Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

6

Онзи самотен морски дракон, дето бе разпенил водата по здрач, бе само предвестник на по-странни събития, които тепърва щяха да се случват. На третата седмица откак бяха тръгнали от Алаизор към острова на съня цяло стадо от огромни създания внезапно се появи откъм десния борд на „Лейди Тийн“.

Панделум — лоцманката, скандарка с тъмносиня козина, ловувала някога за морски дракони, първа ги видя на разсъмване от обзорната площадка. Тя съобщи новината на Азенхарт, великия адмирал, който я предаде на Аутифон Делиамбър, а пък той се ангажира да събуди коронала.

Валънтайн бързо отиде на палубата. Слънцето вече бе изгряло зад Алханроел и хвърляше дълги сенки върху водата. Лоцманката му подаде своя далекоглед и му показа накъде да го насочи.

В началото не видя нищо, освен леко развълнуваните води в открито море, но когато леко отмести поглед на север и ги зърна — бяха цяла група и плуваха със странна целенасоченост. От време на време над повърхността се подаваше дълга шия или се размахваха големи криле.

— Трябва да са стотина — смаяно възкликна Валънтайн.

— Повече са, милорд — каза Панделум. — Не съм срещала никога такова голямо стадо, дори когато ловувах. Виждаш ли кралете? Те са най-малко пет. И още половин дузина почти толкова едри като тях. И женски, и малки… Прекалено много са, за да се преброят.

— Виждам ги — отвърна Валънтайн. — Според мен кралете са шест. Чудовищата са по-големи дори от онова, заради което претърпя корабокрушение нашият „Брангалин“ навремето! И какво правят в тези води? Азенхарт, чувал ли си някога морски дракони да идват от тази страна на острова?

— Никога, милорд — мрачно каза хджортът. — От тридесет години не съм виждал дракон между Нуминор и Алаизор. нито веднъж! А сега цяло стадо…

— Да благодарим на Господарката, че плуват настрана от нас — каза Слийт.

— Но защо са тук изобщо? — попита Валънтайн.

Никой нямаше отговор на този въпрос. Драстичната промяна в маршрута бе необяснима, след като с хилядолетия драконовите стада с изключителна последователност се бяха придържали към едни и същи морски пътища. Ежегодно всяко от стадата смирено поемаше на дългите си околосветски пътешествия към гибелта на голяма част от членовете си, защото ловците от Пилиплок пресрещаха драконите и им устройваха истинско клане, за да продават с голяма печалба месото, маста, млякото и костите. И все пак това не променяше навиците им и те продължаваха да се придвижват както винаги. Понякога се изместваха с неколкостотин километра на север или на юг заради капризите на ветровете, теченията и температурите, може би защото това влияеше върху придвижванията на морските животинки, с които се хранеха, но никога преди не бе ставало нищо подобно — цяло стадо да заобиколи Острова на съня от изток и да се насочи към полярните области, вместо да мине на юг от Острова покрай брега на Алханроел, за да влезе във водите на Голямото море.

Нито стадото се оказа едниствено. След пет дни забелязаха още едно, по-малко, най-много тридесет животни без гиганти сред тях, което мина на два-три километра от флотилията. Притеснително близо, както се бе изразил адмирал Азенхарт. А те не разполагаха с подходящи оръжия, докато морските дракони бяха животни с неуравновесен нрав и страхотна сила, които с лекота можеха да разрушат злополучните кораби, ако налетяха на тях в лош момент.

Оставаха още шест седмици до края на пътуването — твърде дълъг срок при това гъмжащо от дракони море.

— Дали не е по-добре да се върнем и да изчакаме друг сезон? — предложи Тунигорн, който за пръв път пътуваше по море и още в самото начало не беше очарован от изживяването.

Слийт също изглеждаше повече от неспокоен, Азенхарт бе явно смутен, Карабела прекарваше повечето време на палубата, втренчена в морето, сякаш очакваше при корпуса на „Лейди Тийн“ да изникне дракон. Но Валънтайн не искаше и да чуе за връщане, макар да бе изпитал гнева на един от гигантите, като не само бе претърпял корабокрушение, но и се беше озовал в неговия огромен търбух. Настояваше да продължат. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из които върлуваха болести. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из който върлуваха болести. Според него връщането в Алханроел би означавало, че се оказва от всичките си отговорности. И защо ли трябваше да си мисли, че тези заблудени морски дракони заплашват флотилията? Те невъзмутимо пореха вълните и бързаха по своя тайнствен път без да обръщат капка внимание на подминаващите ги кораби.

И все пак след седмеца се появи третата група: общо около петдесет, с трима гиганти.

