Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7


Глава 25
Нежелано завръщане

Седнала зад позлатената си писалищна маса, Елайда опипваше една потъмняла от времето фигурка от слонова кост на странна птица с клюн, дълъг колкото тялото й, и слушаше с известна насмешка шестте жени, застанали от другата страна на масата. Всяка от тях — Заседателка на своята Аджа, те се поглеждаха накриво, местеха кадифените си пантофи по килима с ярките шарки, покриващ по-голямата част от кафяво-червените плочки на пода, подръпваха извезаните си на лозници шалове така, че дългите им цветни ресни се поклащаха, и общо взето приличаха на кресливо ято слугинчета, съжаляващи, че не им стига кураж да се хванат за гушите пред очите на своята господарка. Мраз покриваше стъклата на прозорците, така че трудно можеше да се види прехвърчащият навън сняг, въпреки че понякога ветровете завиваха с ледовита ярост. На Елайда й беше съвсем топло, и не само заради дебелите цепеници, пращящи в бялата мраморна камина. Дали тези жени го съзнаваха, или не — е, Дуара поне го съзнаваше, а навярно и останалите — тя наистина беше тяхната господарка. Часовникът в пищно позлатената дървена кутия, който беше осигурила Кемайле, отброяваше с тиктакане отлитащите мигове. Стопилият се сън на Кемайле щеше да се сбъдне — Кулата връщаше славата си. В здравите ръце на Елайда до Аврини а’Ройхан.

— Никога не е бил намиран тер-ангреал, който да може да „контролира“ преливането на жена — говореше Велина с ясен и убедителен, но почти по момичешки висок глас, глас, който не отиваше на лицето й с клюнестия като на орлица нос и дръпнатите й очи. Тя седеше в Съвета от името на Бялата Аджа и беше образец за Бяла сестра, ако се изключеше свирепата й външност. Дори просто скроената й белоснежна рокля изглеждаше някак вкочанена и студена. — Твърде малко са намирани, които да изпълняват една и съща функция. Следователно напълно логично е, че ако е бил намерен такъв тер-ангреал, или повече от един, колкото и да е невероятно това, то не биха били достатъчно, за да контролират повече от две или три жени най-много. От това следва, че донесенията за сеанчанците са силно преувеличени. Дори да съществуват жени на „каишки“, то те не могат да преливат. Просто не могат. Аз не отричам, че тези хора държат Ебу Дар и Амадор, а може би и повече, но те явно не са нищо друго освен творение на Ранд ал-Тор, може би за да наплаши хората и да ги принуди да минат на неговата страна. Като този негов пророк. Това диктува най-елементарната логика.

— Много се радвам, че не отричаш поне Амадор и Ебу Дар, Велина — каза сухо Шеван. А тя наистина можеше да бъде много суха. Висока колкото повечето мъже и при това кокалеста и слаба. Кафявата Заседателка имаше ъгловато лице и дълга брадичка и шапчицата от къдрици не я правеше по-закръглена. С паешките си пръсти тя намести шала си и приглади полата си от тъмнозлатиста коприна, а в гласа й прозвучаха подчертано насмешливи нотки. — Аз лично не се чувствам толкова сигурна в твърденията какво може и какво не може да бъде. Например доскоро всички „знаеха“, че само щит, изпреден от Сестра, може да спре една жена да прелива. А после се появява една най-проста билка, наречена „корен от вилняк“, и ето, че всеки може да ти даде чай, от който ставаш неспособна да преливаш с часове. Полезно за необуздани дивачки и други такива, предполагам, но малка гадна изненада за онези, които си въобразяват, че знаят всичко, нали? Може би следващото, което ще се случи, е някой отново да се научи да прави тер-ангреал.

