Агата Кристи
Задната врата на съдбата (18)

Глава четвърта
Операция на Матилда

— Какво ще правиш днес следобед, Тапънс? Ще ми помогнеш ли да довършим списъка с имената и датите?

— Мисля, че не — отвърна тя. — Писането на списъци е много уморително занимание. Постоянно нещо обърквам.

— Не бих се изразил точно така. Просто допусна няколко грешки.

— Иска ми се да не бъдеш толкова педантичен, Томи. Понякога така ти се ядосвам.

— Тогава с какво ще се занимаваш?

— С удоволствие бих си подремнала. Но няма. Ще изкормя Матилда.

— Моля?

— Казах, че ще изкормя Матилда.

— Какво ти става? Откъде тази жажда за насилие?

— Няма такова нещо… Матилда… тя е в Кей-Кей.

— Къде?

— В оранжерията при останалите боклуци. Матилда е конче-люлка и има дупка в корема.

— И ти се каниш да изследваш съдържанието на корема й, така ли?

— Точно така. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Ами… не ми се ще — промърмори Томи.

— Ще бъдеш ли така добър да дойдеш и да ми помогнеш? — попита го този път с изключителна любезност Тапънс.

— Щом ме молиш по този начин, ще трябва да се съглася — въздъхна дълбоко Томи. — Може пък да се окаже по-приятно от писането на списъци. Айзак тук ли е?

— Не. Май днес му беше почивният ден. А и не ми се иска да се мотае около нас. Струва ми се, че научих всичко, което може да ми каже.

— Той знае много — каза замислено Томи. — Разбрах го онзи ден, когато се впусна да ми разказва за миналото и то за неща, които не са от неговото време.

— Не забравяй, че е почти на осемдесет — припомни му Тапънс. — Сигурна съм, че е на толкова.

— Да, зная. Но ставаше дума за много стари работи.

— Нали знаеш, че хората разказват и истории, които само са чували. И така никога не знаеш дали е вярно или не онова, което ти разказват. Както и да е, хайде да вървим да изкормим Матилда. Май ще е по-добре първо да сменя дрехите си, защото там е изключително мръсно и е пълно с паяжини, а ще трябва да се заврем под нея.

— Ако Айзак беше тук, можехме да го помолим да я обърне, за да стигнем по-лесно до корема й.

— Говориш така, сякаш в предишния си живот си бил хирург.

— Може и така да е било. Ще се наложи да вадим разни неща от тялото на Матилда, което може да наруши целостта й.

— Между другото защо не я боядисаме, за да могат децата на Дебора да си играят с нея, когато ни дойдат на гости следващия път.

— О, внуците ни имат толкова много играчки — възропта Томи.

— Няма значение — рече Тапънс. — Децата не обичат да си играят със скъпи играчки. Те предпочитат някое старо колело или кукла, или нещо, което почти е пред разпадане, за да могат да го мачкат и изобщо да го правят каквото си пожелаят. Децата имат свои собствени представи за играчките.

— Съгласен съм. А сега напред към Матилда! Към операционната!

Не се оказа никак лесно да се обърне Матилда така че да се открие достъп до корема й. Беше много тежка. Освен това от нея стърчаха пирони, на които човек можеше всеки момент да се нарани. Тапънс одра ръката си, а Томи изруга, когато един пирон лошо скъса пуловера му.

— По дяволите! Хайде да взривим това проклето конче. Трябвало е да го унищожат още преди години.

Точно в този момент се появи старият Айзак.

— Какво става? — попита изненадан той. — Какво правите вие двамата тук? За какво ви е това старо конче? Мога ли да ви помогна с нещо? Какво възнамерявате да правите с него? Искате да го изнесете оттук?

— Не точно — рече Тапънс. — Искаме да го обърнем, така че по-лесно да достигнем до дупката в корема му и да извадим онова, което е вътре.

— Смятате да изкормите Матилда, така да се каже? Как ви влезе тази муха в главата?

— Точно това искаме да направим — обясни Тапънс.

— И какво си мислите, че ще намерите вътре?

— Боклуци, предполагам — обади се Томи. — Но няма да е зле да поразчистим малко, нали разбирате. Може да решим да държим други неща тук. Например, топките и дървените чукчета за крокет или нещо такова.

