни са ракетните установки южно от Ханой.

Той продължи да говори, без да знае истинската цел на операцията. Надяваше се тя да си заслужава риска на петнадесетте офицери, които щяха да летят тази вечер с него. И това бе само неговата ескадрила. От „Констелейшън“ щяха да излетят и десет „Интрудър“ А-6, както и повечето от останалите самолети с цел да вдигнат възможно най-голям електронен шум. На Пейнтър му се искаше да вярва, че операцията е наистина толкова важна, колкото твърдеше адмирал Подулски. Нападението на ракетни установки земя-въздух не беше от най-приятните занимания.

 

 

„Нюпорт нюз“ се намираше на двадесет и пет мили от брега и напредваше към него, за да заеме позиция между „Огдън“ и сушата. Разрушителят бе с изключени радари и бреговата охрана надали знаеше точното му местоположение. След последните няколко дни северновиетнамците бяха станали по-внимателни в използването на бреговите си радари. Капитанът седеше в креслото си на мостика. Той погледна часовника, отвори плика в скута си и бързо прочете заповедите, които от две седмици събираха праха в сейфа му.

— Хм — изръмжа на себе си той и после добави по-високо: — Господин Шуман, предайте на механиците да подготвят за работа първи и четвърти котел. Искам възможно най-бързо да вдигнем пълна мощност. Тази вечер трябва да се носим като сърф по вълните. Предайте почитанията ми на помощник-капитана, артилерийския офицер и старшините. Нека веднага се явят в каютата ми.

— Слушам, сър.

Дежурният офицер веднага изпълни заповедите. С помощта на четирите си котела „Нюпорт Нюз“ можеше да развие скорост от тридесет и четири възела, която да му помогне бързо да се приближи до брега и да се отдалечи от него.

— Пазете се, сърфисти! — запя рулевият веднага щом капитанът напусна мостика.

Това бе официалната корабна шега — защото капитанът я харесваше, — измислена преди няколко месеца от един моряк. Означаваше, че разрушителят бързо се приближава към брега, за да се поупражнява в стрелба.

— Пазете се, сърфисти, идваме при вас!

— Гледай си руля, Бейкър — извика вахтеният офицер след края на песента.

— Държа здраво на едно-осем-пет, господин Шуман — отвърна рулевият и заклати тяло в ритъма на песента си. „Пазете се, сърфисти.“

— Господа, ако все още се чудите с какво сме заслужили веселбата през последните няколко дни, то сега ще разберете — каза капитанът, който току-що се бе завърнал от мостика в каютата си.

В продължение на няколко минути той разясни заповедите. На бюрото му бе разстлана карта, върху която бе отбелязано местоположението на крайбрежните батареи според данните от въздушните и спътниковите снимки. Артилерийският офицер и помощниците му огледаха картата. Забелязваха се доста хълмове, които щяха да дадат добро радарно ехо.

— Значи така! — въздъхна един от старшините. — Всичко ли, сър? Дори и сто и петдесет милиметровите?

Капитанът кимна.

— Старшина Скели, ще бъда много разочарован от вас, ако се наложи да връщаме муниции обратно в „Субик Бей“.

— Сър, предлагам да използваме сто и петдесет милиметровите за тези хълмове и доколкото е възможно, да обстрелваме визуално, а не по уреди.

Стрелбата представляваше решаване на геометрична задача. Артилерийските експерти — между тях бе и капитанът — се наведоха над картата и бързо прецениха коя възможност ще е най-добра. Всички вече знаеха за задачата, единствената разлика от очакванията им бе, че се налагаше да обстрелват през нощта.

— Там просто няма да остане жив човек, за да стреля по хеликоптерите, сър.

Телефонът в капитанската каюта иззвъня. Капитанът грабна слушалката.

— Слушам?

— И четирите котела са под пълна пара, сър. В момента скоростта е тридесет възела, ще я качим на тридесет и три.

— Приятно ми е да науча, че хората ми в машинното не спят. Много добре. Продължавайте в същия дух. — Той затвори телефона и в същия момент прозвуча корабният звънец. — Господа — каза поверително капитанът, — ще трябва да прикриваме морската пехота.

Артилерийското отделение на „Нюпорт нюз“ можеше спокойно да се мери с най-добрите времена на „Мисисипи“. След две минути капитанът отново се появи на мостика.

— Господин Шуман, поемам командването. — Капитанът поема командването — повтори като ехо вахтеният офицер.

