Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 90 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Глава 14
Послание от М’хаил

На миля западно от рида се проточваха становете. Мъже, коне и лагерни огньове, плющящи на вятъра знамена и палатки, скупчени по държави и по Дворове, всеки бивак — езеро омешана кал, отделено от другите с обрасли с треволяк и шубраци парчета голо поле. Конници и пешаци се спираха да изгледат подминаващите ги знамена на Ранд и после заничаха към другите станове да преценят реакциите. Когато присъстваха айилците, всичките тези хора образуваха един общ, огромен стан, привлечени помежду си от едно нещо, общо за всички. Те не бяха айилци и се бояха от тях, колкото и упорито да го отричаха. Светът щеше да загине, ако той не успееше, но Ранд изобщо не се заблуждаваше, че изпитват някаква сърдечна преданост към него, нито вярваха дори, че съдбата на света не може да се приспособи към собствените им грижи и стремежи за повече злато, слава и власт. Шепа хора може би му бяха предани, малка шепа, но по-голямата част от тях го следваха само защото се бояха от него повече, отколкото от айилците. Навярно повече, дори отколкото от Тъмния, в чието съществуване някои всъщност не вярваха, не и дълбоко в сърцата си, не и че би могъл и че би докоснал света така силно, както той самият вече го беше сторил. Докато Ранд стоеше пред очите им, от плът и кръв, и в това те вярваха. Сега вече той го приемаше. Твърде много битки го чакаха тепърва, за да влага усилия в една, която не можеше да спечели. Стига да го следваха и да му се подчиняваха — това трябваше да е достатъчно.

Най-големият стан беше собственият му и тук иллиански етаири в зелени палта с жълти маншети триеха гръб с тайренски Бранители на камъка в камизоли с дебели ръкави на черни и златни ивици и със същия брой кайриенци, привлечени от около четиридесет благородни Дома, в тъмни цветове, някои — с коравите цон над главите им. Готвеха си на отделни огньове, спяха поотделно, връзваха конете си отделно и се гледаха едни други нащрек, но се бяха смесили. Сигурността на Преродения Дракон беше тяхно задължение и те го приемаха много на сериозно. Всеки от тях можеше да му измени, но не и докато останалите бяха тук и бдяха. Стари вражди и нова неприязън щяха да издадат всеки заговор още щом заговорникът го замисли.

Стоманен кръг пазеше на стража около шатрата на Ранд, съоръжение с огромен връх от зелена коприна, цялото извезано със златни стършели. Беше принадлежала на неговия предшественик Матин Степанеос и му беше предадена, така да се каже, заедно с короната. Етаири с лъскави конични шлемове стояха рамо до рамо с Бранители в шлемове с широки периферии и кайриенци с шлемове като камбани, без да обръщат внимание на вятъра, със стоманени решетки, предпазващи лицата им, с изрядно наклонени под един и същ ъгъл алебарди. Никой не помръдна и на косъм, когато Ранд дръпна юздите, но рояк от слуги се понесе тичешком да обслужат него и двамата ашамани. Костелива жена в зелено-жълтата жилетка на конярите в Кралския палат на Иллиан пое поводите на коня му, докато един мъж с месест нос, в черно-златистата ливрея на Тийрския камък услужливо прихвана стремето му. Надпреварваха се да го обслужат и си хвърляха резки погледи. Бореан Каривин, пълна и бледолика ниска жена в тъмна рокля, важно-важно му поднесе сребърен поднос с влажни кърпи, от които се надигаше пара. Типична кайриенка, тя следеше внимателно действията на другите двама, повече като че ли за да се увери, че си изпълняват задълженията както трябва, отколкото заради взаимната враждебност, която и тримата трудно прикриваха. Но все пак ги следеше нащрек. Това, което важеше при войниците, беше в сила и за слугите.

Ранд свали ръкавиците си и махна на Бореан да си прибере подноса. Деймир Флин се беше надигнал от пищно гравираната скамейка пред шатрата, докато Ранд се смъкваше от седлото. Почти плешив, само с рехав бял кръг около темето, Флин приличаше повече на дядо, отколкото на Аша’ман. Дядо с набръчкано и загрубяло лице и вдървен крак, видял повече свят, отколкото може да предложи родната ферма. Мечът на бедрото му изглеждаше съвсем на мястото си, както можеше да се очаква от бивш войник от гвардията на кралицата. Ранд му вярваше повече, отколкото на всеки друг от тях. В края на краищата Флин беше спасил живота му.

