Агата Кристи
Задната врата на съдбата (6)

Глава шеста
Проблеми

Когато човек се мести в нова къща, обикновено преди това си мисли, че ще е много приятно и ще му достави радост. Но не винаги се оказва така.

Трябва да се включи тока в къщата, да се наемат строители, електротехници, бояджии, дърводелци, да се повика майстор за хладилника, за газовата печка, за другите електрически уреди, да намери шивач за завесите, майстор да постави корнизите, закачалките, линолеума и какво ли още не. Освен планираните за деня задачи, всеки път се случва да се правят между четири и дванайсет допълнителни неща от някой майстор, когото съвсем са забравили, че ще идва или от някой, когото чакат много отдавна.

Но имаше моменти, когато Тапънс въздъхваше с облекчение и обявяваше, че това или онова е готово.

— Наистина ми се струва, че кухнята ни е почти съвършена, но не мога да измисля в какво да съхраняваме брашното — оплакваше се тя.

— Има ли някакво значение? — питаше Томи.

— Ами има. Искам да кажа, че обикновено го купуваме в пакети по три фунта и не се побира в кутиите, които имаме. Те са толкова изящни, но са малки. Нали се сещаш комплекта, в който на едната кутия има нарисувана роза, а на другата — слънчоглед. Не събират повече от един фунт. Какъв проблем!

Сега Тапънс имаше друго на ум.

— „Лаврите“! Какво глупаво име за къща! Не разбирам защо са я нарекли така. Та тук изобщо няма лаврови дървета. Можеха да я нарекат „Чинарите“. Щеше да е по-добре. Чинарите са толкова красиви.

— Казаха ми, че преди да я нарекат „Лаврите“, името й е било „Дългия Скофилд“ — обясни й Томи.

— Че то пък съвсем нищо не означава — възмути се Тапънс. — Тогава кои са живели в нея?

— Мисля, че семейство Уадингтън.

— Човек се обърква. Уадингтън, Джоунс, хората, от които я купихме. А преди тях Блекмор. Предполагам, че преди тях са били Паркинсонови. Много са тези Паркинсонови. Постоянно се натъквам на тях.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно, защото непрекъснато питам — оправда се Тапънс. — Искам да кажа, че ако мога да открия нещо за Паркинсонови, можем да продължим с нашия… ами с нашия проблем.

— В днешно време едва ли не всичко наричаме така. Проблемът Мери Джордан имаш предвид, нали?

— Не е само той. Имаме проблем с Паркинсонови, с Мери Джордан и с още много други неща. Какво още се казва в съобщението: „Беше някой от нас.“ Дали е имал предвид някой от семейство Паркинсон или пък някой, който е живеел тук. Да допуснем, че семейството е било от двама или трима души, сигурно и някоя баба или някой дядо, може да е имало и други родственици, които не са носили фамилията Паркинсон, но са били лели или племенници, или племеннички на Паркинсонови. Предполагам, че са имали прислужничка, може дори и камериерка, готвачка, вероятно гувернантка и… не момиче au pair, защото е било твърде отдавна и тогава още не е имало такива момичета, но „някой от нас“ означава, че е човек, живял в къщата. За разлика от сега по онова време къщите са били пълни с хора. Е, Мери Джордан би могла да бъде прислужничката или камериерката, или дори готвачката. И защо някой ще иска тя да умре, при това не от естествена смърт? Искам да кажа, че сигурно някой е искал тя да умре, в противен случай смъртта й би била естествена, нали? — Тапънс замълча. Сетне смени темата: — Вдругиден отивам на матине — обяви тя.

— Струва ми се, че ти постоянно ходиш на матинета.

— Това е най-добрият начин да опозная съседите си и жителите на селото. В крайна сметка не е толкова голямо. А пък хората обикновено говорят за старите си лели и какво ли още не. Ще се опитам да започна с мисис Грифин. Изглежда е голям чешит. Според мен управлява селото с желязна ръка. Правила си е майтап с викария, с лекаря, дори с медицинската сестра.

— Тази сестра не може ли да ни бъде полезна?

— Не може. Починала е. Имам предвид жената, която е работила по времето на Паркинсонови. Сегашната медицинска сестра е отскоро тук. Струва ми се, че никак не се интересува от хората и едва ли е чувала за Паркинсонови.

— Колко ми се иска… О, колко ми се иска да мога напълно да забравя за тези Паркинсонови — простена Томи.

— Имаш предвид, че тогава не бихме имали проблем?

— О, Боже! Пак ли за проблеми ми говориш?

