Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)


На Карън, Сандра, Катарин, Джери, Каръл, Елън, Дайън, Хилари, Даяна — закриляща крепост в един буреносен сезон

ЕДНО
КНИГА НА КОРОНАЛА

Живея в страх, че цялата вселена ще се пръсне на хиляди парчета сред всеобща разруха и ще се върне безформеният хаос, който ще победи боговете и хората, а скитащите в небесата планети ще погълнат земята и морето.

… От всички поколения тъкмо на нас се падна горчивата участ да бъдем смазани от падащите отломки на разбитото небе.

Сенека

„Тиест“

1

Валънтайн се олюля, подпря се на масата и насмалко не разля чашата си.

„Странно е, че се чувствам толкова замаян, помисли си той. Прекалих с виното, а и задухът, гравитацията“…

— Вдигнете тост, ваша светлост — измърмори Делиамбър. — За понтифекса, после за приближените му…

— Да. Да, знам.

Валънтайн се заозърта като притиснат до стената стийтмой, заварден от копията на ловци.

— Приятели… — започна той.

— За понтифекс Тиеверас! — изсъска Делиамбър.

Приятели. Да. Най-скъпите бяха тук, в тази зала. Липсваха само Елидат и Карабела: с нея ще се срещнат на запад от Лабиринта, а Елидат управлява в замъка Връхни. Но ето ги Слийт, Делиамбър, Тунигорн, Шанамир, Лизамон и Ерманар, Тизана, скандарът Залзан Кавол, хджортът Азенарт — опората на неговия живот и власт…

— Нека отново вдигнем чаши, приятели — каза той. — Всички знаете, че не ми бе отредено от Божествения да се насладя на безметежно царуване. Знаете за изпитанията и предизвикателствата, за тежките, все още нерешени проблеми.

— Не тази реч е нужна — прозвуча зад гърба му.

— Негово величество понтифекса! За него трябва да вдигнете наздравица — отново изсъска Делиамбър.

Валънтайн не обърна внимание на подмятанията. Думите започнаха да се леят неудържимо сякаш помимо волята му.

— Успях да понеса тегобите с известно достойнство единствено благодарение на безценната ви подкрепа, с каквато малцина биха могли да се похвалят — продължи той. — Разчитам на вас, скъпи приятели, за да решим най-после проблемите на Маджипур и да навлезем в жадуваната от всички ни ера на истинското, желано от всички приятелство. И така, преди да потеглим утре с радост и нетърпение из нашето царство на голямата обиколка, вдигам този последен тост за вас, приятели мои, за вашата грижа и всеотдайност през …

— Видът му е странен — измърмори Ерманар. — Да не е болен?

Болката бе нетърпима. И това ужасно, монотонно бръмчене… Дъхът на Валънтайн стана горещ като пламък. Усети как хлътва в нощта — нощ толкова гродна, че заличи всяка светлина и помете душата му като прилив от черна кръв. Изпусна чашата си, която се счупи, и сякаш целият свят се пръсна, разхвърча на хиляди отломки, които лудешката се затъркаляха из всички краища на вселената. Замайването бе непреодолимо. И тъмата — тази непрегледна нощ, този пълен мрак…

— Ваша светлост! — изрева някой. Дали не беше Хисун?

— Той има послание! — кресна друг.

— Послание? Но той е буден!

— Милорд! Милорд! Милорд!

Валънтайн сведе поглед. Всичко беше черно, една нощ като блато се надигаше от пода. Чернилката сякаш го зовеше. Ела, изрече тих глас, тук е твоят път, тук е съдбата ти: нощ, тъма, гибел. Предай се, предай се, лорд Валънтайн, ти, който бе коронал, но никога не ще станеш понтифекс. Предай се! И Валънтайн се предаде, защото не му оставаше друго в този миг на объркване и духовно оцепенение. Взря се в набъбващото черно блато и се остави да падне вътре. Безропотно, неразбиращо, той се гмурна във всепоглъщащата тъмнина.

