Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (36)

1

— Странен ден, милорд. Короналът отива като просяк при Краля на сънищата — каза Слийт, като закриваше с длан лицето си, за да се защити от духащия откъм Сувраел безмилостен горещ вятър. Само след часове щяха да акостират в Тологай — най-голямото пристанище на южния континент.

— Не като просяк, Слийт — спокойно парира Валънтайн. — Като брат по оръжие, който търси помощ срещу общ неприятел.

Карабела се извърна смаяно към него.

— Брат по оръжие, Валънтайн? Не те бях чувала да говориш така войнствено.

— Нима не сме във война?

— Значи тогава ще се биеш? И ще убиваш?

Валънтайн я погледна втренчено, като се питаше дали тя не го предизвиква. Не, в очите й се четеше обич.

— Знаеш, че никога не бих убил. Но има и безкръвни войни. Вече водих една и ти беше редом с мен на бойното поле. Да съм убил някого?

— Но кои бяха враговете ти тогава? — намеси си Слийт. — Твоите собствени скъпи приятели, подведени от променящите се — Елидат, Тунигорн, Стазилейн, Миригант! Разбира се, нямаше желание да убиваш хора като Елидат или Миригант — трябваше само да ги спечелиш на своя страна.

— Но това не важи за Доминин Барджазид, а пощадих и него. И мисля, че сега ще се радваме на това.

— Да, прояви изключително милосърдие. Но сега враговете са други — мръсната, жестока паплач на метаморфите…

— Слийт!

— Такива са, милорд! Разрушители на всичко, което сме построили в нашия свят.

— В техния свят, Слийт — каза Валънтайн. — Помни: това е техният свят.

— Бил е, милорд. Загубили да го още преди идването ни. Да останат жалки няколко милиона на планета, достатъчно голяма за…

— Пак ли започва този досаден спор? — избухна Карабела с нескрито раздразнение. — Защо? Не ни ли стига, че сме като в пещ, а и ще напрягаме дробовете си с празни приказки!

— Исках само да кажа, миледи, че това сега няма нищо общо с войната за възстановяване. Насреща е омразникът Фараатаа, който няма да се спре, докато не изтреби всички ни. И според Валънтайн това изчадие може да бъде спечелено с любов? Така ли е, милорд?

Валънтайн отмести поглед.

— Ще използваме подходящи средства за да обединим пак Маджипур — каза той, като гледаше настрана.

— Ако си искрен, трябва да си готов да ги унищожиш — отговори Слийт мрачно. — Не като лорд Стиамот просто да натикаш врага в джунглата, а да го довършиш, изкорениш, да изтръгнеш завинаги тази заплаха за нашата цивилизация, която…

— Какви са тези допотопни изрази, Слийт? Довършвам, изкоренявам… — със смях подметна Валънтайн.

— Той не говори буквално, милорд — намеси се Карабела.

— Напротив. Прав ли съм, Слийт?

— Знаеш, че имам и други причини да недолюбвам метаморфите — каза Слийт. — А освен това смятам, че трябва да заплатят с живота си щетите, които вече ни нанесоха. И не се извинявам, че мисля така.

— И би пожертвал живота на милиони заради грешките на управниците? Ти си по-голяма заплаха за нашата цивилизация от десет хиляди метаморфи, Слийт!

Бледите мършави бузи на Слийт пламнаха, но той си замълча.

— Обиди се — каза Валънтайн. — Не исках да те засегна.

— Короналът няма нужда да иска прошка от един кръвожаден варварин, милорд.

— Не ти се подигравам, а само показвам несъгласието си.

— Нека си останем с несъгласието — каза Слийт. — Но ако аз бях коронал, щях да ги избия всичките.

— Но аз съм — поне в някои части на този свят. И докато съм коронал, ще търся пътища за победа без изтръгвания и изкоренявания. Приемаш ли това, Слийт?

— Приемам желанията на коронала и това се знае, милорд. Казвам само какво бих направил, ако управлявах аз.

— Дано Божественият те опази от такава съдба — каза Валънтайн с лека усмивка.

— И коронала от необходимостта да отговори на насилието с насилие, защото това е в природата му — отвърна Слийт, чиято усмивка бе почти незабележима. — Скоро сме в Тологай — каза той — и трябва да се погрижа за някои детайли. Мога ли да се оттегля, милорд?

Слийт се отдалечи, а Валънтайн закри очите си с длан от яркия плам на слънцето и се взря срещу вятъра в тъмната огромна маса на южния континент, която вече се беше проснала на хоризонта.