— Дясно на борд, нов курс две-шест-пет. — Тъй вярно, дясно на борд, поемаме нов курс две-шест-пет. — Рулевият Сам Бейкър изпълни заповедта. — Сър, рулят е надясно.

— Много добре — потвърди капитанът и добави: — Пазете се, сърфисти!

— Тъй вярно, сър! — изгърмя в отговор рулевият. Капитана наистина си го биваше.

 

 

Бе дошло време за игра на нерви. „Какво може да се обърка?“ — питаше се Кели на върха на хълма си. Много неща. Хеликоптерите можеха да се повредят във въздуха. Можеха да се натъкнат на неизвестна батарея и да бъдат свалени. Или пък някоя гайка или бурмичка да поддаде и да ги разбие в земята. Ами ако местната полиция бе планирала учение за тази вечер? Нещо винаги оставаше в ръцете на съдбата. Кели бе виждал как внимателно подготвени операции се провалят по най-тъпи и непредсказуеми причини. „Но не и тази вечер“ — обеща си той. Не и с всичките приготовления. Екипажите на хеликоптерите бяха тренирали усилено цели три седмици наравно с морските пехотинци. Машините също бяха подготвени грижливо. Моряците на „Огдън“ помогнаха с всичко, което могат. Рискът никога не можеше да бъде премахнат изцяло, но подготовката и тренировките го свеждаха до минимум. Кели се увери, че автоматът му е напълно готов, и продължи да седи неподвижно. Седенето тук, разбира се, не приличаше на дебненето в балтиморската ъглова къща. Тук всичко бе истинско. Операцията щеше да му помогне да се пребори с призраците си. Опитът му да спаси Пам се бе провалил заради негова грешка, но в крайна сметка може би наистина всяко зло бе за добро. Този път Джон нямаше да допусне грешки. Никой нямаше да ги допусне. Този път не спасяваше само един човек, а цели двадесет души. Той погледна осветения циферблат на часовника си. Голямата стрелка пълзеше едва-едва. Кели затвори очи с надеждата, че когато отново ги отвори, времето ще тръгне по-бързо. Надеждата му остана напразна. Нямаше значение. Бившият боцман си пое дълбоко въздух и си нареди да продължи операцията. Това означаваше да остави автомата в скута си и да вдигне бинокъла. Разузнаването му трябваше да продължи до момента, в който първите гранати ударят вишките. Морските пехотинци разчитаха на него.

 

 

Е, може би сега хората от Филаделфия щяха да разберат колко важна е ролята му. Операцията на Хенри буксуваше и той щеше да поеме нещата в свои ръце. „Еди Морело не е случаен човек“ — мислеше си Еди и подклаждаше огъня на собственото си его, докато караше по път 40 към Абърдийн.

„Онзи идиот не може да проведе собствената си операция и да подбере надеждни хора. Казах му на Тони, че онзи е твърде хитър, за да не се хване в капана, че не е сериозен бизнесмен… О, не, много е сериозен. По-сериозен е от теб, Еди. Хенри ще е първият негър, приет във фамилията. Ти само гледай. Тони ще го направи… Но не можа да го направи за теб, нали? Собственият ти братовчед не си помръдва и малкото пръстче за теб, и то след като именно ти го свърза с Хенри. Скапаната сделка въобще нямаше да стане, ако не бях аз. Аз я осъществих тази сделка, но въпреки това не мога да вляза във фамилията.“

— Мамка му! — изръмжа той срещу един червен светофар. „Някой се опитва да провали операцията на Хенри и молят мен да проуча въпроса. Сякаш Хенри не може сам да се сети какво става. Вероятно все пак не може и въобще не е толкова умен за колкото се мисли. И сега какво — вмъква се между мен и Тони.“

„Ето за това е цялата работа, нали? — помисли си Еди. — Хенри иска да ме откъсне от Пиаджи, също както ни настрои срещу Анджело. Анджело бе първата му връзка. Анджело го запозна с мен… Аз го запознах с Тони… Аз и Тони държим връзката с Филаделфия и Ню Йорк… Двамата с Анджело сме служили просто за връзка… Анджело бе по-слабият… и отиде по дяволите…“

„Двамата с Тони представляваме друга връзка…“

„Но той има нужда само от единия, нали? Само от една връзка с останалата част на екипа.“

