Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7


Глава 15
По-силно от писан закон

В хладната мрачина на дълбоката нощ Егвийн се пробуди в изнемога от неспокойния сън, пълен със смутни сънища, толкова по-тревожни поради това, че не можеше да си ги спомни. Сънищата й обикновено бяха открити, ясни като слова, отпечатани на книга, но тези, сегашните, бяха някак мъгляви и плашещи. Много такива я спохождаха напоследък. Оставяха я с желанието да побегне, да се измъкне, без никога да може да си спомни от какво точно, но винаги изнемощяла от несигурност и дори трепереща. Добре че поне не я болеше главата. Поне си спомняше сънищата, за които усещаше, че трябва да са важни, въпреки че не знаеше как да ги изтълкува. Ранд, носещ различни маски, докато изведнъж едно от тези измамни лица се оказваше, че вече не е маска, а той самият. Перин и някакъв Калайджия, които отчаяно си пробиват път през къпинаци, сечейки със секира и меч, без да ги е грижа за стръмната урва, чакаща ги отпред. А къпинаците пищяха с човешки гласове, които те не чуваха. Мат, претеглящ две Айез Седай на една огромна везна, и от неговото решение зависеше… Не можеше да определи какво: нещо огромно; целият свят, може би. И други сънища имаше, повечето примесени със страдание. Напоследък всичките й сънища за Мат бяха бледи и изпълнени с болка, като сянка, хвърляна от кошмари, почти като че ли самият Мат не беше съвсем истински. Това я караше да се бои за него, оставен сам в Ебу Дар, и да се мъчи от жал, че го е пратила там, да не говорим за бедничкия стар Том Мерилин. Но беше сигурна, че сънищата, които не помнеше, са още по-лоши.

Беше я събудил ромонът на тихи гласове. Пълната луна все още грееше високо в небето и хвърляше достатъчно светлина, за да може да различи двете жени, застанали една срещу друга пред входа на шатрата.

— Бедната! Главата я боли по цял ден, а нощем почти не може да си отдъхне — шепнеше яростно Халима, с юмруци на хълбоците. — Остави това да почака поне до заранта.

— Не смятам да споря с теб. — Гласът на Сюан беше като самата зима. Тя отметна пелерината си с облечената си в ръкавица ръка, все едно че се готвеше за бой. Беше облечена подходящо за времето, в дебела вълна, навлечена несъмнено върху толкова долни ризи, колкото можеше да облече под роклята. — Сега ще се дръпнеш от пътя ми, и много бързо, че инак карантиите ти за стръв ще хвърля! И вземи да се облечеш по-прилично!

Халима се изсмя тихо, изправи гръб и се изпречи на пътя на Сюан. Бялата й нощница се беше впила около тялото й, но за целта си беше съвсем прилична. Въпреки че изглеждаше цяло чудо как не е замръзнала в тази тънка коприна. Въглените в мангалите на триножника отдавна бяха загаснали и нито многократно кърпеното платнище, нито пластовете черги по земята задържаха достатъчно топлина. Дъхът и на двете жени излизаше на бели облачета.

Егвийн отметна завивките и уморено седна в тясното си легло. Халима беше селска жена с лустро на изтънченост и изглежда, не си даваше много сметка за почитта, дължима към Айез Седай, или пък изобщо не разбираше от почитание. Говореше на Заседателките, сякаш бяха стопанки от родното й село, през смях, със самочувствие на равна с тях и с една открита и земна прямота, която понякога ги шокираше. Дните на Сюан минаваха в отстъпване пред жени, които бяха подскачали от една нейна дума само допреди година, и тя се усмихваше и приклякаше учтиво едва ли не пред всяка Сестра в стана. Много Айез Седай все още й приписваха всички нещастия, сполетели Кулата, и смятаха, че не е изстрадала достатъчно за изкуплението си. Което само по себе си беше достатъчно, за да държи гордостта на всяко човешко същество изострена като трън. Заедно двете се превръщаха в запален фенер, хвърлен в задницата на фургон, пълен с фойерверки, но Егвийн се надяваше да избегне взрива. Освен това Сюан нямаше да дойде посред нощ, освен ако не бе крайно наложително.

— Хайде, легни си, Халима. — Егвийн потисна прозявката си й се наведе да потърси обувките и чорапите си под кревата. Не преля да запали някоя от лампите. По-добре, ако никой не забележеше, че Амирлик се е събудила. — И ти трябва да си починеш.

Халима възрази, може би по-енергично, отколкото се полагаше пред Амирлинския трон, но скоро се озова в тясното си легло, което бяха напъхали в шатрата за нея. Малко място оставаше да се провре човек, с умивалника, огледалото на стойката и широкото кресло, плюс четирите големи сандъка, струпани един върху друг. В тях се държеше скътан несекващият поток от красиви одежди, дарявани от Заседателките, които все още не бяха осъзнали, че колкото и млада да е Егвийн, не е чак толкова млада, та да се заслепи или отвлече от коприни и дантели. Халима си легна, свита на кълбо, и се загледа в тъмнината, а Егвийн прекара набързо костения гребен през косата си, след което надяна дебелите кожени ръкавици и наметна обшитата си с лисича кожа пелерина върху нощницата. Дебела вълнена нощница — в такова време нямаше да възрази и на още по-дебела. Очите на Халима сякаш уловиха смътната лунна светлина и заблестяха, черни и немигащи.

