Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (12)

12

Карабела, която цял ден се взираше през прозореца на флотерната кола, зякаш за да ускори пътуването през голата пустош със силата на погледа, изведнъж нададе вик на радост:

— Виж, Валънтайн! Май излизаме от пустинята.

— Едва ли — усъмни се той. — Твърде е рано още.

— Ще погледнеш ли?

Той остави депешите и погледна навън. В името на Божествения, там беше зелено! И това не беше сивкавото зелено на опърпаните, упорити, покъртителни пустинни драки, а богатата трептяща багра на истинсакта маджипурска растителност, пулсираща с енергията на растежа и плодородието. Значи сега най-после кралският керван бе излязъл от обсега на злата магия на Лабиринта — сякаш изпепеленото плато, под което бе разположена подземната столица. Наближаваха владенията на херцог Насимонт — езерото Слонова кост, нивите с туйол и милайл, имението с голямата господарска къща, за която Валънтайн бе слушал толкова много…

Той сложи длан върху слабото рамо на Карабела и нежно прокара пръсти по гърба й. Колко е хубаво, че пак са заедно. Тя се присъедини към процесията преди седмица при развалините на Велализиер, където провериха как вървят разкопките на огромния каменен град, изоставен от метаморфите преди петнадесет-двадесет хилядолетия. И го изтръгна от обзелото го напоследък безрадостно настроение.

— О, лейди, без вас се чувствах безкрайно самотен в Лабиринта — меко каза той.

— съжалявам, че и аз не бях там. Знам колко мразиш това място. И когато ми казаха за болестта ти, изпитах вина и срам, че съм била далеч, когато ти… — карабела поклати глава. — Но това бе невъзможно. И ти го знаеш. Но бях обещала на хората от Стий да присъствам при освещаването на новия им музей, и…

— Да, разбира се. И съпругата на коронала има своите задължения.

— Още не мога да свикна, че съм съпруга на коронала… малката жонгльорка от Тил-омон, която снове из замъка Връхни и държи речи, открива музеи…

— Нима все още се изживяваш като малката жонгльорка? Не изтече ли доста вода оттогава?

Тя сви пръсти и прокара пръсти през хубавата си гъста и късоподстригана коса. — Мога ли да забравя, че животът ми е само низ от странни случки? Ако не бях отседнала в онзи храм със Залзан Кавол и трупата, ако не бяха те лишили от всичките ти спомени, за да те захвърлят в Пидруид, наивен като новородено теленце…

— Или ако ти беше живяла по времето на лорд хавилбов, или в някой друг свят…

— Не ме занасяй, Валънтайн.

— Прости ми, любима. — Той взе малката й хладна длан. — Но докога ще се вглеждаш в миналото? И кога ще приемеш сегашния си живот?

— Според мен никога — сдържано промълви тя.

— Господарко на моя живот, как можа да кажеш…

— Знаеш защо, валънтайн.

Той притвори за миг очи.

— Колко пъти ще ти повтарям, Карабела, че ти се ползваш с обичта на всички благородници от Замъка — всички са ти предани, всички ти се прекланят…

— Елидат — да. както и Тунигорн, Стазилейн и други като тях. Който обича истински теб, обича и мен. Ала за болшинството си оставам плебейка, натрапница… наложница…

— Кого имаш предвид?

— Ти знаеш, Валънтайн.

— Кого?

— дивис — каза тя след известно колебание. — И невръстните лордови и рицари от неговата клика. има и други. херцогът на Халанкс е говорил подигравателно за мен пред една от собствените ми придворни дами. А Халанкс е твоят роден град, Валънтайн! Принц Манганот от Бенгълкод. И кой ли не още. — В тъмните й очи се четеше мъка. — Нима си въобразявам? Нима ми се счува шушукане наместо шумолене на листа? Понякога си мисля, че те имат право — короналите не бива да се женят за простосмъртни. Аз не съм от техния кръг и никога не ще стана. Сигурно ви правя нещастен, милорд…

— Ти ме ощастливяваш. нека Слийт ти каже как се чувствах без теб в лабиринта и колко съм различен откакто сме заедно. Попитай и всеки ще…

— Знам, любими. Ти не приличаше на себе си с това намръщено чело и пламтящи очи.

