Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (7)

Глава VII
„Мама знае най-добре!“

Глупи не беше в цистерната. Като усети, че умората го наляга, отиде си у дома. Наложи му се да направи дупка в цистерната, за да се измъкне без затруднения, но повреди стената не повече от необходимото. Не му се щеше да се препира с Джон Томас заради такива глупави неща, не му се щеше въобще да се препира.

Няколко души вдигнаха шум, когато си тръгна, но Глупи не им обърна внимание. Внимаваше да не настъпи някого и се отнесе към чуждите действия сдържано и достойно. Дори когато го заляха с ония гадни струи, той не позволи да го поведат обратно, както го бяха отвели от голямата сграда в деня, когато излезе да се поразходи. Просто затвори очите си и двата реда ноздри, сведе глава и се затътри към къщи.

Джон Томас го пресрещна още по пътя, защото изпадналият почти в истерия началник на безопасността го бе измъкнал от къщи. Глупи спря и след като си размениха поздрави и обещания, гърбът му хлътна, за да седне Джон Томас, и продължиха заедно към къщи.

Полицейският началник Драйзър едва свързваше думите.

— Накарай тоя звяр да завие и го върни обратно! — разкрещя се той.

— Вие го накарайте — мрачно го посъветва Джони.

— Ще ти одера кожата за това! Ще… ще…

— Правя ли нещо нередно?

— Ти… Става въпрос не какво правиш, а какво не правиш! Тоя звяр избяга и…

— Но аз дори не съм бил там — напомни му Джон Томас, докато Глупи продължаваше да се тътри.

— Да, обаче… Това няма нищо общо с цялата работа! Сега звярът е на свобода и от теб зависи да съдействуваш на закона, за да затворим тая твар отново. Джон Томас Стюарт, голяма беля ще си навлечеш!

— Не знам защо си мислите така. Вие взехте Глупи от мене. Вие го осъдихте и заявихте, че вече не е моя собственост. Вие се опитахте да го убиете. Знаете, че го направихте, без да изчакате, за да видите дали правителството би ви подкрепило. Ако Глупи е мой, значи трябва да ви съдя. Ако не е мой, косъм от главата ми не може да падне, само защото се е изкатерил по гадната ви цистерна — каза Джон Томас, наведе се и погледна надолу. — Шефе, защо не се качите в колата си, вместо да тичате редом с нас? Може да настинете.

Без да му благодари, Драйзър прие този съвет и изчака шофьорът да го настигне. Докато това стана, той успя донякъде да си възвърне равновесието. Подаде се навън и извика:

— Джон Стюарт, няма да се надлъгвам с тебе. Това, което съм направил или не съм направил, няма нищо общо със случая. Гражданите са задължени при възможност да помагат на полицията. Настоявам официално, а и съм включил на запис, докато ти говоря… Настоявам да ми помогнеш, за да върна тая твар в цистерната.

Джон Томас се направи, че не го разбира.

— И тогава ще мога да си ида у дома?

— Моля? Да, разбира се.

— Благодаря, шефе. А според вас колко ли време ще стои Глупи в цистерната, след като го оставя там и си тръгна? Да не би да сте намислили да ме наемете за постоянен служител във вашата полицейска част?

Драйзър се върна обратно, а Глупи се прибра у дома.

Въпреки това полицейският началник смяташе случилото се за временен неуспех. Упорството, което го бе направило добър служител, го крепеше. Каза си, че жителите сигурно ще бъдат в по-голяма безопасност, ако звярът стои затворен вкъщи, докато той измисли безпогрешен начин да го убие. Заповедта от заместник-секретаря по Космическите въпроси, с която му се позволяваше да унищожи Глупи, пристигна и настроението на Драйзър се оправи, понеже старият съдия О’Фаръл саркастично говореше, че прибързано се хваща за пистолета.

