Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 90 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Глава 9
Заплитания

Перин се събуди призори, както обикновено, и също така както обикновено Файле вече беше станала и се беше разшетала. Пред нея и мишка щеше да изглежда шумна, когато поискаше, и той подозираше, че дори да се беше събудил час след като си е легнал, тя пак щеше да е станала преди него. Платнищата на входа бяха привързани, страничните платна леко вдигнати отдолу, колкото да създадат привидно чувство за прохлада. Перин дори потръпна, докато си търсеше ризата и бричовете. Какво пък, нали трябваше да е зима, въпреки че самото време беше забравило за това.

Той се облече на тъмно и изтри зъбите си със сол, без помощта на лампа, и когато излезе от палатката видя, че Файле е събрала новите си слуги в тъмносивия утринен здрач. Дъщерята на един лорд си имаше нужда от слуги — това трябваше да й го уреди още преди. В Кемлин имаше хора от Две реки, които Файле беше обучила лично, но след като трябваше да тръгнат тайно, нямаше как да ги вземе със себе си. Господин Джил сигурно щеше да поиска да си иде у дома колкото може по-скоро, а също Ламгвин и Бреане с него, но може би Мейгдин и Лини щяха да останат.

Ейрам се изправи от мястото до палатката, където беше седнал с кръстосани крака и тихо зачака Перин да му даде знак. Ако Перин не го беше спрял, Ейрам щеше да спи пред входа. Тази заран палтото, което бе облякъл, беше на червени и бели ивици, макар че бялото беше малко поизцапано, и прословутата дръжка на меча с вълчата глава както винаги стърчеше над рамото му. Перин почувства облекчение, че бе оставил секирата си в палатката. Таланвор все още носеше меча на колана си, но не и господин Джил и другите двама.

Файле май гледаше към палатката с едно око, тъй като веднага щом Перин излезе, тя я посочи, явно давайки им някакви указания. Мейгдин и Бреане се засуетиха край него и Ейрам — бяха стиснали челюсти и миришеха решително, кой знае защо. Ни една от двете не приклекна — приятна изненада. Лини обаче го направи, като сгъна бързо коляно и бързо измърмори нещо как трябвало да си знаят мястото. Перин подозираше, че Лини е една от онези жени, които виждаха своето „място“ в това да се разпореждат. Като си помисли човек, при повечето жени беше така. Така май си беше по целия свят, не само в Две реки.

Таланвор и Ламгвин плътно последваха жените и Ламгвин бе точно толкова сериозен в поклона си, колкото и Таланвор, който пък беше почти мрачен. Перин въздъхна и също им се поклони, а те се стреснаха и го зяпнаха. Резкият вик на Лини ги накара да се шмугнат в палатката.

Само с една бърза усмивка към него, Файле закрачи към колите, говорейки ту на Бейзъл Джил от едната си страна, ту на Себан Балвер от другата. Естествено, две групи от нейните идиоти закрачиха след нея, за да чуят, ако повиши глас — перчеха се, опипваха дръжките на мечовете си и се взираха в сумрака, сякаш очакваха нападение или се надяваха да се появи такова. Перин подръпна късата си брада.

Пръстите на зората още не бяха се показали на хоризонта, но кайриенците вече се размърдваха и с приближаването на Файле се раздвижваха все по-бързо. Мъжете от Две реки, навикнали от селяшките си дни, вече привършваха със закуската. Някои се смееха и се помотаваха около огньовете, но повечето се хващаха на работа. Неколцина се опитаха да си останат загърнати в одеялата, но бяха безцеремонно разбутани. Грейди и Нийлд също бяха станали — сенки в черни палта сред дърветата. Перин не помнеше да ги е виждал без тези техни „куртки“, закопчани до шията, винаги чисти и неомачкани по изгрев слънце, както и да изглеждаха предната вечер. Двамата пристъпваха от фигура във фигура в унисон, упражнявайки се с мечовете си както всяка сутрин. Това беше по-поносимо за гледане от вечерните им упражнения, когато сядаха с кръстосани крака, с ръце на коленете и се взираха в безкрая с празни погледи. Доколкото човек можеше да види, те никога не правеха нещо особено, но нито един човек в лагера не знаеше какво мислят и всички се държаха колкото може по-надалече от тях. Дори Девите гледаха да не им се навират в краката.

Липсваше нещо, забеляза сепнат Перин. Файле винаги изпращаше някой мъж най-напред да му донесе купа с гъста каша за закуска, но изглежда, тази сутрин се бе оказала твърде заета, Лицето му светна и той се забърза към готварските огнища, надявайки се поне веднъж да може сам да си сипе кашата. Празни надежди.

Флан Барстър, длъгнест чешит с трапчинка на брадичката, го посрещна на средата на пътя и тикна в ръцете му гравирана купа. Флан беше от горните ферми, накъм Стражеви хълм, и Перин не го познаваше добре, но един-два пъти бяха ловували заедно и веднъж Перин му беше помогнал да извади една от бащините му крави от едно тресавище във Водния лес.

— Лейди Файле ми заръча да ти донеса това, Перин — каза притеснено Флан. — Няма да й кажеш, че съм забравил, нали? Намерих малко мед и ти гребнах една лъжица. — Перин се постара да не въздъхне. Добре поне че Флан го нарече само по име.

Е, изглежда, нямаше да го оставят да свърши нещо сам, но все пак той отговаряше за хората, хапващи под дърветата. Без него те сега щяха да са си при семействата, да се приготвят за сутрешната работа из фермата, да доят крави или да секат дървета, наместо да се чудят дали ще им се наложи да убиват, или тях ще убият преди заник слънце. Той набързо изгълта подсладената каша и каза на Бйрам да си изяде спокойно закуската, но той го изгледа така отчаяно, че Перин омекна и Ейрам го последва по петите, когато тръгна да пообиколи лагера.