Помисли си, че е мъртъв. Реши, че се намира в прегръдките на черната река, която го връща към Извора, и скоро ще му се наложи да излезе на брега и да намери пътя, който води към Моста на сбогуването — за да премине в отвъдното, където всеки живот има своето начало и край.

Странен покой проникна в душата му и завладян от смайваща лекота и доволство, той изпита необоримото усещане, че цялата вселена се е сляла в благословена хармония. Имаше чувството, че е полегнал в люлка сред топли завивки и най-после се е освободил от бремето на царуването. Колко е хубаво само! Да лежиш в мир сред подминаващите те разбушувани потоци… Нима това е смъртта? Ако е така, смъртта е радост!

— Лъжеш се, милорд. Смъртта е край на всяка радост.

— Кой ми говори тук?

— Познаваш ме, милорд.

— Делиамбър? И ти ли си мъртъв? Ах, какво безопасно убежище е смъртта, стари друже!

— Ти си в безопасност, да. Но не и мъртъв.

— Прилича ми доста на смърт.

— Нима имаш чак толкова голям опит със смъртта, милорд, че да говориш за нея така убедено?

— А какво е това, ако не смърт?

— Просто магия — каза Делиамбър.

— Една от твоите ли, магьоснико?

— Не, не е моя. Но аз мога да те изтръгна от нея, ако ми позволиш. Ела, събуди се. Събуди се!

— Не, Делиамбър. Остави ме.

— Налага се, милорд.

— Налага се! — с горчивина произнесе Валънтайн. — Все нещо се налага! Никога ли няма да си отдъхна? Нека остана тук. Толкова е спокойно… Не понасям размириците, Делиамбър.

— Хайде, милорд.

— Сега ще ми кажеш, че е мой дълг да се събудя.

— Няма нужда да ти казвам нещо, което ти е добре известно. Ела.

Валънтайн отвори очи и осъзна, че плува във въздуха, отпусна в прегръдките на Лизамон Хълтин. Амазонката го носеше сякаш той беше кукла, сгушила се на необятната й гръд. Нищо чудно, че си беше представил как плува из черната река! Видя до себе си Аутифон Делиамбър, кацнал на лявото рамо на Лизамон. Схвана, че го е свестила магията на вруна — три от четирите пипала на дребосъка го докосваха по челото, бузата и гърдите.

Почувства се безкрайно глупаво.

— Вече можеш да ме оставиш долу — каза той на Лизамон.

— Много си слаб, ваша светлост — избоботи гигантката.

— Не чак толкова. Пусни ме.

Лизамон го свали на земята така предпазливо, сякаш Валънтайн бе на деветстотин години. Внезапно зашеметен, сякаш от връхлитаща вълна, той залитна и протегна ръце, за да се опре на жената-грамада, която покровителствено се суетеше наоколо. Зъбите му тракаха, а одеждите, залепнали за мократа му лепкава плът, тежаха като мраморен саван. Боеше се, че ако само за миг затвори очи, пак ще го погълне блатото на мрака. Със сетни усилия се посъвзе — не биваше да го виждат зашеметен и слаб, въпреки бушуващите в мозъка му ирационални вихри.

След малко се поуспокои и намери сили да се огледа. Вече бяха извън голямата зала, в някакъв ярко осветен коридор, по чиито стени се мъдреха плетеници и релефи от безчет емблеми на понтифекса — тези разфокусиращи погледа символи на Лабиринта, които се повтаряха пак и пак. Съпровождаше го уплашена, обзета от тревога тълпа: неговите придворни Тунигорн, Слийт, Хисун и Шанамир, и някои от приближените на понтифекса — Хорнкаст, старият Дилифон и още неколцина с жълти маски.

— Къде съм? — попита Валънтайн.

— След малко ще бъдете в покоите си, ваша светлост — каза Слийт.

— Дълго ли бях в несвяст?

— Само две-три минути. Залитнахте, когато подзехте речта. Ала Хисун успя да ви подкрепи, заедно с Лизамон.

— От виното е — каза Валънтайн. — Май прекалих…

— Сега сте напълно трезвен — отбеляза Делиамбър. — А оттогава са минали само няколко минути.

