Агата Кристи
Задната врата на съдбата (15)

Глава първа
Мери Джордан

— Но това променя всичко! — каза възбудено Тапънс.

— Да — съгласи се Томи. — Да. Беше… беше като шок.

— Защо ти го каза?

— Не зная — отвърна Томи. — Според мен поне поради две-три причини.

— Той… как изглежда, Томи? Не си ми казал.

— Ами той е жълт. Жълт и голям, и дебел и съвсем, съвсем обикновен, но в същото време усещаш, че в него има нещо необикновено. Той е… както се изрази моят приятел, един от върховете.

— Изразяваш се така сякаш става дума за някой поп-певец.

— Човек свиква с тези термини.

— Да, но защо ти го е казал? То със сигурност ще ни помогне да разкрием нещо, което той вероятно не е искал да ни каже директно.

— Било е много отдавна и всичко е приключило. Предполагам, че вече няма никаква връзка с настоящето. Само си помисли колко много неща излизат наяве от архивите. Вече няма скрито-покрито. Всичко излиза на бял свят така, както е било. Какво е написано или казано по определен въпрос или събитие, за което обаче никой нищо не е разбрал.

— Когато говориш така, ме караш да се чувствам ужасно объркана. Като че ли всичко ми изглежда неправилно.

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко ти изглежда неправилно?

— Неправилен е начинът, по който ние сме гледали на случая. Имам предвид… какво всъщност имам предвид?

— Продължавай — подкани я Томи. — Трябва да знаеш какво имаш предвид.

— Ами това, което казах. Неправилно е. Открихме подчертаните букви в „Черната стрела“ и изреченията ни се сториха смислени. Някой ги беше подчертал, вероятно онова момче Александър. Искал е да съобщи, че някой от семейството или от къщата е виновен за смъртта на Мери Джордан. Ние не знаехме коя е Мери Джордан и това много ни смути.

— Права си — съгласи се Томи.

— За да бъдем точни, теб те смути по-малко, отколкото мен. Не успях да открия нищо съществено за нея. Поне…

— Ти откри, че очевидно е била немски шпионин. Нали така?

— Да, така си мислех и вярвах, че е истина. Но сега…

— Сега разбираме, че не е истина. Било е точно обратното.

— Тя е била английски шпионин.

— Е, сигурно е работила в английското разузнаване или в Службите за сигурност, или нещо такова. Дошла е тук с определена задача. Да открие нещо за… как се казваше? Бих искал да имам по-добра памет за имена. Имам предвид онзи морски офицер или какъвто там е бил. Онзи, който е продал тайната за подводницата или нещо такова. Струва ми се, че тук са били струпани много немски агенти. Прилича ми на последния ни случай. Готвели са се за нещо сериозно.

— Така изглежда. И вероятно тя е била изпратена тук да открие какво става.

— Разбирам.

— Така че „един от нас“ не означава онова, което си мислихме. Според мен става дума за някой, който е живеел в селото, но по някакъв начин е бил свързан с къщата или е идвал по определени поводи. Тя умира не от естествена смърт, а защото някой се е досетил какво прави. Александър пък е разбрал всичко.

— Сигурно се е преструвала, че шпионира в полза на немците — предположи Тапънс. — Сприятелила се е с онзи офицер.

— Нека го наречем офицер X — предложи Томи, — за да ни е по-лесно.

— Добре, добре. Офицер X. Тя се е сприятелила с него.

— В селото е живеел също и вражески агент — продължи Томи. — Ръководител на голяма организация. Сигурно е живеел в някоя малка къщичка близо до кея и е пропагандирал, че за нас би било най-добре да се съюзим с Германия и да вървим заедно напред. Нещо такова.

— Толкова е объркващо — простена Тапънс. — Планове, секретни документи, заговори, шпионаж… така се обърках. Както и да е, оказа се, че сме тръгнали в грешна посока.

— Не мисля, че е така.

— Защо?

— Защото, ако Мери Джордан е била тук, за да открие нещо и го е направила, то те… имам предвид не само офицер X, защото трябва да са били замесени още хора… то те са разбрали, че тя ги е разкрила…

— Моля те не ме обърквай още повече — простена отново Тапънс. — Много се обърквам, когато говориш така. А сега продължи.

— Добре. Та когато са разбрали, че са разкрити, трябвало е…

— Да й запушат устата — досети се Тапънс.

— Изрази се доста грубичко — вметна Томи.

— Както и да е, трябвало е да я накарат да замълчи, преди да е успяла да докладва какво е открила.

