Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postern Of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 31 гласа)

Информация

Издание:

ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.

История

  1. — Добавяне

Глава шестнайсета
Птиците отлитат на юг

— Това кола ли беше? — промърмори си Тапънс и с любопитство погледна през открехнатата входна врата надолу по алеята. Очевидно с нетърпение очакваше пристигането на дъщеря си Дебора и трите й деца.

От страничната врата надникна Албърт.

— Още е рано за тях. Беше месарят, мадам. Донесе и разни други неща. Няма да повярвате — яйцата отново са поскъпнали. Повече никога няма да гласувам за това правителство! Отказвам се от либералите!

— Дали не е време да приготвя ягодовия сладкиш?

— Вече се погрижих, мадам. Често пъти съм ви гледал и го направих точно като вас.

— Албърт, един ден ще спечелиш наградата за най-добър готвач — похвали го Тапънс. — Този сладкиш е любимият на Джанет.

— Да, направих и захарна торта. Андрю, внукът ви, много обича захарна торта.

— Стаите готови ли са?

— Да. Рано тази сутрин дойде мисис Шакълбъри и ги подготви. В банята на мис Дебора поставих сапун с аромат на сандалово дърво. Помня, че й е любимият.

Тапънс въздъхна облекчено, след като се увери, че всичко е готово за пристигането на семейството на дъщеря й.

Чу се изсвирване на клаксон и няколко минути по-късно по алеята се зададе кола. Караше я Томи. За по-малко от секунда след като спря, вратите й се отвориха и всички сякаш се изсипаха навън. Дъщеря й Дебора бе все още много красива млада жена на около четирийсет. Внук й Андрю бе на петнайсет, Джанет — на единайсет, а Розали — на седем.

— Здравей, бабо! — провикна се Андрю.

— Къде е Анибал? — попита Джанет.

— Искам чай — извика Розали, готова всеки миг да се разплаче.

Разцелуваха се, а Албърт се зае с разтоварването на семейната зоологическа градина, която включваше клетка с папагал, аквариум със златни рибки и хамстер в една вана.

— Значи това е новият ви дом — отбеляза Дебора, прегърнала майка си. — Харесва ми… Много ми харесва.

— Може ли да се разходим из градината? — попита Джанет.

— След чая — отвърна дядо й.

— Искам си чая — проплака отново Розали, а изражението на лицето й недвусмислено показваше, че според нея нещата трябва да се степенуват по важност.

Всички влязоха в дневната, където чаят вече ги очакваше. Това предизвика всеобщо задоволство.

— Какво чувам за теб, мамо? — попита Дебора, когато приключиха с чая и отново излязоха на въздух.

Децата тичаха из градината и изследваха всяко нейно кътче в компанията на дядо си и Анибал, който не пропусна възможността да участва в общото веселие.

Дебора, която винаги бе проявявала строгост към майка си, продиктувана от убеждението й, че тя се нуждае от опека, отново попита:

— Какво си правила?

— О, ами подреждахме — отвърна Тапънс.

Дебора я изгледа с недоверие.

— Май не е само това. Нали, татко?

Томи приближаваше към тях, качил Розали на конче. Джанет продължаваше проучванията на новата територия, а Андрю се правеше на голям и бавно оглеждаше градината.

— Вършила си и разни други неща — продължи атаката си Дебора. — Май отново си се правила на мисис Блекинсоп. Проблемът при теб е, че не можеш да загърбиш последния ви случай. Дерек чул нещо и ми писа — додаде Дебора, споменавайки името на брат си.

— Дерек? Той пък какво знае? — изненада се Тапънс.

— Нали знаеш, че Дерек обикновено всичко научава. Ти също, татко. И ти си се замесил — пренасочи атаката към баща си Дебора. — Мислех, че двамата ще дойдете тук, за да си отдъхнете и да заживеете спокойно, да се забавлявате.

