Агата Кристи
Задната врата на съдбата (21)

Глава седма
Предварителното следствие

Представиха резултатите от медицинската експертиза. Дадоха показания и двама свидетели, минали покрай къщата по същото време. Членовете на семейството му бяха разпитани за здравословното му състояние, за това дали в селото е имало хора, които биха желали смъртта му (оказа се, че преди време той е направил много остра забележка на две момчета и те са му се заканили). Членовете на семейството му доказаха своята невинност и полицията ги помоли за съдействие. Разпитани бяха и всичките му последни работодатели, включително мисис Прудънс Бересфорд и съпругът й, мистър Томас Бересфорд. Процедурата завърши и заключението бе, че става дума за предумишлено убийство, извършено от едно или няколко лица.

Двамата излязоха навън и Томи обгърна с ръка раменете на Тапънс, когато минаха покрай малката групичка, събрала се пред сградата.

— Много добре се справи, Тапънс — похвали я той, когато влязоха в градината. — Наистина много добре. Във всеки случай по-добре от останалите. Говореше много ясно и точно. Стори ми се, че следователят бе много доволен от теб.

— Какво значение има? — сопна се Тапънс. — Важното е, че някой е ударил Айзак по главата и го е убил.

— Предполагам, че някой е искал да му отмъсти — каза Томи.

— За какво?

— Не знам.

— И аз не знам. Но се чудя дали няма нещо общо с нас.

— Какво… Какво имаш предвид, Тапънс?

— Разбираш много добре какво имам предвид. Това място… къщата ни, хубавата ни нова къща с голяма градина… Не бе ли най-доброто място за нас, а? Мислехме, че е.

— Все още е — повдигна вежди Томи.

— Струва ми се, че си изпълнен с повече надежда от мен. Имам неприятното усещане, че има нещо… нещо не наред с всичко тук. Някаква сянка от миналото.

— Не го произнасяй — прошепна й Томи.

— Какво да не произнасям? — попита с недоумение Тапънс, като сниши гласа си. После изведнъж разбра, приближи се до Томи и промълви в ухото му: — Мери Джордан?

— Да. За нея се сетих.

— Аз също. Но какво общо има това с настоящето? Какво значение има миналото? Не би трябвало.

— Да, но има значение — каза Томи. — Влияе на настоящето по някакъв необичаен начин. По начин, по който никога не бихме допуснали.

— Искаш да кажеш, че онова, което става, сега е последица от събития, които са се случили в миналото.

— Да. Нещо като дълга верига. И всяко събитие е брънка от нея.

— Напомня ми за Джейн Фин и нашите приключения, когато бяхме млади.

— Често си мисля за тях — каза Томи — и понякога се чудя как се отървахме живи.

— Помниш ли как станахме съдружници и се престорихме на детективи.

— Колко забавно ни беше! — възкликна с умиление Томи. — Помниш ли…

— Не, не желая да си спомням — заяви твърдо Тапънс. — Нямам никакво намерение да мисля за миналото, освен ако… ако може да ми помогне с нещо. Придобихме опит, нали? Сетне дойде и мисис Бленкинсоп…

— Да. Мисис Бленкинсоп. Никога няма да забравя, когато влязох в стаята и те видях да седиш там. — Тапънс се засмя, а Томи продължи: — Откъде ти дойде тази смелост, Тапънс? Избута цял гардероб, за да чуеш разговора между мен и мистър… как му беше името? А после…

— А после мисис Бленкинсоп… — засмя се отново Тапънс. — Ами последният ни случай?

— Но ти нали не мислиш… — поколеба се Томи, — нали не мислиш, че всичките ни случаи са нещо като подготовка за този?

— Според мен са. Мистър Робинсън едва ли би ти говорил по този начин, ако не е имал предвид досегашната ни работа. Поне що се отнася до моята.

— Той се изказа много ласкаво за теб.

— Сега обаче всичко се промени — отбеляза тъжно Тапънс. — Имам предвид Айзак. Убиха го с удар по главата в нашата градина.

— Да не би да мислиш, че е свързано с…

— Не мога да не си го мисля — призна Тапънс. — Ние не разследваме една обикновена мистериозна история. Имам предвид ровенето в миналото, кой кога е умрял, кой какво е казал и така нататък. Стана лично. Искам да кажа, че убийството на стария Айзак промени ситуацията.

— Той беше много възрастен и вероятно това има някакво значение.

— Не мисля, че си прав. Нали чухме медицинската експертиза тази сутрин. Някой е искал да го убие. Но защо?

— Защо не са убили нас, ако ние сме причината? — попита Томи.

— Може и да се опитат. Мисля си, че той е могъл да ни каже нещо. Вероятно дори се е канил да го направи. Може да е заплашил някого, че ще ни каже за момичето или за Паркинсонови, или за шпионската история през 1914 година. Такива тайни се продават. Ето защо са му затворили устата. Но ако ние не бяхме дошли да живеем тук и не бяхме започнали да задаваме въпроси, и да се опитваме да разгадаем загадката, това нямаше да се случи.

— Тапънс, не се вълнувай толкова.