Мъжете си изправяха и му заставаха мирно, докато ги подмине. Стискаше зъби всеки път, когато някой, с когото беше отраснал или още по-лошо — някой по-възрастен, които го беше пращал по работа като момче, го наречеше „лорд Перин“. Не всеки го правеше, но доста много. Прекалено много. След известно време престана да им казва да престанат да го наричат лорд от едното отегчение — в повечето случаи следваше отговорът: „О! Както кажете, лорд Перин.“ Само това беше достатъчно да му се доще да завие!

Въпреки това, макар и със зор, се спираше да размени по дума-две с всеки. Предимно обаче си държеше очите широко отворени. И носа. На всички им стигаше умът да си поддържат лъковете в добро състояние и да се грижат за остриетата и перцата на стрелите си, но мнозина, без въобще да забележат, оставяха подметките на ботушите или дъната на гащите си да се изтъркат. Или пък имаха навика да оставят пришките си да гноясат, понеже им беше все едно дали самите те ще са във форма, или не. И мнозина обичаха да си носят ракия, когато се намереше, а доста от тях никак не държаха на пиене. В деня преди да стигнат до Бетаал бяха минали през едно селце, в което имаше най-малко три хана.

Странна работа. Когато госпожа Люхан или майка му кажеха, че трябва да си смени обущата или да си закърпи гащите, това винаги го потискаше и беше сигурен, че който и друг да му направи подобна забележка, ще се подразни, но всички мъже на Две реки, от белокосия старец Джондин Баран надолу отвръщаха само: „Ха, че то вие май сте прав, лорд Перин; ей сега ще взема да се оправя“, или нещо от този род. Забеляза как доста от тях се ухилваха един на друг, щом ги подминеше. И при това замирисваха доволно! Когато изрови една глинена стомна със сливовица от дисагите на Джори Конгар — кльощав тип, който ядеше два пъти повече от всеки друг и винаги изглеждаше така, сякаш не е хапвал и залък от дни; Джори беше много добър стрелец, но паднеше ли му възможност, се напиваше така, че краката му преставаха да го държат, и при това имаше широки пръсти — та Джори Конгар се ококори и разпери широко ръце, все едно че не знаеше откъде се е появила проклетата стомна. Но когато Перин продължи, изливайки ракията по земята, Джори се засмя и рече:

— Ей, нищо не може да скрие човек от лорд Перин!

И го каза гордо! Понякога на Перин му се струваше, че наистина всички освен него са се побъркали.

И нещо друго забеляза. Всички до един бяха много заинтересувани от нещо, което той не им каза. Един през друг извръщаха око към двете знамена, които приплясваха на пилоните си при кратките полъхвания на вятъра, Червената Вълча глава и Червеният орел. Погледнат към знамената и после погледнат него — и чакаха да чуят заповедите, които беше изричал винаги, откакто тези неща се бяха появили при влизането им в Геалдан. И често пъти много преди това. Само дето не беше ги изрекъл вчера, както не ги изрече и днес, и забеляза как лицата на мъжете се умислиха. Остави зад себе си групичките мъже, зяпащи ту към пряпорците, ту към него и мърморещи възбудено помежду си. Дори не се опита да ги чуе. Какво ли щяха да кажат, ако се окажеше неправ, ако Белете плащове или крал Ейрлон решаха, че могат да извърнат погледите си от Пророка и от Сеанчан достатъчно дълго, за да пометат един предполагаем бунт? Той отговаряше за тях, а твърде много мъже вече бяха загинали заради него.

Когато привърши обиколката си, слънцето вече надничаше над хоризонта, пръскайки рязка утринна светлина. При палатката Таланвор и Ламгвин измъкваха навън сандъци под указанията на Лини, докато Мейгдин и Бреане като че ли подреждаха вещи върху една широка ивица суха трева — одеяла и ленени завивки главно, както и дълги яркоцветни платна сатен, с които трябваше да се покрива леглото, което той беше изхвърлил. Файле сигурно беше вътре, защото нейните идиотчета се мотаеха недалече от палатката. Виж, за тях мъкнене и влачене нямаше. По-безполезни бяха от плъхове в обор.

Перин си помисли дали да не прескочи да нагледа Дръжливко и Стъпко, но когато обърна очи през дърветата към коневръзите, го видяха. Не по-малко от трима налбанти се изстъпиха смутено напред и го загледаха. Бяха едри мъжаги в кожени престилки и си приличаха като яйца в кошница, макар че на Фалтон му беше останала съвсем малко побеляла коса на темето, Емин беше посивял, а Джерасид още не беше стигнал средна възраст. Като видя тази гледка, Перин изръмжа. Сложеше ли ръка на някой от конете, щяха да се засуетят около него, а вдигнеше ли копито, щяха да се облещят. Единствения път, когато се бе опитал да подмени износена подкова на Дръжливко, всичките шестима налбанти наскачаха и грабнаха сечивата, преди да може да ги пипне, и едва не прекатуриха дорестия в напора си те да свършат работата.

— Боят се, че не им вярваш — промълви изведнъж Ейрам. Перин го изгледа изненадано, а Ейрам сви рамене под шареното си палто. — Говоря с тях понякога. Смятат, че ако един лорд сам се грижи за конете си, трябва да е защото не разчита на тях. И че сигурно се каниш да ги изгониш, а няма как да се приберат по домовете си. — По тона му личеше, че ги смята за глупави, дето мислят така, но бившият Калайджия изгледа Перин накриво и отново неловко сви рамене. — Мисля, че освен това са и смутени. Те смятат, че щом не се държиш както подобава на един лорд, това се отразява и на тях.

