Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (15)

Глава XV
Недипломатически отношения

Когато Кайку се върна в кабинета си, стомахът му направо се бунтуваше, но той не отдели време да се погрижи за него. Вместо това се наведе над уредбата и каза:

— Сергей, ела веднага.

Гринбърг влезе и остави две ленти със звукозапис.

— Радвам се, че ще се отърва от тях. Пфу!

— Моля те, изтрий ги и забрави, че си ги чул.

— С удоволствие — каза Гринбърг и пъхна лентите в една малка ниша. — По дяволите, шефе, не можеше ли да му дадете успокоително?

— За съжаление, не.

— Уес Робинс се е държал доста грубо. Чувствувах се като че надничам през чужд прозорец. Защо искахте да чуя записите? Не ми се налага да се занимавам с тая мръсотия. Или греша?

— Не. Но някой ден ще ти е нужно да знаеш какво се прави в такива случаи.

— Хм… Шефе, имахте ли изобщо намерение да се оттеглите, когато ви е уволнил?

— Не задавай глупави въпроси.

— Извинете. А докъде докарахте тежкия случай?

— Няма да го пусне.

— Ами сега?

— Сега пък той ще замине.

— Тя ще нададе страшен вой в пресата.

— Така е — съгласи се Кайку, наведе се над микрофона и каза: — Уес?

— Господин Робинс придружава секретаря на погребението на венерианския министър на външните работи — отговори женски глас.

— А, вярно. Помолете го да се отбие при мене, като се върне.

— Добре, господин Кайку.

— Благодаря ви. Шизуко.

Заместник-секретарят се обърна към Гринбърг:

— Сергей, от изпълняващ длъжността дипломатически служител първи ранг ти беше преназначен за титуляр още при възлагането на задачата с Глупи.

— Така ли?

— Да. Заповедта, разбира се, се е забавила някъде. А сега получаваш ново повишение и ставаш главен дипломатически служител. Ще задържа три месеца заповедта за постоянното ти назначение, докато някои носове спрат да се пъхат където не трябва.

Лицето на Гринбърг беше безизразно.

— Много мило — каза той. — Но защо? Защото си мия редовно зъбите? Или защото често си лъскам дипломатическото куфарче?

— Заминаваш за Хрошиджъд като глава на мисията, без заместници. Господин Макклур ще бъде посланик, но се съмнявам, че ще научи хрошиански, поради което товарът на общуването с хрошиите ще легне на твоите плещи. Така че веднага ще трябва да придобиеш елементарни познания по езика, за да си вършиш работата. Нали разбираш?

Гринбърг си преведе думите му в следния смисъл: Макклур ще трябва да води разговори чрез него и така ще могат да го контролират.

— Разбирам, но какво ще стане с доктор Фтамъл? Сигурно посланикът ще предпочете да ползва за преводач него, а не мене — каза замислено Гринбърг, като добави наум: „Шефе, не съм заслужил такъв номер. Макклур може да ме заобикаля чрез Фтамъл и аз ще се окажа безпомощен на деветстотин светлинни години от Земята.“

— Съжалявам, но няма да мога да се лиша от Фтамъл — отговори Кайку — Ще го задържа като преводач към хрошианската мисия, която ще остане след заминаването на кораба им. Той прие предложението ми.

Гринбърг се намръщи.

— Тогава ще го накарам наистина да изцеди мозъка си. Вече понаучих малко хрошиански. Такъв език, че гърлото ти се раздира. Но кога се съгласиха хрошиите на това? Да не съм проспал нещо? Или е станало, докато бях в Уествил?

— Не са се съгласили, но ще го сторят.

— Възхищавам се на увереността ви, шефе. Хрошиите ми изглеждат инати като госпожа Стюарт. А, добре, че стана дума. Докато се препирахте с нея, Фтамъл ми се обади. Каза, че хрошиите твърдо настояват за младия Стюарт. Сега, след като знаете, че той ще замине, няма ли да ги поуспокоим? Фтамъл доста се е изнервил. Твърди, че единственото, което ги спира да не ни дадат урок, е, че това ще бъде неприятно за стария ни приятел Глупи.