— Точно като Беатрис — сподели Тапънс.

— Коя е Беатрис?

— Беатрис е тази с истинските проблеми. Както и Елизабет. Чистачката, която имахме преди Беатрис. Постоянно идваше при мен с думите: „О, мадам, мога ли да говоря с вас? Знаете ли, имам проблем.“ После Беатрис започна да идва и в четвъртък и сигурно го е прихванала от Елизабет. И тя започна да има проблеми. Струва ми се, че то е просто начин на изразяване. Всичко наричаш с думата проблем.

— Добре де — съгласи се Томи. — Признавам, че е така. Ти имаш проблем, аз имам проблем, ние и двамата имаме проблеми. — Той въздъхна и излезе.

Тапънс бавно слезе по стълбите, като клатеше глава. Анибал се спусна към нея с надежда, размахал опашка. Очевидно очакваше награда за тази бурна радост.

— Не, Анибал — смъмри го Тапънс. — Вече беше на разходка. Получи си сутрешната порция.

Анибал сякаш се опитваше да я убеди, че тя греши и той изобщо не е излизал.

— Ти си един от най-ужасните лъжци — рече Тапънс, уловила настроението му. — Беше на разходка с татко.

Анибал направи втори опит, който целеше да демонстрира, че едно куче може да има още една разходка, ако стопанката му погледне на въпроса по друг начин. Разочарован, че усилията му отиват напразно, той слезе по стълбите и продължи да лае високо. Явно искаше да покаже, че възнамерява да захапе къдрокосото момиче, което беше завладяло прахосмукачката. Не обичаше прахосмукачки, а освен това никак не му харесваше, когато Тапънс говореше дълго с Беатрис.

— О, кажете му да не ме хапе! — проплака Беатрис.

— Няма да те ухапе — успокои я Тапънс. — Само плаши.

— Мисля си, че някой ден ще го направи — продължи да мърмори Беатрис. — Между другото, мадам, дали мога да поговоря с вас за момент?

— Искаш да кажеш…

— Ами… виждате ли, мадам, имам проблем.

— Така си и знаех — въздъхна Тапънс. — И какъв ти е проблемът? Впрочем чувала ли си дали в тази къща е живял някой с фамилията Джордан?

— Нека да си помисля. Джордан… ами… не мога да си спомня. Имаше едни Джонсънови и имаше… о, да, един от полицаите се казваше Джонсън. Както и един от пощальоните. Джорж Джонсън. Беше ми приятел — ухили се тя.

— Никога ли не си чувала за някоя си Мери Джордан, която е починала?

Беатрис доби озадачен вид. След кратък размисъл тя поклати глава и се върна отново към собствените си грижи.

— За моя проблем, мадам…

— О, да. Твоят проблем.

— Надявам се, че нямате нищо против, че ви питам, мадам, но, виждате ли, намирам се в странно положение и не ми харесва…

— Не можеш ли да ми го кажеш по-бързичко — подкани я Тапънс. — Трябва да тръгвам. Канена съм на матине.

— О, да. При мисис Барбър, нали?

— Да. А сега кажи какъв е проблемът ти?

— Ами… палтото. Такова хубаво палто. В магазина на Саймъндс. Влязох, пробвах го и ми стоеше чудесно. Е, има малко петънце на единия пеш, близо до подгъва, но то не ме разтревожи. Както и да е… ами… ъъъ…

— Е какво?

— Ами заради него не беше много скъпо и си го купих. Дотук всичко беше наред, но когато се прибрах вкъщи, открих, че на етикета пише шест лири, вместо три и седемдесет, колкото ми поискаха. Е, мадам, виждате ли, не исках да постъпя непочтено, но не знаех какво да направя. Върнах се обратно в магазина, като взех палтото със себе си. Реших, че ще е по-добре да го върна и да обясня, че не бих могла да постъпя подло. После момичето, което ми го продаде, едно много приятно момиче, казва се Гладис, не й знам фамилията, много се разстрои. Аз й казах: „Няма нищо, ще доплатя.“ Тя обаче каза, че вече го е маркирала. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да, струва ми се, че разбирам — кимна Тапънс.

— И тогава тя ми обясни, че ще й създам неприятности.

— Защо ще й създадеш неприятности?

— Ами и аз не разбирам. Продадоха ми го за по-малко, отколкото струва и аз го върнах. Не разбирам с какво й създавам неприятности. Тя ми каза, че ако някой прояви подобно невнимание и не забележи точната цена, написана на етикета и продаде нещо на грешна цена, ще си изпати.

