Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7


Глава 11
Въпроси и клетва

В огромната конюшня лъхтеше на старо сено и конска тор. А също — на кръв и изгоряла плът. Всичките врати бяха затворени и затова въздухът изглеждаше лепкав и гъст. Две лампи хвърляха смътна светлина и сенки изпълваха по-голямата част от вътрешността. В дългите редици ясли конете цвилеха нервно. Мъжът, провиснал за китките от една таванска греда, нададе тих стон, после закашля хрипливо. Главата му клюмна на гърдите. Беше висок мъж, със здрави мускули, макар и много изнурен.

Севанна изведнъж забеляза, че гърдите му повече не се движат. Тя махна рязко на Риале и отрупаните й със скъпоценни камъни пръстени проблеснаха в червено и зелено.

Огненокосата жена вдигна главата на мъжа и отвори с палец единия му клепач, после опря ухо на гърдите му, без да се притесни от още димящите трески, набити по тялото му. Изсумтя отвратена и се обърна.

— Мъртъв е. Трябваше да оставим това на Девите, Севанна, или на Черните очи. Несъмнено сме го убили от невежество.

Севанна присви устни, намести шала си и многобройните й гривни издрънчаха. Стигаха почти до китките й — внушителна тежест от злато, слонова кост и скъпоценни камъни, въпреки че бе готова да си сложи всички, които притежаваше. Никоя от останалите жени не промълви нищо. Да се подлагат пленниците на разпит не беше работа за Мъдрите, но Риале знаеше защо се налага да го направят сами. Единственият оцелял от десетимата конници, които си бяха въобразили, че могат да разгромят двадесет Деви само защото яздят коне, мъжът също така беше първият сеанчанец, пленен през десетте дни от пристигането им в тази земя.

— Щеше да оживее, ако не се беше съпротивлявал толкова упорито на болката, Риале — най-сетне промълви Сомерин, клатейки глава. — Силен мъж за влагоземец, но не можа да понесе болката. Все пак ни каза доста.

Севанна я изгледа косо, мъчейки се да долови някакъв сарказъм в думите й. Висока колкото повечето мъже, Сомерин носеше по себе си повече гривни и гердани от всяка друга жена освен самата Севанна, пластове от огнекапки и смарагди, рубини и сапфири, почти скриващи пълната й гръд, която иначе щеше да е наполовина открита, след като ризата й беше развързана почти до полата. Шалът й, овързан на кръста, не скриваше нищо. Понякога за Севанна бе трудно да реши дали Сомерин й подражава, или се надпреварва с нея.

— Доста? — възкликна Мейра. На светлината на фенера, който носеше, издълженото й лице беше по-мрачно от обикновено, колкото и това да изглеждаше невъзможно. Мейра беше в състояние да посочи тъмната страна и на обедното слънце. — Какво толкова ни е казал? Че хората му се намират на два дни път западно в града, наречен Амадор? Това го знаехме. Всичко, което тоя ни разказа, са налудничави приказки. Артур Ястребовото крило! Ба! Девите трябваше да го поемат и да направят каквото е нужно.

— Ти би ли… рискувала всички да научат твърде много и толкова рано? — Севанна прехапа устни раздразнено. За малко да ги нарече „Глупачки“. Според нея бездруго вече твърде много хора знаеха повече от необходимото, сред тях и някои от Мъдрите, но не можеше да рискува да оскърби тези жени. Съзнанието за това я вбесяваше! — Хората са наплашени. — Не се налагаше поне да крие презрението си от това. Това, което я шокираше и я изпълваше с ярост, беше не че се бояха, а че не правеха никакво усилие да го прикрият. — Черни очи или Каменни кучета, или дори Девите щяха да се разприказват за това, което е казал. Знаете, че щяха да го направят! Лъжите му щяха само да усилят страха им. — Трябваше да са лъжи. В ума на Севанна едно море не беше нищо повече от езеро, като тези, които беше виждала по Влажните земи, само дето е малко по-голямо и отсрещният му бряг не се вижда. Ако наистина идеха стотици хиляди или повече от неговите хора от другата страна на толкова голяма маса вода, то другите пленници, които бе разпитвала, щяха да знаят за тях. А нито един пленник не бе подлаган на разпит без нейното присъствие.

Тион надигна втория фенер и я изгледа с немигащите си сиви очи. Почти с една глава по-ниска от Сомерин, Тион все пак беше по-висока от Севанна. И два пъти по-едра. Закръгленото й лице често изглеждаше кротко, но да си мислиш за нея, че е с кротък нрав, щеше да е грешка.

— Прави са да се боят — каза тя с каменен глас. — И аз се боя, и не се срамувам от това. Сеанчанците са много, дори да няма повече от тези, които завзеха Амадор, а ние сме малко. Ти имаш около себе си своята септа, Севанна, но къде е моята септа? Твоят влагоземски приятел Каддар и неговата опитомена Айез Седай ни отпратиха през неговите дупки във въздуха, за да загинем. Къде са останалите Шайдо?