— Не, няма да им казваме — противопостави се Кайку. — И Фтамъл ще държим в неведение, искам да бъде нащрек.

Гринбърг едва сдържа усмивката си.

— Шефе — бавно започна той, — не си ли търсим белята? Или… Да не би да имате чувството, че не са от тежката категория, за която се представят? Ако се стигне до борба за шампион, мислите ли, че ще спечелим?

— Силно се съмнявам. Но младият Стюарт е големият ми коз.

— Дано. Далеч съм от мисълта да цитирам… знаете кого, но ако рискът е толкова голям, не сме ли длъжни да уведомим хората?

— Длъжни сме. Но не можем да го направим.

— Как така?

Господин Кайку се намръщи.

— Сергей — бавно започна той, — нашето общество е в криза още откакто първата ракета е стигнала до Луната. В продължение на три века учени, инженери и изследователи непрекъснато са навлизали в нови области, при нови опасности и нови положения. Всеки път на политическите управници се е налагало да носят вода от девет кладенци, за да успокоят духовете — като жонгльори, които подхвърлят повече неща, отколкото могат да хванат. Това е неизбежно. Пък и все пак сме успели да запазим изборната форма на републиканска власт и да упражняваме демократични принципи. Можем да се гордеем с постигнатото. Но демокрацията ни не може да бъде пълна. Според мене нашият дълг е да не допускаме разногласия в обществото, докато то не се приспособи към странния и ужасяващ вселенски свят. Би било приятно да обсъждаме всеки проблем, да гласуваме, а после да отхвърляме дадено предложение, понеже преценката на мнозинството се е оказала погрешна. Но обикновено нещата не стоят толкова просто. Много по-често приличаме на пилоти, чийто космически кораб е в бедствено положение и въпросът е на живот и смърт. Дали пилотът е длъжен да гадае заедно с пътниците, или задачата му е да използува уменията и опита си, за да ги спаси от опасността и да ги заведе у дома?

— Думите ви звучат убедително, шефе. Чудя се обаче доколко сте прав…

— И аз се чудя — каза господин Кайку и продължи: — Имах намерението утре сутринта да проведа конференция с хрошиите.

— Добре. Ще уведомя Фтамъл. Така поне ще прекарат спокойно нощта.

— Но понеже са нетърпеливи, ще отложим срещата за вдругиден, за да засилим нетърпението им. — Кайку спря и за миг се замисли, после добави: — Кажи на Фтамъл да им предаде следното: нашите обичаи изискват страната, която желае да преговаря, най-напред да изпрати подаръци. Да им обясни също, че колкото по-сериозен е обсъжданият въпрос, толкова по-щедри трябва да са подаръците. Лошият подарък би предрешил изхода на молбата им.

Гринбърг се намръщи.

— Имате предвид някаква измама, но аз не се досещам. Фтамъл знае, че нашите обичаи не го изискват.

— Можеш ли да му внушиш, че това е обичай, на който не е попадал? Или пък да му довериш истината? Според мене той се колебае. Предан е на клиентите си, но симпатизира на нас.

— По-добре да не правя опит да го заблуждавам. Но да се накара един рарджилианец да лъже, когато е нает да превежда… Съмнявам се дали ще може да го направи.

— Тогава го представи така, все едно че не е лъжа. Кажи му, че обичаят е много древен, което си е истина, че прибягваме до него само в достатъчно важни случаи, какъвто е сегашният. Остави го сам да прецени и му обясни каква цел преследваме, за да бъде преводът му добронамерен.

— Така може. Но защо, шефе? Само за да си придадем тежест ли?

