Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна (6)

Ева и НЛО

Ангелът Рациел, който донесъл книгата върху сапфирения камък, се издигнал и „в пламъците към небето“, но едва след като на брега на реката се запалил огън. За огън и летящи возила по Адамово време четем и в апокрифния текст „Животът на Адам и Ева“.^[6] Настоящата версия е от 730 г. сл. Хр., но се базира на ръкописи на неизвестен автор.

„Тогава Ева погледна към небето и видя да идва кола със светлини, теглена от бляскави орли, чието великолепие не може да изрази никой роден от майчина утроба.“ Прамайката Ева като първа очевидка на НЛО? Същият господар, който бил създал Адам и Ева и от време на време се забавлявал в градината Едем, се качил в НЛО:

„И виж, Господ, силният, се качи в колата; четири ветрове я теглеха, херувимите направляваха ветровете, а ангелите от небето вървяха пред тях…“

Дявол да го вземе! От книгата във вид на сапфир Адам бил научил и имената на отделните небеса, както и имената на небесните слуги. За кои небеса изобщо става дума тук?

Древноюдейските „Легенди за древността“ уточняват. Първото небе се казвало „Вилон“, от него били наблюдавани хората. Над Вилон било разположено „Ракиа“, там се намирали планетите и звездите. Още по-горе се намирал „Шехаким“, а над него небесата с имена „Гебул“, „Макхон“ и „Маон“. Накрая над небето Маон е най-високото небе, което се казва „Аработ“. А там „пребивават серафимите, там са свещените колела и херувимите. От огън и вода са направени телата им и все пак остават цели, защото водата не гаси огъня, а огънят не поглъща водата. А ангелите възхваляват Най-висшия, благословено да е името му. Но далеч от блясъка на Господа стоят ангелите; на пространство от трийсет и шест хиляди мили са отдалечени от него и не виждат мястото, където е славата му“. Естествено, че в първоначалния текст няма да открием думата „мили“, става дума за мярка, добавена от преводача на мястото на друга неразбираема мерна единица. Числото трийсет и шест хиляди не е променено. Въпреки това историята си остава любопитна, защото различните небеса са обозначени не само с мерни единици, а и с времеви. Между едно небе и друго има „стълби“, а между тях са епохи от „петстотингодишни пътувания“. Ако прочетем последното през съвременни очила, то съответства на разстояние от десет светлинни години при скорост от два процента от скоростта на светлината.

Преразказаните досега предания се водят всички под „Легенди и митове“, а те от своя страна не са напълно за вярване. Само „налудничави басни“, както още преди двеста години иронизирал теологът д-р Айзенменгер^[7]. Така е по-лесно. Като неистински исторически разказ легендата е в противоречие с историята. При това митовете и легендите изобщо не съблюдават хронологичното протичане на нещата и ни най-малко не се вълнуват от исторически факти. Легендата е „народна спекулация и народна фантазия“^[8] и все пак остава ценно свързващо звено между историческите изследвания и науката. Защото легендата допълва историята, запълва дупките и осветлява мрака. Легендата не възниква от нищото и дори съдържанието й да не съвпада с историческите източници, то тя все пак си остава „религиозната историческа философия на даден народ“. Още гръцкият географ Страбон (около 63 г. пр. Хр. до 26 г. сл. Хр.), автор на 17-томната „Географика“, отбелязва сухо^[9]:

„Не е по омировски да разказваш без зрънце истина.“