Серия
Юношески романи (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Star Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 21 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДНИЯТ ЗВЯР. 1989. Изд. Отечество. Биб. Фантастика No.55. Научнофантастичен роман. Превод: Огняна ИВАНОВА [Star Beast, Robert A. HEINLEIN (1954)]. Художник: Борис БРАНКОВ. С ил. Послеслов: За автора и книгата — Огняна ИВАНОВА — с.321–323. Печат: „Георги Димитров“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 20.5. Страници: 328. Цена: 2.21 лв.


Глава IV
Изправен пред съда

Когато О’Фаръл и Гринбърг влязоха в съдебната зала, приставът призова присъствуващите към ред. Разговорите заглъхнаха и хората взеха да си търсят места. Един млад човек с шапка на главата, окичен с апаратура, препречи пътя на двамата колеги.

— Не мърдайте! — спря ги той и ги снима. — И още веднъж… Хайде, господин съдия, усмихнете се, все едно че пълномощникът току-що ви е разправил нещо смешно!

— Стига и една снимка. И си свалете шапката — направи му забележка О’Фаръл, като бързо се промъкна край него. Човекът сви рамене, но не си свали шапката.

Когато се приближиха до съдебния секретар, той вдигна глава. Лицето му беше зачервено и потно, а пред него, на мястото на съдията, имаше пръснати инструменти.

— Извинете, господин съдия — каза той. — Един момент… — И като се наведе над микрофона, изрече: „Проба… едно, две, три, четири… Синсинати… Седемдесет и седем…“ После погледна нагоре и каза: — Уредбата за записи и днес ми създаде главоболия.

— Трябваше да я проверите предварително.

— И на вас да се беше случило, господин съдия, нямаше да намерите техник… Както и да е. Проверих я и отначало вървеше като по вода. После, в десет без десет, я включих, изгоря един транзистор и беше безкрайно трудно да се определи къде е повредата.

— Ясно — прекъсна го сприхаво съдията, ядосан, че това става в присъствието на изтъкнат гост. — Бихте ли махнали инструментите от мястото ми?

Гринбърг побърза да каже:

— Ако нямате нищо против, по-добре да не използуваме съдийското място. Да се съберем около кръгла маса като при военен съд. От опит зная, че тогава нещата вървят по-бързо.

О’Фаръл посърна.

— В този съд винаги съм се придържал към установения ред. Намирам, че има смисъл.

— Разбирам ви. Предполагам, че онези от нас, които още гледат дела, се отпускат по силата на навика. Но има нужда и от промени. Вземете например обичаите на Минатар. Да речем, че от учтивост решите да спазвате техния ред при гледането на едно дело… Според тях един съдия пет пари не струва, ако, преди да се качи в Съдийското кълбо, не се подложи на очищение, като пости, след което стои вътре, без да яде и да пие, докато произнесе присъдата. Честно казано, не бих могъл да го направя. А вие?

Съдията О’Фаръл изпита раздразнение от факта, че бъбривият млад човек си позволява да допуска съществуването на паралел между изисканите ритуали в неговия съд и някакви дивашки обреди. Стана му неудобно, като си спомни трите купчини с овесени питки, гарнирани с наденица и яйце, с които бе започнал деня.

— Е… Всяко време с нравите си — каза той заядливо.

— Точно така. Благодаря ви, че се съобразявате с мене.

И Гринбърг даде знак на пристава. Преди О’Фаръл да проумее, че старият закон е бил цитиран само за да бъде отхвърлен, Гринбърг и приставът започнаха да местят заседателните маси и да ги събират накуп. Не след дълго около тази съставна голяма маса вече седяха петнайсетимата заседатели, а Гринбърг изпрати пристава да донесе пепелници. После се обърна към съдебния секретар, който вече седеше със слушалки пред контролното табло, наведен над апаратурата в неудобната поза, която заемат електронните техници:

— Работи ли вече уредбата?

Секретарят потри ръце.

— Безупречно.

— Чудесно. Обявете съдебното заседание за открито.

Секретарят съобщи по микрофона времето, датата, мястото, естеството и юрисдикцията на заседанието, името и титлата на председателствуващия експерт, като при прочитането произнесе погрешно собственото име на Гринбърг, но Гринбърг не го поправи. Влезе приставът, натоварен с пепелници, и побърза да каже: „Внимание! Тишина! Всички, които имат работа със съда, да се приближат към…“

— Оставете това — прекъсна го Гринбърг. — Благодаря ви все пак. Присъствуващите съдебни заседатели ще проведат предварителното гледане на делото по който и да е въпрос и по всички въпроси, взети заедно, имащи отношение към деянията, извършени миналия понеделник от едно извънземно същество, живеещо тук и известно под името Глупи. Имам предвид големия звяр, затворен в клетката пред сградата на съда. Моля приставът да донесе негов диапозитив и да го прожектира.

— Веднага, господин съдия!