Риале пристъпи и застана предизвикателно до Тион, набързо последвана от Аларис, която дори в този момент не преставаше да си играе с черната си коса, като че ли държеше да привлече вниманието им към нея. След малко навъсената Мейра се присламчи към тях, и после Модара. Модара можеше да се нарече стройна, стига да не беше по-висока дори от Сомерин; но при този ръст думата „дълга“ беше най-подходяща за нея. Севанна беше смятала, че Модара е толкова здраво в ръцете й, колкото пръстените по пръстите й. Толкова здраво, че… Сомерин я изгледа и въздъхна, погледна към другите, после бавно пристъпи и застана до тях.

Севанна остана сама на самия ръб на светлината на фенерите. От всички жени, обвързани с нея след убийството на Дезине, най-много беше разчитала на тях. Не че разчиташе много на когото и да било, разбира се. Но за Сомерин и Модара беще сигурна, че са нейни толкова здраво, колкото ако й бяха положили водната клетва, че ще я следват накъдето и да ги поведе. А сега дръзваха да се изправят срещу нея с изпълнени с укор погледи. Дори Аларис остави косата си и вдигна очи.

Севанна срещна погледите име хладна усмивка, почти оголвайки зъби. Реши, че не е подходящо точно сега да им напомня за греха, който бе обвързал съдбите им. Сопата сега не вършеще работа.

— Подозирах, че Каддар може да ни измами — каза вместо това тя. При това признание сините очи на Риале се разшириха, а Тион отвори уста. Севанна продължи, без да им даде възможност да проговорят: — Да не би да предпочитахте да останем в Камата на Родоубиеца и да ни унищожат? Да ни изловят като безпомощни животни четирите клана, чиито Мъдри знаят как да правят онези дупки без помощта на пътуващите кутии? Вместо това се озовахме сред богата, мека земя. По-богата дори от земите на дървоубийците. Вижте само какво взехме за някакви си десет дни. Колко още бихме могли да награбим в един влагоземски град? Страхувате се от сеанчанците, защото били многобройни? Не забравяйте, че взех със себе си всички Мъдри на Шайдо, които могат да преливат. — Напоследък рядко се сещаше, че самата тя не можеше да прелива. Скоро тази липса щеше да се възмезди. — Ние сме не по-малко силни от всякаква сила, която тези влагоземци могат да вдигнат срещу нас. Дори наистина да имат летящи гущери. — Тя изсумтя принудено, за да покаже какво мисли за тях! Никоя от тях не беше виждала подобно нещо, но почти всеки разпитан пленник беше задръстен с подобни нелепости. — След като намерим и другите септи, ще завладеем тази земя за себе си. Цялата! Ще извлечем десетократно възмездие от Айез Седай. И най-накрая ще намерим Каддар и ще го принудим да мре, крещейки за милост.

Това трябваше да ги въодушеви, да възстанови духа им, както го беше постигала толкова много пъти преди. Нито едно женско лице обаче не се промени. Ни едно.

— Остава още и Кар-а-карн — промълви Тион. — Освен ако не си се отказала да се омъжиш за него.

— От нищо не съм се отказала — отвърна раздразнено Севанна. Мъжът — и по-важно — властта, която, следваше с него — един ден щеше да е неин. Все някак. Каквото и да й струваше. Тя уталожи гласа си и продължи. — Ранд ал-Тор сега едва ли е от значение. — Във всеки случай не и за тези заслепени глупачки. Хванеше ли го веднъж в ръцете си, за нея всичко щеше да стане възможно. — Не смятам да стоя тук цял ден и да обсъждам брачния си венец. Трябва да се погрижа за неща, които наистина са важни.

Докато се отдалечаваше от тях през сумрака към вратите на конюшнята, я жегна неприятна мисъл. Беше останала сама с тези жени. Доколко наистина можеше вече да им вярва? Споменът за гибелта на Дезине бе твърде жив в паметта й; Мъдрите я бяха… посекли… с помощта на Единствената сила. Жените зад нея, наред с неколцина други. При тази мисъл коремът й се стегна на възел. Вслуша се за тихото шумолене на слама, което щеше да извести, че са тръгнали подире й, но не чу нищо. Нима просто стояха и я гледаха? Отказа да се озърне през рамо. Малко усилие й струваше да продължи да крачи бавно — тя самата нямаше да си позволи да покаже страх и да се посрами! — но след като най-сетне стигна до високите двукрили порти, бутна едната на добре смазаните панти да я отвори и пристъпи сред ярката обедна светлина, не можа да се сдържи да не въздъхне облекчено.

Отвън пред входа крачеше Ефалин, със спуснатата около шията шуфа, с прибран в калъфа лък на гърба и сноп копия и кръгъл щит в едната ръка. Сивокосата жена рязко се обърна и тревогата, изписана на лицето й, едва се заличи при появата на Севанна. Водачка на всички Деви на Шайдо, а и тя позволяваше на страха си да се покаже! Самата тя не беше Джумай, но беше дошла със Севанна под предлог, че Севанна говори от името на вожд на клана, докато бъде избран новият вожд на Шайдо. Севанна беше сигурна, че Ефалин подозира, че това никога няма да стане. Ефалин разбираше добре в чии ръце е властта. И знаеше кога да държи устата си затворена.

— Заровете го дълбоко и скрийте гроба — каза й Севанна.