— Преди години тук е имало игрище за крокет. Ама било много отдавна. По времето на мисис Фолкнър. Намирало се там, където сега е градината с розите. Но не било с нормални размери.

— Кога е било това? — попита Томи.

— Имате предвид кога е имало игрище за крокет? О, било е преди аз да дойда тук. Но все още се намират хора, които да ти разкажат за минали работи, за разни скрити неща, кой и защо ги е скрил, и за какво ли още не. Заплетени истории, повечето са измислици, въпреки че някои може и да са истина.

— Ти си много умен, Айзак — похвали го Тапънс. — Струва ми се, че знаеш всичко. Как разбра, че тук е имало игрище за крокет?

— О, тук имаше една кутия с пособия за крокет. Много беше стара. Чудя се какво ли е останало от нея.

Тапънс изостави Матилда и отиде в ъгъла, където имаше една продълговата дървена кутия. Отвори доста трудно капака й, защото ключалките бяха ръждясали и заяждаха. Вътре имаше една стара очукана червена топка, една синя топка и един изкривен дървен чук, целите обвити в паяжини.

— Било е по времето на мисис Фолкнър. Казват, че участвала в състезания.

— В Уимбълдън? — почуди се Тапънс.

— Е, не точно в Уимбълдън. Мисля, че е участвала в местните състезания. Тогава са организирали такива тук. Виждал съм снимки при фотографа…

— При фотографа?

— Ами да. В селото, казва се Дъранс. Не го ли познавате?

— Дъранс? — замисли се Тапънс. — О, да, продава филми и разни други джунджурии, нали?

— Точно така. Той е внук или, не бих се изненадал, ако дори е правнук на стария Дъранс, който отворил фотото в селото. Според мен обаче сега се занимава повече с продажба на поздравителни картички за Коледа, за рождени дни и други такива. Старият Дъранс правеше много снимки на хората. И ги пазеше. Онзи ден при младока отишло някакво момиче и поискало да й извадят нова снимка на баба й. Момичето обаче нямало снимка. Била я скъсала или загубила, или изгорила и поискала да намерят негатива. Не мисля, че са го намерили. Но ми се струва, че сигурно някъде има стари албуми, в които може да се погледне.

— Албуми — повтори отнесено Тапънс.

— Мога ли да направя нещо за вас — попита отново Айзак.

— Помогни ни за Джейн или както там се казваше — отвърна му Томи.

— Не е Джейн, а Матилда. Дори ми се струва, че трябва да се произнася Матилд, защото май е френско име.

— Френско или американско? — замислено попита Томи. — Матилд. Луиз…

— Много подходящо скривалище, не мислиш ли? — рече Тапънс и пъхна ръката си в отвора в корема на Матилда. Извади оттам една гумена топка, която някога е била боядисана в червено и жълто. Сега цялата бе на дупки. — Сигурно някое дете я е пъхнало тук. Често го правят.

— Щом видят дупка, искат да скрият нещо вътре — обади се Айзак. — Чувал съм обаче, че имало някакъв господин, който криел писмата си тук. Използвал я като пощенска кутия.

— Писма? До кого са били.

— Май до някаква млада дама. Но е било преди аз да дойда тук — обясни както обикновено Айзак и като нагласи Матилда, така че да им е удобно, ги напусна под претекст, че си има друга работа.

— Всичко се е случило все преди Айзак да дойде тук — промърмори сърдито Тапънс. — Струва ми се много глупаво, че са пъхали в Матилда какво ли не и после никой не се сетил да я почисти — продължи да мърмори тя и извади изцапаната си ръка от корема й.

— А защо да го правят? — обади се Томи и си свали сакото. — Защо някой ще иска да почисти тази дупка?

— Да, обаче ние искаме, нали? — рече троснато съпругата му.

— Само защото не можем да измислим какво друго да правим. Не съм убеден, че има смисъл в това, което вършим сега.

— Ох! — изстена Томи.

— Какво стана?

— Одрах се на нещо — отвърна той и внимателно започна да измъква ръката си от дупката. Когато я извади, в нея имаше плетен шал, прояден от молци. — Отвратително!

Тапънс подбутна Томи леко настрани и на свой ред пъхна ръката си в дупката. Наведе се над Матилда, за да стигне по-навътре.