Елайда сви устни. Самата тя не се тревожеше от невъзможни неща и след като нито една Сестра не бе успяла да преоткрие сътворяването на тер-ангреал в продължение на три хиляди години, то никоя нямаше да успее тепърва, и толкова. Това, което сгърчваше езика й, беше знанието, изплъзващо се между пръстите й, когато искаше да го задържи. Въпреки всичките й усилия, вече всички посветени в делата на Кулата бяха научили за корена от вилняк. И това знание определено не се харесваше на никоя. Никоя не харесваше това, че изведнъж може да се окаже уязвима пред друга, познаваща няколко стръка билки, сварени в малко гореща вода. Това знание беше по-лошо от отрова, нещо, което Заседателките тук даваха ясно да се разбере.

При споменаването на билката големите тъмни очи на Дуара се разшириха от тревога и тя се изправи в стола си по-вкочанено от обикновено, стиснала полите си, толкова червени, че изглеждаха почти черни. Седоре направо преглъщаше и пръстите й стискаха изящно изработената кожена папка, която Елайда й беше връчила, въпреки че кръглоликата Жълта обикновено се държеше смразяващо изискано. Андая потръпна и дори конвулсивно придърпа шала си със сивите ресни.

Елайда се зачуди какво ли щяха да правят, ако разберяха, че Аша’ман са преоткрили Пътуването. Те и бездруго едва се насилваха да заговорят за тях. Поне това знание тя бе успяла да задържи между шепа жени.

— Смятам, че може би е по-добре да се тревожим за това, което със сигурност знаем, че е вярно, нали? — каза твърдо Андая — бе се съвзела. Светлокафявата й коса, сресана до блясък, падаше свободно на гърба й и синята й рокля на сиви райета бе скроена по модата на Андор, но резковатият тарбонски говор все още лепнеше на езика й. Макар да не беше нито съвсем дребна, нито от най-слабите, тя, кой знае защо, все напомняше на Елайда за врабец, готов да скочи на клонка. Привидно най-неподходяща за посредник в трудни спорове, Андая си беше спечелила репутацията. Тя се усмихна на останалите не особено учтиво и това само й придаде още повече врабешки вид. Сигурно беше от начина, по който си държеше главата — кривната неподвижно на една страна. — Празните разсъждения са само загуба на време. Светът виси на косъм и аз лично нямам намерение да губя ценни часове в дрънканици за някаква си логика или бърборене за неща, които знае всяка глупава новачка. Има ли някоя да каже нещо полезно? — Врабец или не, умееше да вложи жлъч в думите си. Лицето на Велина почервеня, а това на Шеван помръкна.

Рубинде сви устни — сигурно искаше да наподоби усмивка, но устните й просто се сгърчиха. С гарвановочерната си коса и очи като сапфири, майенката обикновено изглеждаше готова да мине през Каменна стена, а опреше ли юмруци на бедрата си, и две стени щяха да са й малко.

— Засега се занимаваме с това, с което можем, Андая. В по-голямата част поне. Бунтовничките са затрупани от снеговете в Муранди, а ние ще им направим зимата толкова гореща, че напролет пълзешком ще дойдат да искат прошка и сами да молят за наказание. За Тийр ще се погрижим веднага щом разберем къде се е дянал Върховният лорд Дарлин, а за Кайриен — след като изровим Каралайн Дамодред и Торам Риатин от бърлогите, където са се скрили. Ал-Тор притежава засега короната на Иллиан, но и на това ще му дойде редът. Така че, ако нямате някакъв план как да го довлечем в Кулата и как да накараме тези така наречени „Аша’ман“ да изчезнат, мен ме чакат важни дела в моята си Аджа.

Андая изправи гръбнак и перушината й сякаш наистина настръхна. Впрочем, и на Дуара очите й се присвиха — при всяко споменаване за мъже, които могат да преливат, в тях припламваха пламъци. Шеван цъкна с език, сякаш гледаше деца, които са се сдърпали — макар че като че ли сцената й доставяше удоволствие, — а Велина се намръщи, неизвестно защо убедена, че стрелите на Шеван са насочени към нея. Всичко това можеше и да изглежда забавно, но май вече излизаше извън контрол.