Егвийн не смяташе, че Халима изпитва ревност заради мястото си край Амирлинския трон — то бе чиста случайност, — а и Светлината знаеше, че клюките не й бяха присъщи, но тази жена притежаваше неутолимо невинно любопитство към всичко, ставащо наоколо, дори когато то не й влизаше в работата. Което бе достатъчна причина да изслуша Сюан другаде. Всички знаеха, че Сюан е заложила на Егвийн, макар и, както си мислеха, с много мусене и с неохота. Обект на известна насмешка и понякога съжаление, Сюан Санче се беше унизила дотам, че да се лепне за жената, носеща титлата, която до неотдавна й беше принадлежала, а тази жена нямаше да бъде нищо повече от парцалена кукла, стига в Съвета да приключеше битката коя точно да й дърпа конците. Сюан беше в достатъчна степен човешко същество, за да не таи в душата си искрици злоба, но досега поне двете бяха успяли да съхранят в тайна, че съветите, които дава на Егвийн, съвсем не са свидливи. Така че тя понасяше според силите си съжалението и подсмихванията и всички вярваха, че преживяното я е променило толкова, колкото се бе променила и външността й. Това убеждение трябваше да се поддържа, иначе Романда, Лелейн и най-вероятно целият Съвет вкупом щяха да намерят начин да я отделят — заедно със съветите й — от Егвийн.

Студът навън зашлеви Егвийн през лицето и проникна под пелерината й; нощницата й я предпази толкова, все едно беше копринената на Халима. Въпреки дебелата кожа на обувките и вълната на чорапите, краката й все едно че бяха боси. Пипалата на мразовития въздух се загърнаха около ушите й въпреки дебелата лисича козина на качулката. С неутолим копнеж за топлата постеля, тя напрегна сетни усилия, за да преодолее вледеняващия студ. Облаци затискаха небето и лунните сенки се стелеха над блестящата белота, покрила земята — гладка пелена, прекъсната тук-там от тъмните купчини на шатри и малко по-високите силуети на покритите с чергила фургони, чиито колела сега бяха подменени с дълги дървени плазове. Повечето фургони вече не стояха подредени встрани от шатрите, а бяха останали там, където ги бяха разтоварили. Никой не бе намерил сърце да накара фургонджиите да положат дори това дребно допълнително усилие в края на изнурителния ден. Нищо не помръдваше освен белите, плъзгащи се сенки. Широките пъртини, утъпкани през лагера, бяха празни. Тишината беше така свежа и дълбока, че тя почти съжали, че трябва да я наруши.

— Какво има? — попита Егвийн тихо и хвърли предпазлив поглед към малката шатра наблизо — споделяха я трите й лични прислужнички: Чеза, Мери и Селаме. И тя беше стихнала и тъмна като останалите. Умората беше загърнала целия стан така дебело, както и снегът. — Не е някое поредно разкритие за Родството, надявам се. — Изтърси го и изцъка с досада. И тя се бе изтощила до крайност от дългите мразовити дни на седлото и недостатъчния, мъчителен сън, иначе нямаше да го каже. — Извинявай, Сюан.

— Не е нужно да ми се извинявате, майко. — Сюан също заговори тихо и се огледа да не би някой да ги следи от околните сенки. И двете не желаеха да им се наложи да обсъждат Родството пред Съвета. — Знам, че трябваше да ви уведомя по-рано, но ми се стори дреболия. Не очаквах, че някое от тези момичета ще си позволи да говори с тях. Толкова много неща имам да ви кажа. Ще трябва май да се опитам да подбера най-важното.

Егвийн едва се сдържа да не въздъхне. Това беше почти дума по дума извинението, което Сюан й поднасяше винаги. Е, поне много пъти досега. Това, което имаше предвид, беше, че се стреми да напълни главата на Егвийн с най-същественото от двадесетгодишния си опит на Айез Седай, повече от десет от които като Амирлин, и да го направи само за няколко месеца. Така я тъпчеше, че понякога Егвийн се чувстваше като гъска, която гушат за продан.

— Е, и кое е най-важното тази нощ?

— Гарет Брин ви очаква в кабинета ви. — Сюан не повиши глас, но тонът й стана нервен както винаги, когато станеше дума за лорд Брин. Тя отметна глава и изсъска като настъпена котка. — Нахълта целият покрит със сняг, измъкна ме от леглото и едва ме остави да се облека, преди да ме повлече на седлото зад себе си. Нищо не ми каза — само ме смъкна долу и ме прати да ви вдигна, все едно че съм му някое слугинче!

Егвийн с усилие потисна надеждата си да е нещо добро. Твърде много разочарования беще преживяла напоследък, а каквото и да беше довело Брин посред нощ, много по-вероятно беше да се окаже предстоящо бедствие, вместо онова, което й се искаше да чуе. Колко ли още им оставаше до границата с Андор?

— Да видим какво иска.

Тя се загърна по-плътно в пелерината й закрачи към шатрата, която всички наричаха „Кабинета на Амирлин“. Не че чак трепереше, но отказът да позволиш жегата или студът да те засегнат не премахваше тръпките. Човек можеше да ги пренебрегва до момента, в който слънчевият пек не свари мозъка му или ръцете и стъпалата му не се вкочанят от хапещия мраз. Замисли се над казаното от Сюан.