— Светлина! — измърмори Перин. Файле му беше казвала същото — поне за тава, че се смущавали — но той беше смятал, че това са само приказки на една щерка на лорд. Файле беше отрасла, обкръжена от слуги, но как можеше една знатна дама да знае как мисли един човек, който трябва сам да си заработи залъка? Той отново погледна навъсено към коневръзите. Вече петима от налбантите бяха застанали един до друг и го гледаха. Смутени, че иска сам да се погрижи за конете си, и притеснени, че не им възлага друга работа. — Ти наистина ли смяташ, че трябва да се държа като последен тъпак в копринени долни гащи? — попита Перин. Ейрам примигва и заби поглед в ботушите си. — Светлина! — изръмжа Перин.

Забелязал крачещия откъм колите Бейзъл Джил, Перин тръгна да го срещне. Не смяташе, че се е справил много добре вчера в усилието си да накара Джил да се отпусне. Дебелият мъж си мърмореше и пак триеше с кърпа главата си, плувнал в пот под опърпаното си тъмносиво палто. Дневната горещина вече беше започнала да се усилва. Той не забеляза Перин, преди да го доближи съвсем, и тогава подскочи, натика кърпата в джоба на палтото и се поклони. Изглеждаше изчеткан и ощавен като за празник.

— А. Милорд Перин. Вашата лейди ми нареди да откарам една кола в Бетаал. Заръча ми да ви намеря малко табак от Две реки, ако мога, но не знам дали ще е възможно. Листото от Две реки винаги е било скъпо, а търговията напоследък не е както беше.

— Пратила те е да ми търсиш табак? — каза намръщено Перин. Предположи, че тук е заровено нещо тайно, но все пак… — Аз купих цели три сандъка, две села назад. Ще стигне за всички.

Джил поклати решително глава.

— Не е като листото от Две реки, а вашата лейди казва, че то най-много ви харесва. Геалданското листо ще свърши работа за другите. Аз ще съм вашият шамбаян, тя така го рече, и ще снабдявам вас и нея с това, от което имате нужда. Всъщност няма да е много по-различно от онова, което правех и в „Благослова“. — Подобието, изглежда, го развесели, защото коремът му се разтресе в тихо кискане. — Доста голям списък имам, макар че не знам колко от всичко това ще мога да намеря. Добро вино, билки, плодове, свещи и лой за лампи, промазано платно и восък, хартия и мастило, куки за плетене и игли, о, какво ли не. Таланвор и Ламгвин тръгват с мен, и още няколко души от поданиците на вашата лейди.

Поданиците на неговата лейди. Таланвор и Ламгвин изнасяха поредния сандък, за да го подредят жените. Наложи им се да минат през клекналата сбирщина млади тъпаци, които изобщо не се сетиха да им помогнат. Всъщност изобщо не им обърнаха внимание тези лентяи.

— Тия да ги държиш под око — предупреди го Перин. — Ако някой от тях предизвика неприятност, дори само да ти се стори, че се кани да го направи, кажи на Ламгвин да го халоса по главата. — А ако се окажеше някоя от жените? Те бяха не по-малко склонни към такива неща, може би дори повече. Перйн изръмжа. „Поданиците“ на Файле тепърва имаха да му свиват корема на здрави възли. Много лошо, че не й стигаха такива като господин Джил и Мейгдин. — Не ми спомена за Балвер. Той да не е решил сам да отиде? — Точно в този момент лек полъх във въздуха довя до ноздрите му миризмата на Балвер, чевръста и бдителна миризма, съвсем неподходяща за суховатата му, почти невзрачна външност.

Дори за толкова мършав и дребен човек Балвер вдигаше смайващо малко шум, пристъпвайки по сухата шума. Той се поклони бързо и леко килнатата му глава само подчерта птичия му вид.

— Аз оставам, милорд — промълви той предпазливо. — За секретар на вашата милостива лейди. И ваш, ако благоволите. — Той почти подскокна, за да се приближи до Перин. — Имам добър опит, милорд. Паметта ми е добра и пиша хубаво, и милорд може да е сигурен, че каквото и да довери пред мен, никога няма да излезе от устата ми пред друг. Способността да пазиш тайни е най-първото умение за един секретар. Вие нямахте ли спешни задължения към новата ни господарка, господин Джил?

Джил изгледа Балвер намръщено, отвори уста, но после рязко я затвори, обърна се и се затича към палатката.

Балвер го изгледа, докато се отдалечи, все така килнал глава на една страна и присвил замислено устни.

— И други услуги мога да ви предложа, милорд — отрони най-сетне той. — Знание. Подочух приказките на някои от хората на милорд и доколкото разбирам, милорд май е имал някакви… затруднения с Чедата на Светлината. Един секретар научава много неща. Ще се изненадате колко много неща знам за Чедата.

— С малко късмет, мога да избегна Белите плащове — отвърна му Перин. — По-добре щеше да е, ако знаехте къде е Пророка. Или сеанчанците. — Не очакваше, разбира се, нито едно от двете, но Балвер го изненада.

— Не мога да съм сигурен, но мисля, че сеанчанците все още не са стигнали много извън Амадор. Трудно е да се отсеят фактите от слуховете, милорд, но ушите ми са винаги нащрек. Те, разбира се, като че ли се придвижват неочаквано бързо. Опасни хора са, с голяма чет тарабонска войска. Разбрах от господин Джил, че милорд ги познава, но можах да ги наблюдавам отблизо в Амадор и това, което видях, е на разположение на милорд. Колкото до Пророка, за него се ширят толкова слухове, колкото и за Сеанчан, но смятам, че мога да твърдя със сигурност, че наскоро е бил в Абила, едно доста голямо градче на около четиридесет левги оттук. — Балвер се усмихна тънко, със самодоволна усмивка.

— Как може да сте толкова сигурен? — попита замислено Перин.

— Както казах, милорд, държа ушите си отворени. Пророка, както разправят, е затворил доста ханове и кръчми, и е сринал онези, които смята за непочтени. Споменаха ми за няколко такива места, аз пък случайно знам, че в Абила има ханове със същите имена. Смятам, че е малко вероятно в друго градче да се намерят ханове със същите имена. — На лицето му отново пробяга тънка усмивка. И определено замириса самодоволно.