— Само няколко дни с теб и се чувствал излекуван.

— И все пак май все още не си същият. Дали все още не си обсебен от лабиринта? Или те потиска пустинята? Руините?

— Едва ли.

— Какво тогава?

Той изучаваше пейзажа зад прозореца, който ставаше все по-зелен и хълмист, но дори това не го разведри достатъчно и не успя да снеме тегнещото на душата му бреме.

— Сънят, Карабела — след кратко мълчание каза той. — Видението, онова предзнаменование, от окето не мога да се отърся. О, каква страница ще има за мен в историята! Онзи коронал, който бил детрониран и станал жонгльор, после отново се изкачил на трона, за да управлява толкова глупаво, че да позволи светът да стигне до хаоса и лудостта. нима това е, което правя, Карабела? нима след четиринадесет хилядолетия аз ще съм последният коронал? Как мислиш, ще оцелее ли някой поне да напише историята ми?

— Никога не си управлявал глупаво, Валънтайн.

— Не съм ли твърде благ и уравновесен, твърде снизходителен?

— Това не са грешки.

— Слийт е на друго мнение. Според него ужасът, който изпитвам към войната и всяко насилие, ме води по грешен път. Все това ми повтаря.

— Но война няма да има, милорд.

— Онова съновидение…

— Мисля, че го приемаш твърде буквално.

— Не — каза той. — Подобни доводи ми носят дсамо празно успокоение. Тизана и Делиамбър са съгласни с мен, че сме на ръба на катастрофа, може би война. А Слийт е направо убеден. Смята, че метаморфите са на път да се надигнат, да ни обявят свещената война, която замислят от седем хилядолетия.

— Слийт е прекалено кръвожаден. И от младини изпитва необясним страх от метаморфите. ти го знаеш.

— А когато преди осем години се върнахме в Замъка и той беше пълен с дегизирани метаморфи, това самозаблуда ли беше?

— Но нима те не претърпяха пълен провал?

— А какво им пречи да опитат пак?

— Ако твоята политика се окаже успешна…

— Моята политика! Но каква е тя? Да протягам ръце към метаморфите, а те да ми се изплъзват! Знаех, че се надявах да привлека на своя страна поне половин дузина техни племенни вождове, за да обикаляме заедно Велализиер. За да видят как възстановяваме техния свещен град, както и намерените от нас съкровища. И ако пожелаят, да вземат най-ценните реликви и да ги върнат в Пиурифейн. Но не получих от тях никакъв отговор, дори отказ, Карабела.

— Ти беше наясно, че разкопките ще създадат усложнения. нищо чудно дори отиването ни там да буди негодуванието на метаморфите — да не говорим за опитите ни да възстановим Велализиер. Нямаше ли легенда, че един ден те сами ще го възстановят?

— Да, мрачно потвърди Валънтайн. — След като си върнат властта ва Маджипур и ни изгонят от своя свят. така ми каза веднъж Ерманар. Добре, може би сбърках, че ги поканих във Велализиер. Но те пренебрегнаха и останалите ми покани. Писах и на тяхната кралица Данипиур в Илиривойн, но дори да ми отговори, прави го с три изречения… — Той дълбоко пое дъх. — но стига за тази мъка, Карабела! Няма да има война. ще успея да пробия омразата на променящите се и да ги спечеля на своя страна. А колкото до високомерието на лордовете — ако наистина е така, не им обръщай внимание. Отвърни им със същото! дивис и херцогът на Халанкс са просто глупаци! — Валънтайн се усмихна. Скоро ще имат по-сериозен повод за тревоги от родословието на съпругата ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом не им се нрави, че съпругата на коронала е обикновена простосмъртна, как ли ще им се отрази новината, че ще ги управлява човек от простолюдието?

— Нищо не разбирам, Валънтайн — смаяно каза Карабела.