Отменянето на тази заповед и добавката към нея да се отложи изпълнението на смъртната присъда изобщо не стигнаха до Драйзър. Един нов служител в Бюро „Съобщителни връзки“ на Космическия департамент направи съвсем малка грешка — размести само два знака, но заповедта замина за Плутон. Добавката, кодирана със същия номер като заповедта, я последва.

И така Драйзър седеше в кабинета си, здраво стиснал първата заповед, и премисляше разни начини, за да убие звяра. С електрически ток? Може би… Но нямаше дори приблизителна представа какъв заряд би свършил работа. Да му пререже гърлото, както се коли шопар? Но полицейският началник имаше силни съмнения относно ножа, който би могъл да използува, и за това, какво би правил звярът междувременно.

Огнестрелното оръжие и взривните вещества не ставаха. Момент! Ами ако накараше чудовището да отвори широко уста, а после стреляше дълбоко в гърлото, снарядът избухнеше и направеше вътрешностите му на решето… Трябваше да го убие отведнъж — да, точно така. Много животни имат защитна покривка — костенурките, носорозите, броненосците, и кой знае колко още, — но тя винаги е отвън, не отвътре. Тая твар не правеше изключение — когато използува отрова, полицейският началник Драйзър на няколко пъти надникна в голямата уста. Отвън звярът може и да имаше броня, но устата му отвътре бе розова, влажна и мека като на всички.

Значи да видим… Ако накараше момчето на Стюартови да каже на звяра да си държи устата отворена, тогава… Не, така нямаше да стане. Момчето щеше да се досети какво се готви и можеше да нареди на звяра да ги нападне, след което вдовиците на полицаите щяха да получават пенсии… Момчето вървеше по лош път, нямаше съмнение в това. Странно е как едно добро момче може да кривне и да свърши в затвора.

Не, това, което трябваше да направи, беше да извика момчето под някакъв предлог в центъра на града и да изпълни заповедта, докато него го няма. Можеха да подлъжат звяра да си отвори устата, като му дадат храна… Като му хвърлят храна, поправи се Драйзър.

Погледна стенния часовник. Днес ли да го направи? Не, искаше му се да подбере оръжие и да подготви всички, та работата да мине като по мед и масло. Утре рано сутринта… Най-добре да извика момчето веднага след закуска.

 

 

Глупи явно бе доволен, че си е у дома, готов да не обръща внимание на миналото. Не каза нито дума за началника Драйзър и дори да разбираше, че са се опитвали да му причинят зло, не го спомена. По природа имаше ведър характер, който се изрази в готовността му да положи глава в скута на Джони, за да бъде приласкан. Отдавна главата му не бе толкова малка, та да го прави, затова просто опря муцуната си върху краката на момчето, без да се отпуска, за да не му натежи, а Джони го погали по носа с парче тухла.

Джони беше щастлив само отчасти. Откакто Глупи се завърна, момчето се чувствуваше много по-добре, но знаеше, че въпросът е останал неразрешен. Скоро началникът на полицията отново щеше да се опита да убие Глупи. Сърцето на Джони непрекъснато се свиваше при мисълта, че не знае какво да прави.

Майка му допринесе да се чувствува нещастен, понеже се разкрещя, когато отново видя, че „тая твар“ се връща в семейното жилище. Джон Томас не обърна внимание на исканията, заплахите и нарежданията й, а прибра приятеля си, нахрани го и го напои. След малко майка му влетя вкъщи и каза, че ще се свърже с началника Драйзър. Джони го очакваше и беше почти сигурен, че нищо няма да последва от това, както и стана. Майка му не излезе. И все пак Джони се замисли по въпроса — цял живот бе възпитавал у себе си такива навици, че да се разбира с майка си, като й отстъпваше или направо й се подчиняваше. Но караниците го разстройваха дори повече, отколкото разстройваха нея. Всеки път преди заминаване (включително и тогава, когато корабът му не се завърна), бащата на Джони му казваше: „Грижи се за майка си, сине. Не й създавай неприятности.“

Е, момчето се стараеше… Наистина се стараеше! Сигурно обаче баща му не беше очаквал, че майката ще се помъчи да се освободи от Глупи. Майка му сама си беше виновна — като се е омъжвала за баща му, тя е знаела, че Глупи влиза в сметката… Нали така?