Ефалин кимна, даде знак на Девите, обкръжили конюшнята, да станат и те нахълтаха вътре след нея. Севанна огледа постройката със стръмния червен покрив и сини стени; после се обърна към равния терен отпред. Нисък камемен зид с един-единствен отвор точно пред входа на конюшнята обграждаше кръг силно утъпкана пръст с ширина около сто крачки. Влагоземците го бяха използвали за обучение на конете. Защо се намираше толкова далече от всичко останало, сред дърветата, така високи, че Севанна все още се зазяпваше понякога в тях, не се беше сетила да попита бившите й собственици, но усамотеността на това място й вършеше работа. Девите с Ефалин бяха тези, които бяха пленили сеанчанеца. Никой тук не знаеше за съществуването му. Нито щеше да узнае. Говореха ли си нещо Мъдрите вътре? За нея? Пред Девите? Какво ли казваха? Нямаше да ги чака повече!

Те излязоха от конюшнята тъкмо когато тя се запътваше към леса, Сомерин и останалите, и я последваха през дърветата, спорейки помежду си за Сеанчан и за Каддар, и къде биха могли да са отпратени останалите Шайдо. Не говореха за нея, но пък нямаше и да го направят, след като щеше да ги чуе. Това, което чу, предизвика гримаса на лицето й! Заедно с тези на Джумай, бяха над триста Мъдри, а започнеха ли да говорят три-четири от тях помежду си, беше все едно и също. Къде били останалите септи, дали Каддар нямало да се окаже копие, хвърлено от Ранд ал-Тор, и колко били сеанчанците, и дори дали наистина яздели гущери? Гущери! Тези жени бяха с нея от самото начало. Беше ги водила стъпка по стъпка, но те си вярваха, че са й помогнали да планира всеки свой ход, вярваха, че знаят коя е крайната йел. Ако сега ги изгубеше…

Гората отстъпи на огромна поляна, която можеше да погълне кръглото ограждение отзад петдесет пъти, и Севанна усети, че мрачното настроение я остави, когато се спря да се огледа. На север се издигаха ниски хълмове, а планините на няколко левги отвъд тях бяха загърнати в облаци, огромни бели валма, прошарени с тъмносиво. Никога в живота си не беше виждала толкова много облаци. Много по-близо, току под ръката й, хиляди Джумай се бяха захванали с ежедневната си шетня. Откъм ковачите се надигаше ек на чукове върху наковални, колеха се овце и кози за вечерята и блеенето им се смесваше със смеха на тичащите и играещи деца. Джумай бяха получили повече време да се подготвят за бягството си от Камата на Родоубиеца и бяха довели със себе си стадата, събрани от Кайриен, към които бяха добавили плячкосаната тук стока.

Много от хората бяха разпънали шатрите си, въпреки че нямаше нужда — наоколо имаше много постройки, почти като някое голямо влагоземско село, с високи плевници и конюшни, просторна ковачница и дълги сгради, предназначени да подслонят слугите, всички боядисани в червено и синьо, и обкръжаващи главния покрив. Наричаха го „къщата на имението“, цялата в бледозелено, прошарено с жълто върху малък, сътворен от човешка ръка каменен хълм, десет разкрача висок. Джумай и гай-шайн се катереха по дългата рампа, водеща до голямата порта на сградата, и крачеха по красиво гравираните каменни тераси, които я обграждаха.

Каменните стени и палатите, които бе видяла в Кайриен, не я бяха впечатлили и наполовина. Този тук беше нашарен като фургон на Изгубените, но въпреки това изглеждаше възхитително. Трябваше вече да си даде сметка, че при толкова много дървета тези хора можеха да си позволят да прстроят каквото си поискат от дърво. Нима никой друг освен нея не разбираше колко тучна е тази земя? Наоколо щъкаха по работата си повече гай-шайн, отколкото някога бе имала всяка друга септа, близо половината от числото на самите Джумай! Никой вече не роптаеше, че правят от влагоземците гай-шайн. Бяха толкова кротки! Един млад мъж с ококорени очи, в грубо съшита бяла роба, притича забързано, стиснал пред гърдите си голям кош. Севанна се усмихна. Бащата на този младеж се беше обявил за владетел на това място и я беше заплашвал, че тя и хората й ще бъдат изловени и избити като дивеч — от малки деца при това! — заради това безчинство, но сега и той носеше бяло и се трудеше с не цо-малко усърдие от своя син, както и жена му и дъщерите му, и другият му син. Жените бяха притежавали несметно количество скъпоценности и красиви коприни, но Севанна си беше присвоила само най-отбраното. Тучна земя, и толкова мека, че от нея лъхаше на мазнина.

Жените зад нея се бяха спрели на края на гората да си поговорят. Севанна дочу думите им и настроението й отново помръкна.

— Колко Айез Седай се сражават за тези сеанчанци — казваше Тион. — Ето това трябва да разберем. — Сомерин и Мадара замърмориха съгласни.

— Не мисля, че това е от значение — намеси се Риале. Добре поне, че нейната опърничавост засягаше и другите. — Не мисля, че ще се бият с нас, освен ако сами не ги предизвикаме. Спомнете си, те не предприеха нищо преди да тръгнем срещу тях, дори за да се защитят.