— Работата на Аджите е важна, дъщери. — Елайда не повиши глас, но главите на всички рязко се извърнаха към нея. Тя върна костената статуетка при останалите в сбирката си в голямата кутия с гравирани рози и златни спирали, грижливо намести писалищната си кутия и кутията за кореспонденция така, че трите да се подредят изрядно на масата, и след като настъпи пълна тишина, продължи: — Работата на Кулата обаче е много по-важна. Вярвам, че ще изпълните точно декретите ми. Твърде много леност забелязвам напоследък в Кулата. Боя се, че на Силвиана ще й се отвори доста работа, ако нещата не потръгнат скоро. — Повече заплахи не огласи. Само се усмихна.

— Както заповядате, майко — промърмориха шест гласа, не толкова стабилни, колкото може би се искаше на притежателките им. Дори лицето на Дуара стана бледо като тесто, докато приклякаха в реверанс. Две Заседателки бяха лишени вече от столовете си и половин дузина бяха изтърпели по няколко дни тежък труд за наказание — което само по себе си беше достатъчно унизително и без да се добавя към него формулата „за смирение на духа“. Шеван и Седоре определено присвиха устни, припомнили си много добре търкането на подовете и работата в пералните — но никоя от тях не беше пращана при Силвиана за „смирение на плътта“. И на никоя не й се искаше. Наставничката на новачките често приемаше Сестри, наказани от своите Аджи или самонаказали се — дузината удари с брезова пръчка, колкото и да бяха болезнени, поне приключваха по-бързо, отколкото подравняването на градинските пътечки в продължение на цял месец — но проявяваше далеч по-малко милост към Сестри, отколкото към подчинените й новачки и Посветени. Не една Сестра беше прекарвала следващите няколко дни в чудене дали все пак тегленето на браната няма да е за предпочитане.

Те заситниха към вратата, изгаряйки от нетърпение да напуснат миг по-скоро. Заседателки или не, никоя нямаше да пристъпи толкова високо в Кулата, без да я е призовала лично Елайда. Тя заопипва ресните на шарфа си и се усмихна доволно. Да, все пак тя беше господарката в Бялата кула. За Амирлинския трон това просто си беше в реда на нещата.

Но преди забързалата се групичка Заседателки да стигне до прага, лявото крило на вратата се отвори и вътре пристъпи Алвиарин — тесният й шарф на Пазителка почти се губеше на фона на копринената рокля, пред която дори одеждите на Велина изглеждаха овехтели.

Елайда усети как собствената й усмивка се изкриви и почна да се стапя. Алвиарин държеше някакъв пергаментов свитък. Странно, какви неща може да забележи човек в такъв момент. Алвиарин я нямаше от почти двайсет дни, изчезнала беше от Кулата, без дума да каже, нито бележка да остави, без някоя да види дори, че е тръгнала, и Елайда вече беше започнала с удоволствие да си я представя как лежи затрупана от снега край някой речен бряг или е отнесена от водите и се плъзга под дебелия покров на леда.

Шестте Заседателки се заковаха на място колебливо, след като Алвиарин не се отмести да им направи път. Дори една Пазителка с влиянието на Алвиарин не можеше да си позволи да се изпречва на пътя на Заседателки. Въпреки че Велина, уж жената с най-голямо самообладание в Кулата, трепна, кой знае защо. Алвиарин хвърли хладен поглед към Елайда, после огледа Заседателките и веднага разбра всичко.

— Мисля, че това трябва да го оставиш на мен — каза тя на Седоре с тон, съвсем малко по-топъл от сипещия се навън сняг. — Майката обича да обсъжда грижливо декретите си, както знаеш. Това няма да е първият път, когато е променила решението си, след като си е положила подписа. — И протегна крехката си ръка.

