Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postern Of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 31 гласа)

Информация

Издание:

ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.

История

  1. — Добавяне

Глава дванайсета
„Оксфорд“, „Кембридж“ и „Лоенгрин“

— Браво! — похвали го полковник Пикауей и изпусна кълбо дим. — Моля да ме извините, че трябваше да ви повикам толкова спешно, но реших, че е по-добре да ви видя лично.

— Предполагам, вече знаете, че напоследък се случиха някои неочаквани събития.

— Защо си мислите, че знам?

— Защото вие винаги знаете всичко.

Полковникът се засмя и рече:

— Цитират ме, така ли? Вярно, че така ви казах. Ние знаем всичко. Това ни е работата. На косъм ли се отърва? Съпругата ви имам предвид.

— Не, не беше на косъм, но можеше да стане сериозно. Предполагам, че знаете подробностите, но ако искате, мога да ви ги изложа.

— Може, но накратко. Има някои моменти, които не са ми съвсем ясни. Онова за Лоенгрин. Грин-ен-ло. Умна е тази ваша съпруга! Успяла е да намери ключа. Изглежда идиотско, но ето на! Открила го е.

— Днес ви нося онова, което намерихме — продължи Томи. — Бяхме го скрили под пода, докато дойда при вас. Не ми се искаше да го изпратя по пощата.

— Естествено.

— Тази метална кутия намерихме в един бледосин порцеланов градински стол от викторианско време, казват му „Кембридж“, но ние го нарекохме „Лоенгрин“.

— Спомням си, че една моя леля от провинцията имаше два такива стола.

— Кутията е много добре запазена. Беше опакована в насмолен брезент. Вътре има писма. Мастилото е доста избледняло, но предполагам, че при подходяща обработка…

— Да, можем да го направим…

— Вземете — подаде му кутията Томи. — Нося ви и един лист, на който с Тапънс сме записали онова, което ни е направило впечатление. Неща, които сме чули и считаме за косвени улики.

— Имена?

— Да. Три-четири. Записали сме така наречената връзка „Оксфорд“ — „Кембридж“ и студентите от Оксфорд и Кембридж, които са били в къщата по онова време… не мисля, че може да излезе нещо от тази нишка, защото всъщност всичко се свежда до порцелановите столове, по-точно до „Лоенгрин“.

— Да… да… тук виждам още един-два интересни момента.

— След като стреляха по нас — продължи Томи, — позвъних в полицията.

— Правилно сте постъпили.

— Помолиха ме да отида в полицейското управление на следния ден. Там се срещнах с инспектор Норис. Не бях го виждал преди. Изглежда е нов.

— Да. Вероятно има специални поръчения — отбеляза полковник Пикауей и издуха още дим.

Томи се закашля, сетне рече:

— Предполагам, че знаете всичко за него.

— Да, ние знаем всичко, което става при вас. Той е верен човек. Натоварен е с разследването на вашия случай. Местните хора може би ще могат да му кажат кой ви е следил и кой се е опитвал да ви проучва. Бересфорд, мислите ли, че ще е разумно да напуснете за известно време дома си и да дойдете със съпругата си тук?

— Не смятам, че ще мога да го сторя.

— Искате да кажете, че тя няма да се съгласи? — погледна го полковник Пикауей.

— Отново трябва да отбележа, че знаете всичко — усмихна се Томи. — Не мисля, че ще успеем да откъснем Тапънс от къщата. Раната й не е сериозна и се чувства добре. Отгоре на всичко е убедена, че сега… сме на път да разкрием загадката. Не знаем точно как ще стане, но тя е сигурна, че ще успеем.

— От вас се иска само да душите наоколо, ако ми позволите да се изразя така. — Той потропа с пръст по металната кутия. — Тази малка кутия ще ни разкаже онова, което отдавна искаме да научим. Кой е бил замесен в събитията отпреди толкова години и задкулисно е вършил толкова мръсотии.

— Но сигурно…

— Зная какво ще ми кажете. Който и да е бил, сега е мъртъв. Вярно е, но така или иначе, ще разберем какво се е случило, как точно е станало, кой го е задвижил, кой е помагал, кой го е инспирирал и кой може да е наследил задачата да продължи да върши злини. Ще научим за хора, които вероятно в обществото изглеждат невзрачни, но очевидно имат огромно значение. За хора, които са били във връзка с групировката… нека я наречем с тази модерна дума, нали в днешно време всичко се върши от групировки. Сега в нея вероятно членуват други хора, но идеите им са същите, както едно време. Пропагандират насилие и сеят зло. Сигурно са във връзка с подобни групировки на други места в страната и в чужбина. Някои от групировките не са толкова активни, но някои са направо ужасяващи. Най-лошото е, че са организирани. Въпрос на техника, нали разбирате. През последните петдесет, дори сто години, ние се убедихме, че опасността идва точно от тяхната организираност. Научили сме се, че ако хората се съюзят в нещо като банда, могат да извършат поразителни неща. Освен това са в състояние да внушат на други хора да ги вършат вместо тях.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Питайте колкото искате — усмихна се полковник Пикауей. — Ние наистина знаем всичко, но не винаги го казваме. Длъжен съм да ви предупредя.

— Името Соломън познато ли ви е?

— А! — изненада се полковникът. — И откъде го взехте това име?

— Беше ми споменато от инспектор Норис.

— Е, щом той ви го е казал, значи всичко е наред. Уверявам ви. Няма обаче лично да се срещнете със Соломън. Той е мъртъв.

— Разбирам.

— Не разбирате напълно — поклати глава полковникът. — Понякога използваме това име. Полезно е да имаме под ръка името на истински човек, който, въпреки че вече не е между живите, е уважавана личност в селото. Съвършено случайно отидохте да живеете в „Лаврите“ и се надяваме, че тази случайност ще ни донесе късмет. Но не искам нищо лошо да се случи на вас или съпругата ви. Подозирайте всеки и всичко. Това е най-сигурният начин да се опазите.

— Имам доверие само на двама души — рече тъжно Томи. — Единият е Албърт, който работи при нас от години…

— Да, спомням си го. Червенокосо момче, нали?

— Вече не е съвсем момче…

— А кой е другият?

— Кучето ни Анибал.

— Хъм. Да… може и да имате основание. Сещам се за едно стихче… май беше от доктор Уот. Започва така: „Кучетата най обичат да лаят и да хапят. Туй е тяхната природа.“ Какво е вашето куче? Елзасец?

— Не, манчестърски териер.

— О, старата английска порода на черни и кафяви петна. Не стават големи колкото добермана, но е куче, което разбира какво трябва да върши.