— Позна. Позицията ни в преговорите е слаба, задължително е ние да сме първите, които поставят условия. Надеждата ми е, че символът на просителя, носещ дарове, е универсален. Поне досега не сме се сблъсквали с противното.

— Ами ако хрошиите откажат да ни донесат съкровища?

— Ще седим и ще чакаме, докато променят решението си — каза Кайку и добави: — Започвай да набелязваш екипа си. Утре искам да видя списъка на хората.

Гринбърг простена.

— Канех се да си лягам рано.

— Докато си на тая служба, никога не можеш да си правиш лични сметки. А, да… Щом конференцията свърши, изпрати някой кадърен човек… да речем, Питърс, за да огледа кораба им и да провери какви промени ще трябва да се направят за пътниците от Земята. После ще обясним на хрошиите от какво има нужда.

— Почакайте малко, шефе. Предпочитам нашите кораби. Откъде сте сигурен, че ще има място?

— Нашите кораби ще следват техния. Но хрошията Глупи заминава с тях, а младият Стюарт ще придружи Глупи, следователно мисията ни ще пътува с техния кораб, за да бъде момчето в общество на човеци.

— Ясно. Извинете.

— Ще има място. Нали междувременно ще оставят своя мисия тук? Иначе никой няма да замине. Сто хрошии, да се спрем на тази цифра, положително ще освободят жизнено пространство за сто души от нашите.

— С други думи, шефе, вие държите да има заложници — тихо каза Гринбърг.

— „Заложник“ е дума, която нито един дипломат не бива да използува — каза натъртено Кайку и пристъпи към материалите по бюрото си.

 

 

За конференцията избраха просторната зала на партера в сградата на Департамента, защото вратите й бяха достатъчно големи, а подът — достатъчно здрав. Може би щеше да е по-безопасно, ако се бяха събрали на космодрума, както настояваше доктор Фтамъл, но господин Кайку държеше хрошиите да дойдат при него, за да се спази протоколът.

Подаръците пристигнаха преди хрошиите.

Бяха отрупани от двете страни на огромната зала и количеството им говореше за щедрост, макар стойността и качеството им още да не бяха известни. Ксенолозите от Департамента бяха нетърпеливи като деца, получили подаръци за рождените си дни, но господин Кайку нареди да се въздържат, докато свърши конференцията.

Когато хрошианската делегация влезе, Сергей Гринбърг отиде при господин Кайку, който седеше в стаичката на лектора зад трибуната. Изглеждаше притеснен.

— Тая работа нещо не ми харесва, шефе.

Кайку вдигна очи към него.

— А защо?

Гринбърг стрелна с поглед другите присъствуващи: господин Макклур и дубльора на генералния секретар. Дубльорът, опитен актьор, само кимна и продължи да разучава речта, която щеше да държи, но Макклур рязко попита:

— Какво е станало, Гринбърг? Да не замислят нещо?

— Надявам се, че не — отговори Гринбърг и отново се обърна към Кайку: — Проверих положението от стратолет и ми се видя добро. Булевардът на Слънцата е барикадиран оттук до космодрума, отстрани са отрупани толкова сили, че стигат за една малка война. После, когато шествието напусна космодрума, летях над началото на колоната. Те разположиха свои подкрепления горе-долу на всеки петстотин метра, а на всяко стратегически удобно място издигаха и някакви съоръжения. Може би просто подготвяха пунктове за връзка с кораба си, но се съмнявам. Мисля, че става въпрос за разполагането на оръжия.

— Аз също — съгласи се Кайку.

Секретарят се намеси с тревога в гласа:

— Вижте какво, господин Кайку…

— Оставете ни да говорим, господин Макклур. Сергей, главнокомандващият докладва същото преди тебе. Посъветвах генералния секретар да не предприемаме нищо, освен ако не се опитат да минат през барикадите.

— Може да дадем много жертви.