Флин му оттаде чест с юмрук на гърдите и когато Ранд му отвърна с кимване, закуцука към него и изчака слугите да се отдалечат с конете, след което заговори с тих глас:

— Торвал е тук. Пратил го е М’хаил, казва. Искаше да те изчака в шатрата за заседания. Поръчах на Наришма да го държи под око. — Това беше заповед на Ранд, макар той сам да не беше сигурен защо я издаде. Никой, дошъл от Черната кула, не можеше да бъде оставян насаме. Флин опипа колебливо с пръст Дракона на яката на черната си куртка. — Не остана доволен, като разбра, че си повишил всички ни.

— Не остана, така ли? — отвърна тихо Ранд и пъхна ръкавиците си под колана. И тъй като Флин го изгледа все така несигурен, добави: — Всички го заслужихте. — Канил се беше да изпрати един от ашаманите при Таим — Водача, М’хаил, както го наричаха Аша’ман — но сега Торвал можеше да отнесе посланието му. В шатрата за заседания? — Поръчай да донесат закуски — каза той на Флин и даде знак на Хопдил и Дашива да го последват.

Флин отново отдаде чест, но Ранд вече бе закрачил и черната кал мляскаше под ботушите му. Не го посрещнаха възгласи сред бушуващия вятър. Помнеше, когато името му възторжено отекваше сред множество гласове. Освен ако не бяха спомените на Луз Терин. Стига Луз Терин да беше истински. Цветен проблясък съвсем на ръба на гледеца му, смътно усещане, че някой се протяга да го докосне по гърба. Той тръсна глава и се постара да се съсредоточи.

Палатката за заседания представляваше голям платнен павилион на червени ивици, разпъван преди време из равнините на Маредон, сега кацнал точно в средата на стана на Ранд, обкръжен от тридесет разкрача гола земя. Тук никога нямаше стражи, освен когато Ранд се срещаше с благородниците. Всеки, който се опиташе да проникне тук, щеше да бъде забелязан от хиляди озъртащи се погледи. Три знамена на високи пилони образуваха триъгълник около продълговатата шатра — Изгряващото слънце на Кайриен, Трите полумесеци на Тийр и Златните стършели на Иллиан, а над пурпурния покрив, по-високо от тях, се издигаха Знамето на Дракона и Знамето на Светлината. Вятърът ги вееше и те плющяха, дори стените на шатрата трепериха под поривите му. Вътре дебели килими с дълги ресни оформяха пода, а единствената мебел беше огромна маса, пищно гравирана и позлатена, инкрустирана със слонова кост и тюркоази. Купища карти почти скриваха плота й.

Торвал надигна глава от картите, явно готов да среже с грубоватия си език всеки, дошъл да му досажда. Мъж на почти средна възраст и по-висок от всеки друг, освен Ранд и айилците, той гледаше студено над острия си нос, който буквално трепереше от възмущение. Драконът и Мечът лъщяха на яката на куртката му под светлината на лампите на стойки. Куртката беше копринена, черна, фино скроена, като за лорд. Мечът му беше с позлатена дръжка, увенчана с блестяща червена гема. Друг рубин сияеше с тъмен блясък на пръстена на лявата му ръка. Човек не можеше да обучи мъже да се превърнат в живо оръжие, без да им позволи известна доза арогантност, но Ранд все пак не харесваше Торвал. Но пък не му беше нужен гласът на Луз Терин, за да е подозрителен към всеки мъж в черна куртка. Доколко можеше наистина да се довери дори на Флин? И все пак трябваше да ги води. Аша’ман бяха негово творение и негова отговорност.

Торвал видя, че влезлият е Ранд, и отдаде чест, но изражението му почти не се промени. Зъбата уста имаше още първия път, когато Ранд го беше видял.

— Милорд Дракон — проговори той с тарабонския си акцент, все едно че поздравява равен на себе си. Или че прави благороден жест към някой по-нисш. Самоувереният му поклон обхвана също Хопвил и Дашива. — Моите поздравления за завладяването на Иллиан. Голяма победа, нали? Трябваше да се донесе вино, за да вдигна тост, но този млад… Вречен… изглежда, не разбира от заповеди.