— Струва ми се, че има още нещо — рече Томи. — Вероятно се е добрала до нещо важно. До някакви документи или писма, които са били изпращани или предавани на някого.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Трябва да търсим сред много по-широк кръг от хора. Но ако при грешката със зеленчуците е трябвало да умре само тя, не разбирам защо Александър е написал „един от нас“. Очевидно не е бил някой от неговото семейство.

— Може да се е случило така — предположи Томи. — Не е било необходимо да бъде човек от къщата. Много е лесно да откъснеш листа, които си приличат, да ги размесиш и да ги занесеш в кухнята. Мисля, че такова количество не може да причини смърт. Просто хората, които са яли от това ядене, ще се почувстват зле и ще повикат лекар. Лекарят ще прати храната за анализ и ще открият, че някой е сбъркал зеленчуците. Той не би допуснал, че е направено нарочно.

— Но в такъв случай или всички е трябвало да умрат — прекъсна го Тапънс, — или по-скоро всички да се почувстват зле, но без да има смъртен случай.

— Не е точно така. Да допуснем, че са искали конкретен човек, Мери Джордан, да умре и са решили да я отровят. Сложили са й нещо в коктейла преди обяда или вечерята, или пък в кафето след храна. Всъщност са й сложили дигиталин или аконит, или нещо друго, което се съдържа в листата на попадийното семе.

— Мисля, че аконита се съдържа във вълчето биле — прекъсна го Тапънс.

— Не ми се прави на голяма умница — сопна й се Томи. — Въпросът се свежда до това — всеки получава умерена доза от отровното растение и всички се чувстват умерено зле. Но един човек умира. Не разбираш ли? Помисли си до какъв извод биха стигнали, ако повечето хора са се почувствали зле след онази храна, но след като са я проверили и са открили, че е станала грешка. Изводът е, че такива неща се случват. Понякога хората объркват гъбите. Децата бъркат къпините с кучето грозде, защото си приличат. Стават грешки, но от тях рядко се умира. В случая един от тях умира и е много лесно да се допусне, че е бил например алергичен. Така случаят има напълно логично обяснение. Виждаш ли, би се приписало на грешката и на никой не би му дошло наум да търси друга причина, или пък да заподозре, че се е случило нещо друго в онзи злокобен ден…

— Тя сигурно се е почувствала зле като всички останали, а после на другата сутрин са сложили истинската отрова в чая й — прекъсна го пак Тапънс.

— Тапънс, сигурен съм, че имаш безброй предположения, но моля те задръж ги за малко.

— Що се отнася до тази част, да — не му обърна внимание Тапънс. — Ами другите неща? Кой, какво и кога? Кой е бил този „един от нас“ или по-скоро „един от тях“? Кой е имал възможността да го направи? Някой, който е бил на гости тук, може би приятел на други хора? Някой, който е донесъл писмо, в което се е казвало: „Бъди внимателен с моята приятелка, еди-коя си, която ми е на гости. Тя с нетърпение очаква да разгледа красивата ти градина.“ Или нещо такова. Би станало много лесно.

— Съгласен съм.

— В такъв случай — продължи Тапънс, — вероятно в къщата все още има нещо, което би обяснило онова, което ми се случи и вчера, и днес.

— Какво ти се случи вчера, Тапънс?

— Колелата на Възлюблената, с която се спусках надолу по хълма, изскочиха и аз се претърколих в треволяка. Щях почти… е, щеше да ми се случи злополука. Глупавият стар Айзак, трябваше да провери дали всичко й е наред. Преди да я взема, той ми каза, че го е направил и че всичко е наред.

— А не беше ли?

— Не. После ми обясни, че е останал с впечатлението, че някой си е играл с нея и е пипал колелата. Затова изскочили.

— Тапънс, не мислиш ли, че това е втората или третата злополука, която ни сполетява, откакто сме тук. Спомняш ли си, че онази лавица в библиотеката едва не се стовари върху мен.

— Искаш да кажеш, че някой иска да се отърве от нас? Но това означава…

— Това означава — продължи мисълта й Томи, — че има нещо. Нещо, което е тук, в тази къща.

Двамата се спогледаха. Настъпи момент на размисъл. Тапънс три пъти си отвори устата, но се отказа и продължи да мисли намръщена. Пръв се обади Томи.

— Какво ти каза той? Какво ти каза за Възлюблената? Имам предвид старият Айзак.

— Че е трябвало да се очаква, защото е била много стара и разнебитена.