Перин се почеса замислено по брадата. Случайно си спомнил къде се намирали хановете, които Масема уж бил съборил. А ако се окажеше, че Масема изобщо го няма там, какво пък, нали тези слухове никнеха като гъби след дъжд. Този Балвер, изглежда, просто се опитваше да си придаде повече важност.

— Благодаря ви, господин Балвер. Ще го имам предвид. Ако чуете още нещо, гледайте да ме уведомите. — Обърна се да си тръгне, но мъжът го хвана за ръкава и Перин го изгледа през рамо.

Костеливите пръсти на Балвер се дръпнаха като опарени и той повтори един от птичите си поклони и заразтърква сухите си длани.

— Простете, милорд. Боя се да не ви се стори много нахално, но бих ви посъветвал да не приемате Белите плащове така лековато. Да ги отбягвате е умно, но може да се окаже невъзможно. Сега те са много по-близо, отколкото сеанчанците. Еамон Валда, новият лорд-капитан командир, поведе повечето от тях към северна Амадиция още преди Амадор да падне. Той също беше тръгнал да хване Пророка, милорд. Валда е опасен човек, а също и Радам Асунава, Великият инквизитор. Пред него дори Валда изглежда добродушен. А мисля, че никой от двамата не питае добри чувства към вас, милорд. Простете. — Той отново се поклони, поколеба се и продължи гладко: — С ваше позволение, това, че милорд вее знамето на Манедерен, е доста окуражително. Милорд ще се окаже доста сериозен противник за Валда и Асунава, стига да внимава.

Докато го гледаше как се отдръпва заднишком с поклони, Перин си помисли, че е разбрал вече, поне отчасти, историята на Балвер. Явно, че и той бягаше от Белите плащове. Причината можеше да е нищо и никаква, само едно засичане на улицата и поглеждане накриво, но явно и Балвер им имаше зъб. А и остър ум имаше, след като бе разбрал от един поглед какво значи Червеният орел. А и остър език с господин Джил.

Джил беше клекнал до Мейгдин и й говореше на скоропоговорка въпреки опитите на Лини да го накара да млъкне. Мейгдин се извърна и се загледа към Балвер, докато той бързаше през дърветата към редицата от коли, но от време на време извръщаше очи и към Перин. Останалите се струпаха около нея й поглеждаха ту към Балвер, ту към Перин. Ако изобщо някога беше виждал група хора, загрижени какво ли е казал някой за тях, това бяха те. Но какво ли толкова се бояха, че може да е чул? Клевети зад гърба им, най-вероятно. Приказки за скандали с бившата им господарка, за лошо държане и други такива. Хората, като ги затвориш в един курник, обикновено започват да се кълват като кокошки. Ако беше това, може би трябваше да го спре, преди да се е стигнало до кръвопролитие. Ей го, Таланвор отново галеше дръжката на меча си! Какво смяташе все пак да прави Файле с този човек?

— Ейрам, искам да идеш и да поговориш с Таланвор и цялата групичка. Кажи им какво ми каза Балвер. Пусни го между другото, но им кажи всичко. — Това трябваше да успокои страховете за доносничество. Файле твърдеше, че слугите трябва да се предразположат, все едно че са си у дома. — Сприятели се с тях, ако можеш, Ейрам. Но ако решиш да се залисваш по някоя от жените, гледай да е Лини. Другите две са заети.

Мъжът имаше гладка реч за пред всяка по-засукана жена, но сега беше едновременно изненадан и обиден.

— Както желаете, лорд Перин — измърмори той намусено. — Ще ви настигна скоро.

— Аз ще съм горе при айилците.

Ейрам примигна.

— Е, може да ми отнеме повечко време тогаз, щом ще трябва да се сприятелявам. Така като ги гледам, не ми приличат на хора, дето много търсят приятелства. — И това от устата на човек, който гледаше с подозрение всеки, който се доближеше до Перин освен Файле и никога не се усмихваше на никой, който не е облечен в пола.

Въпреки всичко той отиде и клекна на раздумка с Джил и другите. Дори отдалече си личеше, че са много сдържани. Продължаваха работата си и само от време на време отвръщаха с по една-две думи на Ейрам, и повече се споглеждаха помежду си, а по-рядко обръщаха очи към него. Плашливи като пъдпъдъци, усетили лисица. Но поне говореха.

Перин се зачуди в каква ли беля се е забъркал Ейрам с айилците — като че ли не бяха имали време за това! — но скоро престана да се чуди. Всяка по-сериозна беля с айилците означаваше някой да загине, и този някой нямаше да е айилец. Всъщност и той самият не гореше от нетърпение да се среща с Мъдрите. Той заобиколи по цялата кривина на хълма, но вместо да се изкачи по склона, краката му го поведоха през целия път до майенците. От техния бивак също се беше задържал колкото коже по-далеч, и то не само заради Берелайн. Имаше си и някои неудобства в това да имаш твърде силно обоняние.

За щастие, свежият ветрец беше отнесъл повечето воня настрана, въпреки че почти не облекчаваше жегата. Пот течеше по лицата на конните караули в червените им ризници. Като го забелязаха, те се вдървиха още повече на седлата си, което говореше нещо. Докато мъжете на Две реки яздеха като селяни, тръгнали към нивата, майенците обикновено бяха като статуи на гърба на коня. Да се бият обаче можеха. Светлината да дадеше дано да не се наложи.

Хавиен Нурел притича към него, закопчавайки палтото си в движение, още докато Перин подминаваше патрулите. Около дузина командири последваха Нурел по петите, всички със сюртуци и затягащи ремъците на ризниците си. Двама-трима носеха и шлемовете си с пера под мишница. Повечето бяха с години по-възрастни от Нурел, някои — два пъти по-стари от него, посивели мъже с корави, нашарени с белези лица, но наградата на Нурел за това, че бе помогнал в спасяването на Ранд, беше да го провъзгласят за втори след Гален, неговия „пръв лейтенант“, както му казваха.