„Иска да ме раздели от Тони…“

„Мамка му.“

Морело затършува из джоба си за цигара и я запали със запалката на кадилака кабриолет. Бе свалил гюрука. Еди обичаше слънцето и вятъра. Сега му се струваше, че е излязъл с лодката си за риба. Освен това сваленият гюрук му даваше по-добра видимост. Не му бе хрумнала мисълта, че така могат по-лесно да го забележат и проследят. На пода до него стоеше малко кожено куфарче. Вътре имаше шест килограма чиста стока. Бяха му казали, че Филаделфия е доста закъсала и там сами щели да подготвят материала за употреба. Обещаваха големи пари. Същото куфарче сега пътуваше към него, пълно с не по-дребни от двадесетдоларови банкноти. Щеше да се срещне с двама души. Нямаше защо да се безпокои. Те бяха професионалисти и връзката им датираше отдавна. Нямаше защо да се тревожи и от обир, но въпреки това пистолетът му бе затъкнат в панталона под разпасаната риза. Еди го носеше на колана си — най-удобното място.

„Трябва добре да обмисля всичко“ — каза си Морело. Може би току-що бе открил истинската причина. Хенри ги манипулираше. Хенри манипулираше целия екип. Някакъв глупак се опитваше да ги надхитри.

И успяваше. Вероятно сам бе пречукал хората си. Той обичаше да се забавлява с жени — особено с бели. „Това е напълно в стила му“ — реши Морело. Всички си приличаха. Сигурно се мислеше за много умен. Е, всъщност наистина бе доста умен. Но не достатъчно. Вече не. Нямаше да е трудно да обясни ситуацията на Тони. Еди бе сигурен в това. Щеше да продаде стоката и да се върне. Трябваше да вечеря с Тони и да говори спокойно и разумно. Тони обичаше това. Сякаш бе учил в Харвард или някъде на майната си. Сякаш бе скапан адвокат. После щяха да се справят с Хенри и да поемат операцията в свои ръце. Това си бе просто бизнес и хората му щяха да приемат свършения факт. Те сигурно не бяха влезли в играта просто от любов към Хенри. Играеха за пари, както и всички други. След това Еди и Тони щяха да сложат ръка на операцията и Еди Морело щеше да влезе във фамилията.

Точно така. Сега вече всичко си дойде по местата. Еди погледна часовника си. В уреченото време кадилакът му спря на полупразния паркинг пред малък ресторант. Заведението бе старомодно и се намираше в стар железопътен вагон — железопътната компания „Пенсилвания рейлроуд“ бе съвсем близо. Еди си спомни първата си вечеря в ресторант. Бяха двамата с баща му и отидоха в точно такъв железопътен вагон, от който се виждаха преминаващите отвън влакове. Спомените го накараха да се усмихне. Той извади нова цигара и я потупа върху арматурното табло.

Другата кола спря наблизо. Както и трябваше да се очаква, тя бе син олдсмобил. Отвътре излязоха двама души. Единият — с кожено куфарче в ръка — се приближи към него. Еди не го познаваше, но човекът бе облечен добре, имаше почтен вид и приличаше на бизнесмен, какъвто и трябваше да бъде. Приличаше на адвокат. Морело се усмихна и се опита да не гледа втренчено към олдсмобила. Другият човек остана до колата, за да подсигурява партньора си. Да, и двамата бяха сериозни бизнесмени. „Скоро ще разберат, че и Еди Морело е сериозен“ — помисли си той, без да вдига ръка от скута си и да я мести далеч от пистолета.

— Донесе ли стоката?

— Носите ли мангизите? — попита на свой ред Морело.

— Този път сбърка, Еди — каза другият и без предупреждение отвори куфарчето си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Еди, който реагира с около десет секунди и един човешки живот по-късно.

— Искам да ти кажа сбогом, Еди — обясни човекът насреща му.

Погледът му казваше всичко. Морело незабавно посегна към оръжието си, но това само улесни другия.

— Полиция, не мърдай! — извика той точно преди първият му изстрел да пробие вдигнатия капак на куфарчето.

Еди тъкмо бе извадил пистолета си, но изстрелът му попадна в пода на колата. Ченгето се намираше само на метър от него и просто не можеше да пропусне целта. Прикриващият полицай вече тичаше към кадилака изненадан, че лейтенант Шарън не е успял да арестува заподозрения. Пред погледа му капакът на куфарчето падна, детективът протегна ръка и стреля право в сърцето на човека.

