Серия
Юношески романи (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Star Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 21 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДНИЯТ ЗВЯР. 1989. Изд. Отечество. Биб. Фантастика No.55. Научнофантастичен роман. Превод: Огняна ИВАНОВА [Star Beast, Robert A. HEINLEIN (1954)]. Художник: Борис БРАНКОВ. С ил. Послеслов: За автора и книгата — Огняна ИВАНОВА — с.321–323. Печат: „Георги Димитров“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 20.5. Страници: 328. Цена: 2.21 лв.


Глава VIII
Да постъпиш предвидливо

Джон Томас не стоя дълго при Глупи, понеже мисълта да му каже истината му се видя непоносима, а нямаше за какво друго да говори. Глупи долови притеснението му и взе да го разпитва. Най-после Джон Томас събра сили и рече:

— Нищо не се е случило, нали ти казах! Млъквай и заспивай. И гледай да не излезеш от двора, че ще ти счупя главата!

— Добре, Джони. И без това навън не ми харесва. Хората правят странни работи.

— Помни какво казваш и вече не го прави.

— Няма, Джони. Честен кръст!

Джон Томас се прибра и си легна, но не можа да заспи. След малко стана, облече някаква дреха и се качи на тавана. Къщата беше много стара и имаше истинска мансарда, до която се стигаше по дървена стълба през отвор в килера на горния коридор. Махнали някогашното истинско стълбище, когато направили на покрива площадка за кацане, понеже трябвало да се намери място за помощен асансьор до етажа.

Таванът обаче си стоеше и Джон Томас можеше да се уедини само там. Майка му понякога „разтребваше“ стаята му долу, макар че това бе негово задължение (пък и желание). А когато майка му разтребваше, можеше да се случи какво ли не. Изчезваха книжа, повреждаха се или пък биваха прочетени, понеже майка му смяташе, че между деца и родители не трябва да има тайни.

Така че онова, което Джони държеше да запази за себе си, се намираше на тавана. Майка му никога не се качваше там — от стълбата й се виеше свят. На тавана Джони разполагаше с малка и много мръсна стая, където почти нямаше въздух, и момчето я „използуваше за склад“. А всъщност стаичката му служеше за какво ли не: преди няколко години отглеждаше в нея змии, пак там си държеше колекцията от ония книги, на които всяко момче попада, но не ги обсъжда с родителите си. Вътре имаше дори видеофон — дериват от апарата в спалнята му. Видеофонът беше практически резултат от гимназиалния курс по физика и Джони наистина бе хвърлил много труд, за да го свърже, понеже се наложи да го сглобява, когато майка му не си е у дома, и то така, че тя да не забележи, а освен това работата трябваше да бъде свършена по такъв начин, че да не бъдат събудени подозренията на техниците от видеофонната компания.

Макар и направен любителски, видеофонът работеше, а Джони бе свързал и допълнителен кабел, на който святкаше предупредителна лампичка, ако към разговора му се включеше друг апарат от къщата.

Тази вечер обаче момчето нямаше желание да се обади на никого, и бездруго мина времето, до което можеше да позвъни и да се свърже направо с общежитието, където живееше Бети. Джон Томас всъщност искаше да е сам и да прегледа някои книжа, останали вън от вниманието му дълго време… Момчето взе да опипва под плота, на който обикновено майстореше, натисна някакво лостче и в стената, където на пръв поглед нямаше нищо, се отмести една плоскост. В шкафа, открил се пред погледа, бяха прибрани книги и документи. Джони ги извади.

Между тях се намираше и тетрадка с листа от тънка хартия — дневникът на прадядо му от второто изследователско пътуване с „Огнена диря“. Беше воден преди повече от сто години и си личеше, че е минал през много ръце. Самият Джон Томас го беше чел десетина пъти и предполагаше, че и с баща му и дядо му е било същото. Страниците бяха станали трошливи, доста от тях носеха следи от подлепяне.