— Не е изключено. Но какво би направил самият ти, Сергей, ако ти се налага да влезеш в чуждоземен лагер на преговори? Ще се довериш ли напълно? Или ще се опиташ да подготвиш отстъплението си?

— Хм… Имате право.

— Това ми се струва най-благоприятният признак досега. Ако са оставили оръжие, както се надявам, значи, че не ни смятат за недостойни противници. Никой не изпраща артилерия против мишки — каза Кайку и се огледа. — Няма ли да влизаме? Мисля, че им дадохме доста време, за да се опомнят. Готов ли сте, Артър?

— Напълно — каза дубльорът на генералния секретар и побутна настрани речта. — Тоя младок Робинс разбира от речи. Избягва натрупването на шипящи звукове. Така че няма да наплюя първите пет реда от публиката.

— Чудесно.

Влязоха в залата. Най-напред актьорът, след него секретарят, после постоянният заместник-секретар и накрая — помощникът му.

От дългото шествие хрошии, напуснали космодрума, само десетина се намираха в залата, но дори и при този брой помещението изглеждаше запълнено. Господин Кайку погледна надолу към тях с интерес, понеже за пръв път виждаше хрошии. И веднага му стана ясно, че тези същества не излъчват комичната благост на Глупи, застанал пред обектив. Тези хрошии бяха възрастни, макар и с по-дребни размери от него. Една хрошия, застанала точно пред подиума между двама свои събратя, също го гледаше. Погледът й беше хладен и уверен. Господин Кайку установи, че втренчените очи на извънземния гост го притесняват, поиска му се да отмести поглед. Но вместо това продължи да гледа и си каза, че неговият хипнотерапевт върши това не по-лошо от хрошията, а може би и по-добре.

Гринбърг докосна лакътя му.

— И тук са сложили оръжия — прошепна той. — Виждате ли онова там, отзад?

Господин Кайку отговори:

— Предполага се да не знаем, че това е оръжие. Ще приемем, че са донесли апаратура, за да запишат конференцията.

Край предния пост на хрошиите стоеше и доктор Фтамъл и заместник-секретарят се обърна към него:

— Обяснете им какво представлява нашият генерален секретар. Кажете, че е начело на седемнайсет силни планети.

Рарджилианецът се поколеба.

— А какво да кажа за президента на вашия Съвет?

— В дадения случай генералният секретар ще изпълни и двете функции.

— Много добре, приятелю.

Рарджилианецът заговори с писклив глас, който напомняше на Кайку скимтене на кученца. Хрошията му отговори кротко в същия регистър и изведнъж Кайку усети, че го е напуснала онази боязън, която изпита под втренчения поглед на чуждоземеца. Не беше възможно човек да изпитва страхопочитание пред същество с глас на самотно кутре. И все пак Кайку си припомни, че звученето на речта не е пречка на нея да се дават смъртоносни заповеди.

Фтамъл заговори отново.

— Тук, редом с мен, се намира господин… (Последва дълъг цвъртеж на непознатия език), който е командир на кораба и експедицията. Тя… Не, по-добре да е „той“. Той е потомствен маршал и… — Рарджилианецът се засуети. — Вие нямате такъв ранг. Може би най-близкото е сенешал^[1].

Гринбърг изведнъж се обади:

— Не може ли да го замените с „шеф“, докторе?

— Подходящо предложение. Да, това е техният шеф. Нейната… Неговото социално положение не е най-високото, но на практика разполага с неограничена власт.

Кайку попита:

— Толкова ли е голяма властта му, че да е упълномощен да води преговори?

— О, да, естествено!

— Тогава да продължим нататък — каза Кайку, обърна се към актьора и му кимна. После се наведе над масата до него и прошепна, като използуваше заглушителя: — Записвате ли?

Отговори глас, който прозвуча само в ушите му:

— Да, сър. За миг картината се изгуби, но сега всичко е наред.

— А слушат ли генералният секретар и главнокомандващият?

