Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postern Of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 31 гласа)

Информация

Издание:

ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Възпоменания за един чичо

На следващата сутрин Тапънс водеше оживен разговор с един електротехник. Той току-що бе дошъл, за да поправи онова, което тя считаше, че предния път е извършил крайно незадоволително. Точно в този момент Албърт я прекъсна:

— Едно момче иска да говори с вас, мадам.

— Как се казва?

— Не го попитах.

Тапънс грабна шапката си, нахлупи я на главата си и слезе по стълбите.

Пред вратата стоеше едно момче на дванайсет-тринайсет години. Изглеждаше доста притеснено и пристъпваше от крак на крак.

— Надявам се нямате нищо против, че ви безпокоя — каза то.

— Сега ще се сетя. Ти си Хенри Бодликот, нали? — попита Тапънс.

— Точно така. Той ми беше… той май ми се падаше чичо. Имам предвид онзи, заради когото ходихте вчера на предварителното следствие. Аз самият никога преди не съм присъствал.

Тапънс едва се въздържа да не го попита дали му е харесало. Стори й се, че той не би се поколебал да й разкаже какво удоволствие е изпитал от следствието.

— Беше истинска трагедия, нали? — каза тя. — Много тъжно.

— Е, той беше стар — отбеляза Хенри. — Едва ли му оставаше още много. Есенно време много кашляше. Държеше ни будни по цяла нощ. Дойдох да попитам дали имате нужда да ви се свърши някоя работа. Разбрах… всъщност някой ми каза… че сте имали марули, които трябвало да се разредят. И си помислих, че може би ще поискате аз да го свърша. Зная точно къде са, защото понякога идвах да си приказваме със стария Айзи, докато работеше тук. Мога да го направя, ако искате.

— Много любезно от твоя страна — усмихна се Тапънс. — Ела да ми ги покажеш.

Тръгнаха заедно към градината и отидоха до въпросното място.

— Ето ги. Посадени са много гъсто и трябва да се разредят, а извадените ще посадя отново ето тук отстрани.

— Аз нищо не разбирам от марули — призна си Тапънс. — С цветята съм малко по-добре, но от грах, брюкселско зеле, марули и всякакви други зеленчуци нищо не разбирам. Искаш ли да обработваш градината ни?

— О, не, все още ходя на училище. А през лятото ходя да бера плодове.

— Разбирам — кимна Тапънс. — Ще ти бъда много благодарна, ако ми намериш някой да работи в градината.

— Добре, ще го имам предвид. А сега довиждане, мадам.

— Няма ли да ми покажеш какво ще правиш с марулите. Бих искала да видя.

Тя се отмести настрани и внимателно наблюдаваше работата на Хенри Бодликот.

— Хубаво става. Колко сочни изглеждат тези. За дълго остават свежи.

— А тези? — осведоми се Тапънс.

— Не. Тези не ги бива много. Сочни са, но не са трайни.

— Е, благодаря ти много — каза Тапънс.

Тя се обърна и тръгна към къщата. Забеляза, че шалът й се е изхлузил и се върна да го потърси. Хенри Бодликот бе поел към дома си, но като я чу, се обърна и я пресрещна.

— Шалът ми — рече Тапънс. — Изхлузил се е… О, ето го на онзи храст.

Той го взе и й го подаде, но не си тръгна. Започна да пристъпва от крак на крак. Изглеждаше притеснен и Тапънс се зачуди какво му става.

— Какво има? — попита го тя.

Хенри вдигна очи към нея, избърса с ръка носа си, почеса се по ухото и започна да чертае с крак фигурки по земята.

— Чудех се… дано нямате нищо против, че ви питам…

— Е? — подкани го Тапънс, загледана въпросително в него.

Хенри силно се изчерви и продължи да пристъпва от крак на крак.