— Първата още не се е върнала, лорд Перин — каза Нурел с поклон, поклониха се и останалите. Висок и слаб мъж, той вече не изглеждаше толкова млад, колкото преди Думайски кладенци. В очите му, видели повече кръв от повечето ветерани за двайсет битки, се долавяше напрегнатост. Но ако лицето му беше кораво, то в мириса му се долавяше и известно нетърпение да задоволи очакванията на Перин. В очите на Хавиен Перин Айбара беше човек, който може да полети във въздуха или да закрачи по водата, когато си поиска. — Сутрешните патрули не са видели нищо, тези, които се върнаха. Иначе щях да ви докладвам.

— Разбира се — каза Перин. — Аз… Просто исках да поразгледам малко.

Смяташе само да пообиколи, докато посъбере кураж да се изправи пред Мъдрите, но младият майенец го последва с останалите командири, следейки с тревога дали лорд Перин няма да забележи някаква нередност у Крилатата гвардия; присвиваше болезнено очи, щом се натъкнеха на гологърди мъже, мятащи зарове на някое одеяло, или някой още похъркващ сънливец — нали слънцето вече се беше вдигнало. Нямаше какво да се безпокои — за Перин лагерът изглеждаше спретнат и изпънат като по конец. Всеки мъж си имаше одеяла и седло за възглавница, няма и на две крачки от собствения си кон, вързан за дългото въже, изопнато между високи до гърдите колци, забити в земята. На всеки двадесет крачки беше накладен огън с натрупани като конус пики. Всичко това образуваше нещо като кутия около пет островърхи шатри, едната от които на златисти и сини ивици и по-широка от останалите четири, взети заедно. Много по-различно от безредието, царящо при мъжете на Две реки.

Перин крачеше енергично и се стараеше да не прилича на прекалено голям глупак. Но не беше много сигурен, че успява. От време на време го засърбяваше да се поспре, за да може да вдигне някое копито, без някой да припадне, но си припомни какво му каза Ейрам и се въздържа. Всички изглеждаха също толкова слисани от обиколката му, колкото и Нурел. Строги знаменосци кресваха на мъжете да скочат на крака и скоро като че ли целият лагер застана мирно. Перин забърза към края на бивака и трънливия склон към шатрите на Мъдрите. Само няколко Деви се мяркаха между редките дървета горе, и няколко гай-шайн.

— Лорд Перин — промълви колебливо Нурел. — Айез Седай… — Пристъпи по-близо и сниши глас до дрезгав шепот. — Знам, че те са се заклели на Преродения Дракон и… Видях обаче нещо, лорд Перин, и… Те вършат лагерна работа! Айез Седай! Тази сутрин Масури и Сеонид слязоха да донесат вода! А вчера, след като вие се върнахте… Вчера ми се стори, че чух някой горе… да плаче. Не вярвам да е била някоя от Сестрите, разбира се — добави той бързо и се изсмя да покаже колко нелепа е тази представа, но с малко треперлив смях. — Вие… Нали ще се погрижите… всичко с тях да е наред? — Щурмувал беше в галоп четиридесет хиляди Шайдо с двеста кирасири, но сега пристъпяше нервно от крак на крак. Разбира се, беше връхлетял срещу четиридесет хиляди Шайдо, защото Айез Седай го бяха накарали.

— Ще направя каквото мога — измърмори Перин. Май нещата бяха по-лоши, отколкото си мислеше. Сега трябваше да ги спре да не станат още по-лоши. Стига да можеше. По-скоро беше готов отново да се изправи срещу Шайдо.

Нурел кимна, все едно че Перин му бе обещал всичко, за което го бе помолил, че и още в добавка.

— Е, това е добре — въздъхна мъжът с облекчение. Хвърли кос поглед към Перин и се насили да каже още нещо, но този път не беше толкова деликатно, колкото за Айез Седай. — Чух, че сте се съгласили Червеният орел да остане.

Перин едва не подскочи. Още не беше обиколил хълма, а новините го бяха изпреварили.

— Стори ми се подходящо — бавно отвърна той. Берелайн трябваше да научи истината, но ако я знаеха твърде много хора, тази истина щеше да се разпростре още от следващото село, през което минеха, от следващата ферма. — Това е било знак на Манедерен — Добави той, сякаш Нурел не го знаеше много добре. Истината! Ето че се бе докарал дотам, че да усуква истината като Айез Седай, и то пред хора, които бяха на негова страна. — Гарантирам, че това знаме е било развявано тук неведнъж, но никой от тези хора не е имал Преродения Дракон зад гърба си. — И ако това не посееше нужните семена, значи не знаеше как и една бразда да изоре.

Изведнъж осъзна, че почти всички от Крилатата гвардия гледат към него и командирите. Несъмнено се чудеха какво казва, след като беше едва ли не профучал на бегом през стана им. Гледаха го дори и слугините на Берелайн, две пълни жени с простовати лица. Перин не беше виждал подобно нещо, но разбра, че трябва да им създаде някакъв повод за гордост.

Повиши глас достатъчно, за да се понесе във въздуха, и подвикна:

— Крилатата гвардия ще накара Майен да се гордее, ако някога се изправим пред нови Думайски кладенци. — Това беше първото, което му хрумна, но присви очи, след като го каза.

За негов потрес, сред войниците се надигнаха възгласи — „Перин Златоокия!“, „Майен за Златоокия!“ и „Златоокия и Манереден!“, мъжете заподскачаха и се разлудуваха, а някои награбиха пиките от пирамидите и ги размахаха така, че червените ленти се развяха от вятъра. Нурел засия, и не само той — командири с прошарени коси и с белези по лицата се ухилиха като момченца, похвалени от учителя си. Светлина, той наистина беше останал единственият със здрав разсъдък! Искрено се замоли наум никога повече да не видят битка.