— Сигурно слушат, сър. Кабинетите им са включени.

— Много добре — каза Кайку и започна да следи речта на генералния секретар.

Речта беше кратка, но актьорът я произнесе с голямо достойнство, като поспираше, за да успява Фтамъл да превежда. Генералният секретар приветствува хрошиите с пристигането им на Земята и ги увери в радостта на хората от Федерацията, че извънземните най-после са намерили изгубеното си отроче. После добави, че това щастливо събитие би трябвало да стане причина хрошиите да заемат своето законно място в Общността на цивилизациите.

Актьорът седна и тутакси задряма — научил се беше да използува всеки миг. Очите му си останаха отворени, а на лицето му бяха изписани любезност и достойнство. Този дубльор можеше да стои в позата на римски император часове наред, без изобщо да забелязва парада, церемонията или каквото и да е, изискващо присъствието му.

Господин Макклур каза няколко думи в подкрепа на генералния секретар и добави, че Федерацията вече е готова да обсъди всеки въпрос от общ интерес за Федерацията и за славните хрошии.

Гринбърг са наведе към Кайку и прошепна:

— Дали да не ръкопляскаме, шефе? Някой трябва да ръкопляска, а хрошиите не знаят как се прави.

— Я млъквай! — незлобливо му отвърна Кайку и попита: — Доктор Фтамъл, дали командирът ще държи официална реч?

— Мисля, че не.

Фтамъл заговори на главната хрошия, след което добави:

— Отговорът по-скоро ще бъде сериозно изказване върху двете речи, отколкото официално приветствие. Той заяви, че хрошиите нямат нужда от други… от по-низши същества, и предложи да се пристъпи направо към въпроса, без да се губи повече време с… глупости.

— Ако е вярно, че хрошиите нямат нужда от други народи, моля ви да го попитате защо трябваше да идват на Земята и защо ни изпратиха подаръци.

— Но нали вие настояхте за това, приятелю? — изуми се доктор Фтамъл.

— Благодаря, докторе, но вашето мнение не ми е необходимо. Накарайте го да отговори. И ви моля да не го насочвате.

— Ще се опитам.

Фтамъл размени няколко изречения с хрошианския командир, като и двамата високо скимтяха, след което се обърна към Кайку:

— Простете, но той казва, че се е съгласил, защото тези детинщини са му се видели най-простият път до целта. А сега иска да обсъдите предаването на Джон Томас Стюарт.

— Моля да му обясните, че въпросът не може да се постави на обсъждане. Дневният ред изисква най-напред да се разгледа точката за дипломатическите отношения.

— Извинете ме, сър, но понятието „дипломатически отношения“ е трудно за превод. Дни наред работя за изясняването му.

— Кажете на госта, че това, което вижда сега, е пример за дипломатически отношения. Свободни страни преговарят като равни с мирни намерения за общото благо.

Рарджилианецът наподоби въздишка.

— Всяко от споменатите понятия е не по-малко трудно, но ще се опитам.

След малко доктор Фтамъл преведе отговора:

— Потомственият маршал каза, че ако това, което се върши сега, съставлява дипломатическите отношения, значи те вече са установени. Къде е младият Стюарт?

— Не бързайте толкова. Дневният ред трябва да се изпълни точка по точка. Те трябва да приемат изпращането на наше посолство и на смесена мисия с културни, научни и търговски цели, а също така и да оставят на Земята свое посолство и мисия. Трябва да се уточни и редовна транспорта връзка между двете независими страни. Едва когато се решат тези въпроси, ще може да се говори нещо за младия Стюарт.

— Ще опитам отново — каза Фтамъл и доста дълго обяснява на „шефа“. Отговорът на хрошията беше кратък. — Той поръча да ви предам, че хрошиите отхвърлят всички тези точки, защото не заслужавал внимание — каза Фтамъл. — Къде е младият Стюарт?