В ъгъла Наришма леко помръдна и сребърните звънчета в краищата на двете му тъмни плитки издрънчаха. Лицето му беше потъмняло от южното слънце, но повечето неща във външността му си бяха останали непроменени. Бе по-възрастен от Ранд и по-млад от Хопвил, но червенината, покрила бузите му, беше от гняв, не от смут. Гордостта му от наскоро спечеления Меч беше мълчалива, но дълбока. Торвал му се усмихна, с бавна усмивка, едновременно насмешлива и заканителна. Дашива се изсмя късо и млъкна.

— Какво търсиш тук, Хорвал? — попита грубо Ранд и хвърли Драконовия скиптър и ръкавиците върху картите и след тях — и меча си в ножницата. Върху картите, които Торвал нямаше никаква причина да оглежда. Не, не му беше нужен гласът на Луз Терин.

Торвал сви рамене, извади от джоба на куртката си някакво писмо и го подаде на Ранд.

— М’хаил ви изпраща това, — Хартията беше снежнобяла и дебела, с печата с Дракон, ударен върху овален къс син восък, блестящ със златни жилки. Човек можеше почти да си помисли, че е изпратен от Преродения Дракон. Таим наистина имаше високо мнение за себе си. — М’хаил ми каза да ви предам, че приказките за Айез Седай в Муранди с армия са верни. Според мълвата, те са бунтовнички срещу Тар Валон — озъбената усмивка на Торвал не скри неверието му, — но се придвижват към Черната кула. Скоро могат да се превърнат в опасност, нали?

Ранд счупи с пръсти великолепния печат.

— Към Кемлин са тръгнали, не срещу Черната кула, и не са заплаха. Заповедите ми са изрични. Оставете Айез Седай на мира, освен ако те не ви нападнат.

— Но как може да сте сигурен, че не са заплаха? — настоя Торвал. — Може би са тръгнали към Кемлин, както твърдите, но ако се окаже, че грешите, няма да го разберем, преди да ни нападнат.

— Торвал може и да е прав — вметна замислено Дащива. — Аз лично не бих се доверил на жени, които са ме затваряли в сандък, а тези не са положили никакви клетви. Или са се клели?

— Казах, оставете ги на мира! — Ранд плесна силно с длан по масата и Хопвил подскочи от изненада. Дашива се намръщи раздразнено, но на Ранд му беше все едно за настроенията на Дашива. Случайно — сигурен беше, че е съвсем случайно — дланта му попадна на Драконовия скиптър. Ръката му потрепера от желанието да го вдигне и да го забие в сърцето на Торвал. Изобщо нямаше нужда от никакъв Луз Терин. — Аша’ман са оръжие, което ще бъде насочвано там, където аз кажа, и няма какво да се стряскате като квачки всеки път, когато Таим се уплаши от шепа Айез Седай, отседнали да вечерят в същия хан. Ако трябва, мога да дойда, за да ви го кажа по-ясно.

— Сигурен съм, че няма нужда от това — побърза да го увери Торвал. Добре че това поне изтри иронията от устата му. С присвити очи, той разпери ръце почти свенливо, едва ли не за прошка. И явно изплашено. — М’хаил просто искаше да ви уведомя. Вашите заповеди се четат на глас всеки ден по време на „Утринните упътвания“, след „Кодекса на вярата“.

— Това е добре. — Ранд съхрани студенината в гласа си и едва се сдържа да не се намръщи. Точно от този скъпоценен М’хаил се боеше мъжът пред него, не от Преродения Дракон. Боеше се, че Таим ще приеме зле, ако нещо казано от него навлече гнева на Ранд върху главата на Таим. — Защото ще убия всеки от вас, който се приближи до тези жени в Муранди. Ще сечете там, където аз ви насоча.

Торвал се поклони вдървено и промърмори:

— Както кажете, милорд Дракон. — Зъбите му се оголиха в подобие на усмивка. Дашива отново се изсмя късо, а Хопвил се подсмихна едва-едва.

Наришма обаче не прояви никакво задоволство от притеснението на Торвал — дори не му обърна внимание. Гледаше Ранд с немигащи очи, сякаш долавяше някакви подмолни течения, които се изплъзваха на останалите. Много жени и немалко мъже го смятаха просто за хубавичко момче, но пък твърде големите му очи изглеждаха по-вещи, отколкото на мнозина други.