— Внимавай с пироните — предупреди я Томи.

— Какво ли е това? — възкликна възмутено тя, измъквайки ръката си. Приличаше на колело от някаква детска играчка. — Струва ми се, че напразно си губим времето.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се Томи.

— И все пак да довършим започнатото. О, Боже! На ръката ми има три паяка! Току виж ме полазил и някой червей. Ненавиждам ги!

— Не мисля, че в Матилда може да има червеи. Според мен те се въдят в земята. Едва ли биха харесали Матилда за свой дом, не мислиш ли?

— Е, започна да се поизпразва. Я! Какво е това? Мили Боже! Прилича ми на игленик. Колко странно! Все още има игли, но са ръждясали.

— Предполагам, че е на някое момиченце, което е обичало да шие — рече Томи.

— Сигурно.

— Когато одеве си пъхнах ръката, стори ми се, че напипах нещо като книга — продължи Томи.

— Така ли? В коя част?

— Бих казал, че там където е апендиксът или черният дроб — отговори с тон на професионалист Томи. — От дясната й страна. Нали разбираш, все едно, че я оперираме — добави той.

— Дадено, докторе. Да го измъкнем оттам.

Така наречената книга, която всъщност вече не приличаше на такава, бе много стара. Страниците й бяха разкъсани и изпоцапани.

— Прилича ми на учебник по френски — каза Томи. — „Pour les enfants. Le petit precepteur“^[1].

— Май си прав. Сигурно е бил на някое дете, което не е искало да учи уроците си по френски. Пъхнало го тук и е обявило, че го е загубило. Добрата стара Матилда.

— Когато Матилда е изправена, доста е трудно да се слагат неща в корема й.

— Не и за деца — каза Тапънс. — Ръстът им е подходящ. Искам да кажа, че ако коленичат, могат да се пъхнат под нея. Я, има още нещо! Май е от кожа.

— Да не е някой умрял заек? Колко гадно!

— Не ми се струва да е така. О, Боже, пак този пирон! Май това нещо е закачено на пирона. Напипвам някаква връвчица. Странно как не е изгнила досега. — Тя внимателно измъкна находката си и възкликна: — А, портфейл! Някога кожата му май е била много хубава.

— Нека да го отворим и да видим какво има вътре — предложи Томи. — Ако изобщо има нещо.

— Има. Може да е пълен с банкноти от по пет лири — каза с надежда Тапънс.

— Едва ли бихме могли да ги използваме. Сигурно са се разложили.

— Не знам. Понякога издържат дълго време. Мисля, че на времето са ги правили от специална хартия. Много тънка, но много трайна.

— Ами ако са от двайсет лири? Много ще ни помогне на домашния бюджет.

— Едва ли. Предполагам, че парите също са от времето преди Айзак да дойде тук. В противен случай той би ги намерил. Представяш ли си, ако е банкнота от сто лири! Бих предпочела да са от златните лири. Но тях са ги държали в кесии. Сестрата на баба ми, леля Марая, имаше една кесия, пълна със златни лири. Показваше ни я, когато бяхме деца. Казваше, че са бели пари за черни дни. В случай че французите ни нападнат. Май се боеше от тях. Та си събираше пари, ако се случи бедствие или нещо такова. Красиви солидни златни монети. Много ми харесваха и си мечтаех, като порасна и аз да имам такава кесия със златни монети.

— И кой е щял да ти я даде?

— Не мислех, че някой трябва да ми я дава. Бях убедена, че щом човек порасне, той непременно ще си има такава кесия. Но само когато наистина си пораснала и можеш да носиш голяма шапка, пелерина и дълга кожена боа, завита около врата. Тогава имаш една голяма дебела кесия, пълна със златни монети и ако имаш внук, който след ваканцията се връща в училище, му даваш по една златна лира.

— Ами ако е внучка?

— Мисля, че на тях не им се полагаше да получават златни лири. Но понякога леля Марая ми изпращаше половин банкнота от пет лири.

— Как така половин? Не би могла да я използваш — възкликна Томи.

— Използвах я. Тя късаше банкнотата на две и първо ми изпращаше едната половина, а после другата. Разбираш ли, тя си мислеше, че по този начин никой няма да ми я открадне.