— Остави ме да си мисля, че е заради виното — каза Валънтайн. — Още малко поне. — Коридорът зави наляво и той зърна голяма резбована врата със златни инкрустации на звездната емблема, върху която бе гравиран личният му монограм.

— Тизана къде е? — попита той.

— Тук съм, милорд — обади се от някъде съногадателката.

— Добре. Искам и ти да дойдеш с мен. А също Делиамбър и Слийт. И никой друг. Ясно ли е?

— Може ли и аз да ви придружа? — попита един мършав мъж с тънки устни и странен пепеляв цвят на кожата от свитата на Тиеверас — Валънтайн разпозна в него Сепултроув, личният лекар на понтифекса, и поклати глава.

— Признателен съм ти за грижата, но смятам, че не се нуждая от услугите ти.

— Един толкова внезапен пристъп, милорд… Необходимо е да се постави диагноза.

— Прав е — спокойно отбеляза Тунигорн.

— По-късно, драги ми Сепултроув — каза Валънтайн, като сви рамене. — Първо нека поговоря със съветниците си. А после и ти заповядай. Хайде елате — Тизана, Делиамбър…

Той събра сетни сили, за да изимитира царско достолепие и влезе в покоите си, като изпита огромно облекчение когато тежката врата се затръшна пред суетливата навалица в коридора. Въздъхна и се отпусна върху разкошния диван с тапицерия от брокат.

— Ваша светлост? — меко промълви Слийт.

— Почакай малко.

Валънтайн разтърка очите си и пулсиращите слепоочия. Скъпо плащаше за преструвките в коридора, че тутакси се е съвзел от случилото се в банкетната зала. Но лека-полека си възвръщаше истинската сила. Погледна към съногадателката. От тази старица с налято тяло лъхаше успокоение, което изглеждаше пълно.

— Ела, седни до мен, Тизана — каза Валънтайн.

Тя се настани до него и плъзна ръка по раменете му. Да, помисли си той. О, да, добре! В застиналата му душа отново нахлу топлина и мракът се отдръпна. Усети как у него се надига мощна вълна на обич — жизнена, надеждна и мъдра, Тизана първа го бе нарекла открито лорд в дните на неговото заточение, когато той предпочиташе да бъде Валънтайн жонгльора. Колко пъти в годините на възстановеното му владичество тя бе пила заедно с него упойващото вино на съногадателите и го беше прегръщала, за да измъкне от него тайните на бурните му нощни видения! Колко пъти бе облекчавала бремето на властта!

— Уплаши ме с това падане, лорд Валънтайн, а знаеш, че не съм от страхливите. Казваш, че е от виното, така ли?

— Така казах навън.

— Но според мен не това е причината.

— Не е. Според Делиамбър е магия.

— Но чия? — попита Тизана.

— А ти какво ще кажеш? — попита Валънтайн вруна.

Делиамбър излъчваше напрежение, почти несвойствено на това малко създание — пипалата му се гърчеха и сплитаха, в големите му жълти очи имаше странен блясък.

— Не намирам отговор — рече накрая Делиамбър. — Просто както не всички сънища са послания, така и не всички магии са правени от някого, може би.

— Някои магии се забъркват сами, така ли? — попита Валънтайн.

— Не съвсем. Ала има магии, дето възникват спонтанно — отвътре, милорд. Те са вътре в човека, породени от празнотите на душата.

— Какво говориш? Нима съм се омагьосал сам, Делиамбър?

— Сънищата и магиите са едно и също, лорд Валънтайн — кротко каза Тизана. — Някои предсказания стават известни чрез теб самия. Знаменията стават видими. Бурите се сбират и това са ранни предизвестия.

— Толкова бързо ли го видя? Точно преди пиршеството имах объркан сън и повече от сигурно е, че той беше изпълен с буреносни предзнаменования, поличби и предизвестия. Но освен ако не съм бълнувал, още нищо не съм ти споменавал за него, нали?

— Мисля, че си сънувал хаоса, милорд.

