Агата Кристи
Задната врата на съдбата (2)

Глава втора
Черната стрела

Мисис Томас Бересфорд постави „Часовникът с кукувичка“ от мисис Моулсуърт на едно свободно място на третата лавица отдолу. Там бяха подредени всички романи на тази писателка. Тапънс извади „Стаята с гоблените“ и замислено я повъртя в ръцете си. Дали да не препрочете „Фермата на четирите вятъра“? Не си я спомняше така добре, както другите две. Пръстите й погалиха корицата… Томи всеки момент щеше да се върне.

Напредваше с подреждането. Наистина напредваше. Само ако можеше да се въздържи да не чете старите си любими книги. Беше изключително приятно, но отнемаше твърде много време. Когато Томи се връщаше вечер и я питаше докъде е стигнала, тя му отговаряше, че всичко е наред, но трябваше да използва много такт и въображение, за да не допусне той да се качи горе и да види как всъщност стои въпросът с подреждането на книгите. За всичко й трябваше време. Нанасянето в нова къща изискваше време и то много повече, отколкото човек си представя. А и тези досадници, които се мотаят навсякъде. Например електротехниците. Когато се появяваха, обикновено установяваха, че онова, което са свършили предишния път, не е удовлетворително и издълбаваха още дупки в пода. С грейнали лица поставяха нови клопки за невнимателните домакини, в които да се спъват, а някой от жичкаджиите, който дълбокомислено проучва пода, да ги спасява в последния момент.

— Понякога си мисля, че не трябваше да напускаме Бартънс Акр — промърмори Тапънс, но се сети за разговора с Томи.

„Спомни си столовата, таванските помещения и какво се случи с гаража — беше й казал той. — Почти се стовари върху колата.“ „Да, ама можехме да ги поправим“ — беше му отговорила тя. Но той й бе припомнил, че е трябвало да ремонтират основно сградата или просто да се преместят. „Някой ден тази къща ще стане много хубава — я бе уверил той. — Сигурен съм. Ще има достатъчно място за всичко.“ „Когато казваш, че ще има достатъчно място за всичко, имаш предвид, че ще можем да запазим и подредим всичките ни вещи ли?“ — бе попитала тя. „Да — й бе отвърнал Томи. — Понякога ми се струва, че човек събира твърде много вещи, но тук ще имаме достатъчно място.“

Тогава тя се бе запитала дали някога ще успеят да направят нещо повече с тази къща, освен да се нанесат в нея. Изглеждаше й съвсем просто, но се оказа доста по-трудно. Разбира се, известна роля изиграха и книгите.

— Ако бях едно обикновено съвременно дете — промърмори си Тапънс, — нямаше да се науча да чета толкова лесно още съвсем малка. Днешните четири, пет или шестгодишни деца не могат да се справят с четенето, докато не станат на десет или единайсет. Не разбирам защо на нас ни беше толкова лесно. Всички можехме да четем. Аз, съседчето Мартин, Дженифър от къщата в края на улицата, а също и Сирил и Уинифред. Всички. Не искам да кажа, че можехме добре да произнасяме думите, но можехме да разчитаме всичко, което пожелаем. Не зная как се научихме. Предполагам, че сме питали. Четяхме рекламите за хапчета за черен дроб на доктор Картър и всички табели, когато влакът приближаваше Лондон. Беше много вълнуващо. Постоянно се чудех за какво служат тези хапчета. О, Боже! Трябва да се съсредоточа върху работата си.

Тя размести няколко книги. Загуби четвърт час погълната първо от „Алиса в страната на чудесата“, после от една книжка на Шарлот Йънг. Накрая пръстите й погалиха дебелата изтъркана корица на „Венецът от маргаритки“.

— О, трябва да я прочета отново! — възкликна на глас Тапънс. — Като си помисля колко години минаха, откакто съм я чела. О, Боже! Беше толкова завладяващо да се питаш дали на Норман ще му разрешат първо причастие или не. И Етел… а как се казваше онова място? Коксуел или нещо подобно… и бъбрицата Флора. Чудя се защо по онова време героите от книгите бяха големи бъбривци, а в живота това се считаше за много лошо качество. Питам се днес какви сме? Мислиш ли, че сме бъбриви?

— Моля? Не ви чух, мадам? — обади се Албърт.

— О, нищо — отвърна Тапънс и се обърна към предания си „оръженосец“, който току-що се бе появил на вратата.

— Помислих, че ме повикахте, мадам. Позвънихте, нали?

— Ами, не — смути се Тапънс. — Просто се хванах за шнура, когато се качих на стола, за да взема една книга.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, бих искала — призна си Тапънс. — Постоянно падам от тези столове. Краката на някои от тях са доста разнебитени.

— Някоя конкретна книга ли искате?

— Ами… не съм се справила с третата лавица, а ми остават още две до тавана. Не зная кои книги са там.

Албърт се качи на стола и започна да ги подава на господарката си, като изтупваше всяка книга от праха. Тапънс ги поемаше с възторжени възклицания.