— В такъв случай предайте на госта, че нямаме намерение да преговаряме с варвари — тихо изрече Кайку. — Кажете им да си приберат боклуците. Внимавайте да предадете точно думите ми! Да си приберат боклуците, с които омърсиха нашия дом, и бързо да се връщат на кораба си. Настояваме да си заминат незабавно. Трябва да вземат и скъпоценната си хрошия на борда, дори ако се наложи да го направят насила, иначе никога вече няма да могат да я видят, понеже няма да позволим вече да кацнат на Земята.

Фтамъл изглеждаше така, сякаш всеки миг може да избухне в сълзи, макар че всъщност не притежаваше способността да плаче.

— Моля ви! Не ги предизвиквайте! Може да разказвам детски приказки, може да излизам извън рамките на професионалните си задължения, но те са в състояние веднага да разрушат този град дори без помощта на кораба си!

— Предайте им думите ми. Край на конференцията.

Кайку се изправи, даде на останалите знак с очи да го последват и тръгна за стаичката.

Двойникът поведе групата. Макклур улови Кайку за ръката и тръгна в крак с него.

— Хенри, вярно е, че вие отговаряте за това, но не трябва ли да поговорите по-подробно? Те са диви зверове. Като нищо могат…

— Господин Макклур — тихо каза Кайку, — нека си припомним думите на един наш изтъкнат предшественик: при общуването с определени типове човек трябва да ги настъпва дотогава, докато не започнат да му се извиняват.

И Кайку насочи секретаря към вратата.

— Ами ако не го сторят?

— Съществува такъв риск. Но, моля ви… Нека да не водим спор в тяхно присъствие.

Влязоха в стаичката и затвориха вратата. Гринбърг се обърна към Кайку:

— Добър ход, шефе, но какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Хубаво.

Гринбърг не го свърташе на едно място. Отиде до вградения в стената монитор и включи картина от залата. Хрошиите не си бяха тръгнали. Едва откри медузоида Фтамъл, заобиколен от извънземните същества, които значително го превъзхождаха по размери. Двойникът попита Кайку:

— Трябвам ли ви още, сър?

— Не, Артър. Добра работа свърши.

— Благодаря. Тъкмо ще имам време да сваля този грим и да хвана второто полувреме от поредния мач.

— Чудесно. Но по-добре си сменете външността тук.

— Ами, репортерите са наясно. Знаят играта.

И актьорът тръгна, като си подсвиркваше. Макклур седна, запали пура, дръпна и я изгаси.

— Хенри, трябва да уведомите главнокомандващия.

— Уведомен е. Ще чакаме.

И те започнаха да чакат. Изведнъж Гринбърг каза: „Фтамъл идва насам!“, изтича до вратата и посрещна рарджилианеца.

Доктор Фтамъл изглеждаше много напрегнат.

— Скъпи ми господин Кайку — започна той, — хрошианският командир заяви, че те са съгласни да изпълнят вашите странни желания, за да се стигне до скорошно разрешение на въпроса. Настоява да му предадете младия Стюарт още сега.

— Моля да му обясните, че е разбрал напълно погрешно в какво се състоят приятелските отношения между цивилизованите хора. Няма да заложим свободата на един от нашите граждани, за да спечелим съмнителното им благоразположение, така както те не биха заложили свободата на своята хрошия Глупи. След което кажете на командира, че им нареждам веднага да си тръгнат.

— С неудоволствие ще предам думите ви — със сериозен глас каза Фтамъл и излезе.

Върна се бързо.

— Съгласни са с условията ви.

— Чудесно. Ела, Сергей. Господин Макклур, няма нужда да се появявате, освен ако не държите — каза Кайку и отиде в залата, последван от Гринбърг и Фтамъл.