Джони взе да прелиства дневника, като внимателно обръщаше страниците, но не четеше, а просто ги гледаше. Очите му светнаха, когато попадна на познат пасаж:

„…Някои от младежите са обзети от паника, особено женените, но е трябвало да мислят, преди да си дадат съгласието. Всички вече знаят какво се получи: преодоляхме преградите и се озовахме на място, далече от дома. Какво друго може да е от значение? Целта ни беше да осъществим пътуването, нали?“

Джон Томас прелисти още няколко страници. От рождение знаеше историята на „Огнена диря“ и станалото не предизвикваше у него нито страхопочитание, нито почуда. Водеше се като един от първите междузвездни кораби, а екипажът му, приел откривателската професия, бил обзет от оня стремеж към непознатото, белязал златното време на XV век, когато хората в дървени кораби и без карти са прекосявали океани. „Огнена диря“ и неговите събратя бяха поели същия път, преминали бариерата на Айнщайн, без да бъдат сигурни в успешното си завръщане. Джон Томас Стюарт VIII се намирал на борда при втората експедиция, върнал се читав у дома, оженил се, родил му се син, след което семейството се заселило в Уествил. Тъкмо този праотец на Джони беше построил площадката на покрива.

Но една нощ прадядо му чул вика на птиците, отлитащи на юг, и се записал за ново пътуване, от което не се завърнал.

Джон Томас намери мястото, където Глупи се споменаваше за първи път:

„Планетата доста напомня на добрата стара Terra[1], което ни облекчава, за разлика от последните три планети — можем да се мотаем навън без скафандри. Еволюцията обаче е направила тук двоен залог — вместо условието крайниците да бъдат четири, както е модерно у нас, на тази планета всичко има най-малко осем крака… «Мишките» приличат на стоножки, едни подобни на зайци създания имат по шест къси крака и един чифт страшно дълги крака, с които си помагат в скоковете. Всички са осмокраки, включително и животните, големи колкото жирафи. Хванах едно малко приятелче (ако може така да се каже, понеже то само дойде при мене и се разположи на скута ми), което толкова ми харесва, че ще се помъча да си го задържа като талисман. Напомня ми на дакелче, само дето е по-сложно устроено. Дежурен на входа беше Кристи, така че успях да го вмъкна в кораба, без да го показвам на биолозите.“

В следващата бележка Глупи не се споменаваше, понеже ставаше дума за по-сериозен въпрос.

„…Този път попаднахме на златно находище — цивилизация. В командния състав цари такава възбуда, че никой не е на себе си. Мярнах един от по-висшите видове от разстояние. Същият многокрак модел, но иначе човек си задава въпроси какво би станало със Земята, ако динозаврите бяха оцелели…“

И по-нататък:

„Чудех се с какво да храня Кротушко, но безпокойството ми е било напразно. Харесва всичко, което му отмъквам от кухнята. Яде обаче и всякакви предмети, които не са неподвижно закрепени. Днес се притесних, понеже изяде «вечната» писалка. Сигурно няма да се отрови от съдържанието на пълнителя, но не биха ли му навредили металът и пластмасата? Като бебе е, пъха в устата си всичко, което докопа.

Кротушко от ден на ден поумнява. Този дребосък, изглежда, се опитва да проговори — издава някакъв хленч и аз хленча в отговор. После се покатерва в скута ми и казва, че ме обича — ни повече, ни по-малко. Готов съм на всичко и няма да го дам в ръцете на биолозите, дори ако го открият. Най-вероятно тия типове ще го нарежат на парчета, за да проучат устройството му. Кротушко ми има доверие и аз няма да го предам.“

Няколко дни нямаше нищо писано — „Огнена диря“ беше излетял по тревога и на помощник-енергетика Дж. Т. Стюарт не му е било до дневника. Джони знаеше причините — започналите толкова обещаващо преговори с по-висшия вид се бяха провалили неизвестно защо.

Капитанът издал заповед за отлитане, за да спаси кораба си и екипажа. Включили до край мощностите и отново преминали през бариерата на Айнщайн, без да са получили от разумните същества астрономическите данни, които им трябвали.

Само на още няколко места беше писано за Глупи — за „Кротушко“. Джон Томас остави настрани дневника, понеже не можеше да издържа да чете за приятеля си. После, когато започна да прибира всичко обратно в скривалището, попадна на печатано по частен път книжле, озаглавено „Кратки бележки за моето семейство“, с автор неговият дядо Джон Томас Стюарт IX. Бащата на Джони беше внесъл свои допълнения, преди да замине на последната си експедиция. Книжлето беше част от семейната библиотека заедно със солиден том, съдържащ официалната биография на Джон Томас Стюарт VI, но Джони го беше замъкнал тайно на тавана, а майка му изобщо не бе усетила, че липсва. Момчето го беше чело неведнъж от кора до кора, както бе постъпило и с дневника, но започна да го прелиства, за да отклони мислите си от Глупи.