— Ами… не ми се иска… не, че искам да ви питам, но просто се чудех… искам да кажа, че хората говорят… хората говорят, че… ами… искам да кажа, че съм ги чувал да споменават…

— Да? — подкани го отново Тапънс, чудейки се какво ли толкова е разстроило Хенри. Какво ли е могъл да чуе за мистър и мисис Бересфорд, новите собственици на „Лаврите“. — Какво си чул?

— О… ами… че вие сте дамата, която през войната хващала шпиони и господинът също. Разкрили сте някакъв човек, който бил немски шпионин, но се правил на друг. Ама вие сте го разкрили. Имали сте много приключения и накрая всичко се изяснило. Искам да кажа, че сте били… не зная как да го нарека… предполагам, че сте работили в тайните служби и след като сте си свършили работата, много ви похвалили. Е, било е отдавна. После сте имали някакъв случай… нещо с някакви детски стихчета.

— Така беше — кимна Тапънс.

— Боже мили, детски стихчета — той изрецитира едно.

Тапънс продължи със следващия куплет.

— Не го помня цялото, но ми се струва, че ставаше дума за някакъв човек, който не искал да си казва молитвите и затова го хванали за единия крак и го блъснали надолу по стълбите. Всъщност може и да не е така. Сигурно смесвам различните стихчета.

— Ами… много е хубаво това, дето хора като вас са избрали да живеят точно тук. И изглеждате едни такива, съвсем обикновени, досущ като нас. Ама… не разбирам защо е трябвало да намесват детски стихчета?

— О, в тях беше шифърът — обясни Тапънс.

— Имате предвид, че се четат по определен начин ли? — продължи да пита Хенри.

— Нещо такова. Е, така или иначе всичко беше разкрито.

— Колко интересно! — възкликна Хенри. — Нали нямате нищо против да разкажа на приятеля си? Казва се Кларънс. Малко глупаво име. Всички му се подиграваме заради него. Но е добро момче. Ще бъде много впечатлен, като му кажа какви хора живеят в нашето село. — Той погледна Тапънс с обожание, каквото можеше да се види единствено в очите на куче. — Страхотно!

— О, беше отдавна. През четирийсетте години.

— Беше ли ви забавно или се страхувахте?

— По малко и от двете — отвърна Тапънс. — Май аз бях по-уплашената.

— Е, сигурно е нормално. Но ми се вижда странно, че дойдохте тук и се забъркахте отново в подобно нещо. Бил е морски офицер, нали? Искам да кажа, че се е представял за такъв, но всъщност не е бил. Бил е немец. Поне така ми каза Кларънс.

— Нещо такова — смотолеви Тапънс.

— Значи за това сте тук. Защото, знаете ли, едно време тук е станала някаква история. Било е много отдавна, но както изглежда, е била подобна на вашата, онази с шпионина. Бил е офицер на подводница и продал плановете й. Е, аз така съм чувал. Така говорят в селото.

— Разбирам — рече Тапънс. — Но не това е причината ние да дойдем тук. Просто си купихме тази хубава къща, за да живеем в нея. И аз дочух тези слухове, но не зная какво точно се е случило.

— Някой ден ще ви разкажа, ако искате — предложи момчето. — Не зная дали всичко е истина. Човек не винаги може да разбере кое е вярно и кое не е.

— А приятелят ти, Кларънс, как е успял да научи тази история?

— Ами чул я е от Мик. Той живееше в ковачницата. Почина преди години. Та той слушал хората да разказват. А и нашият чичо, стария Айзак, знаеше много и понякога ни разказваше.

— Значи е знаел много за тази история? — попита Тапънс.

— О, да. Ето защо много се зачудих, когато онзи ден го удариха по главата, дали това не е причината. Че е знаел малко повече, отколкото е трябвало и ви го е казал. Затова са го пречукали. Поне така правят в днешно време. Разбирате ли, пречукват те, ако знаеш твърде много за нещо, което би накарало полицията да се заинтересува.

— Значи ти си убеден, че чичо ти Айзак е знаел твърде много?