— А когато го сториха — подхвърли кисело Мейра, — загубихме двадесет и три от нашите. И над десет хиляди алгай’д’сисвай не се завърнаха. Тук разполагаме едва с една трета от този брой, дори ако броим Лишените от братя. — Последната дума беше просмукана с презрение.

— Това беше работа на Ранд ал-Тор! — подхвърли им рязко Севанна. — Вместо да мислите какво той ни е причинил, помислете какво можем да постигнем, когато стане наш! — „Когато стане мой“ — помисли си тя. Айез Седай бяха успели да го хванат и задържат толкова дълго, колкото можаха, а тя притежаваше нещо, което Айез Седай нямаха, иначе щяха да го използват. — Спомнете си, че за малко щяхме да унищожим Айез Седай, докато той не се намеси на тяхна страна. Айез Седай са нищо!

Отново усилието й да укрепи сърцата им не предизвика видим резултат. Единственото, което помнеха, беше, че копията им бяха прекършени в опита да пленят Ранд ал-Тор, и с тях — те самите се бяха прекършили. Модара все едно че виждаше пред очите си общия гроб на своята септа и дори Тион се мръщеше притеснена — несъмнено си спомняше, че беше побягнала като подплашена коза.

— Мъдри — чу се мъжки глас зад гърба на Севанда. — Пратиха ме да потърся вашата присъда.

Лицата на всички жени изведнъж възвърнаха хладното си спокойствие. Това, което тя не можеше да направи, той бе постигнал със самата си поява. Никоя Мъдра нямаше да позволи друг някой освен друга Мъдра да я види притеснена. Аларис престана да глади косата си, която бе заметнала през рамо. Явно нито една не беше го познала. Но на Севанна й се стори, че го познава.

Той ги изгледа мрачно със зелените си очи, много по-състарени от гладкото му лице. Имаше пълни устни, но устата му беше стегната, сякаш бе забравил да се усмихва.

— Аз съм Кинуин, от Мера’дин, Мъдри. Джумай твърдят, че не можем да получим пълния си дял от това място, защото не сме Джумай, но това е защото те ще получат по-малко, тъй като алгай’д’сисвай сме два пъти повече от всички Джумай. Лишени те от братя ви молят за присъда, Мъдри.

Сега, след като разбраха кой е, някои не можаха да скрият неприязънта си към мъжете, изоставили своите кланове и септи, за да дойдат при Шайдо, наместо да последват Ранд ал-Тор, който според тях бе влагоземец и не можеше да бъде истинският Кар-а-карн. Лицето на Тион стана безизразно, но очите на Риале светнаха, а Мейра почти се намръщи. Само Модара показа загриженост, но тя бе способна да реши спор и между дървоубийци.

— Тези шест Мъдри ще отсъдят, след като изслушат и двете страни — заяви Севанна на Кинуин с глас, не по-малко гробовен от неговия.

Другите жени я изгледаха, едва скривайки изненадата си, че този път бе решила да остане настрана. Тъкмо тя бе уредила десет пъти повече Мера’дин да тръгнат с Джумай от тези, които се бяха прикачили към другите септи. През цялото време беше подозирала Каддар, макар и не за това, което бе направил, и искаше с нея да тръгнат колкото може повече копия. Освен това те винаги можеха да бъдат пратени да загинат вместо Джумай.

Тя се престори на изненадана от тяхната изненада.

— Не би било честно да взимам страна, след като е намесена моята септа — каза им Севанна, след което се обърна към зеленоокия мъж. — Те ще отсъдят честно, Кинуин. И съм сигурна, че ще се произнесат в полза на Мера’дин.

Другите жени я изгледаха навъсено и Тион даде рязко знак на Кинуин да ги поведе. Той едва успя да откъсне очите си от Севанна, за да се подчини. С лека усмивка — зазяпал се беше в нея, не в Сомерин — тя ги изгледа, докато не се скриха сред човешката гмеж, движеща се из имението. Колкото и да изпитваха неприязън към Лишените от братя — и въпреки че си бе позволила да изкаже гласно пред мъжа какво решение очаква, — най-вероятно беше наистина да отсъдят в тяхна полза. Така или иначе, Кинуин щеше да го запомни и да го каже на останалите от тяхното така наречено „общество“. Джумай вече бяха прибрани в кесията на колана й, но единственото, което привързваше Мера’дин към нея, беше благоразположението й.

Севанна се обърна и закрачи обратно през дърветата, макар и не към конюшнята. Сега, след като бе останала сама, вече можеше да се погрижи за нещо далеч по-важно от Лишените от братя. Опипа това, което беше затъкнала под полата си отзад на кръста си, прикрито от шала. Щеше да усети дори да се беше приплъзнало на косъм, но й се дощя да докосне с пръсти гладкостта му. Никоя Мъдра нямаше вече да я подцени, след като го използваше, може би още днес. А един ден то щеше да й осигури Ранд ал-Тор. В края на краищата, след като Каддар я беше излъгал в едно, сигурно я беше излъгал и за други неща.

Галина Касбан изгледа ядно Мъдрата, която я засланяше. Сякаш изобщо имаше нужда от щита на крехката жена. Точно в този момент не можеше дори да посегне към Извора. Седнала с кръстосани крака между двете клечащи Деви, Белинде придърпа шала си и й отвърна с тънка усмивка, сякаш доловила мислите й. Лицето й беше тясно, като лисича муцуна, а косата и миглите почти се бяха избелили от слънцето. Галина съжали, че не беше счупила черепа й, вместо само да я зашлеви.