Бети никога не би се отметнала.

Наистина ли?

Жените са много странни същества. Може би Джони трябваше да си живее сам с Глупи и да не рискува. Момчето стоя, потънало в размисъл, чак до здрач. Прекара времето си със звездния звяр, като го галеше. Туморите на Глупи също го безпокояха. Кожата над единия беше много изтъняла, готова да се сцепи. Джон Томас се чудеше дали не трябва да я среже. Но никой не знаеше за Глупи повече от него, а и той не знаеше какво да прави.

Отгоре на всичко, което се случи, Глупи е и болен! Не, твърде много му дойде…

Джони не отиде да вечеря. Скоро майка му се появи с поднос.

— Помислих си, че би предпочел да си хапнеш навън края Глупи — каза тя подчертано любезно.

Джони я стрелна с очи.

— О, благодаря ти, мамо, благодаря ти…

— Как е Глупи?

— Ами… според мене е добре.

— Чудесно.

Докато тя се прибираше, момчето я изпрати с поглед — лошо беше, когато майка му се ядосаше, но пък в случаите, когато на лицето й се изпишеше потайно, лукаво изражение, а се държеше мило и уж небрежно, той се изправяше на нокти. Въпреки това излапа чудесната вечеря, понеже не беше ял от сутринта. Половин час по-късно майка му отново дойде и каза:

— Свърши ли, миличък?

— О, да, Благодаря, много беше вкусно.

— Радвам се, миличък. Ще донесеш ли подноса? Изобщо ела, в осем часа ще ни посети някой си господин Пъркинс, идва при тебе.

— Господин Пъркинс ли? Кой е той?

Но вратата зад гърба на майка му вече се затваряше. Завари майка си да си почива на долния етаж, плетеше чорапи. Тя му се усмихна и каза:

— Е, добре ли сме вече?

— Добре. Кажи, мамо, кой е този господин Пъркинс? Защо иска да ме види?

— Обади се днес следобед, за да уговори времето на срещата. Казах му да дойде в осем.

— Но не обясни ли какво иска?

— Е, може би обясни, но според мама най-добре е самият Пъркинс да ти го съобщи.

— За Глупи ли става дума?

— Не подлагай мама на кръстосан разпит. Много скоро ще разбереш.

— Ама виж какво, аз…

— Нали нямаш нищо против, ако не говорим повече за това? Събуй си единия крак, миличък. Искам да премеря стъпалото.

Озадачен, Джон взе да си сваля обувката, но изведнъж спря.

— Мамо, стига вече си ми плела чорапи.

— Защо, миличък? Мама се грижи за тебе с удоволствие.

— Да, обаче… Не обичам плетени на ръка чорапи. Набират се на стъпалата. Неведнъж съм ти го показвал!

— Стига глупости. Не е възможно меката вълна да ти пречи. Само си помисли колко би плащал за ръчно оплетени чорапи от истинска вълна, ако си ги купуваше! Друго момче би благодарило.

— Но на мене не ми харесват, казах ти!

Майка му въздъхна.

— Понякога, миличък, се чудя какво да те правя, наистина се чудя. — Тя сгъна плетката и я остави настрани. — Иди си измий ръцете… И лицето си измий, вчеши си и косата. Господин Пъркинс ще бъде тук всеки миг.

— Чакай, този господин Пъркинс…

— Побързай, миличък. Не карай мама да се притеснява.

Господин Пъркинс се оказа приятен човек. Хареса се на Джон Томас независимо от опасенията му. След размяната на безсмислени любезности и кафе, поднесено според ритуала на гостоприемството, гостенинът изложи въпроса си.