Валънтайн се втренчи смаяно в нея.

— Как успя да го проумееш?

— Защото хаосът все трябва да дойде — рече Тизана и сви рамене. — Ние всички го признаваме. Светът е недоизкусурен и недовършеното плаче за довършване.

— Имаш предвид променящите се — измърмори Валънтайн.

— Не бих си позволила да те съветвам по държавни дела…

— Спести ми заобикалките. Не очаквам от съветниците си куртоазия, а съвети.

— Моето царство е само това на сънищата — отвърна Тизана.

— Сънувах заснежен замъка Връхни и земетръс, който разцепи света.

— Да ти разтълкувам ли този сън, милорд?

— как ще го разтълкуваш, като още не сме пили упойващо вино?

— Точно сега тълкуването не е добро хрумване — твърдо каза Делиамбър. — Короналът е имал достатъчно видения през нощта и не това е моментът да му се поднася подобна напитка. Спокойно може да се изчака до…

— Няма нужда от вино за този сън — рече Тизана. — И дете може да го изтълкува. Земетръс? Всесветска разруха? Е, това означава да се готвиш за трудни времена, милорд.

— Какво говориш?

Този път се обади Слийт.

— Това са предзнаменования за война, милорд.

Валънтайн светкавично се извърна и впи очи в дребния мъж.

— Война? — извика той. — Война?! Отново ли се налага да водя битки? След осем хилядолетия аз бях първият коронал, който предвожда армията в битка. Нима ще се наложи да го сторя пак?

— Разбира се, вие сте наясно, милорд, че войната за възстановяване беше само първата схватка от същинското единоборство, подготвяно с векове — каза Слийт. — Война, за която вероятно знаете, че е неминовна.

— Няма войни, които да не могат да бъдат избегнати — отвърна Валънтайн.

— Така ли смятате, милорд?

Короналът се намръщи и мрачно изгледа Слийт, но нищо не отвърна. До същия извод вече бе стигнал и той, без тяхна помощ, ала не искаше точно това да чуе, но след като това вече се беше случило, изпита страшен смут. Стана и се заразхожда из стаята. В далечния й край имаше огромна, зловеща скулптура — грандиозна конструкция от извити кости на морски дракони, наподобяваща обърнати нагоре чепати длани или може би озъбена демонска уста. Валънтайн постоя замислено пред нея и погали една от лъскавите кости. Недовършеното — така бе казала Тизана. Да, да. Променящите се. Метаморфите, пиуриварите — както искаш ги наречи, но това са истинските жители на Маджипур, същите, от които звездните заселници са откраднали преди четиринайсет хилядолетия този чудесен свят. „Осем години, помисли си Валънтайн. Осем години се борих да проумея от какво се нуждаят те. И все още нищо не знам за тях.“

Извърна се към останалите и каза:

— Когато започвах речта си, мислех за думите, изречени от Хорнкаст, че короналът е светът, а светът е короналът. И внезапно аз се превърнах в Маджипур. През душата ми премина всичко, което ставаше навред из света.

— И преди си изживявал същото — рече Тизана. — В изтълкуваните от мен съновидения. Това, в което видя как от пръстта изникват двайсет милиарда златни нишки, а ти ги държиш до една в десницата си. И съня, в който разпери ръце, прегърна света и…

— Тогава беше друго — каза Валънтайн. — Сега светът се разпадна.

— Как така?

— В буквалния смисъл на думата. Пръсна се. И остана само море от тъма, в което паднах…

— Хорнкаст е прав — промълви Тизана. — Ти си светът, милорд. Тъмните знания намират път към теб, прииждат по въздуха от целия свят наоколо. Това е послание, и то не от Господарката, нито от Краля на сънищата, а от целия свят.

Валънтайн въпросително погледна вруна.

— А ти какво ще кажеш, Делиамбър?

— От половин век познавам Тизана и май досега не съм чувал тя да е казала нещо глупаво.

— Означава ли това, че ще има война?

— Мисля, че войната вече е започнала — отвърна Делиамбър.