Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна (7)

Нищо повече от легенди?

Легендата уголемява голямото, омагьосва загадъчното и украсява героите с много фантазия. И все пак тя не е измислена лъжлива историйка. Винаги е свързана с исторически личности и истински случки. Често тя иска да запази като истина онова, което историците разрушават. Всеки швейцарец-например знае легендата за Вилхелм Тел и изстрела му по ябълката. Историците отнеха вълшебството й. Какво ги интересува тях народната душа? Историята с изстрела по ябълката трябва да се е разиграла. И край!

При това легендите са междуконтинентални, и то не от днес. Такива са били и преди хилядолетия. (На друго място посочих изумителните връзки между Библията и преданията на централноамериканските индианци^[10].) Несъмнено и при юдейските легенди (което е лесно за доказване) има сродства с персийски, арабски, гръцки, индийски и дори американски предания. Макар и с други имена и герои, с непознати богове и тайнствени природни явления — ядрото на историята се запазва. Или някой ще ми възрази, ако кажа, че легендата за потопа е световно предание?

В легендите всяка датировка е объркана. Няма значение кога се е разиграло нещо, важното е, че е станало. Но това важи с пълна мяра за много от свещените книги. Като пример ще назова библейската версия на потопа с Ной и неговия ковчег. В нея вярвали, докато на хълма в Куюнджик (някогашната Ниневия) била направена вълнуваща находка. Там археолозите извадили на дневна светлина дванайсет глинени плочки, които някога принадлежали към библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал. Те разказват историята за Гилгамеш, царя на Урук, който бил смесица от бог и човек и накрая потеглил да търси своя земен баща с името „Утнапиштим“.

За наше изумление получаваме от Утнапиштим точно описание на потопа; той разказва, че боговете го предупредили за идващия потоп и му поръчали да построи лодка, в които да спаси жени и деца, роднините си и знаятчии от всякакъв вид. Описанието на бурята, на мрака, покачващите се води и отчаянието на хората, които не успял да вземе, имат и днес затрогваща разказваческа сила. И тук можем да прочетем — сходно на разказа на Ной в библията — историята за гарвана и гълъба, които били пуснати, и как накрая, когато водите спаднали, лодката се приземила на една планина.

Паралелите между разказа за потопа в епоса за Гилгамеш и онзи в Библията са безспорни, в тях не се съмнява и никой изследовател. Смайващото в паралелността е, че става дума за други поличби и други богове. Ако разказът за потопа в Библията е от втора ръка, то разказът в първо лице в епоса за Гилгамеш сочи един оцелял, т.е. разказ на очевидец.

Кой от кого е заел историята? През шейсетте години на XX век се появиха още по-стари версии на същата история, така че къде е възникнала? Кой може да я датира? При това в тази хронологична бъркотия е възможно и невъзможното, а именно, че библейският вариант все пак е по-стар от другите. Моля? Не казах ли току-що точно обратното? И макар че богословите и други сродни учени не обичат да го чуват: Датирането на библейските патриарси до Ной (а и след това) е същинска катастрофа, възникнала от набожното желание за придържане към родовата последователност в Библията. Във всеки случай библейските датировки не са исторически доказуеми. Не могат да се съгласуват и в най-широки рамки. Така съществува теоретичната възможност библейският вариант на историята за потопа в ядрото си да е по-стар от акадския или шумерския, макар че е бил записан по-късно.

Само едно не се е променило: споменът на хората за древните събития. Историческите книги и учебниците изгниват, мухлясват, изгарят, но не и легендата. Тя се задържа упорито в съзнанието на народите и бива отново записвана след всяко унищожение, след всяка война. Легендата е неясната памет, смътният завет от миналото към бъдещето. Така че ще останем при легендите и ще се опитам да оживя древния им дух със съвременни средства.

Ако проследим преданията на човечеството — и този път имам предвид буквално всички по цялото земно кълбо, — то един Господ, Най-свят или Най-висш, добър бог създал първия човек. Поставил това същество в градината Едем или някъде сред прекрасната природа. Според древноюдейското предание градината Едем съществувала много дълго, преди да бъде сътворен светът, и то готова за обитаване:

„…всичките съоръжения и насаждения, също и сводът над нея, както и земята под нея — всичко вече го имало и едва хиляда триста и шейсет години след това били сътворени небето и Земята.“

И се питаме защо след толкова упорити търсения градината Едем никога не била намерена! (За безуспешните търсения писах в предишна своя книга^[11]. Вероятно опитната станция с експеримента „Адам и Ева“ — биосфера 1 — била отново ликвидирана. И ако досега винаги съм вярвал, че нашите прародители са били единствените хора в съмнителната градина Едем, то юдейските легенди ме поправят: „Сера, дъщерята на Асер, е една от деветимата, които живи дошли в градината Едем.“ А кои са били останалите шест?

Висшият си бил наумил да създаде човека. Преди това обаче чисто формално — запитал ангелите си какво мислят по въпроса. Те били против. „Тогава Господ протегнал пръст и ги изгорил всичките.“ Отново попитал другите ангели, резултатът бил същият. Третата група ангели отговорили, че Господ бездруго правел каквото си ще, така че да бъдела волята му. Така той създал Адам „със собствените си ръце“. Първият модел за човек трябва по някакъв начин да е превъзхождал ангелите. Особено ги ядосвало, че човекът щял да има власт над една цяла планета и освен това щял да се плоди. Защото ангелите са безплодни, не могат да се размножават. На небето се стигнало до завист и ревност.