— Ще разбереш. Един ден ще разбереш. Замислил съм такива реформи… Когато пишат историята на моето управление — стига Маджипур да оцелее дотогава, — няма да им стигне един том, уверявам те! Замислил съм такива трусове… — Той се разсмя. — Как ти се струва, Карабела? Чуй високопарните ми речи! Добрият и благ лорд Валънтайн се кани да преобърне света! Може ли да го стори? Способен ли е на това?

— Озадачавате ме, милорд. Говорите със загадки.

— може би.

— Не ми давате никакъв ключ към отговора.

— Отговорът на загадката е Хисун — след миг мълчание каза той.

— Хисун? Твоят малък палавник от лабиринта?

— Вече не е палавник. А моето оръжие срещу Замъка.

— Поредната загадка — с въздишка каза тя.

— Кралска привилегия е да се говори мъгляво. — Валънтайн намигна и я привлече към себе си, за да я целуне.

Внезапно колата се закова на място.

— Пристигнали сме! — възкликна Валънтайн. — Това е Насимонт! И в името на Господарката, строил е половината провинция да ни приветства!

Керванът бе спрял на широка поляна с ниска гъста трева, неземно, ослепително зелена. под сияещото обедно слънце вече се вихреше грандиозно честване — десетки хиляди хора участваха в карнавала, разпрострял се докъдето стигне погледът. Към топовните гърмежи, писъците и дрънченето на систироните и двуструнните галистани се присъединяваха залп след залп черни и лилави фойерверки, които скицираха смайващите си графики върху светлия фон на ясното, ярко небе. Клоуни с челвени чела и гигантски носове, покачени на високи кокили, лудуваха сред тълпата. Издигнатите на пилони звездни знамена потреперваха радостно от милувките на летния бриз. Химни, маршове и хорали избухнаха едновременно от половин дузина оркестрови подиуми и се започна истинска жонгльорска вакханалия. В чест на любимото в миналото занятие на лорд Валънтайн цяла армия от жонгльори запремята във въздуха бухалки, ножове, брадвички, лумнали факли, шарени топки и какво ли не още. След мрака и унинието на Лабиринта това бе възможно най-великолепното възобновяване на голямата обиколка: неистово, поразително, малко смешно, но в крайна сметка възхитително.

насред цялата тази вакханалия невъзмутимо чакаше гостите да излязат от флотерите един висок жилав мъж на прага на старостта. В блесналия му поглед се четеше странна сила и суровите черти на лицето бяха смекчени от най-доброжелателната усмивка. Това бе Насимонт, бивш земевладелец, бандит, пак земевладелец, бивш самозван херцог на Ворнек краг и повелител на Западните покрайнини, който сега бе удостоен от лорд валънтайн с титлата херцог на Еберсинул.

— Виж само — със смях възкликна Карабела. — В наша чест е облякъл разбойническите си дрехи.

Валънтайн кимна, ухилен.

При първата им среща в запуснатите безименни развалини на някакъв метаморфски град в пустинята югозападно от Лабиринта, херцогът на друмищата бе облечен в чудновата дреха и гамаши от червената кожа на някакво пустинно животинче, а на главата си носеше пухкава жълта шапка. Разорен и прокуден от безскрупулните поддръжници на узурпатора, разсипали имотите му при престоя в имението по време на фалшивата голяма обиколка, Насимонт се бе посветил на пладнешки обири, като причакваше пътниците в пустинята. сега отново владееше земите си и можеше да се издокара с дрехи от кадифе и коприна, да се натруфи с какви ли не амулети, пера и скъпоценности, но ето че бе навлякъл същите мърляви нелепи одежди, които беше си харесал по време на изгнаничеството. Впрочем, Насимонт беше човек с изискан вкус и валънтайн си помисли, че подобен носталгичен избор на одеяние в такъвм ден не беше друго освен демонстрация на стил.

Двамата не се бяха виждали от години, за разлика от болшинството съратници, които се бяха сражавали редом с валънтайн в последните дни на войната за възстановяване, Насимонт отказа предложения му висок пост, като единственото му желание бе да се върне в земите на предците, което не бе никак лесно, защото те вече си имаха нови законни собственици, нищо че бяха отнети незаконно, ала в ранните години на управлението си Валънтайн посвети доста време на решаването на подобни главоблъсканици, така че на Насимонт бе върнато всичко.