Беше представител на лабораторията за екзотични животни към Природонаучния музей. Понеже снимката на Глупи се беше появила в новините заради делото, музеят обърнал внимание на звяра и сега предлагаха да го купят.

— Учудих се — добави Пъркинс, — защото, като прегледах архива, открих, че това не е първият случай, когато музеят е правил опит да купи въпросния екземпляр… Май от дядо ви. Името е същото като вашето, съвпада и по време. Значи вие наистина сте роднина и на…

— Да, това е прапрапрадядо ми — побърза да го прекъсне Джони. — А са се опитали да купят Глупи вероятно от дядо ми. Но Глупи никога не е бил за продан и сега не е!

Майката на Джони вдигна очи от плетката и каза:

— Бъди разумен, миличък. Положението ти не позволява да заемаш такава позиция.

Джон Томас не беше склонен да отстъпи. Господин Пъркинс приятелски се усмихна и продължи:

— Разбирам добре чувствата ви, господин Стюарт. Но правният ни отдел проучи въпроса преди моето идване тук и аз съм запознат с настоящите ви затруднения. Повярвайте ми, не съм дошъл, за да влоша нещата. Намерили сме решение, което ще защити вашия питомец и ще ви спести неприятностите.

— Нямам намерение да продавам Глупи — повтори настойчиво Джон Томас.

— Защо, щом като това е единственият изход?

— Защото не мога. Дори ако искам. Не ми е оставен, за да го продавам, а за да го гледам и да се грижа за него. Живее със семейството отпреди моето раждане, дори отпреди да се появи мама… — каза Джони и с укор погледна майка си. — Мамо, не знам какво ти става!

Тя му отвърна тихо:

— Въпросът трябва да приключи, миличък. Мама прави това, което е най-добро за тебе.

Джон Томас се намръщи, но Пъркинс ловко смени темата.

— Както и да е, след като дойдох от толкова далече, мога ли да видя животното? Много ми е любопитно.

— Хм… Защо не?

Джони бавно се изправи и изведе гостенина навън. Господин Пъркинс погледна Глупи, пое дълбоко въздух и издиша.

— Прекрасно е! — каза той, като възхитено го обикаляше. — Съвършено прекрасно! Уникално! Най-едрото извънземно животно, което съм виждал. За бога, как са успели да го докарат?

— Е, оттогава Глупи порасна — призна си Джон Томас.

— Разбрах, че повтаря като папагал човешка реч. Може ли да го накарате да каже нещо, за да чуя?

— Той не е папагал, той говори.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ей, Глупи, как си, момчето ми?

— Добре съм — с писклив глас отвърна Глупи. — Какво иска тоя?

— А, нищо, нищо. Само да те види.

Пъркинс зяпна от почуда.

— Говорещо животно! Господин Стюарт, лабораторията трябва да го получи!

— Дума да не става, вече ви казах.

— След като го видях и го чух, готов съм да платя много повече!

Джон Томас се канеше да го нагруби, но се удържа и вместо това рече:

— Извинете, господин Пъркинс, женен ли сте?

— Да, женен съм. Защо?

— Имате ли деца?

— Имам дъщеричка, петгодишна е — отвърна гостът и изражението му се смекчи.

— Ще ви предложа сделка за размяна при равни условия. Без да се задават въпроси, всеки от нас ще прави със своя „екземпляр“ каквото си иска.

Пъркинс беше готов да избухне, но изведнъж се ухили.

— Предавам се! Няма да говоря повече. Но вие се изложихте на риск. Един-двама от колегите ми биха се съгласили. Вие не разбирате какво изкушение е такъв екземпляр за човек на науката. Наистина! — И Пъркинс погледна с копнеж Глупи. — Е, да се прибираме.