Седоре, чието високомерие обикновено изпъкваше дори сред Жълтите, почти не се поколеба преди да й връчи кожената папка.

Елайда изскърца със зъби от бяс. Седоре я беше мразила в продължение на пет дни, потънала до лакти във вряла вода над дъските за търкане на прането. Следващия път Елайда щеше да й намери нещо не толкова приятно. Може би при Силвиана, в края на краищата. Или да почисти отходните ями!

Алвиарин отстъпи настрани, без дума да каже, и Заседателките излязоха, въвзвръщайки си донякъде достойнството на Съвета. Алвиарин затвори енергично вратата зад тях и закрачи към Елайда, прелиствайки в движение листовете в папката. Декретите, които тя беше подписала, надявайки се Алвиарин да е мъртва. Разбира се, не беше разчитала на сляпата надежда. Не го беше изрекла открито пред Сеайне, за да не би някой да разбере и да каже на Алвиарин, когато се върне, но Сеайне вече бе запретнала ръкави според указанията, за да проследи пътеката на измяната, която със сигурност щеше да доведе до Алвиарин Фрейдхен. Но Елайда се беше надявала. О, колко се беше надявала!

Алвиарин замърмори под нос, докато ровеше в папката.

— Това може да мине, струва ми се. Но не и това. Това обаче определено не! — Смачка един от декретите, подписан и подпечатан от Амирлинския трон, и го хвърли с пренебрежение на пода. Закова се пред позлатения стол на Елайда, с Пламъка на Тар Валон, изработен от лунни камъни най-отгоре на високия му гръб, и плесна папката заедно с пергамента, който бе донесла на масата. След което плесна самата Елайда през лицето така, че пред очите й заиграха черни точици.

— Смятах, че се разбрахме за това, Елайда. — Пред гласа на тази жена-чудовище зимната виелица навън й се стори ласкава. — Знам как да отърва Кулата от тъпите ти грешки и няма да търпя да правиш нови зад гърба ми. Ако много настояваш, можеш да си сигурна, че ще се погрижа да бъдеш свалена, усмирена и да виеш под брезовата пръчка пред всяка новопостъпила и дори пред слугите!

Елайда с усилие задържа ръката си да не опипа зашлевената буза. И без огледало знаеше, че е зачервена. Трябваше да внимава. Сеайне все още не бе намерила нищо, иначе щеше да е дошла. Алвиарин можеше да отвори уста и да разкрие пред целия Съвет пълния провал с отвличането на момченцето ал-Тор. Можеше да се погрижи да я свалят и да я усмирят, и да я набият отгоре на това, но Алвиарин държеше и още една стрела на тетивата си. Товейн Газал предвождаше петдесет Сестри и двеста души от гвардията на Кулата срещу Черната кула, за която Елайда бе сигурна, когато се беше разпоредила, че приютява може би двама-трима мъже, способни да преливат. А те се бяха оказали стотици. Стотици! И все пак, макар Алвиарин да стоеше сега пред нея и да я гледаше така студено отгоре, тя продължаваше да разчита на Товейн. Черната кула щеше да потъне в пламъци и кръв, беше Предрекла тя, и по руините й щяха да крачат Сестри. Това със сигурност значеше, че все някак Товейн щеше да победи. Нещо повече, останалата част от Прорицанието й беше казало, че Кулата ще възвърне цялата си слава под нейна власт, че самият ал-Тор ще трепери пред нейния гняв. Алвиарин бе чула словата да се сипят от устата на Елайда, когато Прорицанието я бе обладало. А по-нататък не помнеше нищо, не бе разбрала и собствената си орис. Елайда чакаше търпеливо. Трикратно щеше да й го върне! Но можеше да бъде търпелива. Засега.

Без да се опитва да крие презрението си, Алвиарин отмести папката и избута пергамента пред Елайда. Отвори капака на зелено-златната писалищна кутийка, натопи перото на Елайда в мастилницата и й го връчи.