Ранд дръпна ръката си от Драконовия скиптър, приглади писмото и го разтвори. Ръцете му почти не трепереха. Торвал се усмихна, лекичко и малко кисело, все едно че не е забелязал нищо. Наришма намести крак до стената на палатката и се отпусна.

Точно в този момент пристигнаха закуските, поднесени най-тържествено от пищна процесия след Бореан — опашка от иллианци, кайриенци и тайренци в различните им ливреи. Един от слугите носеше сребърен поднос с кани за всеки вид вино, а други двама мъкнеха табли със сребърни халби за горещия пунш и вината с подправки и тънки стъклени бокали за другите. Младеж с розови бузки, облечен в ливрея с жълти и зелени ивици, носеше празен поднос, на който да се насипва, а мургава жена в черно и жълто пристъпваше след него само за да поднася каните. Следваха тави с ядки и подсладени плодове, сирена и маслини, и за всеки вид — по един отделен мъж или жена. По знак на Бореан всички слуги се понесоха в тържествен танц, с поклони и реверанси, като всеки отстъпваше встрани, за да отвори път на следващия да поднесе даровете си.

Ранд си взе греяно вино с подправки, но остави чашата, от която се вдигаше пари, на масата и се зае с писмото. Нямаше никакво обръщение, нито предисловие. Таим мразеше да се обръща към Ранд с каквато и да е титла, въпреки че се стараеше да го прикрива.

Имам честта да докладвам, че към този момент на служба в Черната кула са двадесет и девет Аша’ман, деветдесет и седем Вречени и триста двадесет и двама Бойци. За съжаление, имаше шепа дезертьори, чиито имена са заличени, но загубите от тренировките са приемливи.

В момента на терена разполагам по всяко време с петдесет групи за наемане, в резултат на което почти всеки ден към списъците се добавят по трима-четирима мъже. До няколко месеца Черната кула ще се изравни с Бялата, както заявих, че ще стане. След годила Тар Валон ще трепери пред нашата чет.

Храстът с боровинките обрах лично. Малък храст се оказа и трънлив, но удивително много плодчета за такъв размер.

Шазрим Таим

М’хаил

Ранд се навъси и изтласка… храста с боровинки… от ума си. Каквото трябваше да се направи, трябваше да се направи! Целият свят плащаше цена за съществуването му. Той самият щеше да умре заради тази цена, но целият свят я плащаше.

Бездруго имаше и други неща, заради който да се въси. По трима-четирима души на ден? Не беше ли твърде самонадеян Таим? Вярно, при тази скорост само след няколко месеца щяха да разполагат с повече мъже, които могат да преливат, отколкото бяха Айез Седай, но и най-новата Сестра имаше зад гърба си години на обучение. Част от което се отнасяше точно за това как да се справи с преливащ мъж. Не искаше да разсъждава за каквото и да било стълкновение между Аша’ман и Айез Седай, които знаят пред какво са изправени; кръв и мъка щеше да е единственият резултат, каквото и да станеше. Целта на Аша’ман обаче не беше Бялата кула, каквото и да си мислеше Таим. Въпреки че да изглежда така щеше да е изгодно, стига това да накараше Тар Валон да пристъпва предпазливо. Един Аша’ман трябваше само да знае как да убива. Стига да имаше достатъчно от тях, за да го направят на подходящото място и в подходящото време, и стига да доживееха достатъчно, за да могат да го направят — това бе всичко, заради което бяха създадени.

— Колко са дезертьорите, Торвал? — попита той тихо, вдигна чашата със сребърния обков и отпи глътка, все едно че отговорът нето интересуваше. Виното трябваше да го сгрее, но джинджифилът и омайното орехче загорчаха на езика му. — Колко са загубите в тренировките?

Торвал тъкмо се съвземаше от богатия избор напитки и закуски, потриваше ръце и оглеждаше с вдигнати вежди всевъзможните вина: правеше се на голям познавач, правеше се, че всичко е поднесено за него. Дашива си беше взел първата поднесена му напитка и стоеше и се въсеше на бокала си, сякаш бе пълен с помия. Торвал посочи един от подносите и килна замислено глава — но думите му бяха готови.

— Деветнадесет са дезертьорите досега. М’хаил заповяда да ги убиваме, където ги намерим, и главите им да се връщат за назидание. — Взе парченце захаросана круша и се усмихна ведро. — Три глави висят в момента като плодове на Дървото на предателите.