За секунда-две на Морело всичко му стана ясно. Хенри бе успял. Хенри бе успял да се промъкне във фамилията. Еди разбра, че единственото му предназначение в живота е било да събере Хенри и Тони заедно. Не изглеждаше голямо постижение, особено пък сега.

— Не мърдай! — изкрещя Шарън към умиращия човек. Той посегна и изтръгна пистолета от ръката на Еди. След минута, две коли на щатската полиция спряха на паркинга с пуснати сирени.

— Какъв глупак само — разказваше Шарън на колегата си пет минути по-късно. Детективът трепереше, както повечето хора след убийство. — Веднага посегна към пистолета, сякаш не виждаше, че е безсмислено.

— Точно така стана — потвърди младшият детектив, който си мислеше, че е видял сцената.

— Всичко е точно както казахте, сър — обади се един сержант от щатската полиция. Той отвори куфарчето от кадилака и видя, че е пълно с пликчета хероин. — Какъв удар само.

— Да — изръмжа Шарън, — само дето този нещастен глупак няма да разкаже на никого нищо.

И това бе самата истина. „Забележително“ — помисли си Шарън и потисна усмивката, предизвикана от черния хумор на положението. Полицаят току-що бе извършил идеалното престъпление, и то пред очите на свой колега. Сега организацията на Хенри нямаше от какво да се страхува.

 

 

Времето почти бе дошло. Часовите отново се сменяха. „За последен път.“ Дъждът продължаваше да вали като из ведро. „Добре.“ Войниците във вишките се свиваха в напразните си опити да останат сухи. Дъждовният ден ги бе отегчил дори повече от нормалното, а отегчените хора са невнимателни. В лагера вече не се виждаха светлини. Нямаше ги дори пламъчетата на свещите в помещенията. Кели бавно и внимателно вдигна бинокъла си. В един от прозорците на офицерските помещения се виждаше човешки силует. Някой гледаше как е отвън. Руснакът, нали? „Значи това е спалнята ти, а? Прекрасно. Първият изстрел на гранатомет номер три — май беше ефрейтор Мендес — ще дойде точно при теб. Руско печено.“

„Хайде да свършваме. Така искам да се изкъпя. За бога, дали им е останал още «Джек Даниълс»?“ Режимът си беше режим, но специалните поводи не биваше да се пропускат.

Напрежението се увеличаваше. Сега не ставаше въпрос за опасност. Кели въобще не смяташе, че е в опасност. Що се отнася до него, то най-неприятната част — промъкването към лагера — бе отминала. Сега всичко бе в ръцете на хеликоптерите и морските пехотинци. „Моята работа е почти свършена“ — помисли си Кели.

 

 

— Открийте огън — заповяда капитанът.

„Нюпорт нюз“ бе включил радарите си само преди секунди. Навигаторът се намираше в огневата рубка и помагаше на артилерийското отделение да определи точното местоположение чрез радарни засечки на известни брегови точки. В интерес на истината тази вечер се престараваха, но операцията го изискваше. В момента навигационните и огневите радари помагаха целите да бъдат определени с точност до сантиметри.

Първият залп бе даден от сто и петдесет милиметровите оръдия, насочени към брега. Режещият звук от оръдията дразнеше ушите, но за сметка на това радваше очите. Всеки изстрел предизвикваше жълто огнено кълбо. Ефектът вероятно се дължеше на някаква емпирична особеност. За момент в мрака изникваше огнена змия, преследваща опашката си, която просъществуваше само няколко милисекунди и после изчезваше. На шест хиляди метра по-далеч първите два снаряда избухнаха и оцветиха хоризонта в същото металическо жълто, което преди малко се бе появило на дулата на оръдията. Зеленият мокър пейзаж на Северен Виетнам се превърна в оранжев.

— Струва ми се, че трябва да вдигнем мерника с петдесет и седем милиметра нагоре. Виждам дори и хората по брега.

Определящото разстоянието до целта устройство вече показваше нужните цифри. Старшина Кели настрои апаратурата изключително внимателно. Данните бяха подадени към централната огнева рубка. Само десет секунди по-късно осем оръдия изтрещяха. Последваха ги още петнадесет и зенитната установка се превърна в облак от кал и огън.

— Първият залп попадна в целта. Обект „Алфа“ е унищожен.

Старшината започна подготовката за следващия залп. Също като капитана и той скоро щеше да се уволни. Може би това бе едно от последните им забавления.