Не беше дори опит за бягство, само повод за повече безсилие, отколкото можеше да понесе. Дните й започваха и свършваха в изтощение, всеки ден по-силно от предишния. Вече дори не можеше да си спомни от колко време я бяха напъхали в тази груба вълнена черна роба; дните се стичаха в непрестанен поток. Седмица? Месец ли? Може би не чак толкова дълго. Със сигурност не повече. Съжали, че изобщо си бе позволила да посегне на Белинде. Ако жената не беше натикала парцали в устата й, сигурно щеше да се замоли да й позволят отново да пренася камъни или да пренесе камара чакъл камъче по камъче, или за каквото и да е друго изтезание, с каквито запълваха времето й. Всичко друго, но не и това.

Само главата на Галина стърчеше от кожения чувал, увиснал на дебелия клон на дъба. Точно под чувала грееха въглени с бронзов блясък, тлееха бавно и нагряваха въздуха вътре в чувала. Беше се свила сред този изнемогващ зной с палци, привързани за пръстите на краката й, и потта се плъзгаше по голото й тяло. Косата й се бе прилепила влажна по лицето и тя дишаше задъхано, с настръхнали за повече въздух ноздри, и хлипаше. Дори това щеше да е по-поносимо от безкрайния, безсмислен, прекършващ гръбнака й труд, който й налагаха, да не беше още нещо. Преди да затегне гърлото на чувала под брадичката й, Белинде беше изпразнила върху нея кесийка с някакъв прах и когато беше започнала да се поти, този прах беше започнал да я пари като пипер, хвърлен в очите й. Сякаш я обливаше от раменете надолу и о, Светлина, как гореше!

Това, че въззова Светлината, само показа величината на отчаянието й, но все още не я бяха прекършили, въпреки всичките си усилия. Щеше да се освободи — щеше! — и успееше ли, щеше да накара тези диваци да й платят с кръв! Реки от кръв! Океани! Живи щеше да ги одере сама, всички! Щеше да… Тя отметна глава назад и зави; подгизналите от слюнката парцали в устата й заглушиха звука, но тя зави, и не знаеше дали е гневен вой, или писък за милост.

Когато воят й замря и главата й клюмна, Белинде и Девите бяха скочили на крака и Севанна се озова при тях. Галина се опита да потуши хлиповете си пред златокосата жена, но беше все едно да измъкне слънцето от небето с пръстите си.

— Чуйте само плача и хленча й — озъби се Севанна и пристъпи да я погледне отблизо. Галина се опита да вложи в погледа си не по-малко презрение. Севанна се беше отрупала с накити колкото за десет жени! Разгърдила беше блузата си така, че гърдите й почти се бяха оголили под тези оплетени гердани, и дишаше дълбоко, когато мъжете я загледат! Опита се Галина, но й беше трудно да докара презрение със сълзите, стичащи се по бузите й и смесващи се с вадичките пот. Разтърси се в нови ридания и чувалът се полюшна.

— Тази да’цанг е корава като дърта овца — изграчи Белинде, — но зная от опит, че и най-коравата дърта овца омеква, ако я сложиш да се готви бавно, с подходящите треви. Като Дева съм карала и Каменни кучета да омекват с достатъчно варене. — Галина затвори очи. Океани от кръв, да платят за…

Чувалът се наклони, започна да се спуска и очите на Галина се опулиха. Девите бяха отвързали въжето, заметнато през клона, и сега бавно я спускаха. Тя се замята в паника, мъчейки се да погледне надолу, и едва не захлипа отново от облекчение, щом видя, че мангалът е отместен. След тези приказки на Белинде за готвенето… Това щеше да е съдбата на Белинде, реши Галина. Вързана на шиш и обръщана, докато не закапят собствените й мазнини! И то само за начало!

Коженият чувал падна на земята с тътен, от който зъбите на Галина изтракаха, и се преобърна. Безгрижни, все едно че надигаха чувал с картофи, Девите я изтърсиха върху кафявата трева, срязаха вървите, които държаха пръстите на ръцете и краката й, и измъкнаха парцала от устата й. Кал и сухи листа полепнаха по запотеното й тяло.

Много й се искаше да стане, да им отвърне на погледа с поглед, на омразата — с омерзенне. Но успя да се изправи само колкото й удържаха ръцете и коленете, после пръстите й се заровиха в сухия горски лиетак, краката й — също. Потта й я гореше като сок от лютив леден пипер, но тя не можеше да направи нищо друго, освен да остане така изгърбена и трепереща, мъчейки се да изкара малко влага в устата си и бленувайки какво ще направи един ден с тези диваци.

— Смятах, че си по-силна — промълви замислено Севанна над нея, — но Белинде може би е права. Може би вече си омекнала достатъчно. Ако се закълнеш да ми се покоряваш, може да престанеш да бъдеш да’цанг. Може би дори няма да се налага да бъдеш да’цанг. Ще се закълнеш ли да ми се покоряваш във всичко?