— Такава беше и нашата идея — рече Томи. — Но съдбата реши друго.

— „Вратата на съдбата“, „Пещерата на нещастието“, „Крепостта на страха“… — изрече отнесено Тапънс.

— Флекър — обади се мигновено Андрю, демонстриращ дълбоката си ерудиция. Той боготвореше поезията и се надяваше някой ден да стане поет. Започна прочувствено да рецитира:

„Четири огромни порти има град Дамаск

Вратата на съдбата, Вратата на пустинята…

Не минавай през мен, О, керван, и да пееш недей.

Чуваш ли тишината на мъртвите птици,

която сякаш като птица пърха?“

Изведнъж от покрива на къщата, точно над главите им, се вдигна цяло ято птици, като че ли да покажат несъгласието си със стиха.

— Какви са тези птици, бабо? — попита Джанет.

— Лястовици, които отлитат на юг — обясни й Тапънс.

— Ще се върнат ли отново някога?

— Да, ще се върнат следващото лято — отвърна баба й.

— … „И премини през Вратата на съдбата!“ — завърши с апломб Андрю.

— Някога тази къща се е казвала „Лястовиче гнездо“ — рече Тапънс.

— Но няма да живеете вече тук, нали? — обади се Дебора. — Татко ми писа, че търсите друга къща.

— Защо? — попита Джанет, която непрекъснато задаваше въпроси и заради това всички в семейството я наричаха „Джанет-защото“. — Тази не ви ли харесва?

— Ще ви изброя няколко причини — каза Томи, извади един лист от джоба си и на глас зачете:

„Черната стрела“

Александър Паркинсон

„Оксфорд“ и „Кембридж“ — викториански градински порцеланови столове

Грин-ен-ло

Кей-Кей

Корема на Матилда

Кайн и Авел

Галантната Възлюблена.

— Томи млъкни! Това е моят списък! Няма нищо общо с теб! — развика се Тапънс.

— Но какво означават? — продължи с въпросите си Джанет.

— Прилича ми на списък с улики в някоя криминална история — опита се да отгатне Андрю. Когато не се занимаваше с поезия, четеше криминални романи.

— Наистина е списък с улики. Те са причината да търсим нова къща — поясни Томи.

— Но на мен тук ми харесва — обади се пак Джанет. — Прекрасна е.

— Къщата е хубава — реши да изрази мнението си и Розали. — Като шоколадова бисквитка — добави тя, очевидно спомняйки си сладките с чая.

— И на мен ми харесва — сподели становището си Андрю с тон на царя-самодържец на Русия.

— Защо не ти харесва, бабо? — Въпросът бе зададен пак от Джанет.

— Харесва ми, наистина ми харесва — отвърна Тапънс с внезапен изблик на ентусиазъм. — Искам да живея тук!

— „Вратата на съдбата“ — изрече Андрю. — Вълнуващо име.

— Както ви споменах, казвала се е „Лястовиче гнездо“. Можем отново да я наречем така…

— Всичките тези улики могат да послужат за разказ, дори за роман… — предположи Андрю.

— Твърде много имена. Пък и ми изглежда много объркано — обади се Дебора. — Кой би прочел подобна книга?

— Ще се изненадаш колко много са хората, които не само биха я прочели, но биха се забавлявали! — възкликна с леко възмущение Томи.

Двамата с Тапънс се спогледаха.

— Мога ли да намеря утре отнякъде боя? — попита Андрю. — Или пък Албърт да намери и да ми помогне, за да напишем с нея новото име на къщата.

— Така лястовичките ще знаят къде да се върнат отново следващото лято — рече Джанет и погледна към майка си.

— Не е лоша идея — съгласи се Дебора.

— La reine le veult[1]… — рече тържествено Томи и се поклони на дъщеря си, за която винаги смяташе, че придава царственост на семейството им.

Бележки

[1] Щом царицата го желае (фр.) — Б.пр.