— Подпиши.

Елайда взе перото, зачудена под каква ли поредна лудост ще положи името си този път. Дали бе поредното усилване на Гвардията на Кулата, след като с бунтовничките все още можеха да се справят, без да са нужни никакви войници? Дали бе поредният опит да се накарат Аджите публично да разкрият кои Сестри ги оглавяват? Това със сигурност се беше издънило! Зачете го бързо и усети как леденият възел нарасна в корема й — и продължи да расте. Даването на всяка Аджа на върховенство над всяка Сестра, попаднала в собствените й отделения, независимо от коя Аджа е Сестрата, беше най-налудничавото до този момент — как след подобно нещо щеше да се съхрани самата тъкан на Кулата! — но това…

Светът вече знае, че Ранд ал-Тор е Преродения Дракон. Светът знае, че той е мъж, който може да докосва Единствената сила. Такива мъже са били под надзора на Бялата кула от незапомнени времена. Преродения Дракон е дарен със закрилата на Кулата, но всеки, който се опита да се доближи до него освен с посредничеството на Бялата кула, ще бъде обвинен в измяна срещу Светлината, и над такива люде ще се изрече анатема, сега и завинаги. Светът може да живее в мир и покой, съзнавайки, че Бялата кула ще наставлява безопасно Преродения Дракон до деня на Последната битка и неизбежния триумф.

Автоматично, изтръпнала, тя добави „на Светлината“ след „триумф“, но после ръката й замръзна. Публичното признаване, че ал-Тор е Преродения Дракон, можеше да се понесе, след като той наистина беше това, и всичко това можеше да доведе до потвърждаването на слуховете, че той вече е коленичил пред нея, което можеше да се окаже полезно, но колкото до останалото… Не беше за вярване, че толкова много щети могат да се поберат в толкова малко думи.

— Светлината дано е милостива към нас — въздъхна тя с трепет. — Ако това бъде провъзгласено, ще стане невъзможно да се убеди ал-Тор, че отвличането му не е било санкционирано. — Достатъчно трудно щеше да е и без това да се бе случило, но тя бе срещала хора, убедени, че нещо, което се случва, изобщо не се случва, посред самото му случване. — И той ще стане десетократно по-предпазлив срещу всеки втори опит. Алвиарин, в най-добрия случай това само ще изплаши някои от следовниците му. В най-добрия случай! — Мнозина вероятно бяха нагазили толкова надълбоко с него, че нямаше да посмеят повече да се опитат да излязат от тресавището. Със сигурност не, ако разберяха, че анатемата вече виси над главите им! — Да подпиша това е все едно да подпаля Кулата със собствените си ръце!

Алвиарин въздъхна с досада.

— Не си забравила обета си, нали? Повтори ми го, както те научих.

Устните на Елайда се свиха сами. Едно от удоволствията при отсъствието на тази жена — не най-голямото, но съвсем истинско удоволствие — бе в това, че не я принуждаваха да повтаря всеки ден тази отвратителна литания.

— Ще правя това, което ми се каже — промълви най-сетне тя с убит глас. Но тя беше Амирлинския трон! — Ще изричам думите, които ти ми кажеш да изрека, и нищо повече. — Прорицанието й предричаше собствения й триумф, но, о, Светлина, дано той да настъпеше по-скоро! — Ще подписвам каквото ти ми кажеш да подпиша, и нищо друго. Аз съм… — На последното едва не се задави. — Аз съм покорна пред твоята воля.

— Май трябва по-често да ти се напомня, че е точно така — каза Алвиарин. — Изглежда, съм те оставила твърде дълго сама. — Тя потупа безапелационно пергамента с пръст. — Подпиши.

Елайда подписа, провличайки перото по пергамента. Нищо друго не можеше да направи.

Алвиарин едва изчака върха на перото да се вдигне и дръпна декрета.