— О! Я виж ти! Май наистина съм ги забравила. Ето „Амулетът“, това пък е „Псамаят“. А, ето и „Новите търсачи на съкровища“. Колко обичам тези книги! Не, Албърт, не ги подреждай още. Мисля, че първо трябва да ги препрочета. Е, искам да кажа една-две като начало. Тази пък коя е? Нека да погледна. „Червената кокарда“. О, да, от историческите романи. Колко съм се вълнувала от нея. А, ето и „Под червената мантия“. Да, има много книги от Стенли Уейман. Чела съм ги, когато бях на десет или единайсет. Няма да се изненадам, ако попадна и на „Затворникът в Зенда“. — Спомените й изтръгнаха дълбока въздишка на блаженство. — „Затворникът в Зенда“. Първото докосване до романтичните истории. Любовта на принцеса Флавия. Кралят на Руритания. Рудолф Расендил, май така му беше името, героят от детските ми сънища.

Албърт й подаде следващата книга.

— О, да! — възкликна отново Тапънс. — Тази е още по-добра. И пак е стара. Трябва да ги съберем всички на едно място. Чакай да видя. Тази коя е? „Островът на съкровищата“. Колко хубаво! Обезателно трябва да я препрочета, въпреки че, струва ми се, съм гледала два филма по нея. Не обичам да гледам филми по книги. Обикновено в тях нещо не е наред. О! Ето и „Отвлеченият“. Винаги съм я харесвала.

Албърт се протегна, взе твърде голяма купчина книги и „Катриона“ се стовари на главата на Тапънс.

— О, извинете, мадам! Много съжалявам!

— Няма нищо. Случва се — успокои го Тапънс. — „Катриона“. Дали горе има още от романите на Стивънсън?

Албърт й подаде още книги, но този път по-внимателно. Тапънс щастливо извика:

— „Черната стрела“! О, Боже! „Черната стрела“. Тя е една от първите книги, които съм прочела. Ти, Албърт, май не си я чел? Искам да кажа, че сигурно тогава не си бил роден. Нека да си помисля. „Черната стрела“. Да, картината от стената с очи… истински очи… които те гледат от картината. Беше прекрасно, толкова ужасяващо. „Черната стрела“. За какво се разказваше? Май за… кучето, котката? Не! „Котката, плъхът и кучето Лъвъл управляват цяла Англия по времето на Гърбушко.“ Така беше. Гърбушкото е Ричард III. Въпреки че напоследък постоянно пишат, че той всъщност бил чудесен и съвсем не бил жесток. Но аз не вярвам. Нито пък Шекспир. Не случайно е започнал пиесата си с думите на Ричард: „Аз съм предопределен да бъда жесток.“ О, да, „Черната стрела“.

— Да свалям ли още, мадам?

— Не, благодаря ти, Албърт. Струва ми се, че съм твърде уморена, за да продължа.

— Добре. Между другото господарят се обади и каза, че ще закъснее с половин час.

— Нищо — каза Тапънс, после седна в едно кресло, взе „Черната стрела“, отвори я и се зачете.

— Мили Боже, колко е прекрасна! — възкликна Тапънс. — Май съвсем съм я забравила, след като я чета с такова удоволствие. Спомням си колко се вълнувах.

Настъпи тишина. Албърт се върна в кухнята, а Тапънс се облегна назад, погълната от книгата. Времето минаваше. Сгушена в креслото, мисис Томас Бересфорд се бе отдала на удоволствието, което й доставяше историята на Робърт Луис Стивънсън.

В кухнята времето също течеше. Албърт свещенодействаше около печката. Отвън се чу шум от кола. Албърт отиде до страничната врата, отвори я и попита:

— Да я прибера ли в гаража, сър?

— Не, аз ще я прибера — отвърна Томи. — Предполагам, че си зает с вечерята. Много ли закъснях?

— Не, сър. Точно, колкото казахте. Дори се връщате малко по-рано.

Томи се погрижи за колата, сетне влезе в кухнята, разтривайки ръце.

— Навън е студено. Къде е Тапънс?

— О, госпожата е горе при книгите.

— Какво? Още ли се занимава с тези книги?

— Да. Цял ден ги подрежда, но май повечето време чете.

— Мили Боже! Добре, Албърт, какво ще вечеряме?

— Филе с лимонов сос, сър. След малко ще съм готов.

— Нека да е след четвърт час. Искам първо да си измия ръцете.

На горния етаж Тапънс продължаваше да чете „Черната стрела“, потънала в износеното кресло. Челото й бе леко смръщено. Бе попаднала на нещо, което й се стори много странно. Нещо, което й привлече вниманието. На страници… погледна номерата… 57 до 60 някой беше подчертал думички. Последните петнайсет минути Тапънс се бе отдала на изучаването им. Не вървяха последователно, не бяха отбелязани и като цитати. Изглежда бяха само отделни думи, подчертани с червено мастило. Тя започна да чете на глас изреченията с подчертаните думи:

— „Мечем изпитваше ужасна болка в крака. Коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Лицето на Дик се помрачи. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф Райзинхъм и разбра, че битката е свършила с поражение на привържениците на ланкастърската роза…“^[1] — Тапънс поклати глава. — Няма никакъв смисъл! Съвсем никакъв!