Когато влязоха, госпожа Стюарт ги погледна, но Пъркинс поклати глава. Седнаха и Пъркинс допря върховете на пръстите си.

— Господин Стюарт, вие ми забранихте да обсъждам евентуалната продажба, но ако аз уведомя директора на лабораторията, че дори не съм направил предложение, ще ме сметнат за глупак. Бихте ли позволили да ви съобщя какво има предвид музеят, просто за да съм си свършил работата?

— Ами… — Джон Томас се намръщи. — Е, мч-и, че в това не се крие никаква заплаха.

— Благодаря. Трябва да свърша нещо, та да оправдая пътните разходи. Нека направя анализ на положението. Това създание… приятелят ви Глупи… или по-добре е да кажем „приятелят ни Глупи“, е получило смъртна присъда, нали така? Със съдебно нареждане.

— Да — призна Джон Томас. — Но Космическият департамент още не я е потвърдил.

— Известно ми е. Обаче полицията вече е направила опити да убие Глупи, без да чака окончателно одобрение. Нали така?

Джон без малко щеше да изругае, но погледна майка си и се въздържа.

— Тъпи идиоти! Все едно, не могат да убият Глупи, много са смотани!

— Уважавам чувствата ви, но като частно лице. Този палячо, шефът на полицията, трябва да бъде уволнен. Само си помислете, можеше да унищожи един уникален екземпляр! Само си помислете!

Госпожа Стюарт се обади сухо:

— Полицейският началник Драйзър е истински джентълмен.

Пъркинс я погледна и каза:

— Госпожо Стюарт, нямах намерение да злословя по адрес на ваш приятел, но не се отмятам от думите си: Драйзър няма право да решава въпроса еднолично. Подобно поведение на държавен служител носи много по-голяма вреда, отколкото поведението на обикновения гражданин.

— Той трябваше да мисли за безопасността на населението — не отстъпваше госпожа Стюарт.

— Вярно. Може би това е смекчаващо вината обстоятелство. Вземам си думите назад. Те не се отнасяха до случая и не бяха предназначени, за да започне спор.

— Радвам се, че намеренията ви са били други, господин Пъркинс. Няма ли да се върнем на въпроса?

Джон Томас изпита известно съчувствие към учения — майка му го беше унизила точно както унижаваше него, пък и Глупи допадна на Пъркинс.

— Всеки миг — продължи гостът, — утре или дори днес, Космическият департамент може да одобри присъдата на Глупи и…

— А може и да я отменят.

— Способен ли сте да рискувате живота на Глупи само заряди една неоправдана надежда? Шефът на полицията отново ще се появи и този път ще успее да го убие.

— Не, няма да успее! Не знае как да го направи! Само ще стане за смях.

Господин Пъркинс бавно поклати глава.

— Говорите, без да мислите. Този път Драйзър ще се подсигури. Вече се превърна в посмешище, затова няма да повтори грешката си. Ако сам не измисли сигурен начин, ще се допита до специалисти. Господин Стюарт, всеки биолог би могъл да направи най-общ анализ на Глупи и тутакси да предложи поне два-три начина, за да бъде убит. За да бъде убит бързо и ефикасно. Аз само зърнах Глупи, но вече ми хрумна един начин.

Джон Томас уплашено го погледна.

— Нали няма да съобщите в полицията?

— Разбира се, че няма. Първо да ме подържат увесен за палците на ръцете. Но има хиляди хора, които биха посъветвали Драйзър. А и той самият може да налучка пътя. Не си правете илюзии: ако изчакате, докато одобрят смъртната присъда, ще бъде твърде късно. Ще убият Глупи и ще бъде много жалко.

Джон Томас не му отговори. Господин Пъркинс тихичко добави:

— Не можете да се противопоставите на обществените сили без чужда помощ. Ако упорствувате, сам ще причините смъртта на Глупи.

Джон Томас затисна устата си и захапа юмрук. После каза едва чуто:

— А какво бих могъл да направя?