 

 

Тътенът долетя като далечна гръмотевица, но не можеше да бъде сбъркан с природно явление. Най-изненадващото бе липсата на всякаква реакция в лагера. С помощта на бинокъла Кели видя как часовите извръщат глави и вероятно си разменят забележки, но нищо повече. В крайна сметка страната се намираше във война и неприятните шумове бяха нещо нормално. Особено пък онези, които приличаха на далечна гръмотевица. Очевидно боят се водеше твърде далеч, за да представлява заплаха за часовите. Не се виждаха дори и отблясъците. Честно казано, Кели очакваше, че поне един-двама офицери ще излязат навън, за да видят какво става. На тяхно място той вероятно би го направил. Но те не мислеха така.

Още деветдесет минути.

 

 

Морските пехотинци се насочиха към задната част на кораба, понесли снаряжението си. Само неколцина моряци бяха излезли да ги наблюдават. Когато стигнаха до площадката за излитане, Олби и Ървин ги преброиха и ги насочиха към хеликоптерите.

Последните изпращачи бяха Максуел и Подулски. И двамата бяха облечени в най-износените си и протъркани маскировъчни униформи. Бяха ги носили по време на бойни акции и ги свързваха с приятни спомени и добър късмет. Дори и адмиралите бяха суеверни. Морските пехотинци за пръв път видяха, че бледият адмирал — така го наричаха помежду си — е награден с Медал на честта. Отличието привлече много погледи и няколко почтителни кимвания, на които напрегнатото му лице отвърна.

— Готово ли е всичко, капитане? — попита Максуел.

— Да, сър — отвърна спокойно Олби въпреки нервността си. Часът бе настъпил. — Ще се видим след около три часа.

— Успешен лов.

Максуел се изпъна като струна и отдаде чест на по-младия мъж.

— Изглеждат много впечатляващо — забеляза Ритър. Той също бе облякъл маскировъчна униформа, за да не се различава от другите. — О, за бога, дано успеят.

— Даа — въздъхна Гриър.

Корабът се обърна по посока на вятъра. Няколко матроси с прожектори в ръце се приближиха към хеликоптерите, за да им помогнат при излитането. Един по един двата големи „Сикорски“ се издигнаха, задържаха се няколко секунди неподвижно във въздуха и се обърнаха на запад към брега и операцията.

— Сега всичко е в техните ръце.

— Те са способни момчета, Джеймс — каза Подулски.

— Този Кларк също е доста впечатляващ. Най-важното е, че е умен — забеляза Ритър. — С какво се занимава в цивилния живот?

— Подочух, че напоследък не прави нищо. Защо?

— При нас винаги има място за човек, който мисли, докато ходи. Момчето има мозък в главата си — повтори Ритър и се отправи обратно към надстройката.

Екипажите на кобрите извършваха последни проверки. Те щяха да излетят след четиридесет и пет минути.

 

 

— ЗМИЯ, тук ЩУРЕЦ. Графикът се спазва. Потвърди.

— Отлично! — каза тихо Кели.

Той изчука три дълги тирета на ключа си и получи две в отговор. „Огдън“ току-що бе съобщил, че операцията е в ход, и бе получил потвърждението му.

— Още два часа до свободата, момчета — каза той на затворниците в лагера. Фактът, че не всички хора в лагера щяха да се почувстват свободни, не го засягаше.

Кели изяде последното блокче концентрирана храна и прибра обвивката в джоба на униформата си. После се измъкна от укритието. Наоколо цареше мрак и Джон можеше да си го позволи. Той се пресегна към храста и се опита да заличи всички следи от присъствието си. Подобна операция можеше да се повтори, но дори и да не станеше нужда от това, другата страна не трябваше да научава какво се е случило. От напрежение най-накрая му се допика. Джон се почувства като малко дете и го напуши смях, но в края на краищата през деня бе изпил два литра вода.

„Половин час полет до първата контрола и още половин час за приближаване дотук. Когато се появят над далечния хълм, ще вляза във връзка с тях, за да ги насоча по последната права.“

„Време е за действие.“

 

 

— Обръщаме огъня надясно. На мушка е обект „Хотел“ — докладва Скели. — Разстояние… девет-две-пет-нула.

Оръдията отново изтрещяха. На огъня отвръщаше само едно стомилиметрово брегово оръдие. Разчетът бе видял как „Нюпорт нюз“ унищожава останалата част от батареята и тъй като не можеха да напуснат поста си, им оставаше само да стрелят срещу чудовището, изпепеляващо виетнамския бряг.