— Да! — Хрипливата дума се излезе от устата на Галина без никакво колебание, макар да трябваше да преглътне, преди да продължи. — Ще ти се покоря! Кълна се! — И щеше да се покори. Докато не й предложеха изхода, който й трябваше. Нима само заради това беше всичко? Една клетва; която можеше да даде още първия ден? Севанна щеше да разбере какво е да увиснеш над нажежени въглени. О да, тя…

— Тогава няма да възразиш да изречеш своята клетва над ето това — каза Севанна и подхвърли нещо пред нея.

Галина го погледна. Бяла пръчка, като излъскана слонова кост, дълга една стъпка и не по-дебела от китката й. После забеляза плавно гравираните знаци в единия край към нея, цифри, използвани в Приказния век. Сто и единадесет. Беше си помислила, че е Клетвената палка, открадната по някакъв начин от Бялата кула. Онази също беше белязана, но с числото три, което според някои означаваше Трите клетви. Може би това не беше каквото изглеждаше. Може би. Но дори качулата усойница от Блатистите земи, увита в крйката й, нямаше да я накара да замрърне така.

— Хубава клетва, Севанна. Кога все пак смяташ да ни го обясниш? — Този глас накара Галина да вдигне рязко глава.

Терава се появи сред дърветата, повела дузина Мъдри с ледени лица. Опряха се зад Галина, срещу Севанна. Една дума от Терава, кратко кимване от Севанна, и Девите бързо се отдалечиха. Потта още се стичаше по лицето на Галина, но въздухът изведнъж сякаш стана студен.

Севанна погледна към Белинде, а тя отбягна очите й. Устната на Севанна се изви в полупрезрение, полуозъбване и тя опря юмруци на хълбоците си. Галина не разбираше откъде намира толкова кураж тази жена, която изобщо не можеше да прелива. Някои от тези жени притежаваха значителна мощ. Не, не можеше да си позволи да мисли за тях само като за дивачки, щом смяташе да се измъкне на свобода и да им отмъсти за страданията си. Терава и Сомерин не отстъпваха по мощ на никоя жена в Кулата и всяка от тях лесно можеше да стане Айез Седай.

Но Севанна ги изгледа предизвикателно.

— Изглежда, бързо сте отсъдили — каза тя с глас, сух като прах по пътя.

— Въпросът беше прост — отвърна й спокойно Тион. — Мерадин получиха справедливостта, която заслужаваха.

— И им се каза, че я получават въпреки опита ти да ни повлияеш — добави Риале някак разгорещено. Сега Севанна наистина се озъби.

Терава обаче не беше от тези, които ще се оставят лесно да ги отклонят от целта им. С една бърза крачка тя пристъпи към Галина, сграбчи я за косата и я дръпна да застане на колене. Терава беше поне с една глава по-ниска от тези жени, но се извисяваше над повечето мъже, и сега я изгледа отгоре с ястребовите си очи, заличавайки всякаква мисъл за мъст или непокорство. Белите кичури, прошарили рижата й коса, само й придаваха още по-властно изражение. Ръцете на Галина се свиха в юмруци на бедрата й, ноктите се забиха в дланите й. Дори паренето по кожата й бледнееше под този поглед. Бленувала беше как ще отмъсти на всяка от тези жени поотделно, как ще ги накара да я умоляват да им позволи да умрат и как ще се смее, отказвайки на молбите им. На всяка, освен на Терава. Нощем Терава изпълваше сънищата й и единственото, което Галина можеше да стори, бе да се опитва да ги избегне. Единственото спасение от тези сънища бяха писъците. Галина беше прекършвала в живота си силни мъже и силни жени, но сега гледаше Терава с широко отворени очи и хленчеше.

— Тази няма чест, за да се засрами. — Терава почти изхрачи думите с презрение. — Ако искаш да се прекърши, Севанна, дай я на мен. Когато аз привърша с нея, няма да има нужда от играчката на твоето приятелче Каддар.

Севанна заговори разгорещено, отричайки каквото и да е приятелство с този Каддар, който и да беше той, а Риале заджафка, че Севанна го е довела пред другите и другите заспориха дали „връзвачът“ щял изобщо да проработи по-добре от „пътуващата кутия“.

При споменаването на пътуващата кутия нещо в ума на Галина прещрака. Беше чула да се споменава за нея преди и бе жадувала да сложи ръце на това нещо поне за миг. С един тер-ангреал, който можеше да й даде възможност да Пътува, колкото и несъвършено да действаше, както изглежда, тя можеше да успее да… Дори надеждата да се измъкне не можа да устои пред мисълта какво щеше да й направи Терава, ако останалите решаха да изпълнят искането й. Когато жената с ястребовите очи я отпусна за миг, за да се включи в спора, Галина се хвърли към пръчката и се просна по корем. Всичко, дори да трябваше да се подчини на Севанна, щеше да е по-добре от това да я предадат на Терава. Ако не беше заслонена, щеше да прелее, за да задейства пръчката сама.

Пръстите й почти се добраха до гладката пръчка, когато кракът на Терава се стовари силно и болезнено натисна дланите й към земята. Никоя от Мъдрите дори не погледна към нея, докато се гърчеше, мъчейки се напразно да се измъкне. Не можеше да се накара да издърпа ръката си прекалено силно; смътно си спомни как беше карала владетели да пребледняват от страх, но не смееше да обезпокои този крак.