— Не си спала в шатрата си, така ли? — промълви тя пред пазливо. Отношението на бившата Амирлин към лорд Брин наистина беше като на слугиня към господар, макар и в доста непривична форма, но Егвийн се надяваше, че упоритата гордост на Сюан няма да я доведе дотам, че да му позволи да се възползва. Не можеше да си го представи, нито за него, нито за нея, но от друга страна, до неотдавна изобщо нямаше да си представи Сюан в сегашното й положение. Все още не можеше да разбере защо.

Сюан изсумтя силно, подхлъзна се и едва не падна. Снегът, утъпкан от безбройните стъпки, бързо се беше превърнал в дебела ледена кора. Самата Егвийн си пробираше път много предпазливо. Всеки ден се чупеха кости, които изнурените от трудния поход Сестри трябваше да Церят. Протегна ръка на Сюан, колкото за да я задържи, толкова и сама да се опре. Сюан измърмори недоволно, но се хвана за ръката й.

— Докато приключа с почистването на резервните му ботуши и второто му седло, вече бе станало твърде късно да се мъкна дотук. Не че ми предложи нещо повече от няколко одеяла в ъгъла — о, не и Гарет Брин! Накара ме сама да си ги изровя от сандъка, докато той тръгна Светлината знае накъде! — Без да млъкне поне за да си поеме дъх, тя побърза да смени темата. — Не бива да допускаш Халима да спи в шатрата ти. И от нейните уши трябва да се пазиш. Пъха си носа навсякъде. Освен това ще имаш късмет, ако не я завариш да е вкарала някой войник и да се забавлява с него.

— Много се радвам, че Делана може да се лиши от присъствието на Халима през нощта — отвърна твърдо Егвийн. — Имам нужда от нея. Освен ако не смяташ, че Церителството на Нисао може по-добре да оправи главоболието ми — а аз вече го опитах. — Ловките пръсти на Халима сякаш измъкваха болката през черепа й; без това изобщо нямаше да може да заспива. Усилията на Нисао не бяха дали никакъв резултат, а тя беше единствената Жълта, към която Егвийн можеше да се осмели да се обърне по този проблем. Колкото до останалото… Тя придаде на гласа си още повече твърдост. — Изненадана съм, че продължаваш да обръщаш внимание на тези клюки, дъще. Фактът, че мъжете се заглеждат по някоя жена, още не означава, че тя самата го предизвиква нарочно, както би трябвало да знаеш много добре. Виждала съм немалко войници, които и по теб се заглеждат и се хилят. — Да говори с такьв тон вече й беше по-лесно, отколкото преди време.

Сюан я изгледа накриво, след което промърмори някакво извинение. Можеше и да е искрено. Така или иначе, Егвийн го прие. Лорд Брин действаше много зле на нервите на Сюан, а след като и Халима влезеше в сметките, Егвийн се задяваше да не я принудят да се държи още по-сурово. Самата Сюан твърдеше, че не можела да търпи глупости, а и Егвийн не можеше да си позволи такива, особено от Сюан.

Прегърнати, за да се крепят, двете продължиха мъчаливо. Студът обръщаше дъха им на бяла мъгла и пронизваше телата им. Снегът беше проклятие и горчив урок. Егвийн все още чуваше в главата си обясненията на Сюан за така наречения от нея „Закон за непредвидимите последствия“, по-силен от всеки писан закон. „Независимо дали това, което направиш, ще доведе до очаквания от теб резултат, или не, то ще причини поне три следствия, които никога не си очаквала, и едно от тях обикновено ще се окаже неприятно.“

Първите, рехави дъждове бяха предизвикали удивление при все че Егвийн вече бе уведомила Съвета, че Купата на ветровете е намерена и използвана. Това беше почти единственото, което можа да рискува да им съобщи от всичко, което Елейн й бе разказала в Тел-айеран-риод; твърде много от събитията, случили се в Ебу Дар, можеха просто да я покосят, а положението й и сега си беше клатещо се и несигурно. Взрив на радост бяха предизвикали тези първи живителни пръски. Бяха прекъснали похода си по обед, имаше огньове и веселия под ромона на дъжда, благодарствени молитви от Сестрите и буйни танци на слугите и войниците. Колкото до последното, някои Айез Седай също се разтанцуваха.

Няколко дни по-късно обаче кротките дъждове се обърнаха на пороища, а после — на бурни виелици. Температурата се плъзна надолу, полетя стремително и бурите се обърнаха на лапавици. Сега разстоянието, което доскоро бяха покривали за един ден, при положение, че тогава Егвийн скърцаше със зъби от яд, че се придвижват мудно, вече се взимаше за пет, и то когато небето беше само облачно, а започнеше ли да пада сняг, съвсем спираха. Лесно можеше да измисли поне три непредвидени следствия, а снегът спокойно можеше да се определи за най-неприятното.

Когато доближиха малката кърпена шатра, наречена „Кабинета на Амирлин“, до един от високите фургони помръдна някаква сянка и дъхът на Егвийн секна. Сянката се превърна в човешка фигура, която отметна качулката на пелерината си достатъчно, за да се види лицето на Леане, после се дръпна назад в тъмното.

— Тя ще пази и ще ни уведоми, ако някой се приближи — каза тихо Сюан.

— Това е добре — промърмори Егвийн. Все пак можеше да я предупреди. Почти се беше уплашила да не би да е Романда или Лелейн!