Описанието започваше от 1880 година с Джон Томас Стюарт. Никой не знаеше кои са родителите му. Родил се в едно градче в Илиной, където по онова време не водели регистри на населението. Самият Джон Т. Стюарт беше объркал непоправимо летописа, понеже на четиринайсетгодишна възраст избягал от къщи и станал моряк. Плавал с кораби, пренасящи опиум от Китай, оцелял след побои и недояждане и накрая „хвърлил котва“ като морски капитан в оставка по времето, когато ерата на платната отмирала. Къщата, в която живееше Джони, бе построена именно от него.

Синът му Джон Томас не станал моряк. Загинал в полет с нещо като кутия, вързана за хвърчило — наричали го „аероплан“. Това станало преди първата от световните войни. После в продължение на няколко години семейството се издържало от „гости, които си плащали“.

Дж. Т. Стюарт III умрял заради по-възвишена цел: подводницата, на която служел като артилерист, проникнала в пролива Цушима на Японско море, но не успяла да се завърне.

Дж. Т. Стюарт IV загинал при първия полет към Луната.

Дж. Т. Стюарт V емигрирал на Марс. А писаното за сина му, известното име в рода, Джони прехвърли много бързо — отдавна изпитваше досада от непрекъснатото напомняне, че той носи същото име като генерал Стюарт, първия губернатор на Марсианската общност след революцията. Джони се чудеше какво ли би станало с неговия прапрадядо, ако революцията не бе успяла… Дали, вместо да му издигат паметници, нямаше да го обесят?

Голяма част от книгата беше посветена на опита, направен от дядото на Джони да очисти името на своя дядо — защото синът на генерал Стюарт не бил народен герой. Нещо повече, прекарал последните петнайсет години от живота си плувнал в пот в наказателната колония на Тритон. Съпругата му се върнала при близките си на Земята, като приела отново моминското си име и дала същото фамилно име на сина си.

Но един ден, когато станал пълнолетен, синът й гордо се изправил в съдебната зала и името му било сменено — от Карлтън Гимидж станал Джон Томас Стюарт VIII. Именно той бе довел Глупи на Земята, а с парите, получени за участието във втората експедиция на „Огнена диря“, откупил старата семейна къща. Без съмнение той бе внушил на собствения си син, че с дядото на сина му са постъпили несправедливо, затова синът му бе писал толкова много по въпроса.

И дядото на Джони е можел да наеме адвокат, за да запази чисто името си. В книгата бе отбелязано, че Джон Томас Стюарт IX се оттегля от служба и никога вече не лети в Космоса, но Джони знаеше, че той не е имал друг избор: или е трябвало да напусне, или да бъде изправен пред военен съд. Научил го бе от баща си, но баща му обясни също, че дядо му щял да се отърве безнаказано, ако бил свидетелствувал. И баща му бе добавил: „Джони, предпочитам да видя, че си предан на приятелите си, отколкото гърдите ти да бъдат украсени с медали.“

Когато Джони научи това от баща си, старецът все още беше жив. По-късно, веднъж, когато бащата на Джони беше заминал с разузнавателен кораб, Джони се опита да обясни на дядо си, че знае истината. Дядо му изпадна в ярост.

— Дрън-дрън! — разкрещя се той. — С право ме изхвърлиха!

— Но татко каза, че всъщност шкиперът ви бил човекът, който…

— Татко ти не е бил там. Капитан Доминик беше най-добрият шкипер, който някога е влизал в кораб… Лека му пръст! Нареди фигурите, сине. Този път ще те бия.

След като дядо му умря, Джони се опита да изясни случая, но баща му не отговори направо. „Дядо ти беше сантиментален и романтичен, Джони — каза му той. — Такъв е целият ни род. Почти никой не постъпва предвидливо, все сме «на червено». — Баща му дръпна от лулата си и добави: — Обаче не живеем скучно.“

Джони прибра книгите и документите, защото се усети потиснат — семейният летопис не му помогна много, момчето продължаваше да си мисли за Глупи. Реши, че е най-добре да слезе долу и да се опита да поспи.