Зачуден дали това няма да му причини някоя неприятност с Берелайн, той се сбогува с Нурел и останалите и се заизкачва по склона през залинелите храсталаци, не по-високи от кръста му. Сух треволяк пращеше под ботушите му. Врявата все още изпълваше майенския стан. Дори след като разбереше истината, Първата сигурно нямаше да остане доволна, че нейните хора го бяха приветствали така. Разбира се, това можеше да си има и добрите страни. Може би щеше да я ядоса достатъчно, за да престане да му вади душата.

Малко преди билото той се поспря и се вслуша в заглъхващите вече възгласи. Тук никой нямаше да го приветства. Всички странични платнища на ниските сиво-кафяви шатри на Мъдрите бяха смъкнати до долу и напълно ги затваряха. Сега навън имаше само няколко Деви. Приклекнали отпуснато под клоните на един кожолист, те го гледаха с любопитство. Ръцете им жестикулираха оживено в онзи техен език със знаци. След малко Сюлин се изправи, прибра тежкия си нож в канията и закрачи към него — висока и жилава жена с розов белег през потъмнялата от слънцето буза. Тя хвърли поглед към пътеката, по която се беше изкачил, и, изглежда, остана доволна, че е сам, въпреки че с айилците често беше трудно да разбереш какво мислят.

— Това е добре, Перин Айбара — каза му тя кротко. — Мъдрите често проявяват недоволство, че ги караш те да идват при теб. Само глупците си позволяват да разочароват Мъдрите, а не те смятам за глупак.

Перин се почеса по брадата. Беше се държал настрани от Мъдрите, както и от Айез Седай, доколкото може, но не бе имал никакво намерение да ги принуждава да идват при него. Просто намираше компанията им за притеснителна. Да го кажем по-меко.

— Е, дойдох да се видя с Едарра — каза той. — Да поговорим за Айез Седай.

— А може и да съм сбъркала — отвърна му сухо Сюлин. — Но ще й предам. — После смени темата. — Я ми кажи нещо. Терил Винтер и Фурен Алхара са близки със Сеонид Трайган — нещо като първобратя с първосестра; тя не обича мъжете като мъже — но въпреки това те предложиха да поемат наказанието й вместо нея. Как може да се посрамват толкова?

Той отвори уста, но не излезе нищо. На билото се появиха двама гай-шайн, всеки повел по две айилски мулета; мъжете в белите роби минаха на няколко крачки встрани и продължиха надолу към поточето. Не можеше да е сигурен, но смяташе, че и двамата са от Шайдо. Държаха очите си сведени покорно към земята и едва-едва ги вдигаха, само колкото да видят накъде отиват. Имаха всяка възможност да избягат, вършейки такава работа, без никой да ги пази. Странен народ.

— Виждам, че и ти си потресен — каза Сюлин. — Надявах се, че ти поне ще можещ да го обясниш. Ще предам на Едарра. — Докато тръгваще към шатрите, тя добави през рамо: — Вие влагоземците сте много странни, Перин Айбара.

Перин я изгледа намръщено и когато тя се скри в една от шатрите, проследи с очи двамата гай-шайн, повели животните на водопой. Влагоземците ли били странни? Светлина! Значи Нурел беше прав за онова, което беше чул. Едва ли му беше времето да си вре носа в работите между Мъдрите и Айед Седай. Трябваше да го направи преди това. Искаше му се да не мисли, че ще е същото, като да си навре носа в гнездо на оси.

Стори му се, че мина много време преди Сюлин да се появи отново, и когато го направи, тя с нищо не повиши настроението му. Задържа платнището на входа, та той да мине, опипа презрително с пръст дръжката на ножа на колана му и каза:

— Трябваше да си по-добре въоръжен за този танц, Перин Айбара.

Вътре той с изненада завари всичките шест Мъдри, седнали върху цветни възглавнички с пискюли, с вързани на кръстовете им шалове и с поли, грижливо проснати на ветрила по пластовете черги. Беше се надявал да види само Едарра. Никоя не изглеждаше кой знае колко по-възрастна от него, но странно как винаги го караха да се чувства все едно, че е изправен пред най-старите жени от Женския кръг, онези, които бяха преживели години, учейки се да сумтят всеки път, когато се опиташ да скриеш нещо от тях. Да отдели мириса на една жена от другите беше почти невъзможно, но едва ли и имаше нужда от това. Шест чифта очи се впиха в него, от светлото, небесносиньо на Джанина до виолетовия здрач на Марлин, да не говорим за рязко зеленото на Неварин. И всяко око го прободе като шиш.

Едарра му махна грубо да седне на една от възглавничките, което той направи с благодарност, макар че това го постави срещу всички тях — бяха насядали в полукръг. Може би Мъдрите бяха измислили тези техни шатри само за да карат хората да превиват врат, ако искат да останат изправени. Странно, в сумрачната вътрешност беше по-прохладно, но въпреки това му се струваше, че се поти. Въпреки че не можеше да ги различи една от друга, тези жени миришеха на вълчици, оглеждащи запряна коза. Един гай-шайн с квадратно лице, една глава и гърди по-висок от него, се преви на две да влезе и му поднесе златна чаша с тъмен винен пунш на красиво гравиран сребърен поднос. Мъдрите вече държаха сребърни чаши и бокали с различна големина и форма. Несигурен какво означава, че му дават златна чаша — може би нищо, но при айилците може ли да каже човек? — Перин я пое предпазливо. Издаваше миризма на сливи. Човекът се поклони много хрисимо, когато Едарра плесна с ръце, преви се отново и излезе заднишком, но наполовина заздравелият прорез на коравото му лице сигурно беше от битката при Думайски кладенци.

— Щом така и така си тук — каза Едарра, когато платнището се спусна след излезлия гай-шайн — ще ти обясним отново защо трябва да убиеш човека на име Масема Дагар.