— Не мога да не се вълнувам. Вече не бих могла да върша каквото и да било с чувството, че се забавлявам. Липсва ми тръпката. Сега работим по нещо съвършено различно, Томи. Преследваме убиец. Но кой е той? Не знаем още, но можем да открием. Не е случка от миналото, а е от настоящето. Стана преди шест дни. Това убийство е свързано с нас и с тази къща. Трябва да го разкрием и ще го направим. Още не знам как, но ще съберем всички улики. Чувствам се като куче, което върви по следа. Аз ще се заема с нещата тук, а ти — по другите места. Точно както досега. Ще говориш с разни хора, ще възлагаш на онази жена да търси сведения и така нататък. Сигурна съм, че има хора, които не са свидетели на събитията, но са чували за тях и знаят. Знаят истории, мълви, клюки.

— Но, Тапънс, не можеш да вярваш, че имаме някакъв шанс да…

— Вярвам! — заяви твърдо тя. — Не зная как и по какъв начин, но съм убедена, че когато ни стане ясно, че някаква зла сила е замесена и тази сила е убила стария Айзак… — Тя замълча.

— Можем да сменим името на къщата — предложи ни в клин, ни в ръкав Томи.

— Какво? Да я наречем отново „Лястовиче гнездо“?

В този миг над главите им прелетяха няколко птички. Тапънс вдигна глава, проследи ги с поглед и после се взря в градинската врата.

— „Лястовиче гнездо“… нямаше ли стих за някакво лястовиче гнездо? Или беше по-скоро за някакви птици? Струва ми се, че жената, която работи за теб, ти го беше цитирала. Вратата на смъртта, нали?

— Не, Вратата на съдбата.

— Съдбата! Сякаш символизира онова, което се случи на Айзак. Вратата на съдбата… Вратата на нашата градина…

— Тапънс, не се вживявай толкова.

— Не знам защо така се получава — промърмори тя. — Просто тази аналогия изникна в съзнанието ми.

Томи я погледна озадачено и поклати глава.

— „Лястовиче гнездо“ е красиво име — отбеляза тя. — По-скоро ще стане някой ден.

— Много странни мисли се въртят в главата ти, Тапънс.

— „… която сякаш като птица пърха…“ Може би някой ден и тук ще стане така…

Двамата наближиха къщата и видяха, че пред входната врата стои жена.

— Чудя се коя ли е тази? — промърмори Томи.

— Виждала съм я преди — спомни си Тапънс, — но в момента не се сещам коя е. Струва ми се, че е от семейството на Айзак. Знаеш ли, те всички живеят в една малка къща. Три-четири момчета, тази жена и едно момиче. Но може и да греша.

Жената ги забеляза и тръгна насреща им.

— Вие сте мисис Бересфорд, нали? — попита тя, гледайки Тапънс.

— Да.

— Мисля, че не ме познавате. Аз съм снахата на Айзак. Вдовица съм на сина му Стивън. Той почина при катастрофа. С един от онези големи камиони. Случи се недалеч оттук. Преди шест години. Исках… да поговоря с вас. С вас и съпруга ви — тя погледна към Томи. — Изпратихте цветя за погребението, нали? Айзак поддържаше градината ви.

— Да, той работеше тук — каза Тапънс. — Такава трагедия.

— Дойдох да ви благодаря. Цветята бяха много красиви. И толкова много.

— Счетохме, че е наш дълг да го направим — продължи Тапънс, — защото Айзак толкова ни помогна при настаняването в къщата. Показваше ни кое къде се държи и така нататък. От него научих много за тънкостите на градинарството.

— Да, той си разбираше от работата. Вече не беше много издръжлив, защото бе доста стар, но не се отказваше. Страдаше от лумбаго, което му пречеше да работи пълноценно.

— Беше много любезен и отзивчив — каза Тапънс. — Знаеше много за хората, които са живели тук и ни разказваше.

— Наистина доста неща знаеше. Семейството му е живеело и работило тук. И знаят доста за историята на селото. За някои неща само са чували, не са били преки очевидци. Е, мадам, няма да ви задържам. Дойдох само, за да ви изкажа благодарността си.

— Много мило от ваша страна. И аз ви благодаря.

— Сигурно ще наемете някой друг да поддържа градината ви?

— Да. Ние самите не разбираме много. А вие… — Тапънс се поколеба, защото усети, че може би ще каже нещо нетактично. — Може би ще ни препоръчате някой?

— Не мога веднага да се сетя, но ще го имам предвид. Ще изпратя Хенри да ви съобщи, ако ми дойде наум за някого. Приятен ден.

— Как беше фамилията на Айзак? Не си я спомням — попита Томи, когато влязоха в къщата.

— Айзак Бодликот.

— Значи това беше мисис Бодликот, така ли?

— Да. Има двама или трима сина и една дъщеря и всички живеят заедно. Къщата им е надолу по Марштън Роуд. Мислиш ли, че знае кой го е убил? — попита Тапънс.

— Едва ли — отвърна Томи. — Поне по нищо не й пролича.

— Трудно ми е да си представя какво значи да ти проличи.

— Според мен тя дойде да благодари за цветята. Не ми заприлича на човек, обзет от желание за отмъщение. Дори си мисля, че ако беше така, щеше да ни го каже.

— А може и да не ни го каже — рече замислено Тапънс и тръгна нагоре по стълбите.