В кабинета на Амирлин беше тъмно, но лорд Брин бе вътре и чакаше търпеливо, загърнат в плаща си, като сянка сред околните сенки. Егвийн прегърна Извора и преля, не за да запали светилника, висящ от централния пилон, или някой от свещниците, а за да направи малка сфера бледа светлина, която пусна да надвисне във въздуха над сгъваемата маса, която използваше за писалище. Много малка и много бледа сфера — едва ли щеше да се забележи отвън и можеше да се загаси бързо като мисълта. Не можеше да си позволи да ги разкрият.

Имало беше Амирлини, управлявали със сила, Амирлини, които бяха успявали да поддържат равновесие между своята власт и тази на Съвета, както и Амирлини, притежавали малко власт като нея, а в редки случаи — дори още по-слаби от нея, случаи, добре прикрити в тайните хроники на Бялата кула. Няколко от тях бяха прахосали цялата си власт и влияние, пропадайки от неоспорима сила в достойна за съжаление немощ, но през всичките тези вече от три хиляди години едва шепа бяха успявали да се придвижат в обратна посока. На Егвийн много й се искаше да научи повечко за това как Мириам Копан и останалите от тази жалка шепа го бяха постигнали. Но дори и на някого да му беше хрумнало да го запише, страниците отдавна се бяха изгубили.

Брин се поклони почтително, но предпазливостта й не го изненада. Знаеше рисковете, които тя поема като го приема така тайно. До голяма степен тя разчиташе на този грубоват побелял мъж с обрулено от времето лице и му вярваше не само защото нямаше голям избор. Плащът му беше от дебела червена вълна, подплатена с кожа от белки, и с извезан на гърдите Пламък на Тар Валон, дар от Съвета, но през последните двайсет-трийсет дни той беше дал поне дузина пъти да се разбере, че каквото и да си въобразява Съветът — а той не беше сляп, че да не го забележки! — тя е Амирлин и той следва Амирлин. О, никога не го беше заявявал открито, но с грижливо подбрани намеци, които не оставяха капка съмнение. Да се очаква повече означаваше да се очаква прекалено. В лагера съществуваха почти толкова подводни течения, колкото бяха Айез Седай, някои от които — достатъчно силни, за да го завлекат надолу. Някои — достатъчно силни, за да завлекат и нея на дъното, ако например Съветът научеше за тази среща. На него тя вярваше повече, отколкото на всеки друг, освен може би на Сюан и Леане, или на Елейн и Нинив, може би повече дори отколкото на Сестрите, които тайно й се бяха заклели във вярност, и й се искаше да намери в себе си кураж да му вярва още повече. Топчицата бяла светлина хвърляше неясни, дрипави сенки.

— Новини ли ми носиш, лорд Брин? — попита тя, потискайки искрицата надежда. Можеше да измисли поне дузина причини, които да го накарат да я подири посред нощ, всяка от които — пълна с вълчи трапове и мечи капани. Дали Ранд не бе решил да добави още няколко корони към иллианската, или Сеанчанците не бяха завладяли още някой и друг град, или Бандата на Червената ръка изведнъж не бе решила да тръгне по свой път, вместо да засланя Айез Седай откъм тила, или…

— На север пред нас е разположена войска, майко — отвърна той спокойно. Ръцете му в кожените ръкавици лежаха отпуснати на дръжката на меча. Войска на север, малко повече сняг — все едно. — Предимно андорци, но и много мурандийци. Най-предните ми съгледвачи донесоха вестта преди по-малко от час. Предвожда ги Пеливар, и Арател е с него, а те оглавяват два от най-мощните Домове в Андор и е тях са почти още двадесет Дома. Както изглежда, напират здраво на юг. Ако продължите както досега, за което не ви съветвам, ще се наложи да се сблъскате с тях след два дни, най-много три.

Егвийн запази лицето си гладко, потискайки облекчението си. Онова, от което се боеше, изглежда, щеше да се размине. Изненадващо тази, която ахна, се оказа Сюан, и много късно затисна устата си с облечената си в ръкавица длан. Брин я изгледа навъсено, но тя бързо се съвзе и си изписа толкова ярка айезседайска невъзмутимост, че човек можеше почти да забрави колко младо е лицето й.

— Да не би да имаш угризения, че ще трябва да се биеш със своите сънародници андорци? — попита тя властно. — Говори, човече. Тук не съм ти перачката. — Е, въпросната невъзмутимост се пропука малко.

— Както заповядате, Сюан Седай. — В тона на Брин нямаше и капчица подигравка, но Сюан сви устни и външното й спокойствие набързо се изпари. Той леко й се поклони, малко грубовато, но все пак приемливо. — Ще се бия с всеки, с когото Майката пожелае, разбира се. — Дори и в тези негови думи по-голяма готовност не можеше и да се очаква. Предпазливи ставаха мъжете пред Айез Седай. Както и жените. Самата Егвийн смяташе, че предпазливостта се е превърнала във втората й природа.

— А ако не продължим? — каза тя. Толкова обмисляне, само тя и Сюан, и по-рядко — и Леане, а въпреки това сега трябваше да пробира грижливо всяка своя стъпка, като по заледената земя отвън. — Ако останем тук?

Отговорът му беше готов.