— Добре — отвърна мрачно Ранд. На мъже, които бягат, не можеше да се разчита, че няма да избягат и по-късно, когато животът им щеше да зависи от това дали ще останат на поста си. А на такива мъже не можеше да се позволи да тръгнат по свой път — онези окаяници по хълмовете, дори да се измъкнеха, бяха по-малко опасни от един мъж, обучен в Черната кула. Дървото на предателите? Таим беше страхотен в изобретяването на имена. Но хората имаха нужда от такива клопки, от символите и имената, от черните куртки и игличките, за да се крепят заедно. Докато дойдеше времето да загинат заедно. — Следващия път, когато посетя Черната кула, искам да видя главите на всички дезертьори.

Второ парче захаросана круша, почти стигнало до устата на Торвал, изпадна от пръстите му и оцапа фината му дреха.

— При такова усилие може да се затрудни наборът — промълви той. — Дезертьорите не се сочат сами с пръст.

Ранд издържа погледа му, докато Торвал не сведе очи.

— Колко са загубите в обучението? — настоя той. Ашаманът с острия нос се поколеба. — Колко?

Наришма се изпъна и загледа напрегнато Торвал. Хопвил също. Слугите продължиха плавния си безмълвен танц, предлагайки подносите си на мъжете, които вече не ги забелязваха. Бореан се възползва от това, че Наришма се е залисал, за да долее виното в сребърната му халба.

Торвал сви рамене някак подчертано небрежно.

— Петдесет и един. Тринадесет обгорени и двадесет и осем загинали на място. Останалите… М’хаил им сипва нещо във виното и повече не се събуждат. — Тонът му изведнъж стана злокобен. — Може да настъпи внезапно, по всяко време. Един още на втория ден запищя, че под кожата му започнали да лазят паяци. — Усмихна се злобно към Наришма и Хонвил, та дори и към Ранд. — Разбирате ли? Няма защо да се тревожи човек, че може да полудее. Нито сам ще пострадаш, нито друг ще нараниш. Просто си лягаш и заспиваш… завинаги. По-милостиво дори от опитомяването, ако знаехме как става. По-милостиво, отколкото ако те оставят и побъркан, и лишен от Извора, нали? — Наришма му отвърна с втренчен поглед, изпънат като струна на лютня, забравил за халбата в ръката си. Хопвил отново се замръщи на нещо, което, изглежда, виждаше само той.

— По-милостиво е — промълви мрачно Ранд и остави чашата си на масата. Нещо във виното. „Почерняла е душата ми от кръв и е прокълната.“ Не беше мъчителна тази мисъл, нито режеща, нито хапеща. Просто констатация на факт. — Милост, която всеки би пожелал, Торвал.

Злата усмивка на Торвал се стопи и той въздъхна тежко. Сметката беше проста: на десет мъже по един загинал, на петдесет — по един полудял. Със сигурност щеше да има и други. Рано беше още и човек не можеше да предвиди кога ще го сполети. Ако не друго, същата съдба заплашваше и Торвал.

Изведнъж Ранд забеляза Бореан. Взря се за миг в нея, докато разгадае изражението, изписано на лицето й, и когато осъзна какво е, едва се сдържа да не й се скара. Как смееше да изпитва жал? Нима си мислеше, че Тармон Гай’дон ще бъде спечелена без кръв? Пророчествата за Дракона предричаха пороища от кръв!

— Напуснете — каза й той и тя подбра мълчаливо слугите. Но докато ги подкарваше навън, очите й останаха изпълнени със състрадание.

Ранд замълча навъсен, мъчеше се да измисли с какво да повдигне духовете, но нищо не му идваше наум. Жалостта носеше слабост също като страха, а трябваше да са силни. За да посрещнат това, което ги чакаше, всички трябваше да се превърнат в стомана. Негово творение бяха и негова отговорност.

Вглъбен в мислите си, Наришма се взираше безизразно в парата, вдигаща се от виното му, а Хопвил не отместваше очи от платнището на палатката, сякаш се мъчеше да види нещо отвън. Торвал поглеждаше Ранд накриво и се мъчеше да върне язвителната усмивка на устните си. Само Дашива бе безразличен и скръстил ръце, оглеждаше Торвал като кон за продан.