— О, не мисля, че ще стане така — заяви Тапънс. — Смятам, че си постъпила правилно. Не виждам какво друго би могла да направиш.

— Да, обаче май не стана така. Тя вдигна такава врява, разплака се и въобще… така че аз си взех палтото. А сега не зная дали съм измамила магазина или… не зная какво да правя.

— Аз наистина мисля, че съм твърде стара, за да давам съвети как човек да постъпи, защото в днешно време в магазините всичко е толкова странно. Цените са странни и всичко ми изглежда трудно. Но ако бях на твое място и мога да платя остатъка, е, тогава бих дала парите на онова момиче, как й беше името, Гладис. Тя може да ги сложи в касата или да измисли нещо друго.

— Не съм сигурна дали искам да постъпя така, защото, виждате ли, тя може да си ги прибере. Искам да кажа, че няма да й е трудно да го направи. Така и мен ще забърка. Като че ли и аз ставам крадла, въпреки че Гладис ще е тази, която ще е взела парите. Не мисля, че мога да й се доверя. О, Боже!

— Животът е труден, нали? — отбеляза Тапънс. — Много съжалявам, Беатрис, но съм убедена, че ти сама трябва да вземеш решение. Ако не можеш да се довериш на приятелката си…

— О, ама тя не ми е приятелка. Аз просто често влизам в този магазин. А тя е приказлива и ми е приятно да си говоря с нея. Само толкова. Не ми е приятелка. Струва ми се, че е имала неприятности на предишната си работа. Казваха, че прибирала пари от нещата, които продавала.

— В такъв случай на твое място не бих направила нищо — каза Тапънс с малко рязък тон.

Твърдостта в гласа й накара Анибал да дойде, за да разбере какво става. Той отново се разлая срещу Беатрис и се опита да се пребори с прахосмукачката, която за него очевидно бе един от главните му врагове. „Не обичам тази прахосмукачка — ръмжеше той. — Иска ми се да я ухапя.“

— О, тихо, Анибал. Спри да лаеш. Да не си посмял да хапеш — скара му се Тапънс. — Боже, ужасно закъснявам! — Тя забързано излезе.

 

— Проблеми — промърмори си Тапънс, докато слизаше надолу по хълма по Орчард Роуд. Всеки път, когато вървеше по тази улица, си мислеше дали името^[1] й идва от това, че някога къщите са имали овощни градини. Сега никъде не се забелязваха такива.

Мисис Барбър я посрещна радостно. Поднесе й еклери, които изглеждаха много вкусни.

— Чудесни са! — възкликна Тапънс. — От „Батърби“ ли ги взехте?

„Батърби“ беше местната сладкарница.

— О, не, леля ми ги направи. Тя приготвя превъзходни сладкиши.

— Еклерите се правят трудно — отбеляза Тапънс. — Аз никога не съм успявала да ги направя.

— Трябва да използвате точно определен вид брашно. Мисля, че в това се крие тайната им.

Дамите пиха кафе и се разговориха за трудностите при приготвянето на някои домашни ястия.

— Онзи ден мис Боланд спомена за вас, мисис Бересфорд.

— Така ли? Боланд?

— Тя живее до къщата на викария. Фамилията им отдавна живее в селото. Разказа ни как е идвала тук като дете и как с нетърпение очаквала следващото си идване, защото в градината имало чудесно цариградско грозде и сливи ренклот. В днешно време човек не може да намери никъде такива сливи. По пазарите може да види нещо подобно, но те съвсем нямат същия вкус като ренклота.

Дамите продължиха разговора си на тема плодове за това как сега те нямат вкуса на едновремешните плодове, такъв какъвто си го спомнят от детството си.

— Един от чичовците ми имаше в градината си такива сливи — рече Тапънс.

— Да не би да е онзи чичо, който е бил свещеник в Анчестър? Отец Хендерсън е живял там със сестра си. Нейната история е много тъжна. Един ден яла кейк с ким и едно парченце направило белята. Задавила се, започнала да кашля, кашляла, кашляла и накрая починала. Тъжно, нали? Наистина много тъжно. Един от братовчедите ми почина по подобен начин от задушаване, но от агнешко. Изглежда може лесно да стане. Има хора, които умират от хълцане, защото не могат да спрат. Не знаят старото стихче, което трябва да се казва, като задържаш дъха си. — И тя го изрецитира въодушевено. На Тапънс обаче й прозвуча като една безсмислена скоропоговорка.