— Ако намерите начин да се спогодите с тях без бой, толкова по-добре, но някъде до утре те ще заемат много добри позиции за отбрана с единия фланг, защитен от река Арман, а другия — от голямо тресавище, с малки потоци пред тях, които ще осуетят атаките. Пеливар ще се разположи по този начин и ще чака. Той си разбира от работата. В случай на преговори Арател ще вземе участие, но ще остави пиките и мечовете си под негово командване. Не можем да стигнем тези позиции преди него, а и все едно, този терен за нас ще е безполезен, след като той ще остане на север. Ако смятате да се бием, бих посъветвал да заемем онзи рид, който прехвърлихме преди два дни. Можем да го достигнем в добър ред, ако тръгнем призори, и Пеливар ще трябва да си помисли много добре, преди да ни нападне, дори да разполага с три пъти повече войска от сегашната.

Егвийн размърда премръзналите си пръсти в обувките и въздъхна раздразнено. Имаше все пак разлика между това да не позволиш на студа да те засегне и да не го усещаш. И като стъпваше предпазливо и не позволяваше на мраза да я разсее, попита:

— А те ще бъдат ли склонни на преговори според теб, ако им предложим възможност?

— Вероятно, майко. Мурандийците може да не се броят — те са с тях само заради облагите, които могат да получат, също както селяците им с мен. От значение са Пеливар и Арател. Ако трябва да се обзаложа, смятат само да ви задържат извън пределите на Андор. — Той мрачно поклати глава. — Но ако се наложи, ще се бият, ако останат без избор, може би дори ако това означава да се изправят срещу Айез Седай вместо срещу обикновени войници. Допускам, че и те са чули приказките, които и ние чухме за онази битка някъде на изток.

— Рибешки карантии! — изръмжа Сюан. Толкова със спокойствието. — Някакви си сплетни и клюки още не са доказателство, че изобщо е имало битка, дръвник такъв, а и да е имало, не е възможно Сестри да са замесени в такова нещо! — Брин я беше възмутил от дън душа.

Колкото и странно да беше, Брин се усмихна. Често го правеше, когато Сюан избухнеше пред него. Някъде другаде, и при друг, Егвийн щеше да нарече тази усмивка нежна.

— За нас би било по-добре, ако го вярват — каза той спокойно на Сюан. Лицето й така помръкна, че все едно й се беше озъбил.

Защо една толкова разумна иначе жена като нея позволяваше Брин да й влезе под кожата? Каквато и да беше причината, Егвийн нямаше време да мисли за това сега.

— Сюан, виждам, че са забравили да изнесат греяното вино. Не вярвам да се е вкиснало в този студ. Би ли ни го стоплила, моля те? — Не й харесваше да я унизява пред очите на Брин, но се налагаше да й подръпне юздите, а това беше най-безболезненият начин, който можа да измисли. Наистина, не беше редно да забравят сребърната кана на масата й.

Сюан почти не трепна, но по смаяното й изражение, загладено набързо, човек нямаше да повярва, че пере долните гащи на този мъж. Без приказки, тя леко преля, за да притопли виното в сребърната кана, бързо напълни две чисти чашки от ковано сребро и подаде първата на Егвийн. Втората взе сама и погледна многозначително Брин, докато отпиваше — оставяше го да си налее сам.

Егвийн обгърна в шепа чашката си да затопли премръзналите си пръсти. Жегна я раздразнение. Може би беше част от дълго стаяваната реакция на Сюан от загубата на Стражника й. Все още й се случваше от време на време да се разплаче без видима причина, колкото и да се мъчеше да го скрие. Егвийн веднага изби тези мисли от главата си. Тази нощ поне това беше малък мравуняк в сравнение с планините й от грижи.

— Ще ми се да избегна битката, стига да мога, лорд Брин. Войската е за Тар Валон, не за да започваме война тук. Изпратете вестоносци да уредят среща колкото се може по-скоро на Амирлинския трон с лорд Пеливар и лейди Арател, и всеки друг, който според вас трябва да присъства. Но не тук. Парцаливият ни лагер едва ли ще ги впечатли много. И запомнете — колкото се може по-скоро. Не бих възразила да е още утре, стига да се уреди.

— Толкова скоро не бих могъл, майко — отвърна той кротко. — Дори да пратя конници веднага щом се върна в стана, съмнявам се, че ще успеят да се върнат с отговора много преди утре вечер.

— Тогава се връщайте по-бързо. — Светлина, ръцете и стъпалата й наистина бяха премръзнали. И стомахът й също. Но гласът й остана спокоен. — И искам тази среща, както и самото съществуване на войската, да се опазят в тайна от Съвета колкото се може по-дълго.

Този път го молеше да поеме също толкова голям риск, колкото и самата тя. Въпреки че Гарет Брин бе един от най-великите живи пълководци, Съветът се горещеше, че не ръководи войската така, както на тях им изнася. В началото бяха благодарни заради славата на името му, защото тя помагаше да се привлекат войници за каузата им. Сега войската включваше над тридесет хиляди въоръжени мъже и се стичаха още, дори след като започнаха снеговалежите, и те смятаха, че може би лорд Гарет Брин не им е нужен повече. А разбира се, имаше и такива, които никога не бяха смятали, че им е нужен. Заради такова нещо нямаще просто да го изгонят. Ако зависеше само от Съвета, като нищо можеха да го дадат на палача за измяна.

Той не мигна, нито зададе някакви въпроси. Сигурно се досещаше, че тя няма да му отговори. А може би смяташе, че знае отговора им.