— Можете да направите много, ако се съгласите да получите помощ. Нека най-напред ви изясня следното: ако поверите питомеца си на нас, той няма да пострада по никой начин. Чували сте приказки за вивисекция и тям подобни… Забравете ги. Нашата цел е да създаваме за екземплярите условия, близки до тези на родните им планети, и да ги изучаваме. Искаме да са здрави, да се чувствуват добре и полагаме огромни усилия, за да постигнем целта си. С течение на времето Глупи ще умре от естествена смърт и чак тогава ще го препарираме — отделно кожата, отделно скелета, за да се превърне в един от нашите експонати.

— Ще ви се хареса ли, ако ви натъпчат със слама и ви изложат на показ? — попита Джони с горчивина в гласа.

— Моля? — Пъркинс, изглежда, се изненада, но после се разсмя. — Въобще не бих се вълнувал, и без това съм завещал тялото си на патоанатомите от медицинския колеж, който ми беше alma mater^[1]. И Глупи не би се обезпокоил. Въпросът е да го измъкнем от лапите на полицията, за да може да доживее до преклонна възраст…

— Почакайте. Ако го купите, това няма да го отърве. Те пак ще го убият, не е ли така?

— И да, и не. Повече клони към „не“. Продаването му на музея няма да отмени заповедта да бъде унищожен, но, повярвайте ми, тази заповед никога няма да бъде изпълнена. Правният отдел ми даде указания какво да сторя. Най-напред ще уточним условията и вие ще ми подпишете документ за продажба. Така музеят ще действува в съответствие със законите. Веднага, още тази вечер, аз ще се свържа с местния съдия, за да издаде временна заповед, отлагаща екзекуцията с няколко дни. Напълно в негова власт е да я отложи, докато се разгледа новият момент, смяната на собственика. А повече не ни и трябва. Ако се наложи, ще идем право при секретаря на Космическите въпроси. Имате думата ми, че ако музеят има правата върху Глупи, Глупи никога няма да бъде унищожен.

— Сигурен ли сте?

— Достатъчно сигурен, за да рискувам служебните пари. Ако сбъркам, може и да остана без работа — засмя се Пъркинс. — Но знам, че не бъркам. Щом набавя временната заповед и се обадя в музея, за да се заемат с осигуряването на постоянна заповед, следващата ми стъпка ще бъде да се покрият всички щети. Ще нося сумите в брой, достатъчно пари, за да стане работата. Парите в брой имат свойството да убеждават. Свършим ли и това, единственият ни противник ще остане шефът на Сигурността. На вас това може и да изглежда пречка, но той никога не би успял да се противопостави на натиска, който музеят може да упражни при нужда. И всички ще бъдат доволни и щастливи! — усмихна се Пъркинс. — Има ли нещо, което да ви се вижда не наред?

Джон Томас очерта с крак една от фигурите на килима, после вдигна очи.

— Вижте какво, господин Пъркинс. Зная, че трябва да направя нещо, за да спася Глупи. Досега обаче не можах да открия начин… И ми се струва, че не се осмелявах да си призная какво е истинското положение.

— Значи сте съгласен?

— Не бързайте, моля. И вашата идея не я бива. Глупи ще се чувствува нещастен и самотен. Никога няма да свикне с музея. Все едно че смъртната му присъда е била заменена с доживотен затвор. Не съм много сигурен, че не би предпочел смъртта пред това, да бъде съвсем сам, заобиколен от куп чужди хора, които го ръчкат, безпокоят го и си правят опити с него. Обаче дори не мога да го попитам какво иска, защото не съм сигурен, че разбира какво означава смъртта. Но по отношение на чуждите хора е наясно.

Господин Пъркинс прехапа устни и си помисли колко е трудно да помогне на младия човек.

— А в случай че вие, господин Стюарт, дойдете заедно с Глупи, няма ли да бъде по-различно?