— Но нали ти е споменал, че някой я е пипал?

— Да, беше категоричен. Каза ми: „Ах тези младоци, опитвали са се да се возят на нея. Май са й сваляли колелата.“ Аз обаче не съм виждала тук никого от тях. Но сигурно те не са искали да ги видя. Вероятно са издебнали момента, в който ме няма вкъщи. Попитах го дали не е направено нарочно.

— И той какво ти каза? — полюбопитства Томи.

— Не знаеше какво да ми отговори.

— Предполагам, че е било злонамерено — рече Томи. — Хората понякога правят такива неща.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че някой е знаел, че аз ще взема Възлюблената, за да се повозя на нея и е направил така, че колелата да изхвръкнат и аз… О, но това са глупости, Томи.

— Може и да звучи като глупост — рече Томи, — но понякога само така изглежда. Зависи кога и как се е случила и защо.

— Не разбирам какво имаш предвид под защо?

— Можем да се опитаме да разгадаем защо се е случило — обясни й Томи.

— Не те разбирам.

— Може би някой иска да се махнем оттук.

— И защо ще иска? Ако желае да купи къщата, може просто да ни попита или да ни направи предложение.

— Да, права си.

— Чудя се… доколкото си спомням, освен нас, за тази къща нямаше други клиенти. Поне аз останах с такова впечатление. Цената й бе доста ниска, защото беше стара и се нуждаеше от сериозен ремонт.

— Не мога да повярвам, че някой иска да се махнем оттук — каза Томи. — По-вероятно се е разтревожил, че душиш наоколо, задаваш твърде много въпроси и откриваш разни неща в книгите.

— Имаш предвид, че съм разровила неща, които някой не иска да бъдат ровени?

— Нещо такова — рече Томи. — Ако изведнъж решим, че тук не се чувстваме добре и че нещо ни притеснява, ще обявим къщата за продан и ще си отидем. Тогава всичко ще е наред. Те ще са доволни. Не мисля, че те…

— Кои са тези „те“?

— Нямам представа. Това трябва да разберем. За сега сме само Ние и Те. Не бива да го забравяме.

— Ами Айзак?

— Какво за него?

— Не знам, чудя се дали не е замесен.

— Той е възрастен човек, живее тук отдавна и сигурно знае разни работи. Мислиш ли, че ако някой му даде пет лири, той би се изкушил да почовърка колелата на Възлюблената?

— Не, не мисля — заяви Тапънс. — Според мен не му стига ум за тази работа.

— Това не е въпрос на ум — изрази мнението си Томи. — Единственото, което трябва да направи, е да прибере банкнотата и да извади болтовете от колелата или да пипне тук-там, така че следващия път, когато се спуснеш по хълма… уж случайно да те сполети нещо.

— Мисля, че си въобразяваш и говориш глупости — сопна му се Тапънс.

— Е, и ти вече на няколко пъти си въобразяваш глупости.

— Да, но те не противоречат на нещата, които научихме.

— В резултат на моите разследвания или проучвания, наречи ги както искаш, се оказва обаче, че сме имали погрешни представи.

— Имаш предвид, че онова, което ми каза преди малко, обръща всичко надолу с главата. Вече знаем, че Мери Джордан не е била вражески агент, а английски. Била е тук със задача и вероятно я е изпълнила.

— Хайде да си изясним нещата в съответствие с новата информация, която имаме — предложи Томи. — Задачата на Мери Джордан е била да открие нещо.

— Вероятно нещо, свързано с офицер X. Томи, трябва да разбереш името му. Толкова е безлично да го наричаме само офицер X.

— Добре, но нали знаеш колко е трудно.

— Така, тя е разбрала и е докладвала. И сигурно някой е отворил писмото й.

— Какво писмо? — изненада се Томи.

— Писмото, което е написала до нейната „свръзка“.

— Разбрах.

— Мислиш ли, че е възможно свръзката й да е бил баща й, дядо й или някой роднина.

— Малко вероятно. Не смятам, че така се постъпва. Освен това името Джордан сигурно не е истинското й име. Предполагам, че са решили, че е подходящо, защото по никакъв начин не намеква за евентуалния й немски произход. Вероятно тя е работила за нас под това име.

— Сигурно е започнала в чужбина — предположи Тапънс. — И като каква ли е дошла тук?

— О, не зная. Мисля, че ще трябва да се върнем към самото начало, за да го открием.