— Между моя лагер и вашия няма много движение, но твърде много мъже вече го знаят, за да се запази дълго в тайна. Но ще направя това, което ми казахте,

И толкова. Първата стъпка по трудния път, който или щеше да я доведе до Амирлинския трон в Тар Валон, или щеше завинаги да я заклещи в здравата прегръдка на Съвета, без да й остане никакъв избор, освен да гадае дали Романда или Лелейн ще й нарежда какво точно да направи. Този основен ход трябваше някак да е съпроводен от ек на тромпети или най-малкото от гръмотевица в небесата. В сказанията поне винаги ставаше така.

Егвийн остави светещата топка да угасне, но докато Брин се обръщаше към изхода, го хвана под мишницата. С това дебело палто беше като да докоснеш някой дебел клон.

— Нещо, което все се канех да ви попитам, лорд Брин. Едва ли се каните да вкарате хората си, изтощени от дългия поход, направо в обсада на Тар Валон. Колко време според вас ще е нужно, за да си отпочинат, преди да започнете?

За първи път той помълча и тя съжали, че бе избързала със загасването на светлината, поради което не можеше да види лицето му. Стори й се, че се намръщи.

— Дори да изключим наемните шпиони на Кулата — най-сетне отвърна той замислено, — вестта за войската ни лети бързо като сокол. Елайда ще знае с точност деня, в който ще пристигнем, и няма да ни даде и един час спокойствие. Нали знаете, че увеличава гвардията на Кулата? До петдесет хиляди души. Но, стига да мога, един месец, за да отдъхнат и се възстановят. Десет дни също биха стигнали, но един месец би било по-добре.

Тя кимна и го пусна. Този небрежно подхвърлен въпрос за гвардията на Кулата я нарани. Знаеше много добре, че Съветът и Аджите й съобщават само това, което искат да узнае, и нищо повече.

— Сигурно сте прав — промълви тя. — Няма да има време за отдих, стигнем ли Тар Валон. Пратете най-бързите си ездачи. Няма да има никакви затруднения, нали? Нали Пеливар и Арател ще ги изслушат? — Не скри леката си тревога. Много от плановете й щяха да рухнат, ако им се наложеше да се бият сега.

Тонът на Брин не се промени и на косъмче, доколкото можеше да прецени, но въпреки това прозвуча някак си утешително.

— Стига да е достатъчно светло, че да видят белите им пера, ще разпознаят в тях мирни пратеници и ще ги изслушат. По-добре да тръгвам, майко. Пътят е дълъг и ездата ще е трудна.

След като платнището ца входа се смъкна зад гърба му, Егвийн издиша тежко. Раменете й се бяха вкочанили и очакваше главата да я заболи всеки мит. Брин обикновено я караше да се чувства успокоена — тя поглъщаше жадно неговата увереност. Тази нощ й се беше наложило да го подведе й смяташе, че го е разбрал. Доста наблюдателен беше за мъж. Но залогът беше твърде голям, за да си позволи да му се довери повече, поне докато не направеше открито изявление. Може би клетва, като дадената от Миреле и останалите. Брин следваше Амирлин и армията следваше Брин. Ако допуснеше, че ще хвърли хората му в безполезно начинание, само няколко думи от негова страна щяха да я връчат на съвета като печено прасенце в тава. Тя отпи дълбоко и топлината на подправеното вино се плъзна благословено по тялото й.

— По-добре би било за нас, ако го вярват — промърмори тя. — Бих искала наистина да има нещо, на което да повярват. Нищо друго да не направя, Сюан, надявам се поне да успея да ни освободя от Трите клетви.

— Не! — джафна възмутено Сюан. — Дори един такъв опит само може да се окаже гибелен, а ако успееш… Светлината да ни е на помощ дано, ако успееш, ще унищожиш Бялата кула.

— Какво ми говориш? Старая се да следвам Клетвите, Сюан, след като толкова здраво сме обвързани с тях — засега, — но Клетвите няма да ни помогнат срещу Сеанчан. Ако ще трябва Сестрите да чакат да се застраши живота им, преди да отвърнат на удара с удар, ще бъде само въпрос на време, преди всички да загинем или да ни окаишат. — За миг сякаш усети физически онзи ай-дам около гърлото си, превръщащ я в жалко псе, вързано на каишка. Добре обучено и покорно псе. Сега изпита благодарност, че е тъмно, за да не види Сюан как се е разтреперала.

— Не ме гледай така, Сюан. — По-лесно й беше да е сърдита, отколкото изплашена. Лесно бе да прикрие страха си зад маската на гнева. Никога повече нямаше да позволи да я окайшат! — Ти самата се възползва докрай, откакто се оказа освободена от Клетвите. Ако не беше лъгала толкова нагло, всички ние сега щяхме да сме си в Салидар, без никаква войска, и да чакаме да стане някакво чудо. Е, ти поне. Мен изобщо нямаше да ме изберат за Амирлин, ако не беше ттвоята лъжа за Логаин и Червените. Елайда щеше да властва неоспоримо и след година никой нямаше да помни как е узурпирала Амирлинския трон. Виж, тя със сигурност щеше да унищожи Кулата. Знаеш колко грешни са възгледите й за Ранд. Не бих се изненадала, ако се бе опитала вече да го плени, стига вниманието и да не беше ангажирано с нас. Е, може би не чак да го плени, но нещо такова. До този момент Айез Седай най-вероятно щяха да се бият с Аша’ман, нищо, че ни чака Тармон Гай’дон.