— Така си мисля. Чул е много неща и ги е запомнил. Рядко говореше за тях, но му се случваше да се разприказва. Най-често вечер, докато си пушеше лулата или пък когато ни видеше нас тримата, аз, Клари и другият ни приятел, Том Гилингам, да си говорим. Том много го разпитваше и чичо Айзи ни разказваше. Ние, разбира се, не знаем дали ни казваше истината или си измисляше. По ми се вярва, че ни казваше истината. Споменаваше, че знае къде се намирали разни работи. И казваше, че ако някои хора, научат може да се случи нещо.

— Така ли? Всичко това е много интересно — рече Тапънс. — Трябва да се опиташ да си спомниш какво точно ти е разказал, защото така можем да разберем кой го е убил. Вече няма никакво съмнение, че е убит. Не е било нещастен случай.

— В началото си помислихме, че е нещастен случай. Нали разбирате, беше зле със сърцето и от време на време му се случваше да загуби съзнание и да падне. Но изглежда… знаете, че бях на предварителното следствие… наистина са го убили нарочно.

— Да, предумишлено убийство — каза Тапънс.

— А вие не знаете ли защо? — попита Хенри.

Тапънс се втренчи в детето. Помисли си, че приличат на две полицейски кучета, впуснали се по една и съща следа.

— Да, било е предумишлено убийство и ти, като негов роднина, а и аз, искаме да научим кой е извършил тази зла и жестока постъпка. Но, може би, ти имаш някаква представа кой може да го е извършил?

— Съвсем не — отвърна озадачено Хенри. — Чувал съм, пък и познавам някои хора, за които чичо Айзи казваше, че му имат зъб. Причината била, че знаел твърде много за това, което те знаели и за нещо, което се е случило тук. Но ми се струва, че ставаше дума за някой, който е починал отдавна. Не си спомням много добре.

— Хенри, мисля, че трябва да ни помогнеш — заяви решително Тапънс.

— Искате да кажете, нещо като да работя с вас? Да разследвам?

— Да, но само ако си държиш езика зад зъбите. Каквото откриеш, ще го казваш на мен, но нито дума на приятелите си, защото иначе всички ще научат.

— Разбирам. В противен случай убийците могат да нападнат и вас с мистър Бересфорд, нали?

— Да, пък на мен никак не ми се иска.

— Напълно ви разбирам — каза важно Хенри. — Вижте сега, ако попадна на нещо или чуя нещо, ще дойда при вас и ще ви предложа да свърша някоя и друга работа в градината. Какво ще кажете? Така ще мога да ви разкажа какво съм научил и никой няма да заподозре. В момента обаче не мога да ви кажа нищо конкретно. Но имам приятели. — Изведнъж той се изпъчи и зае поза, която очевидно бе виждал по телевизията. — Аз зная някои неща. Хората не го подозират. Мислят си, че не съм ги слушал и че не помня, но аз всичко помня… Знаете ли, понякога се случва така, че споменават кой друг знае и ти отиваш при този човек… Така може да научиш много работи. И ако си мълчиш, продължаваш да научаваш още. Предполагам, че всичко е много важно, нали?

— Да, много е важно — кимна Тапънс. — Но трябва да бъдем изключително внимателни, Хенри. Разбираш ли?

— О, да! Разбира се, че ще внимавам. Той знаеше много за това място, чичо Айзак искам да кажа.

— Къщата или градината имаш предвид?

— И за двете. Знаеше разни истории. Къде са ходили някои хора, с кого са се срещали, какво са правили, къде са имали скривалища и така нататък. Понякога ни разказваше. Мама не го слушаше много. Според нея всичко това било глупости. Джони, по-големият ми брат, и той мислеше така. Но на нас с Кларънс ни беше интересно. Нали разбирате, беше като по филмите. Кларънс все ми казваше, че било като в еди-кой си филм. Постоянно ми го повтаряше. И ние много си говорихме за тези работи.

— Чувал ли си някой да споменава името Мери Джордан?