— Така или иначе — продължи Тапънс, — тя е дошла тук, открила е нещо, което и или е успяла да го предаде, или не. Може да не е писала писмо. Може да е отишла до Лондон и да е докладвала на някого. Например срещнала се е с някой в Риджънтс Парк.

— Да, такъв е обичайният сценарий, нали? — рече Томи. — Срещаш се в Риджънтс Парк с някой служител от посолството, с което имаш тайно споразумение и…

— Или скриваш разни неща в хралупата на някое дърво. Мислиш ли, че така са постъпвали? Изглежда ми малко вероятно. Подобно държание подхожда повече на влюбени, които си разменят любовни писма.

— Според мен точно това е била целта. Само че любовните писма са съдържали закодирана информация.

— Каква блестяща идея! — възкликна Тапънс. — Но предполагам, че те… О, Боже, било е толкова отдавна! Колко е трудно да се открие каквото и да било. Колкото повече научаваме, толкова повече се забъркваме. Но ние няма да се откажем, нали, Томи?

— За сега няма — въздъхна той.

— Но на теб ти се иска, нали?

— Почти. Да. Доколкото аз виждам нещата…

— Не мога да си представя, че можеш да се откажеш — прекъсна го Тапънс. — А и ще ти е много трудно да ме накараш аз да се откажа. Ще продължа да си мисля и да се тревожа. Сигурно бих престанала да се храня…

— Въпросът е… ние донякъде знаем за какво става дума. Шпионаж. Шпионаж от противника, който е имал определени цели. До някои от тях са се добрали, до други не. Но ние не знаем кой е бил замесен. Имам предвид на страната на противника. Тук са живеели хора, които са били от Службите за сигурност. Били са предатели, но са се представяли за лоялни служители.

— Да, мисля, че си на прав път — съгласи се Тапънс. — Изглежда ми напълно възможно.

— Задачата на Мери Джордан е била да влезе във връзка с тези хора.

— С офицер X?

— Да, или пък с приятелите му, и да разбере какво правят. И очевидно за това е трябвало да дойде тук…

— Мислиш ли, че Паркинсонови… изглежда отново трябва да се върнем към тях, за да си изясним нещата… мислиш ли, че Паркинсонови са били в играта? Че са били на страната на врага?

— Не ми се струва вероятно — поколеба се Томи.

— Тогава не разбирам.

— По-скоро къщата им е била използвана.

— Къщата? Но след тях в нея са живели и други хора, нали?

— Да, но не мисля, че са били като… като теб, Тапънс.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами едва ли са се интересували от стари детски книжки, а още по-малко са се ровели в тях. Били са от нормалните мангусти. Просто са си живеели тук. Предполагам, че таванските стаи с книгите са били на прислужниците и никой друг не е влизал в тях. Може да има нещо скрито в тази къща, скрито от Мери Джордан на подходящо място, от което някой да дойде и да го вземе, или пък на нея да й е удобно да го вземе, за да го занесе в Лондон или някъде другаде, например посещение при зъболекар, среща със стара приятелка и така нататък. Никак не е трудно. Добрала се е до нещо, документ или информация, и го е скрила в тази къща.

— Да не би да мислиш, че все още е тук? — попита Тапънс.

— Не знам. Не ми се вярва, но не можем да бъдем сигурни. Някой обаче се страхува, че ние можем да го открием или вече сме го направили. Ето защо искат да ни накарат да напуснем къщата. Безспорно искат да вземат онова, което си мислят, че сме открили. Сигурно много години безрезултатно са го търсили и след като не са го намерили са решили, че е скрито някъде другаде.

— О, Томи! — възкликна Тапънс. — Става много вълнуващо, нали?

— Но това са само наши догадки, Тапънс — върна я на земята Томи.

— Хайде сега, Томи, не бъди такъв сухар. Ще преровя навсякъде.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да разкопаеш градината?

— Не! Ще търся на тавана, по шкафовете, из гардеробите… Кой знае? О, Томи!

— О, Тапънс! Как си мечтаехме за тихи и спокойни старини.

— Никакво спокойствие за пенсионерите! — заяви бодро Тапънс. — А! Хрумна ми една идея.

— Каква?

— Трябва да си поговоря с пенсионерите от клуба. Досега не се бях сетила за тях.

— За Бога, Тапънс, бъди внимателна. Струва ми се, че ще е по-добре да си стоя вкъщи и да те наглеждам. Но утре ще трябва да отида до Лондон, за да продължа проучването.

— Аз пък ще направя някои проучвания тук — заяви Тапънс.