Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна (8)

Небесни разправии

„Семаел бил най-големият княз сред тях на небето, защото свещените животни и серафимите имали по шест чифта крила, той обаче притежавал дванайсет. И Семаел отишъл и се съюзил с всички най-висши войнства против господаря си и събрал войската около себе си и слязъл и започнал да си търси другар на Земята.“

Най-висшият не можел да позволи подобен бунт. И станало каквото имало да става: Висшият „събори Семаел и дружината му от мястото на светостта и ги хвърли надолу от небето“. Според юдейската легенда при греха в градината Едем в никакъв случай не ставало дума за прочутата ябълка, а водачът на метежа Семаел прелъстил Ева, която забременяла от него. След половия акт „тя погледнала в лицето му и, я виж, той не приличал на земните, а на небесните“.

Побъркана история? Напълно недостоверна? Продукт само на човешката фантазия? Едва ли. Преписваните през хилядолетията и отново, и отново интерпретирани истории съдържат общо ядро, което се появява постоянно у безброй и живеещи отдалечено народи — прелъстяването на човека. Какво ли се е случило в мъглявото минало на Земята? Нека си припомним: Цялата християнска религия е построена върху това, че Иисус е трябвало да дойде, за да спаси човека. Да го спаси от какво? От първородния грях. Който пък се случил в рая, онази прекрасна градина Едем. Дали ябълка или секс, или Едем, решаващото събитие се разиграло някъде. Прелъстяването на прамайката Ева станало чрез змията или чрез изгонения от небето архангел. Съвременните теолози, които се въртят неспокойно на стола си, защото им потъват гемиите, обявиха напоследък, че не е имало първороден грях. С това те отнеха почвата под идеята за избавлението, но това всъщност е техен проблем, не мой.

И сега изпадаме в парадоксална ситуация — според общоприетото мнение небето е мястото на абсолютното щастие. Небето е нашата цел след смъртта. Всеки иска да отиде на небето — най-после да се освободи от Долината на мъките, свободен от страхове, ревност и завист, свободен от нещастия и беди. Небето е място на копнежите, мечтаната цел на всичките ни желания, реализиране на всичките ни надежди.

Стоп! Нещо не е наред. На небето е имало завист и противопоставяне, спорове и разправии със смъртоносен изход, преди да е бил създаден човекът. Може би грешно сме разбрали понятието „небе“? Не говорят ли древните текстове за небето като място, където живее всемогъщият бог? Дилемата остава налице дори и ако не вярваме на юдейските предания или ги оставим настрана със снизходителна усмивка. Защото причината за променящия всичко грях бил прелъстителят на Ева. Дори и ако грехът никога не бе се случил, той остава в християнската вяра като основание за по-късното избавление от страна на Иисус. Легенда, не-легенда, ако не е имало първороден грях, автоматично отпада всяко основание за спасението. Дали съблазнителят се казва „Семаел“, „Луцифер“ или „дявол“, не променя нищо по същество. Логично, нали?

Както всеки знае от Библията, Бог всемогъщият докарал потопа, за да удави човешкия род. Защо ли всъщност? Нали преди това „със собствените си ръце“ направил прачовека и — като вечният Бог — познавал бъдещето. Трябва предварително да е знаел какво щяло да се случи. Или може би не? Тогава под Най-висшия сигурно са имали нещо друго предвид от онова, което аз и милиони вярващи разбират под Бог. Юдейските легенди съобщават, че след прелъстяването на Ева се създали два рода — на Каин и на Авел. Родовата линия на Каин се държала като животни:

„С открита голота вървели родовете на Каин, а мъжът и жената били като добитък. Обикаляли голи по пазара…, и мъжът спял с майка си и с дъщеря си и жената на брат си открито по улиците.“

Злините и коварството на този род се описват в легендите за Содом и Гомора. Жителите им не се придържали нито към законите, нито към морала, и правели каквото си искали. Един малък пример, отново актуален, го онагледява:

„Хората от Содом и Гомора сложили легла по улиците. Който влезел в града, бил хващан и със сила го просвали на едно от леглата. Ако странникът бил по-къс от леглото, то трима души го дърпали за главата, а другите за краката. Човекът крещял, а те не му обръщали внимание. Ако обаче пришелецът бил по-дълъг от леглото, по трима души заставали от двете му страни и го дърпали на ширина и го измъчвали до смърт. Ако чужденецът викал, те отговаряли: «Така става с всеки, който идва в Содом.»“

И не само това. В общия упадък на нравите и епидемията от сладострастие се присъединили и „паднали ангели“, които слизали от небето на цели групи и си взимали „човешки жени“. Този вид ангели едва ли можем да определим като невинни. Плодовете от телата им израствали като великани:

„От тях дойдоха после исполините, които имаха огромен ръст и които протягаха ръце за грабеж и плячкосване и за кръвопролития. Исполините зачеваха деца и се размножаваха като влечуги; раждаха се и наведнъж по шест.“

Нищо не помагало срещу тази свинщина, вече било невъзможно да се направи селекция на добри и лоши. Какво му оставало на Висшия, освен да издави цялото котило и да започне на чисто? С което всъщност става ясно, че Висшият в никакъв случай не може да е бил същинският бог, когото почитат вярващите от всички религии.

Великани зачевали те, онези „паднали ангели“. За тях писах в предишните си книги и искам по възможност да си спестя повторенията. Само няколко дума за точност:

„Легендите на юдеите за древността“ назовават дори родовете на исполините. Това били Емеритите, или Страшните, после Рефаитите, или Гигантите, имало и Гиборим, или Могъщите, Самсунити, или Хитрите и накрая Авиди, които били Обратните, а и още Нефелим, които били Покварителите.

На Земята трябва да се е събрала великолепна компания. В апокрифите на пророка Барух дори се назовава и броя им^[12]:

„Бог докара потопа на Земята и унищожи Всичката плът, а също и 4 090 000 исполини.“

Кой свещен или несвещен дух трябва да е подсказал това число на пророка Барух? Естествено, и по отношение на исполините библейската датировка изобщо не е вярна. Например живелият дълго след потопа Давид трябвало да се бори срещу исполини с шест пръста на ръцете и краката, разказва Втора книга Царства (21, 18–22). Една хронологична глупост.