— Ще го подпечатам сама — каза тя и се запъти към вратата. — Не биваше да оставям печата на Амирлин там, където можеш да го намериш. Ще поговорим по-късно. Наистина те оставих прекалено дълго. Чакай ме тук, докато се върна.

— По-късно ли? — каза Елайда. — Кога? Алвиарин? Алвиарин?

Вратата се затвори. Елайда се намръщи. Да чака тук, докато Алвиарин се върне! Затворена в покоите си като новачка в наказателна килия!

Пръстите й заопипваха кутийката за кореспонденция с позлатените ястреби, биещи се сред бели облаци в синьо небе; но тя не можа да се насили да я отвори. След като Алвиарин бе заминала, тази кутия отново бе започнала да се пълни с важни писма и доклади, а не просто с трохите, които Алвиарин допускаше да стигат до нея, но след връщането й по-добре щеше да е празна. Стана и заподрежда розите в белите вази, всяка върху бял мраморен пиедестал в отделен ъгъл на стаята. Сини рози — най-редкият вид.

Изведнъж осъзна, че се взира в прекършеното на две стъбло на една роза в ръцете си. Още половин дузина се бяха посипали по плочките на пода. Изръмжа приглушено. Беше си представяла как ръцете й стискат гърлото на Алвиарин. Не за първи път си беше мислила да я убие. Но Алвиарин сигурно бе взела предпазни мерки. Подпечатани документи, за да се отворят, ако с нея се случи нещо лошо, несъмнено бяха оставени при последните Сестри, които Елайда можеше да заподозре. Това беше единствената й сериозна тревога по време на отсъствието на Алвиарин — че някоя друга може да реши, че тя е загинала, и да излезе публично с доказателството, което щеше да смъкне шарфа от раменете й. Рано или късно обаче, по един или друг начин, Алвиарин щеше да свърши също като тези рози…

— Не отговорихте на чукането ми, майко — каза груб женски глас зад гърба й.

Елайда се обърна, готова да скастри натрапницата, но при вида на едрата широколика жена с шал с червени ресни, застанала на прага, кръвта се отцеди от бузите й.

— Пазителката каза, че искате да поговорите с мен — каза раздразнено Силвиана. — За наказание насаме. — Макар и пред Амирлинския трон, тя не се опита да скрие отвращението си. Силвиана смяташе исканията за „самонаказание“ или наказание насаме за глупава преструвка. Присъдата се произнасяше публично, само изпълнението ставаше насаме. — Тя също така помоли да ви напомня за нещо, но много бързаше и не ми каза за какво — изсумтя накрая Силвиана — тя виждаше във всичко, което я отвличаше от поверените й новачки и Посветени, ненужна пречка да си гледа работата.

— Мисля, че си спомням — отговори й глухо Елайда.

След като Силвиана най-сетне си отиде — едва половин час, както отмери звънът на часовника на Кемайле, половин час, който й се стори безкрайна вечност — единственото, което задържа Елайда да не свика незабавно Съвета, за да настои Алвиарин да бъде лишена от шарфа на Пазителката, беше увереността в нейното Прорицание и сигурността, че Сеайне ще улови следата на измяната и ще стигне до самата Алвиарин. Това, както и убеждението, че все едно дали Алвиарин ще падне след този сблъсък, тя самата със сигурност ще падне. Поради което Елайда до Арвини а’Ройхан, Пазителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амирлинския трон, несъмнено най-могъщата владетелка на света, остана да лежи по очи на леглото си и да хлипа във възглавниците си, твърде подпухнала, за да може да навлече ленената си долна риза, захвърлена на пода, и сигурна, че когато Алвиарин се върне, ще настои тя да седи по време на целия разпит. Хлипаше и през сълзи се молеше час по-скоро да дойде сгромолясването на Алвиарин.