— Не би трябвало да го обясняваме повече — намеси се Делора. Косата и очите й бяха с почти същия цвят като на Мейгдин, но човек не можеше да нарече стегнатото й лице красиво. И се държеше ледено. — Този Масема Дагар е опасност за Кар-а-карн. Трябва да умре.

— Сънебродниците ни го казаха, Перин Айбара. — Виж, Карел определено беше хубава, и макар огнената й коса и пронизващите й очи да подсказваха, че има буен нрав, винаги беше кротка. За една Мъдра. И никаква мекота. — Те са разчели съня. Този човек трябва да умре.

Перин отпи глътка от сливовия пунш, за да спечели време. Странно как го постигаха, но пуншът беше хладък. С тях винаги беше едно и също. Ранд не беше споменавал за някакво предупреждение от сънебродниците. Не че Перин смяташе, че може да са излъгали. Не точно. Във всеки случай не беше ги хващал в нито една лъжа. Но това, което те очакваха от бъдещето, и това, което искаше Ранд — което и той самият искаше, впрочем — изглежда, бяха съвсем различни неща. А може би Ранд бе този, който криеше тайни.

— Ако можете само да ми дадете някаква представа каква е опасността — най-сетне каза той. — Светлината знае, че Масема е луд, но той поддържа Ранд. Чудно нещо ще е да почнем да убиваме хора, които са на негова страна, няма що. Това със сигурност ще убеди мнозина да последват Ранд.

Сарказмът обаче им беше чужд. Те го изгледаха, без да мигат.

— Този човек трябва да умре — най-сетне каза Едарра. — Достатъчно е, че три сънебродници го казват и шест Мъдри го казват на теб. — Същото, както винаги. Може пък наистина да не знаеха нищо повече от това. И може би трябваше да продължи с това, за което беше дошъл.

— Искам да поговорим за Сеонид и Масури — каза той и шестте лица се превърнаха в мраз. Светлина, тези жени можеха с един поглед камък да строшат! Той постави внимателно чашата до себе си и се наведе упорито напред. — От мен се очаква да покажа пред хората, че Айез Седай са се заклели пред Ранд. — Всъщност трябваше да го покаже пред Масема, но не му се стори подходящо да го спомене. — Няма да са много отзивчиви, ако вие ги биете! Светлина! Та те са Айез Седай! Вместо да ги карате да мъкнат вода, защо не научите нещо от тях? Те би трябвало да знаят всевъзможни неща, от които вие и представа си нямате. — Прехапа езика си, но много късно. Айилките не се обидиха обаче; поне не го показаха външно.

— Те знаят някои неща, които ние не знаем — отвърна му твърдо Делора, — и ние знаем някои неща, които те не знаят. — Твърдо като острие на копие в ребрата ти.

— Ние учим каквото има да се научи, Перин Айбара — заяви спокойно Марлин, оправяйки с пръсти почти черната си коса. Тя беше една от малкото айилци, които беше виждал да имат толкова тъмна коса, и често си играеше с нея. — И ги обучаваме на каквото има да научат те.

— Във всеки случай — каза Джанина, — това не е твоя работа. Мъжете не се месят между Мъдрите и техните чирачки. — Тя поклати глава заради явната му глупост.

— Можеш да престанеш да слушаш отвън и да влезеш, Сеонид Трайган — каза изведнъж Едарра. Перин почти подскочи, но никоя от жените дори не мигна.

Последва миг тишина, а после платнището на входа се отмести и Сеонид се шмугна вътре и бързо коленичи на чергите. Толкова превъзнасяното айезседайско самообладание в нея беше разбито. Устните й се бяха стегнали в тънка черта, очите й бяха присвити, лицето — почервеняло. Миришеше на гняв, на безсилие и на дузина още чувства, завихрени в толкова бърз въртоп, че Перин едва можеше да ги различи едно от друго.

— Мога ли да говоря с него? — попита тя с вкочанен глас.

— Стига да внимаваш какво говориш — отвърна й Едарра, отпи от виното си и ги загледа над ръба на чашата си. Като учителка, наблюдаваща ученичката си? Или ястреб, наблюдаващ мишка? Перин не беше сигурен. Само дето Едарра беше много сигурна в своето място, каквато и да беше съпоставката. Както и Сеонид. Но това него не го засягаше.

Тя се извърна на колене с лице към него, изправи гръбнак и очите й грейнаха. Гневът в мириса й се усили.

— Каквото и да знаеш — каза тя ядно, — каквото и да мислиш, че знаеш, да го забравиш! — Не, и помен нямаше от предишното й самообладание и спокойствие. — Каквото и да става между нас и Мъдрите, си е само между нас! Ти ще стоиш настрана, ще си извръщаш очите и ще си държиш устата затворена!

Смаян, Перин прекара пръсти през косата си.

— Светлина, разстроена си, защото знам, че са ви били с пръчки, така ли? — възкликна той невярващо. Какво пък, той също щеше да се разстрои на нейно място, но не колкото от останалото. — Не знаеш ли, че тези жени по-скоро ще ти прережат гърлото, отколкото да те погледнат? Ще ти го срежат и ще те хвърлят край пътя! Е, аз съм обещал да не позволя това да се случи! Не ми харесвате, но съм обещал да ви пазя от Мъдрите, или от Аша’ман, или от самия Ранд, така че я да не ми говориш така! — Усетил, че крещи, той вдиша дълбоко и много смутено, отпусна се на възглавницата, награби чашата и отпи яка глътка.

При думите му Сеонид се вкочани още повече от възмущение.

— Ти си обещал? — озъби се тя. — Смяташ, че Айез Седай има нужда от твоята защита? Ти…

— Достатъчно — каза тихо Едарра и челюстите на Сеонид щракнаха и се затвориха, въпреки че ръцете й се свиха в юмруци и така стиснаха полите й, че кокалчетата им побеляха.

— Какво те кара да мислиш, че бихме я убили, Перин Айбара? — попита с любопитство Джанина. Айилците рядко издаваха нещо с лицата си, но останалите го изгледаха намръщено или с открито неверие.