— Боже мой, какви предпазни мерки е взимала!

— Така беше. Я! Какво има вътре? — възкликна Тапънс, ровейки в кожения портфейл.

— Нека да излезем от Кей-Кей и да подишаме чист въздух — предложи Томи.

Навън бе по-светло и те можаха да разгледат находката си. Беше дебел кожен портфейл с много добро качество. От годините кожата бе леко поовехтяла.

— Предполагам, че влагата не го е повредила, защото е бил в Матилда — каза Тапънс. — О, Томи! Знаеш ли на какво ми приличат тези неща?

— Не. На какво? Не са пари.

— Това са писма. Не съм сигурна, че ще можем да ги прочетем, защото са много стари и мастилото е избледняло.

Много внимателно Томи започна да разгъва жълтата хартия на писмата и да ги подрежда. Бяха написани с едър почерк и изглежда мастилото е било тъмно синьо.

— „Мястото на срещата се променя. Кен. Гардънс близо до Питър Пан. Сряда 25-ти, 3,30 следобед. Джоуана.“ — прочете Томи.

— Мисля, че най-после открихме нещо — заяви щастливо Тапънс.

— Имаш предвид, че някой е получил съобщение да отиде в Лондон в точно определен ден и да се срещне с някой друг в Кенсингтън Гардънс, за да предаде документите или плановете, или нещо такова? Кой според теб е сложил портфейла в Матилда?

— Едва ли е било дете — каза Тапънс. — Сигурно някой, който е живял в къщата и е могъл да се разхожда, без да привлича внимание. Предполагам, че са научили нещо от морския офицер, шпионина имам предвид, и е трябвало да го предадат в Лондон.

Тапънс свали шала от врата си и уви в него стария кожен портфейл. После двамата с Томи се прибраха в къщата.

— Има още неща в портфейла — каза тя, — но ми се струва, че ако ги докоснем, ще се разпаднат. Какво е това?

На масата във вестибюла лежеше един доста обемист пакет. В този момент от столовата излезе Албърт и каза:

— Донесоха го на ръка тази сутрин. За вас е, мадам.

— От кого ли може да бъде? — зачуди се Тапънс и го взе.

Двамата с Томи отидоха в дневната. Тапънс развърза възела на въженцето и разви кафявата хартия, с която бе опакован пакетът.

— Албум — заяви тя. — А, има и писмо. От мисис Грифин е.

„Скъпа мисис Бересфорд,

Бе много любезно от ваша страна онзи ден да ми донесете Споменника за рожден ден. За мен бе голямо удоволствие да го прегледам и да си спомня за много хора от детските ми години. Колко е къса човешката памет. Понякога си спомняме само малките имена, но не и фамилиите, а понякога е обратното. Неотдавна попаднах на този стар албум. Всъщност не е мой. Мисля, че беше на баба ми. В него има много снимки и ми се струва, че сред тях трябва да има и на семейство Паркинсон, защото баба ми ги е познавала. Помислих си, че ще ви е любопитно да го разгледате, след като проявявате такъв интерес към историята на вашата къща. Моля ви, не си правете труда да ми го връщате, защото, уверявам ви, той няма стойност за мен. Когато човек живее в стара къща, често се натъква на предмети, които са били на баби или на лели. Онзи ден, когато подреждах един стар шкаф на тавана, попаднах на шест стари игленика. Много стари. Според мен от времето на бабата на моята баба, защото знам, че някога за Коледа е подарявала игленици на прислужничките си. Сигурно ги е купила от някоя разпродажба и ги е запазила за следващата година. Сега, разбира се, те не могат да се използват. Тъжно, наистина.“

— Албум със снимки — повтори Тапънс. — Много забавно. Томи ела, нека да го разгледаме.

Двамата седнаха на канапето. Албумът изглеждаше много стар. Снимките бяха доста избледнели, но от време на време Тапънс успяваше да познае, че някои от тях са правени в тяхната градина.

— Погледни, ето същия треволяк. А отзад е Възлюблената. Трябва да е много стара снимка. Едно смешно момченце се е качило на Възлюблената. Виждат се и цветя. Май снимката е от някакво градинско парти или нещо такова. Да. Има много хора, седнали около масата в градината. А под всеки е написано името му. Мейбъл. Не изглежда красавица. А кои ли са тези?