И сред тази мъчително проточила се тишина нахълта обрулен от вятъра младеж с Меч и Дракон на яката. На възраст колкото Хопвил, Федвин Мор още не ставаше за женене, но беше по-стегнат и от закопчаната си куртка. Стъпваше на пръсти и гледаше като дебнещ котарак, който знае, че и него го дебнат. Не беше такъв преди време, и то не толкова отдавна.

— Сеанчанците скоро ще тръгнат от Ебу Дар — докладва той, след като отдаде чест. — Смятат да нападнат Иллиан. — Хопвил престана да се въси и ахна. Дашива отново се изсмя късо и мрачно.

Ранд кимна и вдигна Драконовия скиптър. Нали бездруго си го пазаше да му напомня. Сеанчанците играеха по собствената си свирка, не по песента, която той искаше да чуе.

Макар Ранд да прие съобщението мъчаливо, Торвал не се въздържа. Върна си надменната усмивка и вдигна презрително вежда.

— Че те сами ли ти го казаха? — подхвърли той с подигравка. — Или си се научил да четеш мисли? Виж какво ще ти кажа, момченце. Бил съм се и срещу амадикийци, и срещу доманци, но никоя войска няма да ти завземе един град и веднага след това да се стяга за поход на хиляда мили! Над хиляда мили! Или ще ми кажеш, че могат и да Пътуват?

Мор посрещна подигравките на Торвал спокойно. Или ако изобщо го подразниха, пролича само по палеца му, който пробяга по дългата дръжка на меча.

— Говорих с някои хора. Повечето бяха тарабонци. Почти всеки ден докарват още и още с корабите. — Провря се покрай Торвал към масата и изгледа многозначително тарабонеца. — Щом някой от ония, с провлечения говор, си отвори устата, стъпват ситно-ситно. — По-възрастният мъж сърдито понечи да възрази, но младият продължи на един дъх. — Трупат войска при планините Венир, ми лорд Дракон. По петстотин тук, по хиляда там. Чак до Аранска глава са стигнали. А, и купуват или секвестират всеки фургон и кола на двадесет левги околовръст Ебу Дар, и животни да ги карат.

— Коли! — възкликна Торвал. — Фургони! Те панаир ли ще вдигат? И кой глупак ще ти тръгне в поход през планините, като си има добри пътища? — Забеляза, че Ранд го гледа, и млъкна намръщен, изведнъж загубил увереност.

— Казах ти да се снишаваш, Мор! — гневно възкликна Ранд. — Не да разпитваш какво кроят сеанчанците. Само да гледаш и да се снишаваш.

— Внимавах аз. — Очите на Мор си останаха все така дебнещи, като на ловец, който знае, че и него могат да го спипат. Като че ли му кипеше отвътре. Ако Ранд нямаше опит, щеше да си помисли, че Мор е уловил Силата. Лицето му — още малко да се изпоти. — Дори някой от тези, с които говорих, да знаеше накъде ще тръгнат, не ми го казаха, а и аз не питах, но охотно се оплакваха над халбата ейл как са били толкова път без час за отдих. В Ебу Дар изсмукваха всичкия ейл из града, защото, казваха, скоро щели да тръгнат отново. И наистина събираха фургони, както казах… — Всичко това го изрече наведнъж и накрая стисна зъби, сякаш да спре останалите думи, които напираха да се изтъркалят от езика му.

Ранд изведнъж се засмя и го потупа по рамото.

— Справил си се добре. И това с фургоните щеше да е достатъчно, но си се справил добре. Фургоните са важни — добави той, обръщайки се към Торвал. — Ако войската се храни на полето, яде каквото намери, а ако не намери — гладува. — Торвал не беше мигнал, когато се спомена за Сеанчан в Ебу Дар. Ако тази вест бе стигнала до Черната кула, защо Таим не беше я споменал в писмото? Уж се усмихваше, но много се боеше, че се е озъбил. — По-трудно е да се подготви обоз, но като го направиш, поне си сигурен, че има зоб за животните и боб за мъжете. Сеанчанците организират всичко.