Вече тръгваше, когато лампичката на видеофона просветна. Джони грабна слушалката преди светлинният сигнал да успее да се превърне в звуков — не искаше да се събуди майка му.

— Да?

— Ти ли си, Джони?

— Аз съм. Не те виждам, Бети. На тавана съм.

— Това не е единствената причина. Не съм се гримирала, затова изключих образа. И бездруго в коридора е тъмно като в рог, понеже не е разрешено да се звъни по това време. Графинята не ни слуша, нали?

Джони погледна предупредителния сигнал.

— Не.

— Няма да те бавя. Моите шпиони ми донесоха, че дякон Драйзър е получил благословия да продължи докрай.

— Не може да бъде!

— Уви. Става въпрос какво да правим, не можем да стоим със скръстени ръце, а той да действува.

— Ами… Аз направих нещо.

— Какво? Надявам се да не е някоя глупост. Не трябваше да те оставям сам днес!

— Ами някой си господин Пъркинс…

— Кой Пъркинс? Дето е ходил тази вечер при съдията О’Фаръл ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Остави това, да не губим време. Винаги знам всичко. Кажи ми твоята версия.

Джони доста объркано й описа случилото се: Бети го изслуша, без да го прекъсва, което го накара да се оправдава: откри, че вместо да каже какво мисли, обяснява надълго и нашироко гледните точки на майка си и на господин Пъркинс.

— Такива работа — приключи виновно той.

— Значи си ги пратил за зелен хайвер. Чудесно. Ето следващия ни ход: щом музеят може да го направи, можем да го направим и ние. Само трябва да накараме дядко О’Фаръл да…

— Бети, ти не ме разбра. Продадох Глупи.

— Какво? Продал си Глупи?!

— Да. Нямах друг изход. Ако не го бях направил…

— Продал си Глупи…

— Бети, нямаше как в моето положение!

Но тя бе прекъснала връзката.

Джони се помъчи да й се обади, но в отговор чу само записан глас, който каза: „Апаратът е изключен до осем часа утре сутринта. Ако искате да предадете нещо, изчакайте да…“

Джони затвори.

Седеше, уловил главата си с ръце, и му се искаше да е умрял. Най-лошото беше, че Бети имаше право. Той позволи да го въвлекат в нещо, за което знаеше, че е нередно, само защото му се стори, че това е единственият изход.

А на Бети всичко й стана ясно. Може би и нейната идея нямаше да се осъществи, но като чуеше някакво предложение, тя поне разбираше, че това не е верният път.

Джони седеше и се самобичуваше, без да знае какво прави. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Беше се оставил да го придумат за нещо, с което сбърка, само защото изглеждаше приемливо и логично… Само защото съответствуваше на здравия разум.

По дяволите здравия разум! Прадедите му не се бяха осланяли на здравия разум, нито един не го беше правил! Кой беше той, та да слага началото на подобна практика?

Никой от прадедите му не бе постъпвал предвидливо. Да вземем например прапрапрадядо му! Попаднал в положение, което не му харесва, той обърнал наопаки цялата планета и цели седем години се проливала кръв. Вярно, нарекли го герой… Но нима една революция започва под лозунга на здравия разум?

Или да вземем… О, боже, когото и да вземеше… В рода нямаше нито едно послушно момче! Дядо му би ли продал Глупи? Ами! Дядо му би срутил сградата на съда с голи ръце! Ако дядо му беше жив, щеше да стои на стража до Глупи, въоръжен с пушка, и нямаше да позволи на никого да докосне и една люспа от гърба му!

Положително не би се докоснал и до мръсните пари на Пъркинс, момчето бе сигурно в това.

Но какво можеше да направи Джони?

Можеше да замине за Марс. По закона на Лафайет беше марсиански поданик и ако пожелаеше, щяха да му посочат местожителство. Но как да стигне до Марс? Нещо повече, как да закара Глупи?

„Бедата е там — каза си той сурово, — че всичко това изглежда приемливо. А приемливото не ми върши работа.“

Накрая Джони изработи план. Планът имаше едно достойнство: звучеше напълно неприемливо. Състоеше се от петдесет процента лудост и петдесет процента риск. Джони чувствуваше, че дядо му би го харесал.

Бележки

[1] Земя (лат.). — Б.пр.