— Лъгала съм тогава, когато ми се е струвало необходимо — въздъхна Сюан. — Когато е изглеждало полезно. — Раменете й бяха хлътнали, сякаш изповядваше грехове, които не смееше да признае дори пред себе си. — Понякога ми се струва, че ми става твърде лесно да реша, че е наложително и полезно. Лъгала съм почти всички. Освен теб. Но не мисли, че не ми е хрумвало. Да те подведа към някое решение или да те отклоня от друго. И ме е спирало не толкова желанието да опазя доверието ти. — Сюан протегна умолително ръка в тъмното. — Светлината ми е свидетел какво значи за мен твоето приятелство и доверие, но не беше това. Не беше и съзнанието, че щеше да ми съдереш кожата, или просто да ме прогониш, ако го разбереш. Просто осъзнах, че трябва поне пред някого да спазя Клетвите, иначе ще се унищожа напълно. Така че пред теб не лъжа, нито пред Гарет Брин, каквото и да ми струва. И, майко, готова съм да изрека отново, колкото може по-скоро, Трите клетви над Клетвената палка.

— Но защо? — попита тихо Егвийн. На Сюан й е хрумвало да я лъже? За такова нещо наистина щеше да й съдере кожата. Но ядът й бе отшумял. — Не оправдавам лъжите, Сюан. Просто понякога е много необходимо. — Времето, прекарано при айилците, пробяга като светкавица в ума й. — Стига, разбира се, човек да е готов да си плати цената. Виждала съм Сестри да се наказват и за по-дребни неща. Ти си една от първите Айез Седай от нова порода, Сюан, свободна и необвързана. Вярвам ти, щом казваш, че няма да ме излъжеш. — Нито лорд Брин. Това пък беше много странно. — Защо трябва да се отказваш от свободата си?

— Да се отказвам ли? — изсмя се Сюан. — От нищо няма да се отказвам. — Изправи гръб и гласът й започна да набира сила, а после — и страст. — Клетвите са това, което ни правят нещо много повече от група жени, месещи се в световните дела. Или седем групи. Или петдесет. Клетвите ни държат свързани в едно цяло, публично заявената система от убеждения, които обвързват и задължават всички ни, една-единствена нишка, преминаваща през всяка Сестра, жива или мъртва, чак до най-първата, положила ръцете си върху Клетвената палка. Те са това, което ни прави Айез Седай, а не сайдар. Всяка дивачка може да прелива. Хората могат да гледат на това, което казваме, от шест различни ъгъла, но когато една Сестра каже: „Това е така“, те знаят, че е вярно, и вярват. Заради Клетвите. Заради Клетвите никоя кралица не се бои, че Сестрите ще съсипят градовете й. И най-опасният злодей знае, че животът му е в безопасност пред една Сестра, освен ако не се опита да й навреди. О, Белите плащове ги наричат лъжи и някои хора имат странни представи за това, което влекат след себе си Клетвите, но твърде малко са местата, където Айез Седай не могат да стъпят и да бъдат чути, тъкмо поради Клетвите. Трите клетви провъзгласят това, което означава да си Айез Седай, те са сърцевината на това да си Айез Седай. Захвърлиш ли това на сметището, и ще се превърнем в пясък, който приливът ще отнесе. Да се отказвам? Аз само ще спечеля.

Егвийн се намръщи.

— А Сеанчан? — „На това да си Айез Седай.“ Още от деня, в който се бе озовала в Тар Валон, тя се бе трудила упорито, за да стане Айез Седай, но никога не се беше замисляла какво всъщност прави от една жена Айез Седай.

Сюан отново се засмя, макар този път малко кисело и уморено. Тя поклати глава и, тъмнина или не, наистина изглеждаше уморена.

— Не знам, майко. Светлината дано да ми е на помощ, не знам. Но ние преживяхме и Тролокските войни, и Белите плащове, и Артур Ястребовото крило, и всичко помежду им. Можем да измислим начин да се справим и с тези сеанчанци. Без да се самоунищожим.

Егвийн не беше толкова сигурна. Много от Сестрите в лагера смятаха сеанчанците за такава опасност, че обсадата на Елайда може да почака. Сякаш отлагането нямаше да циментира Елайда на Амирлинския трон. Много други си въобразяваха, че простото обединение на Бялата кула отново, на каквато и да е цена, ще накара сеанчанците да изчезнат. Такова оцеляване обаче губеше част от своята привлекателност, след като щеше да е оцеляване на каишка, а каишката на Елайда нямаше да е по-дълга от тази на Сеанчан. Какво било да си Айез Седай.

— Не е нужно да се държи Гарет Брин на ръка разстояние — каза неочаквано Сюан. — Вярно, че този човек е жива скръб. Макар да не съм го наказвала с лъжи, и жив да го одерат ще му е малко. Някой ден ще почна да го бия през ушите, всяка сутрин и по два пъти вечер, просто така, но можете да му казвате всичко. Само ще е от полза, ако разбира какво замисляте. На вас той вярва най-искрено и стомахът му е стегнат на възел от грижи дали знаете какво правите. Не го издава, но го виждам.

Изведнъж няколко късчета изщракаха в ума на Егвийн — късчета като от главоблъсканица. Смайващи късчета. Сюан го обичаше! Нищо друго не можеше да обясни поведението й. Всичко, което знаеше за тях двамата, изведнъж промени облика си. И не непременно към по-добро. Една влюбена губеше ума си, щом любимият й е до нея. Тя самата го знаеше много добре. Къде ли беше Гавин? Добре ли беше? Топло ли му беше? Стига толкова. Беше прекалено, предвид това, което беше длъжна да каже. Постара се да вложи в гласа си всичко, което се полагаше на истинска Амирлин — увереност и власт.