Стори му се, че хрошианският „шеф“ е още по-зъл от преди. Но подробностите бяха точно уговорени: мисиите да се състоят от еднакъв брой хора и хрошии, да се освободи място на хрошианския кораб и една от присъствуващите на конференцията хрошии да стане посланик във Федерацията. Фтамъл увери Кайку, че избраната хрошия всъщност стои само с един ранг по-ниско от командира.

И тогава хрошианският командир каза, че е време да му предадат Джон Томас Стюарт. Фтамъл разтревожено добави:

— Вярвам, че сте уредили въпроса, приятелю. Не ми харесва тенорната нотка в гласа му. Нещо много лесно се съгласиха.

С чувство на задоволство, което беше като балсам за болния му стомах, Кайку отговори:

— Няма никакви пречки. Младият Стюарт иска да замине, още повече че получихме обещание за цивилизовани отношения. Моля ви само да се уверите, че те са разбрали добре: момчето заминава като свободно същество, а не като роб или питомец. Хрошиите трябва да гарантират запазването на това положение, както и условието да връщат Джон Томас тук със свой кораб винаги, когато пожелае.

Фтамъл преведе. След малко съобщи отговора:

— Всичко беше прието добре, с изключение на нещо, което бих определил като дребна подробност. Младият Стюарт ще бъде член на семейството на хрошията Глупи. Естествено (тук превеждам особено внимателно!) въпросът за завръщането на момчето, ако това се случи някога, ще зависи лично от хрошията Глупи. Ако той й омръзне и тя пожелае да го изпрати у дома, ще му бъде предоставен кораб.

— Не.

— Какво „не“, сър?

— Просто „не“! Въпросът с младия Стюарт е приключен.

Фтамъл отново се обърна към клиентите си и след малко каза:

— Те твърдят, че договорът още не е подписан.

— Известно ми е. Но договорите не се подписват от… Имат ли хрошиите дума за „слуга“?

— Имат думи и за по-низши, и за по-висши слуги.

— Използувайте думата за най-долния вид. Кажете им, че договорът няма да се подпише, защото слугите нямат такива пълномощия. Кажете им да си тръгват, и то по-бързо.

Фтамъл тъжно изгледа Кайку.

— Възхищавам ви се, приятелю, но не ви завиждам.

След това се обърна към командира на експедицията и известно време скимтя.

Хрошията широко отвори уста, погледна Кайку и изквича като ритнато кученце. Фтамъл подскочи и се отдръпна.

— Много лоша ругатня, непреводима е…

Чудовището продължи да издава звуци. Фтамъл правеше отчаяни опити да превежда: „Презрение… низше същество… бих те изял с радост… бих открил прадедите ти, за да изям и тях… отвратителната ви раса трябва да получи урок по държание… крадци на деца… похитители…“, докато накрая спря, обзет от силна възбуда. Хрошията тежко се понесе към подиума и се вдигна на задни крака, докато главата й не се изравни с главата на Кайку. Гринбърг плъзна ръка под плота и напипа копчето, което при натискане щеше да покрие с парализиращо поле по-ниската част на залата. Инсталацията съществуваше отпреди срещата — и друг път на това място бяха ставали бъркотии.

Господин Кайку обаче седеше като истукан. Двамата се гледаха: тромавото космическо създание и дребният позастаряващ човечец. Никой в огромната зала не смееше да помръдне или да проговори.

После някъде изотзад в залата се разнесе скимтене, сякаш се беше разсипала цяла кошница с кученца. Хрошианският командир се обърна така бързо, че подът се разтресе, и изпищя нещо на подчинените си. Отговориха му и той изскимтя някаква рязка заповед. И дванайсетте хрошии се скупчиха пред изхода, като се движеха с невероятна за туловищата си скорост.

Кайку стана и се загледа подире им. Гринбърг го дръпна за ръката.

— Шефе! Главнокомандващият се опитва да се свърже с вас!

Кайку се дръпна.

— Кажи му да не прави нищо прибързано. Извънредно важно е да не избързва. Чака ли пилотът ни?