Валънтайн жадуваше да изтича при своя другар по оръжие и да го прегърне. Но по протокол това, разбира се, беше забранено: короналът не можеше просто да се гмурне в тази дива навалица като обикновен свободен гражданин.

Налагаше се да изчака, докато едрият плещест скандар Залзан Кавол строи подчинените си от гвардията на коронала, като крещеше и размахваше и четирите си ръце, докато мъжете и жените с внушителни зелено-златисти униформи излизаха от флотерите и се строяваха в жива верига, за да спрат напиращата тълпа. После кралските музиканти подхванаха химна. Едва изтърпя цялятя тази досада, докато най-сетне Слийт и Тунигорн не дойдоха да отворят вратата на кралския флотер, което бе знак, че на царствената двойка е позволено да слезе и да се потопи в златистата топлина на деня.

Но и тогава се наложи първо да преминат през шпалира от гвардейци половината от разстоянието, което ги делеше от Насимонт и да изчакат херцогът да се приближи, да се поклони и да стори звездния знак, сетне най-тържествено да се поклони на Карабела…

Валънтайн се засмя и най-после сграбчи в прегръдките си мършавия стар бандит, а след това поеха заедно към подиума през тълпата, която им сторваше път.

Започна традиционният в такива случаи голям парод с представления на музиканти, жонгльори, акробати, смешници и дресирани диви зверове, като междувременно край подиумо се изнизваха знатни граждани и възторжено скандираха името на своя коронал. И Валътнайн се усмихваше, махаше, аплодираше, изобщо правеше всичко, което подобава на един коронал по време на обиколка, за да внуши на поданиците си радост и бодрост, чувство за цялостност на света. Неочаквано това му натежа, макар да бе лъчезарен по природа: преминалият над него в Лабиринта черен облак все още го засенчваше с необяснимо отчаяние. Ала рутината взе връх и той не спря да маха, да ръкопляска и да се усмихва.

Следобедът превали и празничното настроение лека-полека се уталожи, защото нямаше народ, чието въодушевление да не гасне, дори да е подгрявано от присъствието на самия коронал. След прилива на ентусиазъм идваше онзи момент, който най-малко се нравеше на Валънтайн: той съзираше в погледите на околните онова силно, изпитателно любопитство, което му напомняше, че кралете са реликви, свещени чудовища, неразбираеми, внушаващи трепет на простосмъртните, за които той беше само кукла с регалии и титла, само име, вписано в историята. Но и това трябваше да се изтърпи, докато най-сетне парадът свърши и се уталожи врявата, за да настъпи часът на прохладата и дългите бронзови сенки.

— Отиваме ли у дома, ваша светлост? — попита Насимонт.

— Да тръгваме — отвърна Валънтайн.

Голямата къща на домакина чудновато и прекрасно здание, същинска огромна птица без пера, кацнала за миг да си отдъхне върху розовия гранит. В действителност това беше само шатра, но с невероятни размери и твърде причудлива, направо смайваща фасада и планировка. Стотици метри тъмен плат, които се диплеха на невъобразими гънки върху многобройни високи колони, на които се крепеше цялата конструкция, която изглеждаше изключително въздушна и лека и същевременно величествена и солидна, олицетворение на силата и постоянството.

И интериорът внушаваше същите чувства — отвътре в платнището бяха втъкани тъмнозелени и алени нишки, които образуваха богата, красива мозайка, масивните колони бяха облицовани с метал, а бледовиолетовият под блестеше. Мебелировката беше семпла, но от всяка вещ се излъчваше някаква царственост.

— Прилича ли този дом на опожарения от узурпаторите? — попита Валънтайн, щом двамата останаха насаме.

— Напълно — отвърна домакинът. — Същият е като проектираният от първия и най-велик Насимонт преди шест века. При строежа използвахме старите планове, без да променяме нищо. Що се отнася до мебелите, откупих някои от кредиторите, други — дублирах. Възстанових и плантацията. Пет години къртовски труд, за да бъдат заличени опустошенията от една седмица пиянски гуляи. Ако не бяхте вие, милорд… Благодарение на вас моят свят е отново същият — както и цял Маджипур.