Тя отиде до масата, на която бяха принадлежностите й за писане и взе няколко листа от тези, които наскоро една фирма за печатане на бланки им бе изпратила, за да си изберат хартията, на която да отпечатат новия им адрес: „Лаврите“.

— Глупаво име — отбеляза Тапънс, — но ако човек смени името на къщата, със сигурност писмата му ще започнат да се губят.

Тя започна да преписва думите и изведнъж откри нещо, което не бе забелязала преди.

— Така вече е друго! — възкликна тя и продължи да проследява буквите по страниците.

— Ето къде си била — чу се гласът на Томи. — Вечерята е почти готова. Докъде стигна с книгите?

— Това тук е много озадачаващо — рече тя. — Ужасно объркващо.

— Кое е толкова объркващо?

— Тази книга е „Черната стрела“ от Стивънсън. Исках да я прочета отново и я започнах. Всичко вървеше добре, докато изведнъж попаднах на нещо странно. На някои страници има думи, подчертани с червено мастило.

— Е, случва се. Нямам предвид червеното мастило, а това, че понякога човек си подчертава разни работи. Нали разбираш, нещо, което искаш да запомниш, или някой цитат например — рече Томи.

— Разбирам. Но не става дума за това. Тук са подчертани буквите.

— Как така буквите?

— Ела да видиш.

Томи отиде до нея и седна на страничната облегалка на креслото. Започна да чете на глас:

— „Мечем изпитваше ужасна болка в крака. Коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Лицето на Дик се помрачи. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф…“ Но това е някаква дивотия! — възмути се той.

— Да. И аз така си помислих в началото. Наистина изглежда дивотия, но не е, Томи.

Отдолу се чу звукът на камбанка.

— Вечерята ни е сервирана — каза Томи.

— Няма значение, първо искам да ти покажа това — махна нетърпеливо с ръка Тапънс. — Бихме могли да го обсъдим и по-късно, но е толкова необикновено, че ми се иска веднага да го видиш.

— Добре, добре. Май пак някоя от твоите измишльотини.

— Не, не е! Виж, преписах само подчертаните букви. Ето, от тази страница буквата „М“ от Мечем. Както виждаш, само „М“ е подчертана, а останалите букви не са, както и следващите думи. Няма последователност. Според мен са избирани конкретни букви. Ето тук има друга — „е“ от ездачи, „р“ от препускаха, „и“ от други, „Д“ от Дик, „ж“ от важно, „о“ от разпознаха, „р“ от роза, „д“ от дърветата, „а“ от аз, „н“ от нахвърлих…

— За Бога, спри! — възкликна умолително Томи.

— Почакай! Трябва да разбера. Сега е по-ясно, защото съм извадила буквите и съм ги написала една до друга. Виждаш ли какво се получава? Искам да кажа, че ако продължа да вадя подчертаните букви от думите, ще можем да прочетем нещо. Първите са — М-е-р-и. Тези четири букви бяха подчертани.

— И какво се получава?

— Получава се име — Мери.

— Добре, Мери. Някоя, наречена Мери. Предполагам, че е била дете с доста богато въображение и е искала да отбележи, че книгата си е нейна. Обикновено хората си надписват книгите — опита се да намери обяснение Томи.

— Дотук добре. Мери. А от следващите подчертани букви се получава думата Д-ж-о-р-д-а-н.

— Виждаш ли! Мери Джордан — заяви доволно Томи. — Нищо необикновено. Сега знаеш цялото й име. Казвала се е Мери Джордан.

— Да, но книгата не е нейна. На първата страница с доста необработен детски почерк е написано Александър, Александър Паркинсон.

— Всъщност какво значение има?

— Разбира се, че има значение — възмути се Тапънс.

— Хайде, гладен съм — простена Томи.

— Прояви малко търпение — помоли го тя. — Ще ти прочета останалите подчертани букви, които са на четирите страници. Буквите са в произволно избрани думи и са от различни изречения. Мисля, че думите нямат никакво значение, а само буквите. Вече разгадахме Мери Джордан. Така. А знаеш ли какво се получава от следващите букви? „Н-е у-м-р-я о-т е-с-т-е-с-в-е-н-а с-м-ъ-р-т“. Очевидно са имали предвид „естествена“, но не са знаели как точно се пише. И какво се получава? „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. А сега следващото изречение: „Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ Това е всичко. Нататък в книгата не намерих други подчертани букви. Доста вълнуващо, нали?

— Виж какво, Тапънс, надявам се не възнамеряваш да дадеш воля на въображението си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да си изфантазираш някаква мистерия.

— Да, но на мен ми изглежда мистериозно — заяви твърдо Тапънс. — „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ О, Томи, трябва да признаеш, че е страшно интригуващо!