Той разрови картите, намери тази, която му трябваше, и я разпъна, като затисна единия й край с меча си, а другия — с Драконовия скиптър. Пред очите му изпъкна крайбрежието между Иллиан и Ебу Дар, обрамчено в по-голямата си част с хълмове и планини, осеяна с рибарски селца и градчета. Сеанчан наистина организираха всичко. Ебу Дар бе паднал в ръцете им само преди десетина дни, но търговските очи и уши пишеха за предприети мащабни възстановителни работи из града след нанесените при превземането му щети, за чисти лазарети за болни, за добро снабдяване с храна и осигуряване работа на бедните и прогонените от домовете си хора поради несгодите и смутовете във вътрешността на страната. Улиците, както и околностите, се пазеха от подвижни патрули, тъй че никой да не се бои от крадци и разбойници, ден и нощ, и макар търговците да се посрещаха гостоприемно, всякаква контрабанда беше сведена до тънка струйка, ако не беше и съвсем секнала. Тези уж честни иллиански търговци изненадващо посрещаха вестите за секналата контрабанда с униние. Какво ли наистина организираха сеанчанците сега?

Докато Ранд оглеждаше картата, останалите се струпаха около масата. Имаше пътища плътно покрай брега, но жалки и криволичещи, отбелязани с прекъснати линии — по-скоро набити от волски впрягове коловози, отколкото същински пътища. Широките друмове за търговски кервани се намираха навътре в сушата, отбягвайки пресечения терен и най-лошото, което можеше да дойде от Морето на бурите.

— Ако в тези планини върлуват банди, могат да затруднят преминаването на всеки навътре към сушата — най-сетне рече Ранд. — Като контролират планините, те осигуряват на пътищата сигурност като на градски улици. Ти си прав, Мор. Насочват се към Иллиан.

Торвал изгледа гневно младежа, които се бе оказал прав, докато той самият — крив. Тежък грях, изглежда, в представите на Торвал.

— И така да е, ще минат месеци, докато ви обезпокоят тук — каза той намусено. — Сто ашамани, петдесет дори, разположени в Иллиан, могат да унищожат всяка армия по света, преди човек да успее да прекоси от единия тротоар до другия.

— Съмнявам се, че армия, използваща дамане, се унищожава толкова лесно, колкото човек може да избие едни айилци, хвърлили се в атака и изненадани — отвърна тихо Ранд и Торвал се вкочани. — Освен това трябва да защитя целия Иллиан, не само града.

Без да му обръща повече внимание, Ранд прокара пръст по картата. Между Аранска глава и града Иллиан водна шир се простираше на стотина левги през устието на Кабалската падина, където, според капитаните на кораби в Иллиан, на една миля от брега дъното не се стигало и с най-дългото въже. Тамошните вълни можели да преобръщат кораби, когйто налетят на север и започнат да се блъскат в крайбрежните вълноломи, високи по петнадесет разкрача. А в това време щеше да е още по-тежко. Заобикалянето на падината щеше да е около двеста левги, докато се стигне до града, дори по най-късите пътища, но ако сеанчанците се напрегнеха в похода си от Аранска глава, щяха да стигнат границата за двайсет дни, въпреки поройните дъждове. Може би по-малко. По-добре да се бие там, където той избере, а не където на тях им се иска. Пръстът му се плъзна по южния бряг на Алтара, по планинската верига на Венир, дотам, където планинските ридове се смаляваха в ниски хълмчета недалече от Ебу Дар. Петстотин тук, хиляда там. Дразнещ наниз мъниста, пръснати по планинските ридове. Един рязък удар щеше да ги изсипе обратно в Ебу Дар, можеше дори да ги окошари там, докато се мъчат да отгатнат какво е замислил. Или…

— Имаше и още нещо — каза изведнъж Мор. — Говореха за някакво си оръжие на Айез Седай. Намерих мястото, където е използвано, на няколко мили от града. Цялата земя там е изгорена, в средата е направо изпепелена, на ширина над триста крачки, а градините отвъд този кръг са съсипани. Пясъкът се е разтопил на стъкло. Там сайдин беше най-лош.

Торвал махна пренебрежително на младежа.

— Може да е имало Айез Седай при превземането на града, нали? Или са го направили самите сеанчанци. Една Сестра с ангреал би могла да…

Ранд го прекъсна.

— Какво искаш да кажеш с това, че сайдин там бил най-лош? — Дашива пристъпи от крак на крак и изгледа Мор много странно, след което посегна към младежа, сякаш се канеше да го стисне за гушата. — Какво искаше да кажеш, Мор?

Мор се втренчи в него, стиснал здраво устни, и палецът му зашари по дръжката на меча. Зноят вътре в него всеки миг щеше да избие. На лицето му вече наистина избиха капки пот.