— И се моля да е за дълго.

— Така и ще бъде, милорд.

— Убеден ли си, Насимонт? Нима според теб сме приключили с неприятностите?

— Какви неприятности, милорд? — с тези думи Насимонт поведе госта си към просторната веранда, от която се откриваше великолепна гледка към цялото имение. Отблясъците на залеза и окачените по дърветата жълти фенери хвърляха мека светлина върху дългата поляна, която се спускаше към китните градини и плантации, зад които проблясваше ясният полумесец на езерото Слонова кост с размитите отражения на многобройните върхове и зъбери на планината Еберсинул, извисяваща се над този идиличен пейзаж. От далечината долиташе тиха музика и се виеха последните песни на дългия празничен следобед. От всичко лъхаше мир и благоденствие. — Нима при вида на тази гледка ви се вярва, че в света има тревоги, милорд?

— Разбирам, приятелю. Но това тук не е целият свят.

— Но не е ли това най-мирният от световете?

— Такъв беше с хилядолетия. Но докога ли?

— Милорд! — смаяно възкликна Насимонт.

— Мрачно ли ти звучи?

— Смайвате ме, милорд. Сякаш отново са ви подменили.

— Аз съм истинският Валънтайн — каза гостът с иронична усмивка. — Ала твърде уморен, смятам.

— Елате да ви заведа в покоите ви — а след като си отдъхнете, заповядайте на скромна вечеря. В най-тесен кръг — има-няма петдесет човека.

— Изглежда почти интимно след Лабиринта — нехайно каза Валънтайн.

Последва Насимонт из тъмните тайнствени извивки на коридорите към едно странично крило, закътано в източния край на къщата. Тук, завардени от гвардията на скандарите, бяха царските апартаменти. Когато се сбогува с домакина, Валънтайн влезе вътре и видя, че Карабела блажено се е излегнала в разкошна вана, облицована с бледосини и златисти плочки.

— Невероятно е! — възкликна тя. — Трябва и ти да дойдеш.

— С най-голямо удоволствие — каза Валънтайн.

Той бързо се облече и влезе при нея във ваната с пенлива, сякаш наелектризирана вода. И чак сега забеляза лекото сияние, което танцуваше по нейната повърхност. Затвори очи и привлече към себе си Карабела. Целуна я леко по челото, а когато тя се извърна към него — по зърното на малката стегната гърда.

— Сложили ли са нещо във водата — попита Валънтайн.

— Идва направо от извора. Чух да говорят нещо за радиоактивност.

— Едва ли. Радиоактивността е мощна, опасна сила, доколкото знам.

— Опиши ми я.

— Не мога. Слава на Божествения, тук в Маджипур нямаме радиоактивност. А това тук сигурно е минерална вода.

— Така изглежда — каза Карабела.

Известно време мълчаха. Валънтайн усети как духът му се възражда. От пенливата вода? Или причината бе близостта на Карабела? А може би това, че най-после се беше освободил от натиска на придворни, просители и възторжени граждани? Точно така, всичко това му помагаше да се отърси от унинието, но най-сетне се беше пробудила и онази вътрешна сила, която щеше да го изведе от налегналата го в Лабиринта несвойствена нему мрачност и угриженост. Валънтайн се усмихна. Карабела го целуна и гладкото й гъвкаво тяло запали у него огъня на желанието.

— Тук ли? — сънено попита тя.

— Защо не? Тази вода е вълшебна.

— Така е.

Любовната игра започна. Нима са минали цели десет години от нощта в Пидруид след празненството на онзи лорд Валънтайн, когато се любиха за първи път на обляната с лунна светлина поляна? Не е за вярване. И през всичките тези години той я желаеше, не бе преставал да я желае. Телата им се сляха и настоящето го завладя, заличи всички спомени, за да го остави да изживее още един неповторим миг.

После, когато се обличаха за вечерята в тесен кръг за петдесет човека, Карабела внезапно попита:

— Наистина ли възнамеряваш да направиш Хисун свой приемник?

— какво?