— Ето ги хеликоптерите — обади се помощник-капитанът на мостика.

Точките на радара прекосяваха брега точно на мястото, където по-рано се намираха обектите „Алфа“ и „Браво“. Той вдигна телефона.

— Капитанът слуша.

— Помощникът е, сър. Хеликоптерите вече са над брега и навлизат в коридора, който им отворихме.

— Много добре. Пригответе се да прекратите стрелбата. След половин час ще се наложи отново да прикриваме хеликоптерите. Не откъсвайте поглед от радара, помощник.

— Слушам.

— За бога — възкликна операторът на радара. — Какво става тук?

— Първо ги разпердушинваме с оръдия — отвърна колегата му, — а после влизаме, за да им разкажем играта отблизо.

 

 

До пристигането на морските пехотинци оставаха броени минути. Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро, макар че вятърът бе утихнал.

Кели вече бе излязъл на открито. Нямаше страшно. Фигурата му се сливаше с пейзажа. Зад него се простираше буйна растителност. Дрехите и лицето му бяха в цветовете на джунглата. Очите му шареха на всички страни в търсене на опасност, на нещо необичайно, но не намираха нищо. Всичко наоколо бе потънало в кал. Влагата и ужасната червена глина на тези хълмове бяха проникнали в плата на униформата, във всяка негова пора, в организма му.

Той бе на десет минути път от лагера. Откъм брега продължаваше да се носи откъслечен тътен и самият звук сякаш намаляваше опасността. Сега грохотът приличаше още повече на гръмотевици и само Кели знаеше, че всъщност се разнася от сто и седемдесет милиметрови корабни оръдия. Той отново седна, подпря лакти на коленете си и заоглежда лагера през бинокъла. Все още не се виждаха нито светлини, нито пък движение. Смъртта препускаше към хората долу, а те дори не подозираха. Кели бе толкова концентриран върху зрението си, че за момент пренебрегна слуха.

Беше трудно да го долови през дъжда: далечен тътен, нисък и настойчив, който не изчезваше. Шумът продължи да се усилва. Кели отлепи очи от бинокъла, отвори уста и се опита да го различи.

„Двигатели.“

„Автомобилни двигатели. Да, наистина наблизо има път… Но не, главният път е твърде далеч… в друга посока.“

„Вероятно снабдителен камион, който носи продуктите и пощата.“

„Не е само един.“

Кели се изкачи на върха на хълма, прилепи се към едно дърво и се загледа в посоката, където калният път се вливаше в другия, минаващ по северния бряг на реката. Движение. Той вдигна бинокъла.

„Камион… два… три… четири… за бога…“

Бяха с включени фарове. Всъщност капаците им бяха пуснати и се виждаха само светли цепки. Значи военни камиони. Фаровете на втория осветяваха първия. В каросерията му от двете страни бяха насядали хора.

„Войници.“

„Спокойно, Джони, не се панирай. Помисли добре… може би…“

Камионите заобиколиха Змийския хълм. Часовият в една от вишките извика нещо. Викът му бе чут. Прозорците в офицерското помещение светнаха. Отвътре излезе човек — вероятно майорът — и изкрещя някакъв въпрос. Беше без униформа.

Първият камион спря пред вратата. Отвътре излезе човек и вероятно поиска да му отворят. Вторият камион също спря. Войниците заслизаха. Кели започна да брои… десет… двадесет… тридесет… още… Не броят им обаче имаше значение, а действията.

Кели не можа да издържи на гледката. Какво още можеше да му отнеме съдбата? Защо просто не вземеше живота му и не свършеше тази игра? Но съдбата не се интересуваше само от живота му. Винаги бе така. Той бе отговорен и за нещо друго. Кели извади радиопредавателя си и го включи.

— ЩУРЕЦ, тук ЗМИЯ, край.

Нищо.

— ЩУРЕЦ, тук ЗМИЯ, край.

 

 

— Какво става? — попита Подулски.

Максуел взе микрофона.

— ЗМИЯ, тук ЩУРЕЦ, предай съобщението си, край.

— Прекратете, прекратете, прекратете. Искам потвърждение — долетяха до тях думите от джунглата.

— Повтори, ЗМИЯ, повтори.

— Прекратете операцията — каза Кели твърде високо за собствената си безопасност. — Прекратете, прекратете, прекратете. Искам незабавно потвърждение.