Сувраел! Самото име внушаваше трепет. Никога не бе и предполагал, че ще дойде тук. Доведено дете сред континентите, забравен, пренебрегван, едва населен, той бе почти изцяло гола и отблъскваща пустош, толкова обрулена и изсушена, толкова различна от останалите земи на Маджипур, че напомняше по-скоро отломък от друга планета. Въпреки че даваше подслон на милиони, натъпкани в половин дузина градове, които бяха пръснати из по-обитаемите области, Сувраел от векове бе поддържал само най-повърхностни връзки с двата главни континента. Когато командироваха тук висши чиновници, това се възприемаше като сурово наказание. Недолюбваха го и короналите. Май лорд Тиеверас бе наминал в Сувраел при една от големите си обиколки, а също и лорд Киникен. И, разбира се, Валънтайн си спомни за свидетелството на Декерет, който доста преди да стане коронал бе пребродил Пустинята на Откраднатите сънища с основателя на династията Барджазид.

Имаше само три изнасяни от Сувраел неща, които оказваха някакво по-съществено въздействие върху останалата част на Маджипур. Едното беше вятърът. Целогодишно изливащият се потоп от обгарящ въздух връхлиташе брутално южните брегове на Алханроел и Зимроел и ги превръщаше в кещо почти толкова неприятно, колкото и самия Сувраел. Другото беше месото. На запад издигащата се от морето мъгла навлизаше във вътрешността на пустинния континент и поддържаше обширни пасища за добитъка, изнасян по вода за другите континенти. И третата стратегическа стока на Сувраел за износ бяха сънищата. Вече хиляда години Барджазидовците господстваха над това царство от своите обширни владения. С помощта на устройство, чиято тайна се пазеше ревниво, те наводняваха света със своите послания — сурови и тревожни проникновения, които търсеха и намираха всеки, причинил или само замислящ да причини вреда на свой ближен. По свой груб и суров начин Барджазидовците бяха съвестта на света и отдавна се бяха превърнали в пръчката и камшика, чрез които върховният триумвират поддържаше своя по-благ и мек начин на управление.

Навремето, при първия си неуспешен опит за бунт през ранното царуване на Валънтайн, метаморфите, разбрали мощта на Краля на сънищата, коварно бяха подменили умиращия Симонан Барджазид с един от своите. Това бе довело до узурпирането на трона от най-младия син на Симонан — Доминин, който не подозираше, че към тази безразсъдна авантюра го бе подтикнал не неговият баща, а преобразяващ се измамник.

Валънтайн си помисли, че Слийт има право: странно е, че сега короналът, чиято власт е застрашена, трябва да се обърне към Барджазид почти като молител.

Дошли бяха в Сувраел почти случайно. След като се оттеглиха от Пиурифейн, поеха право на югоизток, към морето, защото би било лудост да се насочат към разбунтувалия се Пилиплок, а по брега на Гихорна нямаше градове и пристанища. Накрая се озоваха в изолираната зимроелска провинция Белатюл — влажна тропическа страна с висока трионова трева, пикантно ухаещи мочурища и змии с пера.

Тук живееха главно хджорти — сериозни, навъсени люде с изпъкнали очи и големи усти, които си вадеха хляба предимно с корабна търговия: получаваха стоки от цял Маджипур и ги караха в Сурваел срещу добитък. Поради кризата сега търговията беше вяла. Но поне нямаше глад, защото провинцията се изхранваше сама благодарение на изобилния риболов и слабото, но незасегнато от вилнеещите из останалите провинции болести. Белатюл изглеждаше спокойна и бе останала лоялна към централната власт.

Валънтайн се надяваше да отплава оттук към Острова, за да се посъветва с майка си. Но собствениците на кораби го предупредиха най-сериозно, че точно сега е опасно да отпътува за Острова.

— Нито един съд не е потеглял натам от месеци — казаха му те. — Заради драконите. Направо се побъркаха — размазват всичко, което им се мерне в тези води. Пътуването на север или на изток е равносилно на самоубийство.

Според тях чак след шест до осем месеца последното драконово стадо ще завърши пътешествието си към северните води и морският трафик отново ще се отприщи.

Перспективата да клечат на това затънтено място ужаси Валънтайн. Връщането в Пиурифейн изглеждаше безсмислено, както и всички останали преходи. Но изникна друга възможност.

— Можем да ви закараме до Сувраел, милорд — казаха капитаните. — Драконите не са навлезли в южните води и пътят остава безпроблемен. — Сувраел? Отначало идеята изглеждаше странна. Но после Валънтайн си помисли: защо не? Помощта на Барджазидите можеше да се окаже ценна. А може би имаше някакъв морски път оттам до Острова или Алханроел…

Значи така: Сувраел. Пътуването трая кратко. И ето че флотата на морските търговци от Белатюл вече нализаше в пристанището на Толагай.