— Чарлс — отвърна Томи. — Чарлс и Едмънд. Те очевидно са играли тенис. Ракетите им изглеждат доста странно. Този тук е Уилям, а този пък е майор Гоутс.

— А тук? О, Томи, тази е Мери!

— Да. Мери Джордан. И двете й имена са написани.

— Била е хубава. Дори много хубава. Снимката е много стара и избледняла. О, Томи, чудесно е, че можем да видим Мери Джордан.

— Чудя се кой ли е снимал?

— Може би фотографът, за който спомена Айзак, дето е имал ателие тук в селото. Внукът му може да пази някои стари снимки. Трябва да отидем и да го попитаме.

Томи подбутна албума настрани и започна да отваря плика на едно писмо, пристигнало с обедната поща.

— Нещо интересно? — попита го Тапънс. — Имаше три писма. Две от тях са сметки, а това… да, изглежда е нещо друго. Попитах те дали е интересно?

— Може да се окаже интересно — отговори Томи. — Утре ще трябва отново да ходя в Лондон.

— По работа в твоите комитети?

— Не точно. Трябва да посетя един човек. Не е в самия Лондон, а извън града. Някъде по пътя за Хароу.

— За какво става въпрос? — изненада се Тапънс. — Нищо не си ми споменал.

— Трябва да посетя един човек, който се казва Пикауей, полковник Пикауей.

— Какво име!

— Звучи особено, нали?

— Споменавал ли си ми го преди? — попита Тапънс.

— Може би веднъж. Той е страстен пушач и около него винаги е много задимено. Имаш ли някакви хапчета против кашлица, Тапънс?

— Не знам. Може и да имам. Трябва да е останала една кутийка от миналата зима. Но ти не кашляш. Поне не съм забелязала.

— Сега не, но когато се срещна с Пикауей, със сигурност ще започна да кашлям. Доколкото си спомням, когато човек влезе в стаята му, веднага започва да кашля и не престава, докато не излезе оттам. Можеш колкото си искаш да гледаш с надежда към прозорците, които са плътно затворени, но Пикауей няма да обърне внимание на намека ти.

— Защо мислиш иска да се срещне с теб?

— Нямам представа. Но споменава Робинсън.

— Онзи жълтият ли? Искам да кажа онзи едрият с жълтото лице, дето е много потаен?

— Същият.

— Вероятно онова, с което сме се захванали, е също много потайно.

— Едва ли. Все пак е станало много, много отдавна. Дори преди времето на Айзак.

— „Днешните грехове имат стари корени“ — издекламира Тапънс. — Май такава бе пословицата. Но не съм сигурна дали я казвам точно. Или пък беше „Старите грехове имат дълги сенки“?

— И аз не я помня, но нито едното, нито другото ми звучи както трябва.

— Днес следобед ще отида да се срещна с този фотограф. Искаш ли да дойдеш? — попита Тапънс.

— Не. Ще отида да се изкъпя.

— Да се изкъпеш? Много е студено.

— Няма значение. Имам нужда от нещо хладно и освежаващо, за да премахна чувството, че съм потънал в мръсотия. Струва ми се, че целия съм обвит в паяжини.

— Да наистина. Ровихме се в доста мръсни места — съгласи се Тапънс. — Аз пък ще отида да се срещна с мистър Дъранс. А, Томи! Има още едно писмо, което не си отворил.

— Не съм го забелязал. Я виж ти!

— От кого е?

— От човека, който съм наел да събира сведения — каза тържествено Томи. — Кръстосва Англия, рови се из смъртни актове, свидетелства за раждане и брак, преглежда статии от вестниците и документите от преброяванията. Тя е много добра.

— Добра и красива?

— Не съм забелязал — промърмори Томи.

— Радвам се, че не си забелязал. Знаеш ли, Томи, остаряваме и ти можеш… в главата ти може да се роди опасната идея да си наемеш красива помощничка.

— Не оценяваш достатъчно предания си съпруг — възмути се Томи.

— Както казват приятелките ми, една жена никога не знае какво може да й сервира съпругът й.

— Не си си намерила подходящи приятелки — заяви Томи.