Изминаха няколко секунди.

— Получихме заповедта ти за прекратяване. Потвърдено. Операцията е прекратена. Изчакай.

— Разбрано, чакам.

 

 

— Какво става? — попита майор Винх.

— Разполагаме с информация, че американците могат да опитат да нападнат лагера ви — отвърна капитанът и се обърна да огледа хората си. Войниците вече се разгръщаха. Половината се скриха зад дърветата, а останалите започнаха да се окопават наоколо веднага щом заеха позиция. — Другарю майор, имам заповед да поема отбраната на лагера, докато пристигнат още подкрепления. Вие трябва да заведете руския си гост в Ханой, за да се гарантира безопасността му.

— Но…

— Заповедите са издадени от самия генерал Джиап, другарю майор.

Последното изречение изясни всичко. Майор Винх се прибра в стаята си, за да се облече. Свързочникът му тръгна да буди шофьора.

 

 

Кели не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Четиридесет и пет, може би и повече. Трудно му беше да ги преброи точно, защото войниците постоянно се движеха. Копаеха окопи за картечниците. В гората бяха разположени постове. Това вече го заплашваше пряко, но той все пак реши да изчака. Трябваше да се увери, че е постъпил правилно, че не се е панирал, че не е излязъл последен страхливец.

„Двадесет и пет срещу петдесет, с помощта на изненадата и с предварително изготвен план. Не е трудно. Двадесет и пет срещу сто, без никаква изненада… безнадеждно.“ Бе постъпил правилно. Нямаше смисъл двадесет и пет нови имена да се прибавят към списъка на загиналите във Вашингтон. В съвестта му нямаше място за подобна грешка, нито пък за толкова много мъртъвци.

 

 

— Хеликоптерите се връщат по същия коридор, по който влязоха, сър — обърна се операторът на радара към помощник-капитана.

— Много бързо — забеляза помощникът.

— По дяволите, Дъч! А сега какво…

— Операцията е прекратена, Каз — отвърна Максуел, без да вдига поглед от картата на масата.

— Но защо?

— Защото господин Кларк нареди — намеси се Ритър. — Той е зрението ни и той взема решенията. Знаете го много добре, адмирале. Все още имаме човек в джунглата, господа. Да не го забравяме.

— Имаме не един, а двадесет човека.

— Съвършено вярно, но тази вечер ще се върне само един. — „И то ако имаме късмет.“

Максуел погледна капитан Франкс.

— Насочете се към брега възможно най-бързо.

— Да, сър.

 

 

— Ханой? Но защо?

— Защото заповедите са такива — отвърна Винх, без да откъсва поглед от листа, даден му от капитана. — Значи американците са искали да ни дойдат на гости, а? Да се надяваме, че ще изпълнят намеренията си. Сонг Тай няма да се повтори!

Идеята за нощно сражение въобще не допадаше на Гришанов, пък и пътуването до Ханой означаваше, че ще може да иде в посолството.

— Изчакайте ме да се приготвя, майоре.

— Побързайте! — извика след него ниският мъж и се зачуди дали това пътуване до Ханой не означава понижение.

„Можеше да е и по-зле“ — мислеше си Гришанов, докато събираше записките в една папка. Сега целият му труд бе тук, след като Винх толкова любезно го бе върнал. Щеше да остави бележките в сигурните ръце на генерал Рокосовски и тогава можеше да се погрижи за живота на американците. „Дали няма да се наложи да преливам от пусто в празно?“ — запита се Гришанов, спомняйки си стария афоризъм.

 

 

Чуваше приближаването им. Бяха все още далеч и се движеха небрежно, вероятно уморени от нощната задача, но се приближаваха.

— ЩУРЕЦ, тук ЗМИЯ, край.

— Чувам те, ЗМИЯ.

— Изтеглям се. На хълма ми има хора, които се приближават към мен. Ще се насоча на запад. Можете ли да ми изпратите хеликоптер?

— Потвърждавам. Внимавай, синко — отвърна му все още загриженият глас на Максуел.

— Тръгвам. Край.

Кели прибра радиото и се насочи към върха. Там се забави за момент, колкото да сравни видяното преди с гледката пред очите си.

„През нощта бягам особено бързо“ — бе казал на морските пехотинци Кели. Бе дошло време да го докаже. Последен поглед към северновиетнамските войници, и Джон Кели изчезна в една пролука на листака надолу по хълма.