Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (35)

9

— Сега да разпространим вестта — каза Фараатаа.

В часа на Пламъка, по обед, слънцето се извисяваше в зенита над Пиурифейн. Днес нямаше да падне нито капка дъжд: валежите в деня за разпространение на вестта бяха недопустими, защото това се правеше в сухо време.

Той стоеше върху плетения подиум, зареял поглед над обширното сечище в джунглата, дело на последователите му. Хилядите повалени дървета бяха отворили голяма рана върху гръдта на страната. И на това огромно открито пространство неговите хора стояха рамо до рамо докъдето стигаше погледа. От двете му страни се издигаха стръмните пирамидални очертания на новите храмове, почти толкова величествени, колкото и подиумът, на който стоеше. Строени бяха от преплитащи се в старинни мотиви кръстосани греди, а на върховете им се вееха двата флага на изкуплението — червен и жълт. Това беше новият Велализиер, тук, в джунглата. Фараатаа бе решил следващата година по това време тези ритуали да бъдат извършени в истинския Велализиер отвъд морето, който най-после отново щеше да бъде осветен.

Извърши петте промени, като с лекота и тържественост преминаваше от една в друга форма: Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж, Последния крал. И всяка промяна бе придружена от съскащите викове на наблюдателите, а когато извърши петата и с усилие се задържа във формата на Принца, комуто е съдено да дойде, звукът бе съкрушителен. Сега те крещяха името му в непрестанно нарастващо кресчендо: „Фараатаа! Фараатаа! ФАРААТААА!“

— Аз съм Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е — извика той, както често бе викал в сънищата си.

Те отвърнаха:

— Съединете ръце и дух и нека повикаме Водните крале!

И те съединиха ръцете и съзнанията си, а той усети как силата им нахлува в него и изпрати своя зов:

— Братя в морето!

Чу музиката им. Усети как едрите им туловища се размърдват в дълбините. Отзоваха се всички крале: Маазмурн, Гируц, Шейтун, Диис, Нараин и другите. И се съединиха, и предадоха от силата си, и се превърнаха в инструмент за неговите думи, които тръгнаха към всяка страна, към всички, способни да ги доловят.

— Неприятели, чуйте! Обявена ви е война и вече сте победени. Дойде времето на изкуплението. Не можете да ни противостоите. Не можете. Започнахте да изгивате и за вас няма вече спасение.

Наоколо извисиха гласове неговите хора:

— Фараатаа! Фараатаа! Фараатаа!

Кожата му заблестя. Очите му сияеха. Станал бе Принца, който ще дойде, станал бе Кралят, който е.

— Четиринадесет хилядолетия този свят беше ваш, но сега си го върнахме. Вървете си оттук, чуждоземци! Качвайте се на корабите си и заминавайте за звездите, от които дойдохте, защото този свят вече е наш. Вървете си!

— Фараатаа! Фараатаа!

— Вървете си или ще понесете бремето на нашия гняв! Вървете си или ще ви отнесе морето! Вървете си или за никого няма да има пощада!

— Фараатаа!

Той широко разпери ръце. Отвори се за надигащата се енергия на всички, чиито души бяха свързани пред него, и на водните крале — неговата подкрепа и утеха. Знаеше, че е изтекло времето на заточение и скръб. Свещената война бе почти спечелена. Предстоеше да бъдат смазани крадците на света, които се бяха пръснали из него като вредни насекоми.

— Чуйте ме, неприятели! Аз съм Кралят, който е!

И поддръжниците му оглушително запригласяха:

— Чуйте го, неприятели! Той е Кралят, който е!

— Часът настана! Няма да видите бял ден! Ще бъдете наказани за престъпленията си и никой не ще се измъкне жив! Махнете се от нашия свят!

— Махнете се от нашия свят!

— Фараатаа! — деряха се те. — Фараатаа! Фараатаа!

— Аз съм Принцът, който ще дойде. Аз съм Кралят, който е!

И те му отвръщаха в хор:

— Да живее Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е!