— Моля? Как така?

— Струва ми се, че бих могъл да ви обещая службата на гледач. Всъщност и в моя отдел има свободно място, мога да ви назнача още днес, а ръководството ще потвърди заповедта по-късно. В края на краищата предимството едно екзотично животно да бъде гледано от някой, който го познава, е голямо.

Преди Джони да успее да отговори, майка му каза:

— Не!

— Моля? Какво има, госпожо Стюарт?

— Дума да не става! Господин Пъркинс, аз се надявах, че ще предложите някакъв разумен изход от тия глупави неприятности, но не мога да се съглася с последното ви хрумване. Синът ми ще постъпи в колеж. Няма да позволя да стане момче за всичко и цял живот да чисти клетката на тая твар! В никакъв случай!

— Виж какво, мамо…

— Джон Томас! Стига! Въпросът е приключен!

Господин Пъркинс премести погледа си от напушеното лице на момчето към увереното изражение на майката.

— В крайна сметка това не е работа на музея — каза той. — Нека изложа положението другояче, госпожо Стюарт. Няма да назначавам служител на мястото, да речем… шест месеца. Не, моля ви, госпожо Стюарт! Дали синът ви ще приеме, или не, си е ваша работа. Сигурен съм, че нямате нужда да ви давам съвети. Искам само да уверя сина ви, че музеят не възнамерява да не го допуска до питомеца му. Смятам това за честна позиция.

Куките тракаха като механични.

— Може и да сте прав — съгласи се тя.

— Още нещо. Господин Стюарт…

— Почакайте. Мамо, да не мислиш, че аз…

— Моля ви, господин Стюарт! Природонаучният музей няма място в един семеен спор. Съобщих ви предложението ни. Ще го приемете ли?

Госпожа Стюарт се намеси.

— Струва ми се, че не споменахте сумата, господин Пъркинс.

— Вярно! Да речем, двайсет хиляди?

— Без данъците?

— Без данъците ли? Е, не, разбира се. Ще трябва да се реши въпросът с щетите.

— Без данъците! — твърдо каза госпожа Стюарт.

Той сви рамене.

— Добре, двайсет хиляди, чисти.

— Съгласни сме.

— Чудесно.

— Ей, почакайте! — възпротиви се Джон Томас. — Как така? Няма да се съглася, докато въпросът не се изясни. Няма да предам Глупи на…

— Стига! Миличък, доста търпях, но няма да слушам повече глупости. Господин Пъркинс, Джони е съгласен. Носите ли документа за покупко-продажба?

— Не съм съгласен!

— Един момент! — помоли го Пъркинс. — Госпожо, прав ли съм, като смятам, че за да бъде законна продажбата, синът ви ще трябва да се подпише?

— Ще имате подписа му.

— Хм… Господин Стюарт?

— Отказвам да подпиша, докато не се уточни, че двамата с Глупи ще останем заедно.

— Госпожо Стюарт?

— Това е абсурдно!

— И аз така мисля, но нищо не мога да направя — каза Пъркинс и стана от стола. — Лека нощ, госпожо Стюарт. Благодаря ви за гостоприемството. Лека нощ, господин Стюарт. Благодаря ви, че ми позволихте да изложа мнението си и да видя Глупи. Не, не ставайте, няма нужда да ме изпращате.

Той си тръгна, а майката и синът гледаха в различни посоки. Гостът спря на вратата.

— Господин Стюарт?

— Да? Кажете, господин Пъркинс.

— Ще ми направите ли една услуга? Ще направите ли колкото може повече снимки на Глупи? Ако е възможно, цветни видеоклипове. Бих наредил да дойде професионален екип, но се боя, че няма да има време, както знаете. Ще бъде жалко, ако не останат архивни записи. Така че свършете каквото можете.

И Пъркинс понечи да излезе.