— Щом ще се кълне — каза Терава, втренчена в Севанна — трябва да се закълне да се подчинява на всички нас тук. — Другите закимаха, някои изрекоха съгласието си, с изключение на Белинде, която присви замислено устни.

Севанна я изгледа също толкова твърдо.

— Много добре — отстъпи най-сетне тя. — Но преди всичко на мен. Аз не само съм Мъдра, но говоря като вожд на клана.

Терава се усмихна тънко.

— Така е. Преди всичко на две от нас, Севанна. На теб и на мен. — Лицето на Севанна си остана все така предизвикателно изопнато, но тя кимна. С неохота. Едва тогава Терава отдръпна стъпалото си. Сиянието на сайдар я обгърна и тънък поток на Въздух докосна числата в края на пръчката в ръцете на Галина. Точно както се правеше с Клетвената палка.

За миг Галина се поколеба, докато свиваше премазаните си пръсти. На допир също беше като Клетвената палка — не съвсем като слонова кост, не съвсем и като стъкло, забележимо хладна в дланите й. Ако това бе втора Клетвена палка, можеше да се използва, за да премахне всяка клетва, която щеше да изрече сега. Стига да получеше такава възможност. Не искаше да рискува, във всеки случай не искаше да се закълне на Терава. Винаги досега тя беше командвала; животът й след плена се беше превърнал в позор, но Терава щеше да я превърне в паленце! Но ако не го направеше, щяха ли да оставят Терава да я прекърши? Не можеше да намери в себе си и най-малка частица съмнение, че жената щеше да направи точно това. Да я прекърши изцяло.

— Под Светлината, и в своята надежда за спасение и прерождение… — тя повече не вярваше в Светлината, нито в някаква надежда за спасение, но очакваха от нея силна клетва — …се заклевам да се покорявам на всички тук присъстващи Мъдри във всяко нещо, и от всички тях — най-първо на Терава и Севанна. — Последната надежда, че този „връзвач“ ще се окаже нещо друго, се стопи, щом Галина усети как клетвата се спусна и се утаи в нея, сякаш изведнъж се бе облякла в дреха, покриваща я от глава до пети. Тя отметна глава назад и запищя. Отчасти заради това, че изведнъж й се стори, че паренето по кожата й проникна дълбоко в плътта й, но главно от пълното отчаяние.

— Млъкни! — извика рязко Терава. — Не искам да слушам хленча ти! — Галина стисна зъби — за малко да прехапе езика си — и преглътна с усилие хлипа си. Сега вече не беше възможно нищо друго освен пълно подчинение. Терава я изгледа навъсено.

— Я да видим сега дали наистина действа — промърмори тя и се наведе по-близо. — Замисляла ли си насилие срещу Мъдрите тук? Отговори искрено и си поискай наказание, ако си замисляла. Наказанието за насилие над Мъдрите — добави тя мимоходом — може да е да бъдеш убита като животно. — Тя прокара изразително пръст по гърлото й и стисна дръжката на ножа на колана си.

Галина се задави от паника и се дръпна леко от жената. Но не можа да отдръпне очите си от тези на Терава и не можа да спре думите, който сами се процедиха през стиснатите й зъби.

— З-за-м-м-ислях, с-с-рещу всички вас! М-м-оля ви, н-н-на-кажете ме за т-т-то-в-в-а! — Наистина ли щяха да я убият сега? След всичко това, щеше ли да умре, тук и сега?

— Изглежда, че този връзвач наистина прави това, което твърдеше приятелчето ти, Севанна. — Терава измъкна пръчката от хлабавите ръце на Галина и я затъкна зад колана си, след което се изправи. — Изглежда също така, че в края на краищата ти ще носиш бяло, Галина Касбан. — Странно защо, при тези думи тя се усмихна доволно. — Ще се държиш покорно, както се полага на всеки гай-шайн. Ако едно дете ти каже да подскачаш, ще подскачаш, освен ако някоя от нас не ти каже друго. И няма да докосваш сайдар, нито да преливаш, освен ако някоя от нас не ти каже. Освободи й щита, Белинде.

Щитът изчезна и Галина остана коленичила на място, с празен поглед. Изворът засия съвсем на границите на взора й, мамещ. А на нея по-лесно щяха да й изникнат криле, отколкото да може да се пресегне към него.

Севанна придърпа ядно шала си, гривните й издрънчаха.

— Твърде много си позволяваш, Терава. Това е мое! Дай ми го веднага! — Тя протегна ръка, но Терава само сгъна ръце под гърдите си.

— Мъдрите заседаваха — каза на Севанна жената със суровия поглед. — Стигнахме до някои решения. — Жените, които бяха дошли с нея, се струпаха около нея отново, всички се вгледаха навъсено в Севанна и Белинде побърза да се присъедини към тях.

— Без мен? — кресна Севанна. — Нима сте посмели да вземете каквото и да е решение без мен? — Тонът й запази силата си, но очите й пробягаха към пръчката на колана на Терава и на Галина й се стори, че в него има някаква нотка на несигурност. В друг момент щеше да се зарадва, че го вижда.

— До едно от решенията трябваше да се стигне без теб — отвърна й Тион с равен глас.