— Сайдин беше… странен — отвърна той хрипливо. Думите му заизлизаха на изблици. — Там беше най-лош… можех… да го усещам… във въздуха около мен… но навсякъде около Ебу Дар беше странен. И дори на сто мили от града. Трябваше да се боря с него… не, не както винаги; по-различно. Все едно че бе оживял. Понякога… понякога правеше нещо друго. Наистина. Не съм луд! Така беше! — Вятърът лъхна силно, за миг зави, заплющя по стените на палатката и Мор млъкна. Наришма извърна глава и звънчетата по плитките му издрънчаха и затихнаха.

— Това не е възможно. — измърмори в настъпилата тишина Дашива почти на себе си. — Не е възможно.

— Кой знае какво е възможно и какво не? — каза Ранд, — Аз не знам! А ти? — Дашива стреснато вдигна глава, но Ранд се обърна към Мор, сменяйки тона. — Не бой се, човече. — Не меко — това чак не можа да го постигне — но окуражително, както се надяваше. Негово творение бяха. Негова отговорност. — Ще бъдеш с мен чак до Последната битка. Обещавам ти.

Младежът кимна, отри лицето си с ръка, изненадан, че е овлажняло, но погледна Торвал, който се беше усмирил като камък. Знаеше ли Мор за виното? Та то наистина беше проява на милост, предвид другите възможности. Малка, горчива проява на милост.

Ранд взе писмото на Таим, сгъна го и го напъха в джоба си. Един на всеки петдесет вече полудял, а щяха да станат и повече. Мор ли беше следващият? Дашива със сигурност. Зареяните погледи на Хопвил добиха нов смисъл, дори обичайната кротост на Наришма. Лудостта не означаваше винаги да се крещи, че те лазят паяци. Запитал бе веднъж, много предпазливо, там, където знаеше, че отговорите ще са верни, как да изчисти покварата от сайдин. И вместо отговор получи гатанка. Херид Фел твърдеше, че гатанката означава „здрави принципи, както във висшата философия, така и във философията на природата“, но той така и не бе намерил начин как да го приложи на дело. Дали Фел не беше убит, защото е могъл да отгатне гатанката? Ранд беше доловил някакъв намек в отговора, или поне му се струваше, че е на път да го долови. Предположение, което можеше да се окаже фатално погрешно. Намеците и гатанките не бяха отговори, но все пак нещо трябваше да направи. Ако покварата не бъдеше изчистена някак, Тармон Гай’дон можеше да завари един свят, вече бездруго съсипан от полудели мъже. Каквото трябваше да се направи, трябваше да се направи.

— Това би било истинско чудо — промълви Торвал почти шепнешком, — но как би могъл който и да е освен самият Създател или… — И млъкна смутено.

Ранд не бе усетил, че е изрекъл част от мислите си на глас. Очите на Наришма, на Мор, както и на Хопвил, все едно че принадлежаха на едно лице, засияло от внезапна надежда. Дашива изглеждаше като ударен с чук. Ранд се надяваше, че не е казал твърде много. Някои тайни трябваше да се премълчат. Включително и следващият му ход.

След секунди Хопвил вече тичаше за коня си, за да отиде до билото със заповеди за благородниците, Мор и Дашива — за да намерят Флин и другите ашамани, а Торвал се отдалечаваше, за да Отпътува обратно до Черната кула със заповеди за Таим. Наришма остана последен и замислен за Айез Седай, за Сеанчан и разни нови оръжия, Ранд отпрати и него, с грижливи указания, при които младежът стисна устни.

— Не говори с никого — завърши тихо Ранд и стисна здраво ръката на Наришма — И да не ме провалиш. На косъм не се отклонявай от това, което ти казах.

— Няма да се проваля — отвърна Наришма, без да мигне, отдаде бързо чест и също хукна.

„Опасно — прошепна глас в главата на Ранд. — О да, твърде опасно, може би прекалено опасно. Но може и да подейства. Във всеки случай трябва да убиеш Торвал веднага! Трябва.“

Вейрамон нахълта в палатката за заседания: промуши се покрай Грегорин и Толмеран, за да изпревари Росана и Семарадрид, всички обзети от нетърпение да съобщят на Ранд, че мъжете в леса в края на краищата са взели разумно решение. Завариха го да се превива от смях. Луз Терин се беше върнал. Или той наистина вече бе полудял. И в двата случая имаше повод за смях.