— Зная какво изпитвате — отвърна бавно той. — Разбрах го още като ви видях със Сестрите при Думаиски кладенци. — Не мислеше да им обяснява как бе надушил омразата им, презрението им тогава, щом някоя Мъдра погледнеше някоя Айез Седай. Сега това не го помирисваше, но никой не можеше да съхрани дълго толкова гняв в душата си, без да се пръсне. Това не означаваше, че се е махнал, само че е потънал надълбоко, до костите може би.

Делора изсумтя все едно, че някой раздра ленен парцал.

— Първо казваш, че трябва да бъдат глезени, защото си имал нужда от тях, а сега — защото те са Айез Седай и ти си обещал да ги защитиш. Кое от двете е вярно, Перин Айбара?

— И двете. — Перин издържа твърдия и продължителен поглед на Делора, след което изгледа всички останали поред. — И двете са верни, и имам предвид и двете.

Мъдрите се спогледаха по такъв начин, че всяко трепване на клепачите им съдържаше по сто думи, които никой друг не можеше да разчете. Най-сетне, сред подрънкване на накити и наместване на шалове, те като че ли стигнаха до някакво съгласие.

— Ние не убиваме чирачки, Перин Айбара — заяви Неварин. Прозвуча стъписана от самата представа за това. — Когато Ранд ал-Тор ни помоли да ги вземем за чирачки, сигурно е смятал, че само ще ги накараме да ни се подчиняват, но ние не говорим празни приказки. Сега те наистина са чирачки.

— И ще останат такива; докато пет Мъдри не се съгласят, че са готови за нещо повече — добави Марлин, отмятайки дългата си коса през рамо. — И не се отнасяме с тях по-различно, отколкото с други.

Едарра кимна над винената си чаша.

— Кажи му какво би го посъветвала за Масема Дагар, Сеонид Трайган — рече тя.

Коленичилата жена направо се беше сгърчила при кратките слова на Неварин и Марлин, но много бързо се подчини на подканата на Едарра.

— Мъдрите са прави, каквито и да са им основанията. Не го казвам, защото те искат така. — Тя се съвзе и изглади чертите на лицето си с видимо усилие. Гласът й обаче все още беше разгорещен. — Видях делата на така наречените Заклети в Дракона още преди да се срещна с Ранд ал-Тор. Смърт и разруха, без никаква цел. Дори едно вярно псе трябва да бъде премахнато, когато на устата му излезе пяна.

— Кръв и пепел! — избоботи Перин. — Как изобщо мога да те пусна пред човека след всичко това? Заклела си се във вярност на Ранд; знаеш, че той не иска това! А какво ще кажеш за „хиляди ще загинат, ако се провалиш“? Светлина, ако и Масури е на същото мнение…

— Масури знае, че Масема е бесен, също като мен — каза Сеонид. Цялото й спокойствие се беше възвърнало. Изгледа го с хладно, неразгадаемо лице. Мирисът й беше рязко напрегнат. Бдителен. Сякаш изобщо му трябваше носът при тези нейни очи, приковани в неговите — големи, тъмни и бездънни. — Заклех се да служа на Преродения Дракон и най-добрата служба, която сега мога да му дам, е да го отърва от това животно. Не стига, че владетелите знаят, че Масема го поддържа; още по-лошо ще бъде, ако видят, че го прегръща. И хилядите наистина ще загинат, ако се провалиш — ако не се приближиш достатъчно до Масема и не го убиеш.

Главата на Перин се замая. Айез Седай отново извръщаше думите като пумпал, така че да изглежда, че е казала черно, след като е имала предвид бяло. После Мъдрите добавиха още малко.

— Масури Сокава — каза спокойно Неварин — е убедена, че на бясното куче може да му се сложи нашийник и да се върже, за да се използва безопасно. — За миг Сеонид изглеждаше също толкова изненадана, колкото и Перин, но се съвзе бързо. Външно поне. Инак мирисът й стана много предпазлив, сякаш беше усетила капан там, където не го е очаквала.

— Тя също тъй би искала и на теб да ти се сложи нашийник, Перин Айбара — добави Карел небрежно. — Смята, че и ти трябва да си вързан, за да си безопасен. — Нищо по луничавото й лице не издаде дали е съгласна с това.

Едарра вдигна ръка към Сеонид.

— Ти вече можеш да си вървиш. Повече няма да слушаш, но можеш да помолиш Гарадин отново да ти разреши да Цериш раната на лицето му. Той е гай-шайн, не ти е като вашите влагоземски слуги. — Последната дума натърти с много презрение.

Сеонид изгледа Перин не с очи, а с ледунки. После погледна към Мъдрите и устните й затрепкаха на ръба да заговорят. Накрая обаче не й остана нищо, освен да си излезе кротко, с цялото изящество, което можа да си придаде. Външно то беше впечатляващо, след като Айез Седай можеха в това отношение и кралица да засрамят. Но миризмата, която остана след нея, беше на безсилие, толкова остро, че можеше да те среже.

Веднага щом тя си отиде, Мъдрите отново се заеха с Перин.

— Сега — каза Едарра, — можеш да ни обясниш защо би поставил едно побесняло животно до Кар-а-карн.

— Само един глупак може да се подчини на командата на друг да го бутне в пропастта — каза Неварин.

— Ти няма да ни чуеш — каза Джанина, — така че ще те изслушаме ние. Говори, Перин Айбара.

Перин се замисли дали да не духне през процепа на шатрата. Но ако го направеше, щеше да остави зад гърба си една Айез Седай, която можеше да му е от помощ, макар и съмнително, и още една, с шест Мъдри, които до една се бяха настроили да провалят всичко, заради което бе дошъл. Остави отново чашата настрана и опря длани на коленете си. Трябваше да си прочисти малко мислите, ако искаше да им покаже, че не им е запряна коза.