— Разбира се. Била е германка и е била шпионка, нали? Измъквала е военни тайни от морските офицери.

— Нещо такова — промърмори Тапънс, защото й се стори, че е по-добре да се придържа към тази версия, но мислено се извини на духа на момичето.

— Сигурно е била красива, а? Много красива?

— Ами не зная. Когато тя е починала, аз съм била на около три годинки.

— Да, да. Трябваше да се сетя. Но за нея доста се говори.

 

— Тапънс, много си развълнувана! Останала си без дъх! — изненада се съпругът й, когато я видя да влиза, олюлявайки се през задната врата.

— Така е — каза тя.

— Да не си се преуморила?

— Не. Всъщност нищо не съм правила. Просто стоях до марулите и си говорих…

— С кого?

— С едно момче.

— Предложило ти е да ни помага за градината?

— Не съвсем, въпреки че би било много хубаво. Момчето по-скоро дойде да изрази възхищението си.

— От градината?

— Не, от мен — заяви тържествено Тапънс.

— От теб?

— Не се прави на изненадан — смъмри го тя. — Признавам, че ми е приятно да слушам думи на възхищение, въпреки че ги чувам от тези, от които най-малко очаквам.

— И на какво ти се възхитиха? На красотата или на усилията ти за градината?

— На миналото ми.

— На миналото ти?

— Да. Той каза, че е силно впечатлен, че аз съм дамата, която, както се изрази, е разкрила немски шпионин през войната. Представял се за морски офицер, но съвсем не бил такъв.

— Мили Боже! Отново последният ни случай. Ще дойде ли ден, в който ще ни оставят на мира и ще престанат да ни го напомнят.

— Аз пък не съм сигурна, че искам да ни оставят на мира — каза Тапънс. — И защо? Ако бяхме известни актьори, би ни било много приятно да ни разпознават и помнят.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Томи.

— Струва ми се, че ще ни бъде от голяма полза за работата, която се опитваме да свършим.

— На колко години е това момче?

— Между десет и дванайсет. Но може и да е по-голям. Има приятел, който се казва Кларънс.

— Той какво общо има?

— За момента няма значение, но те двамата са добри приятели и съмишленици. И според мен няма да е зле да ги приобщим към нашата работа. Да подпитват и да ни казват.

— Но те са само дванайсетгодишни. Как очакваш, че могат да ни помогнат? — попита изненадано Томи. — Всъщност той какво ти каза?

— Повечето от изреченията му бяха кратки и се състояха главно от „нали разбирате“, „виждате ли“ и така нататък.

— Е, това ли беше новото за теб?

— Не, те съпътстваха онова, което ми каза, че е чувал.

— От кого?

— Е, не мисля, че е информация от първа ръка, не бих казала, че е и от втора ръка, дори не от трета, четвърта, пета или шеста. Каза, че Кларънс бил чул от някой си Мик, който пък бил го чул от някой си друг и двамата обсъждали и…

— Спри! Достатъчно! — извика Томи. — Кажи ми какво са чули?

— Не е толкова лесно, но ще се опитам — нацупи се Тапънс. — Чули са да се споменават определени места и различни истории. С желание искат да участват в изпълнението на задачата, с която ние сме се заели.

— И каква е тази задача, с която сме се заели?

— Да открием нещо важно. Нещо, за което всички знаят, че е скрито тук.

— Скрито? Къде, кога и защо?

— Има различни варианти на отговорите на тези въпроси — каза Тапънс и се замисли за момент, после възкликна: — О, Томи! Трябва да признаеш, че е вълнуващо! — Томи поклати глава, а Тапънс продължи: — Свързано е със стария Айзак. Според мен той е знаел много неща, които е могъл да ни каже.

— И мислиш, че Кларънс и… как се казва момчето, което беше тук?

— Всеки момент ще си спомня — поколеба се Тапънс. — Обърквам се с имената на хората. Те са толкова много. Има простички имена като Джони, Джими и Майк и такива завързани като например Алджернън. — Тапънс се замисли. След миг извика: — Чък.