— Май цялата им годишна миграция е насочена на север — каза Панделум. — Обясни, че има към дванайсет драконови популации, обикалящи света на големи интервали. Никой не знаеше точно колко им отнема тази околосветска обиколка, но се предполагаше, че трае десетилетия. Всяка от популациите след пристигането се разделяше на по-малки стада, но всички се движеха по един и същи път — явно цялата популация се бе насочила към новия северен път.

Валънтайн дръпна настрана вруна и го попита дали проумява маневрите на драконите. Множеството пипала на дребосъка се свиха заплетено в жест, който Валънтайн отдавна се беше научил да тълкува като признак на тревога.

— Усещам силата им, тя наистина е твърде голяма — бяха единствените му думи. Помълча и добави: — Знаеш, че не са глупави животни.

— Ясно ми е, че като са толкова огромни би трябвало да имат и голям мозък.

— Точно така е. Долавям в присъствието им голяма решителност и дисциплина. Но не мога да кажа какъв курс са поели днес, милорд.

валънтайн се опита да омаловажи опасността.

— Изпей ми баладата за лорд Малибор — помоли една вечер Карабела, докато седяха на трапезата. Тя го погледна особено, но той се усмихна и настоя.

Лорд Малибор бе фин и смел

и любеше морето с жар.

Той слезе от Върха със цел

да смаже този дракон-цар.

 

Лорд Малибор за своя лов

приготви чуден кораб нов;

с платна от злато, с мачти здрави —

от слонова ги кост направи.

Валънтай си спомни думите и заприглася.

Лорд Малибор зад щурвала стоеше напет

и по вълните вмиг зацепи,

за да намери царя-дракон,

надменен змей с очи свирепи.

 

Лорд Малибор с глас загърмя

и змея призова на бой.

„Ще те намеря, цар Ламя,

и ще те смажа!“ — викна той.

Тунигорн се размърда неспокойно и разклати чашата си.

— Според мен тази песен не е на добро, милорд — измърмори той.

— От нищо се не бой — каза Валънтайн. — Пей с нас!

„Чух, лорде!“ — змеят огласи

морето и го прекоси.

Две мили беше той висок,

дванайсет дълъг, три широк.

 

Лорд Малибор излезе пръв

и за борба извади меч.

Потече черна, гъста кръв,

защото беше страшна сеч.

 

Но драконите са лукави

и рядко някой е сразен.

Лорд Малибор, и с мишци здрави,

накрая беше победен.

 

И вещ ловец, това прочел,

ще трябва бдителен да стане!

Че може той, макар и смел,

сам някой дракон да нахрани.

— Какво има, Панделум? — попита Валънтайн, когато и последният грубиянски куплет заглъхна.

— Дракони, милорд, приближават от юг.

— Много ли са?

— Премного са, милорд.

— Виждаш ли? — избухна Тунигорн. — Повикахме ги с тази глупава песен!

— Тогава ще им попеем за из път — отвърна Валънтайн, — като я повторим. — И подзе пак.

Лорд Малибор бе фин и смел

и любеше морето с жар…

Новото стадо беше от неколкостотин дракона — огромно сборище, надхвърлящо всички представи, с девет колоса по средата. Валънтайн външно запази спокойствие, но усети почти осезаемо излъчващата се от животните заплаха. Но те също отминаха и нито едно не се доближи по-близо от три километра, като бързо изчезнаха на север със странна, мощна целеустременост.

 

В дълбините на нощта, когато Валънтайн спеше както винаги със съзнание, открито за напътствия, които само сънищата могат да донесат, странно видение се яви пред духа му. Сред обширна равнина, осеяна с ръбести камъни и чудновати сипаничави, сковани, безлистни растения, се движеше с лека плаваща походка към далечно море огромно множество хора. Изведнъж той се озова сред тях, облечен със същата разлюляна бяла роба от ефирен плат, който се диплеше на талази от само себе си, без никакъв ветрец. Не познаваше никого и все пак не се чувстваше като сред чужди: тясно бе свързан с тези хора, някакви спътници в някакво мъчително преселение, траещо месеци, може би години. И сега преселението бе стигнало своя завършек.

Там лежеше морето, многоцветно, искрящо, раздвижено, сякаш размътено от шаващите в дълбините гигантски създания или може би в отговор на притеглящата сила на наедрялата кехлибарена луна, тежко отпусната връз небосклона. По крайбрежието се надигаха като ярки, хищнически извити нокти могъщи талази, които се сурваха сред пълна тишита върху безтегловно сияещите плажове, сякаш не бяха вълни, а само техни призраци. А по-нататък, отвъд всякакви вълнения, сред водата се мержелееше тъмен тромав силует.

Това бе морски дракон. Онзи, когото наричаха дракона на лорд Киникен и за когото се говореше, че е най-големият от своите събратя, кралят на всички морски дракони, недокоснат от (ловджийски)рибарски харпун. От огромния му гръбнак струеше тайнствено, трептящо аметистово сияние, което изпълни небето и обагри водата в теменужен цвят. И се разнесе камбанен звън, силен и дълбок, тържествено многогласие, мрачно ехтене, което заплаши да разполови самото сърце на света.