* * *

— Не съм казвала, че Елайда трябва да бъде… набита — каза кристалният като ек на сребърна камбанка глас. — Нима се издигаш над себе си?

Както бе коленичила, Алвиарин се хвърли по корем пред жената, която сякаш бе изваяна от сенки и сребриста светлина, сграбчи в шепи кенара на роклята на Месаана и започна да го обсипва с целувки. Сплитът на Илюзия — това трябваше да е, въпреки че не можеше да види нито една нишка на сайдар, така, както не можеше да долови способността за преливане у жената, стояща пред нея — не се задържа напълно, докато стискаше в паника крайчеца на полата. Трепкаща меденоцвета коприна, изкусно общита по краищата с шевица от тънки черни спирали.

— Живея, за да ви служа и да ви се подчинявам, велика господарке — задъхано каза Алвиарин между целувките. — Знам, че съм една от най-низшите сред низшите, че съм червей пред вас, и се моля само за усмивката ви. — Наказвана беше веднъж заради „издигане над себе си“ — не заради неподчинение, слава на Великия властелин на Мрака! — и знаеше, че и какъвто и вой да надигаше точно в този момент Елайда, щеше да е наполовина по-слаб от собствения й.

Месаана я остави за известно време да продължи с целувките и най-накрая й даде знак да престане, като я докосна под брадичката с носа на пантофката си.

— Декретът е изпратен. — Не беше въпрос, но Алвиарин отговори припряно.

— Да, велика господарке. Копия заминаха към Северния пристан и Южния пристан още преди да накарам Елайда да го подпише. Първите куриери са тръгнали и нито един търговец няма да остави града си без копие, което да се размножи. — Месаана знаеше всичко това, разбира се. Тя всичко знаеше. Нелепо извитият врат на Алвиарин се схвана, но тя не помръдна. Месаана щеше да й каже кога да помръдне. — Велика господарке, Елайда е един празен мях. При цялото ми покорство, няма ли да е по-добре да не се налага да я използваме повече? — Тя затаи дъх. Задаването на въпроси пред една Избрана можеше да се окаже опасно.

Един сребрист пръст с нокът от сянка потупа сребристите устни, издути в насмешлива усмивка.

— По-добре ако ти понесеш Амирлинския шарф, така ли, детето ми? — най-сетне рече Месаана. — Тази амбиция е твърде малка за теб, но всичко с времето си. Засега имам за теб една малка задачка. Въпреки всички стени, които се издигнаха между Аджите, изглежда, предводителките им се срещат една с друга с удивителна честота. Стараят се да го правят така, че уж е случайно. Във всеки случай всички, освен Червената — колко жалко, че Галина се остави да я убият, иначе щеше да ти каже какво замислят. Най-вероятно ще се окаже нещо дребно, но ти ще разбереш защо публично се зъбят една на друга, а после тайно си шептят.

— Слушам и се подчинявам, велика господарке — отвърна Алвиарин, благодарна, че Месаана смята това за маловажно. Великата „тайна“ кои оглавяват отделните Аджи за нея не представляваше нищо — от всяка Черна сестра се изискваше да донася пред Върховния съвет за всеки шепот в уж своята Аджа, — но между тях само Галина беше Черна. Това означаваше да се разпитат Черните сестри сред Заседателките, което означаваше да се мине през всички пластове между тях и нея. Това щеше да изисква време, при това без никаква сигурност за успех. Освен Феране Нееран и Суана Драганд, които бяха глави на своите Аджи, Заседателките, изглежда, не знаеха какво мислят главите на техните Аджи, преди те да им го кажат. — Ще ви го съобщя веднага щом го разбера, велика господарке.

Но една малка трошица съхрани за себе си. Дреболия или не, Месаана не знаеше за всичко, което ставаше в Бялата кула. И Алвиарин щеше да си отваря очите за една Сестра в бронзова пола, обшита по кенара с черна спирала. Месаана се укриваше в Кулата, а знанието беше сила.