— Какво? — стресна се Томи.

— Името на момчето. Казва се Чък.

— Странно име.

— Всъщност името му е Хенри, но ми каза, че приятелите му го наричат Чък. О, Томи, всъщност онова, което се опитвам да ти кажа е, че след тази случка с Айзак ние непременно трябва да продължим. Не бива да се отказваме. Нали и ти мислиш така?

— Да.

— Радвам се. Не че имах съмнения. Но трябва да продължим и ще ти обясня защо. Главно заради Айзак. Някой го уби, защото е знаел нещо, което очевидно е било опасно за него. Трябва да открием за кого е било опасно.

— Мислиш ли… мислиш ли, че може да е било хулиганска проява или както там се нарича? Нали знаеш, че има хора, които обичат да вършат злини, без дори да се интересуват на кого точно. Предпочитат обаче да е някой възрастен човек, който не може да им окаже съпротива.

— Мислила съм върху тази възможност — отвърна Тапънс. — Но съм убедена, че не става дума за хулиганство. Тук има нещо! Не съм сигурна, че думичката скрито е точна, но определено има нещо. То ще хвърли светлина върху една случка в миналото. Някой го е оставил тук или го е скрил, или го продал на друг човек, който го пази. Но има някой, който не желае то да се намери. Айзак го е знаел и те сигурно са се страхували, че ще ни каже, защото, както се казва, славата ни се носи из селото. Говори се, че сме известни контраразузнавачи. Репутацията ни е много висока. Та това нещо, за което ти говоря, по някакъв начин е свързано с Мери Джордан.

— „Мери Джордан не умря от естествена смърт“ — изрецитира Томи.

— Да, а старият Айзак беше убит. Трябва да открием кой го уби и защо. В противен случай…

— Трябва да се пазиш, Тапънс. Много да внимаваш. Ако някой е убил Айзак, защото се е страхувал, че може да ни разкаже за миналото, сигурно няма да се поколебае да те причака някоя вечер зад някой ъгъл и да ти стори същото. Нищо няма да го спре. Хората просто ще кажат: „Е, поредната хулиганска проява.“

— Случва се всеки ден на стари дами — продължи мисълта му Тапънс. — Да, прав си. Това е злощастният резултат, когато имаш бяла коса и вървиш със сковани от артрит нозе. Сигурно ще им се сторя много примамлива жертва. Но ще се пазя. Мислиш ли, че трябва да нося пистолет?

— Не! Категорично не! — отсече Томи.

— Защо? Смяташ, че мога да направя някоя беля с него?

— Можеш да го изпуснеш някъде. Освен това знаеш, че често падаш и е по-вероятно да простреляш себе си, вместо да го използваш за защита.

— Господи, Томи, нали не мислиш, че мога да постъпя толкова глупаво? — възмути се тя.

— Напротив. Убеден съм, че е напълно в твой стил.

— Бих могла да нося автоматичен нож — не се предаваше Тапънс.

— На твое място не бих носил нищо. Продължавай да обикаляш селото, демонстрирайки невинност и интерес към градинарството. Не е лошо да започнеш да говориш, че вече не сме сигурни, че къщата ни харесва и се замисляме дали да не се преместим някъде другаде.

— На кого да го казвам?

— Ами на всички. Така ще се разчуе из селото.

— Тук всичко толкова лесно се разчува — отбеляза Тапънс.

— Да, няма да е зле да пуснеш слуха, че къщата вече не ни харесва толкова, колкото преди.

— Но и ти ще трябва да го потвърдиш.

— Да, да. И аз ще се включа.

— Ще продължиш ли с твоите проучвания? — попита го тя.

— Да. Ами ти, Тапънс? Какви планове имаш?

— Все още не знам. Имам някои идеи. Ще се опитам да измъкна още нещо от… как ти казах, че се казва?

— Първо Чък… а после, Хенри. Май спомена и Кларънс.