Драконът неумолимо плуваше към брега със зейнала като пещера уста.

— Най-сетне настъпи моят час — и вие сте мои — произнесе кралят на драконите.

Преселниците, изтощени и хипнотизирани от струящата от дракона силна пулсираща светлина, се понесоха към ръба на ворето, към зиналата паст.

— Да! Да! Елате при мен! Аз съм водният крал Маазмурн и вие сте мои!

Кралят на драконите вече бе достигнал плитчините, вълните му сториха път и той с лекота се придвижи по плажа. Камбанният звън се усили, ужасният звук насити въздуха, който ставаше все по-гъст, по-муден и горещ. Кралят на драконите с помощта на колосалните си криле се придвижи напред по мокрия пясък и когато първите преселници достигнаха до него, те без колебание хлътнаха в титаничната паст, сподиряни от други — една безкрайна процесия от доброволни жертви.

Голямата уста ги погълна и Валънтайн заедно с останалите слезе в дълбоката яма на драконовия търбух. Сводестата необятна камера вече беше заета от легион погълнати — милиони, милиарди — човеци, скандари, вруни, хджорти, лиймани, су-сухериси, гхайроги — цялото множество народи на Маджипур.

А Маазмурн продължи да навлиза все по-навътре в сушата и да лапа. Погълна целия свят, гълташе все по-ненаситно, изяде градове и планини, континенти и океани, докато излапа целия Маджипур и се сви около планетата като преяла змия, глътнала огромна топка.

Камбаните изпълниха победен химн на триумф.

— Най-сетне настъпи и моето царство!

След като сънят си отиде, Валънтайн не се пробуди напълно, а остана в състояние на полудрямка, за да преживее, спокоен, мълчалив, отново своя сън — за сетен път влизаше пак в онази всепоглъщаща уста, анализираше, опитваше се да тълкува.

От това състояние го изтръгна първият утринен светлик. Карабела лежеше будна и се взираше в него. Той я прегърна нежно.

— Послание ли беше? — попита тя.

— Не, не усетих присъствието на Господарката, нито на Краля. — Той се усмихна. — Винаги знаеш кога сънувам, нали?

— Видях как сънят дойде при теб. Разбрах го по мърдането на очните ябълки, по свитите устни, трептящите като на подгонен звяр ноздри.

— Видях ли ти се смутен?

— Ни най-малко. Отначало май се мръщеше, но после се усмихваше, обзет от голямо спокойствие. Сякаш вървеше към своето предопределение и го приемаше изцяло.

— А, значи пак ще ме глътне моррски дракон! — със смях каза той.

— Това ли сънува?

— Горе-долу. Но не беше точно същото като преди. На брега дойде драконът на Киникен и аз влязох право в пастта му. Също като всички останали маджипурци, струва ми се. И после той глътна целия свят.

— А можеш ли да разкажеш съня си? — попита тя.

— Само на части и фрагменти — отговори той. — целостта му все още ми се изплъзва.

Знаеше, че е прекалено лесно да нарече съня просто ретроспекция. Сякаш му бяха прожектирали в павилион за развлечения онова странно събитие — корабокрушението край архипелага Родамаунт, когато наистина се бе озовал в търбуха на морски дракон и бе освободен от сърцатата Лизамон Хълтин. Дори децата знаеха, че един сън не бива да се възприема буквално автобиографично.

Но нищо не му се разкриваше на по-дълбоко равнище. Като се изключи толкова очевидната, че ставаше тривиална, интерпретация: видените напоследък придвижвания на драконови стада бяха поредното предупреждение, че светът е в опасност, че стабилността на обществото е заплашена от могъща сила. Вече знаеше това и то нямаше нужда пак да се подсилва. Но защо морски дракони? каква метафора напираше в съзнанието му, защо бе превърнала тези гигантски млекопитаещи в поглъщаща света заплаха?

— Може би търсиш прекалено усърдно — каза Карабела. — Нека сънят отмине и когато съзнанието ти бъде обърнато към нещо друго, значението му ще се проясни. Какво ще кажеш? Да отидем ли на палубата?

През следващите дни не видяха повече стада, само единични скитници, а после и те изчезнаха. нито в сънищата на Валънтайн нахлуваха отново заплашителни видения. морето бе спокойно, небето — светло и чисто, от изток духаше попътен вятър. Валънтайн прекарваше повечето време на кърмата, загледан в морето, и най-сетне дочака деня, в който от пустотата на тъмния хоризонт блеснаха като ярък бял щит ослепителните варовикови скали на Острова — най-святото и мирно място в Маджипур, светилището на милостивата Господарка.