— Както ти самата често изтъкваш, ти говориш като вожд на клан — добави Емерис и големите й сиви очи светнаха насмешливо. — Понякога Мъдрите трябва да си говорят, без да ги слуша вождът на клана. Или някой, който говори от негово име.

— Решихме — заяви Терава, — че точно така, както един вожд на клан се нуждае от Мъдра, която да го съветва, така и ти трябва да бъдеш съветвана от Мъдра. Аз ще те съветвам.

Севанна придърпа шала си. Изражението й беше неразгадаемо. Как го постигаше? Можеха да я премажат като яйце под удара на чук.

— И какъв съвет ми даваш, Терава? — каза тя най-сетне с леден глас.

— Настоятелният ми съвет е да потеглим без никакво забавяне — отвърна Терава също толкова хладно като Севанна. — Тези сеанчанци са твърде близо и твърде много. Трябва да се придвижим на север, към Мъгливите планини, и да установим там твърдина. Оттам ще можем да изпращаме групи, които да търсят другите септи. Може да мине дълго време, докато обединим отново Шайдо, Севанна. Твоят влагоземски приятел може да ни е пръснал по деветте краища на света. Докато не направим това, оставаме уязвими.

— Ще тръгнем още утре. — Ако Галина не познаваше Севанна, щеше да си помисли, че е раздразнена и ядосана. Зелените й очи блеснаха. — Но на изток. Това също е далече от сеанчанците, а земите на изток са съсипани от смутове, узрели са за плячка.

Последва дълго мълчание, след което Терава кимна.

— На изток. — Произнесе го меко, като коприна, изпъната над наточена стомана. — Но не забравяй, че някои вождове на кланове са съжалявали горчиво, че са отхвърляли твърде често съветите на Мъдрите. — Заплахата на лицето й беше също толкова явна, колкото и в гласа й, и въпреки това Севанна се засмя!

— Ти не забравяй, Терава! И помнете всички! Ако аз бъда хвърлена на лешоядите, и вас ви чака същото! Погрижила съм се за това!

Другите жени се спогледаха с тревога, всички без Терава, а Модара и Норлеа се намръщиха.

Галина се зачуди какво ли може да означават тези заплахи. Нищожна мисъл, проправила си нажежена пътека през горчивината и самосъжалението. Всичко, което можеше да използва срещу тези жени, щеше да е добре дошло. Стига да посмееше да го използва. Горчива мисъл.

Изведнъж тя осъзна, че небето е помръкнало. Купести облаци се трупаха откъм север, прорязани със сиви и черни жилки, скриващи слънцето. А под облаците се сипеха едри снежинки и се завихряха във въздуха. Не стигаха до земята — малко от тях стигаха дори до короните на дърветата, — но Галина зяпна. Сняг! Нима по някаква причина светът се беше изплъзнал от хватката на Великия властелин?

Мъдрите също се втренчиха към небето с отворени уста, сякаш никога не бяха виждали облаци, камо ли сняг.

— Какво е това, Галина Касбан? — настоя Терава. — Кажи ни веднага! — Не откъсна очи от небето, докато Галина не отвърна бавно, че е сняг, и когато го каза, тя се разсмя. — Винаги съм смятала, че мъжете, които съкрушиха Ламан Дървоубиеца, излъгаха за снега. Та това и на една мишка не може да навреди!

Галина стисна челюсти, за да не им обясни снеговалежите, слисана от това, че инстинктът я тласна да угоди. Слисана и от леката тръпка на удоволствие от това, което й даваше премълчаването на информация. „Аз съм най-върховната от Червената Аджа!“ — напомни си тя, — Седя във Върховния съвет на Черната Аджа!" Прозвучаха й като лъжа. Не беше честно!

— Ако сме приключили тук — каза Севанна, — ще отведа гай-шайн в големия покрив и ще се погрижа да облече бялото. Вие можете да останете и да гледаме снега, ако искате. — Тонът й беше толкова мек, като масло, че никой не би допуснал, че само допреди малко беше като острие на кинжал. Тя заметна шала си над лактите и оправи герданите на гърдите си; нищо повече на света не я засягаше.

— Аз ще се погрижа за гай-шайн — каза й Терава също така любезно. — Тъй като ти говориш като вожд на клана, чака те дълъг ден и почти цяла нощ, щом ще тръгваме утре. — За миг очите на Севанна блеснаха отново, но Терава само щракна с пръсти и даде рязко знак на Галина, преди да се обърне да тръгне. — Тръгвай с мен — подкани я тя. — И престани да ми се цупиш.

Свела глава, Галина с мъка се изправи и заситни след Терава и останалите жени, можещи да преливат. Да се цупи? Можеше да се мръщи, но никога не се цупеше! Мислите й задращиха като плъхове в клетка, без да могат да намерят някаква надежда за измъкване. Трябваше да има някакъв изход! Една мисъл изплува над повърхността на целия този въртоп й я накара да заплаче отново. Дали робите на гай-шайн бяха по-меки от тази дращеща вълна, която бе принудена да носи досега? Трябваше да има някакъв изход! Огледа се в паника през рамо и видя Севанна — все още стоеше под дървото и гледаше вбесена подир тях. Отгоре облаците се вихреха и сипещият се сняг се стапяше като надеждите на Галина.