Джон Томас преглътна буцата в гърлото си и скочи от стола.

— Господин Пъркинс! Моля ви, върнете се!

След няколко минути момчето установи, че подписва акта за покупко-продажба. Подписът му беше несигурен, но четлив.

— А сега, госпожо Стюарт, моля ви да подпишете отдолу, там, където е напечатано „настойник“… Благодаря! — каза Пъркинс, разтопен от любезност. — А, да! Трябва да задраскам оная част, дето става дума за покриване на щетите. Не нося пари, тръгнах след като бяха затворили банките, така че ще ви изпратя първоначалната сума в съответствие с договора, а останалото ще уредим, когато дойдем да преместим екземпляра.

— Не — обади се Джон Томас.

— Моля?

— Забравих да ви кажа. Понеже аз не мога да заплатя щетите, а все пак Глупи ги е нанесъл, нека музеят се заеме с уреждането им. Но не съм съгласен да приема пари. Ще се чувствувам като Юда.

Майка му избухна.

— Джон Томас, няма да ти позволя… Ти… ти…

— По-добре не казвай нищо, мамо — прекъсна я със заплашителен глас момчето. — Знаеш какво би си помислил татко.

Господин Пъркинс шумно се изкашля.

— Възнамерявам да впиша фактическата сума според договарянето. А сега да тръгвам. Съдията О’Фаръл ми каза, че си ляга в десет часа. Госпожо Стюарт, смятам, че моето предложение задължава музея. Господин Стюарт, оставям ви да се разберете с майка си както намерите за добре. Лека нощ и на двама ви!

Пъркинс пъхна договора в джоба си и бързо напусна стаята.

Един час по-късно момчето и майка му все така седяха и се гледаха уморено и сърдито от двата края на всекидневната. Джони с усилие си внуши, че майка му може да вземе парите, стига да не искат от него да ги докосва. Каза си, че се е съгласил на това в замяна на позволението да приеме службата при Глупи.

Но майка му поклати глава.

— Дума да не става! И бездруго ти предстоеше колеж. Не би могъл да вземеш звяра със себе си. Не си имал причини да смяташ, че ще продължиш да го гледаш.

— Ами… Мислех си, че ти ще се грижиш за него, нали беше обещала? Нали татко… И щях да виждам Глупи по празниците.

— Не намесвай баща си! Най-добре още сега да ти кажа, че отдавна реших, щом дойде времето да отидеш да учиш, тая къща да престане да бъде зоологическа градина. Историята, която се забърка напоследък, само ускори нещата с няколко дни.

Джони я гледаше втренчено, загубил дар слово. След малко тя се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Джони… Мили Джони…

— Моля?

— Погледни ме, миличък. Казахме си някои горчиви истини и аз съжалявам, че се стигна дотам… Сигурна съм, че и ти говореше в яда си. Но мама ти мисли доброто, нали знаеш това? Нали?

— Сигурно.

— Мама винаги мисли само за това: какво е най-доброто за нейното голямо момче. Ти си млад, а когато човек е млад, някои маловажни неща му се виждат важни. Но когато пораснеш, ще разбереш, че мама е знаела най-добре. Разбираш ли?

— Да… Мамо, а тази служба… Бих могъл поне…

— Моля те, миличък. Мама има ужасно главоболие. Нека не говорим повече за това. Лягай да се наспиш, а утре всичко ще ти изглежда по-друго. — Тя го потупа по бузата, наведе се и го целуна, — Лека нощ, миличък.

— Лека нощ.

Джони остана там дълго след като майка му се качи в спалнята си, като се мъчеше да измисли нещо. Знаеше, че трябва да се радва. Беше спасил Глупи, нали?

Но не се радваше. Чувствуваше се като животно, което е отхапало крака си, за да се отскубне от капана… Чувствуваше се съсипан, нещастен и не изпитваше облекчение.

Накрая стана, излезе и отиде да види Глупи.