— Можеш да пердашиш лорд Брин през ушите или да спиш с него, Сюан, но ще внимаваш с него. Да не си си позволила да изтървеш пред него неща, който все още не бива да знае. Разбра ли ме?

Сюан се вкочани.

— Нямам навик да плющя с езика си като с раздрано платно, майко — отвърна тя разгорещено.

— Много се радвам да го чуя, Сюан. — Въпреки че външно разликата им не изглеждаше повече от няколко години, Сюан беше достатъчно възрастна, за да й бъде майка, й все пак в този момент Егвийн имаше чувството, че са си разменили възрастите. Може би за пръв път в живота си Сюан трябваше да се оправи с един мъж не като Айез Седай, а като жена. „Няколко години си въобразявах, че съм влюбена в Ранд — помисли си Егвийн кисело, — няколко месеца увесвах нос заради Гавин, и ето ти, че знам всичко.“

— Мисля, че тук приключихме — продължи тя и хвана Сюан под ръка. — Почти. Хайде.

Платнените стени на шатрата изглеждаха жалка защита, но когато пристъпиха навън, зъбите на зимата я захапаха отново. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да чете човек под нея, отразена и от снега, но сиянието й беше мразовито. Брин беше изчезнал, все едно че изобщо не бе идвал. Леане се появи само колкото да им съобщи, че не е видяла никого, загърнала крехката си фигура в пластове вълна, и бързо се отдалечи, озъртайки се. Никой не знаеше за връзката между Леане и Егвийн и всички си мислеха, че омразата между Леане и Сюан е на ръба на кинжала.

Егвийн придърпа пелерината си колкото бе възможно с една ръка, съсредоточи се върху това да не обръща внимание на ледения студ и двете със Сюан закрачиха в посока противоположна да Леане. Да пренебрегне студа и в същото време да държи очите си отворени за всеки, който можеше да се окаже навън. Не че който и да е, озовал се навън точно сега, щеше да го направи случайно.

— Лорд Брин беше прав — каза тя на Сюан, — че би било по-добре, ако Пеливар и Арател повярват на тези приказки. Или ако те поне ги разколебаят. Да се разколебаят достатъчно, че да не могат да се бият, а да почнат да преговарят. Смяташ ли, че ще приемат радушно едно гостуване на Айез Седай? Сюан, чуваш ли ме?

Сюан се сепна и престана да се взира в краката си. Беше вървяла, без да обърка и една стъпка, но сега се подхлъзна и едва не седна на замръзналата пътека.

— Да, майко. Разбира се, че ви слушам. Може би няма да са чак радушни, но се съмнявам, че ще върнат Сестри, без да ги изслушат.

— Тогава искам да събудиш Беонин, Аная и Миреле. Трябва да тръгнат до един час. Ако лорд Брин очаква отговор не по-рано от утре вечер, времето няма да стигне. — Жалко, че не беше разбрала къде точно е разположена тази друга армия, но ако беше попитала Брин, само щеше да събуди подозрения. За Стражниците нямаше да е много трудно да ги намерят, а тези три Сестри имаха общо петима.

Сюан изслуша заповедите й мълчаливо. Не само тези трите трябваше да бъдат вдигнати от сън. До призори Шериам и Кариня, Морврин и Нисао щяха да знаят какво да кажат на закуска. Семена трябваше да се посеят, семена, които не можеше да се положат в копките по-рано, от страх, че могат да покълнат преждевременно, но сега за всички тях оставаше много малко време да се развият.

— Ще ги измъкна от постелките с най-голямо удоволствие — каза Сюан, след като Егвийн свърши. — И почвам веднага. — Тя пусна ръката на Егвийн и понечи да се обърне, но се спря с много сериозно, дори мрачно лице. — Знам, че искаш да бъдеш втората Гера Кишар… или дори Серейл Баганд. Имаш го в себе си да догониш и едната, и другата. Но внимавай да не се окажеш втората Шейн Чунла. Лека нощ, майко. И лек сън.

Егвийн остана на място, загледана след нея — Сюан се бе загърнала в пелерината си и мърмореше ядосано, почти толкова високо, че да познаят гласа й. Паметта за Гера и Серейл беше като за едни от най-великите Амирлин. И двете бяха издигнали влиянието и престижа на Бялата кула до равнища, рядко постигани във времената след Артур Ястребовото крило. И двете също така бяха държали под контрола си и самата Кула: Гера, заигравайки умело с една фракция в Съвета срещу друга, Серейл — благодарение на силата на ролята си. Виж, Шейн Чунла беше друга работа. Прахосала беше властта на Амирлинския трон, отчуждавайки от себе си повечето Сестри в Кулата. Светът вярваше, че Шейн е починала в кабинета си преди около четиристотин години, но дълбоко скритата истина беше, че я бяха свалили и пратили в доживотно изгнание. Дори най-тайните хроники боравеха с такива случаи много повърхностно, но беше достатъчно очевидно, че след като бил разкрит четвъртият й заговор да се върне на Амирлинския трон, Сестрите, пазещи Шейн, я удушили, докато спяла, с възглавница. Егвийн потръпна й си каза, че е от студа.

Обърна се и бавно тръгна към шатрата си. Лек сън ли? Тлъстата луна висеше ниско в небето и все още оставаха часове до изгрева на слънцето, но тя не беше сигурна, че изобщо ще може да заспи.