Градът се пърлеше на следобедната жега — неприветно място, безличен хаос от ниски постройки с кален цвят, пръснати по брега чак до безкрайно далечния хребет от ниски хълмове, който бележеше границата между крайбрежната равнина и бруталната вътрешна пустиня. Докато кралската флотилия бе екскортирана към брега, Карабела хвърли смутен поглед към Валънтайн, който я окуражи с усмивка, но не твърде убедително. В този миг замъкът Връхни изглеждаше далечен като химера.

Но в двора на митницата чакаха пет великолепни флотера с ярка лилаво-жълта украса — цветовете на Краля на сънищата. Пред тях се бяха строили гвардейци с униформи в същите цветове. И когато Валънтайн и Карабела приближиха, от един от флотерите слезе висок, силен мъж с гъста черна тук-там прошарена брада и бавно закрачи към тях, като леко накуцваше.

Валънтайн добре помнеше това накуцване — насреща се задаваше не кой да е, а самият Доминин Барджазид, бившият узурпатор, завладял с измама тялото му, за да управлява в замъка Връхни, превъплътен като Валънтайн, чиято същност бе преселена в друга физическа обвивка.

— Добре дошли, милорд — произнесе топло Доминин Барджазид. — Оказвате ни голяма чест с това посещение, на което се надяваме от години.

Когато смирено направи звездния знак, ръцете му трепереха. Валънтайн също се вълнуваше. Странно и смущаващо бе да видиш отново себе си в първоначалния си облик, сега възприет от друг. Да видиш как чужда душа те гледа със собствените ти очи. Развълнува го и искреното гостоприемство на някогашния узурпатор, сега така цялостно освободен и пречистен от предателството си.

Имаше хора, които жадуваха Доминин да бъде осъден на смърт, но Валънтайн никога не даде ухо на тези приказки. Може би варварските крале от далечни праисторически светове са екзекутирали неприятелите, но не и тук, в Маджипур. А и Доминин тогава беше превъртял след откритието, че баща му, предполагаемият Крал на сънищата, в действителност е метаморфски шарлатанин.

Безсмислено би било да наказва този несретник, ето защо след като си възвърна трона, Валънтайн му опрости всичко и го отпрати обратно в Сувраел. След няколко години Доминин измоли разрешение да дойде в замъка и най-смирено, на колене измоли прошка за старите прегрешения.

Но сега беше друго — Валънтайн беше едва ли не бежанец, а това бяха собствените владения на Доминин.

— Моят царствен брат Минакс ме изпрати тук, милорд, за да ви отведа в двореца Барджазид, където сте наш гост — каза Доминин. Ще пътувате ли с мен в първия флотер?

Дворецът бе доста далеч от Толагай, в една жестока и печална долина. Валънтайн го беше сънувал понякога — зловеща, заплашителна постройка от тъмен камък с фантастична редица от островърхи кули и ръбести парапети. Явно бе проектирана така, че да плаши окото и да вдъхва ужас.

— Какво грозилище! — прошепна Карабела, щом наближиха.

— Почакай! — каза Валънтайн. — Само почакай!

Подвижната вертикална решетка се вдигна и те се озоваха във вътрешността, която нямаше нищо общо с фасадата. Просторни дворове с тиха музика на плискащи се фонтани и прохладен ухаен ветрец замениха мъчителния пек на света извън каменните стени. Слуги в ливреи с разхладителни напитки и вина и оркестър очакваха гостите. А в центъра на живописната група се открояваха две фигури със свободни бели одежди. Единият бе загорял под пустинното слънце мъж с ястребово лице и златна диадема, отличителен знак на маджипурските властници. Несъмнено това бе самият Минакс Барджазид, сегашният Крал на сънищата, наследил покойния си баща. А стоящият до него леко пълен блед мъж с благо изражение по всяка вероятност беше брат му Кристоф. И двамата направиха звездния знак и Минакс пристъпи напред, за да подаде на Валънтайн бокал с охладено синьо вино.

— Идвате тук с визита в тежки времена, милорд — тържествено произнесе той. — Но ви поздравяваме с голяма радост, колкото и сериозен да изглежда моментът. Много сме ви задължени, милорд. И сме изцяло на вашите услуги. — Тази част от речта очевидно бе грижливо подготвена. Сетне Кралят на сънищата се приведе, впи святкащите си очи в тези на коронала, и с друг тон, по-дълбок, по-личен, каза: — Можете да се подслоните тук толкова дълго, колкото пожелаете.

— Не сте разбрали правилно, Ваше Величество — спокойно произнесе Валънтайн. — Не съм дошъл тук да търся приют, а помощ в борбата, която ни предстои.

Кралят на сънищата изглеждаше смаян.

— Разбира се, имате нашата подкрепа. Но нима наистина се надявате да излезем от връхлетялата ни безпътица? Защото разгледах света много отблизо с това — Минакс Барджазид докосна своята диадема на властта — и не съзирам капка надежда, милорд.