— Мисля, че именно това ми каза с недомлъвки преди пристигането. Помниш ли?

— Помня — потвърди Валънтайн.

— Ако предпочиташ, да не обсъждаме…

— Не. Не виждам причина да крия повече от теб.

— Значи не е шга?

Валънтайн се намръщи.

— Според мен той има качества. Тази мисъл ми хрумна още навремето, когато той беше само едно мърляво хлапе, което изкарва крони и рояли като водач из Лабиринта.

— Нима може един простосмъртен да стане коронал?

— И тъкмо ти, Карабела, задаваш този въпрос?

— Любовта те подтикна към безразсъден и странен избор. И както знаеш, не всички го одобряват.

— Само неколцина глупави лордчета! Но целият останал свят те приветства като моя господарка.

— Възможно. Ала едно е съпруга, друго — коронал. Простолюдието никога не ще възприеме един от своите в ролята на коронал, чиято особа за тях е свещена, почти божествена. Така поне го чувствах в миналото.

— Ще приемат и него, също като теб.

— Прилича на прищявка — да издигнеш на такава висота едно най-обикновено момче. Защо не Слийт? Или Залзан Кавол? Или който и да било друг?

— Хисун има необходимите качества. Убеден съм.

Виж за това не мога да съдя. Но идеята че този малък дрипльо ще се възкачи на трона изглежда твърде странна, прекалено странна дори за един сън.

— Защо коронал винаги трябва да е някой от кликата в Замъка? Да, така е било стотици, може би хиляди години. Дори да е имало изключения, кандидатът пак е бил човек със синя кръв, нищо че не е бил от Връхни. Но забраната властта да се предава по наследство ми подсказва, че навремето нещата са стояли другояче. Но никой от замъка не е способен да се справи с надигащата се заплаха. Там сме живели твърде изолирани. Често си мисля, че с почти нищо не сме наясно. Светът върви към гибел: за да го възродим е наложително не аристократ, а човек от низините да се изкачи на трона.

— Но той е толкова млад!

— Ще порасне — отвърна Валънтайн. — Мнозина ме гласят за понтифекс, но ще почакат. Първо момчето трябва да получи нужната подготовка. А и аз не съм се забързал към Лабиринта.

— Не, разбира се — каза Карабела. — Освен това, Тиеверас нашият понтифекс, не е тръгнал да умира.

— Жив е, да — потвърди Валънтайн. — В известен смисъл. И се моля да е така още дълго.

— А когато Хисун се подготви?

— Тогава ще позволя на Тиеверас най-после да си отдъхне.

— Трудно ми е да си те представя като понтифекс.

— А за мен това е дваж по-трудно. Длъжен съм и ще го сторя. Но се моля да не е скоро!

— Голям смут ще настане в Замъка — каза след миг мълчание Карабела. — Не се ли очакваше Елидат да е следващият коронал?

— Той ми е извънредно скъп.

— Неведнъж си споменавал него като вероятен наследник.

— Така е — потвърди Валънтайн. — Но той е станал неузнаваем. Всеки, който ламти за трона, е твърде неподходящ — и ти го знаеш. Но недопустима е и другата крайност — липсата на призвание, на вътрешен плам. Смятам, че у Елидат пламъкът е угаснал.

— Същото мислеше и за себе си навремето, когато беше обикновен жонгльор и за пръв път научи за висшето си предопределение.

— Но когато си възвърнах предишната същност, огънят се разгоря отново. често ми натежава короната, но никога не съм съжалявал, че я нося.

— А Елидат би ли съжалявал?

— Така подозирал. В мое отсъствие се прави на коронал, но без особено въодушевление. Освен това е прехвърлил четиридесетте. Короналът трябва да е млад.

— На четиридесет човек е още млад — каза с усмивка Карабела.

— Дано си права, любима — промълви той и сви рамене. — Но не забравяй, че ако желанието ми се изпълни, дълго няма да се стигне до избор на нов коронал.

— Дали обаче и останалите лордове в Замъка ще са така великодушни?

— ще им се наложи — заключи Валънтайн, като й подаде ръка. — Ела, Насимонт ни чака.