Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

6

Сънят на понтифекс Тиеверас

 

Озовах се в царство без багри и звуци, без движение. Съцветията на алабандината бяха черни, лъскавите, сякаш изрязани листа на семотановите дървета — бели, а от човката на застиналата в полет птица се лееше беззвучна песен. Лежах върху мека постеля от мъх, вперил поглед в застиналите капки дъжд. Над горската поляна подухна ветрец, но нито лист не потрепна. Царството на смъртта бе това и птицата, вятърът, дъждът бяха мъртви. Аз също.

Дойдоха и застанаха до мен.

— Ти ли си Тиеверас, дето беше коронал и понтифекс на Маджипур?

— Мъртъв съм — отвърнах.

— Ти ли си Тиеверас? — пак попитаха те.

— Да, аз съм. Но нима не виждате, че съм мъртъв?

Така и не успях да ги убедя. Не се трогнаха дори от довода, че лежа между покойните лорд Малибор и лорд Вориакс, също бивши коронали, и ме подканиха да стана и да ги последвам.

— Няма да го сторя. И ми е простено, защото съм мъртъв — не се предадох аз, но и те също не се предаваха.

— Хайде, ставай и тръгвай, владетелю на Маджипур.

— Кой ми го казва?

— Валънтайн, вашият трети коронал.

— Приветствам ви, понтифекс на Маджипур!

— Титлата все още не е моя. Хайде, ставай и тръгвай.

— Не можете да искате това от един мъртвец.

А те ми заявиха, че не чували думите ми.

— Хайде, ставай и тръгвай — настоя отново същият глас, който твърдеше, че принадлежи на лорд Валънтайн. И ръката му легна върху моята, дръпна ме и аз се понесох по-лек от въздуха, като се придвижвах без да се движа, като дишах без да дишам. Прекосихме заедно гигантската блещукаща дъга на моста, хвърлен над пропаст, бездънна колкото е широк светът, и при всяка моя стъпка металът звънтеше като глас на пееща девойка. А на отвъдната страна, под небесния купол с цвят на нефрит, пронизан от бронзовите нишки на слънчевите лъчи всичко преливаше от вълшебни багри. И всичко течеше и се движеше, всичко беше ефемерно.

— Това е животът, Тиеверас — произнесоха гласовете. — Това е твоето истинско царство!

Нищо не отвърнах, в края на краищата бях мъртъв и този живот бе само един сън. Ала сълзите, които пророних, имаха цвета на звездите.

 

И още едно съновидение на понтифекс Тиеверас.

 

Възседнал бях трон-машина вътре в друга машина, а наоколо — стъклена синя стена. Чувам как нещо бълбука и тиктака. Сърцето ми бие бавно. Усещам как изтласква на тежки талази онази течност, която би трябвало да е кръв, ала сякаш не е. Изглежда все пък съм жив. Но как е възможно? Толкова съм стар — нима съм надживял самата смърт? Аз съм Тиевереас, бях коронал на Осиър, а докато той беше само принц по времето на понтифекса Тиамин, съм докосвал ръката на лорд Киникен, бившият владетел на Връхни. И би трябвало да съм последният човек, който е бил жив по Тиаминово време, стига да съм жив, а така изглежда. Само дето спя. И сънувам. Обгръща ме велик покой. Светът се обезцветява. Свят само в черно и бяло, неподвижен и безмълвен. Така си бях представял Небитието. А ето го понтифекс Конфалюм, ето ги Престимион и Декерет. Всички тези владетели са вперили погледи в застиналите в небесата капки дъжд и казват без глас: „Добре дошъл при нас, уморен стар кралю, ела, легни при нас, Тиеверас. Тук е толкова хубаво!“ Я виж ти, тук е и лорд Малибор, човекът от Бомбифейл, на когото възлагах, и то погрешно, толкова надежди, тук е и червенобрадият и червендалестият, а сега безцветен лорд Вориакс. Най-сетне ми позволиха да се присъединя към тях. Тишина. Неподвижност. Най-сетне, най-сетне! Най-накрая ме оставиха да умра, дори да е само насън.

 

И така, понтифекс Тиеверас, нито жив, нито мъртъв, плуваше по междата между двата свята и сънуваше този на живите, колчем се сметнеше за покойник, или царството на мъртвите, щом си припомнеше, че още е жив.