— Съдът желае да съобщи, че това заседание може да приключи с вземане на окончателно решение по някой от въпросите или по всички въпроси като цяло по всяко време, ако намери за необходимо, което решение подлежи на обсъждане и отхвърляне по всяко време. С други думи, не сдържайте протестите си, първият ден от делото може да се окаже последен. И още нещо… Съдът е готов да приеме петиции за извънземното същество, както и да изслуша различни мнения.

— Имам въпрос, господин съдия.

— Моля.

— На вниманието на съдебните заседатели: клиентите ми и аз не възразяваме, че се започва предварително разследване. Ако обаче се стигне до заключителния етап, ще се придържаме ли към общоприетите процедури?

— Този съд, свикан от Федерацията и действащ в съгласие с юридическото тяло, наречено „Обичаи и цивилизации“, с което планетите, членки на Федерацията или други цивилизации, поддържат дипломатически отношения, не се ограничава до местните процедури. Задачата на този съд е да установи истината, посредством която да вземе справедливо решение… съобразно със Закона. Съдът не възнамерява да не зачита местните закони и обичаи, освен ако не са в пълен разрез с Върховния закон. А в случаите, когато местните закони са превърнати в ритуали, съдът ще пренебрегне формалностите и ще си върши работата. Ясен ли съм?

— Струва ми се, да, сър. Може да направя възражение по-късно.

Дребният мъж на средна възраст, който говореше, явно изглеждаше смутен.

— Всеки има право да изкаже съображенията си по всяко време и по каквато и да е причина. Мнението му ще бъде взето под внимание. Същевременно имате право да обжалвате и моите решения. Обаче… — Гринбърг спря и сърдечно се усмихна. — Съмнявам се дали ще има голяма полза от това. Досега съм имал късмет и решенията ми никога не са били отхвърляни.

— Моето намерение не беше да намеквам, че съдът не е надлежно… — сковано започна да му обяснява човечецът.

— Естествено, естествено. Да започваме! — И Гринбърг вдигна куп книжа. — Налице е граждански иск с ищец търговската корпорация „Бон Марше“ и ответници Глупи, Джон Томас Стюарт XI… („Това име все още ме притеснява“ — прошепна тихичко Гринбърг на О’Фаръл) и Мари Брандли Стюарт, както и още един иск, от компанията Западно взаимозастрахователно дружество, застраховала „Бон Марше“. Има и трети иск със същите ответници, направен от К. Ито и неговата застрахователна компания Произшествия на Нови светове, както и четвърти иск, от кметството на Уествил, при същите ответници. Последният иск е от госпожа Изабел Донахю. Внесени са и актове за нарушения: един за приютяване на опасно животно, втори за небрежност при отглеждането на животното, трети за престъпно нехайство и четвърти за нарушаване на обществения ред.

Лицето на Джон Томас постепенно придоби бял цвят. Гринбърг забеляза това и му подхвърли:

— Не са пропуснали много, а, синко? Не унивай. Осъдените винаги получават обилна закуска.

Джон Томас измъчено се усмихна. Бети потърси под масата коляното му и го потупа окуражително.

В купа имаше още един документ. Гринбърг го премести при другите, без да го прочете на глас, та да се запише. Беше петицията на полицейския началник от името на градската управа с молба съдът да постанови унищожаването на опасното животно, известно под името Глупи и по-нататък наричано… и т.н., и т.н. Вместо да го прочете, Гринбърг погледна събралите се и кача:

— А сега, представете се. Да започнем с вас, сър.

Човекът, към когото се обърна, беше адвокатът, поставил под въпрос методите на съда. Той се представи като Алфред Шнайдър и съобщи, че представя както „Бон Марше“, така и Западното дружество. Посочи и мъжа редом с него: господин Деграс, управител на магазина.

— Така. Следващият, моля.

Гринбърг установи, че присъствуват всички страни заедно с адвокатите си. Освен него бяха изброени съдията О’Фаръл, Джон Томас, Бети, началникът на полицията Драйзър и следните лица: госпожа Донахю и адвокатът й господин Бийнфийлд, Шнайдър и Деграс като представители на „Бон Марше“, господин Ломбард, градският прокурор на Уествил, адвокатът на застрахователната компания и на господин Ито, синът на господин Ито (явил се вместо баща си), полицаите Карнес и Мендоса (като свидетели) и майката на Джон Томас заедно с господин Посъл, семейния адвокат. Гринбърг се обърна към Посъл:

— Предполагам, че се явявате като представител и на господин Стюарт.

— За бога, не! — прекъсна го Бети. — Аз представям Джони.

Гринбърг я погледна въпросително.

— Тъкмо се канех да ви политам какво търсите тук. Имате ли адвокатски права?

— А, не. Просто съм негов съветник.

О’Фаръл се наведе към Гринбърг и прошепна:

— Това е абсурдно, господин пълномощник? Разбира се, че тя не е никакъв адвокат. Познавам девойчето. Много е мила, но да си призная, мисля, че не е съвсем с всичкия си. — И добави сурово: — Бети, нямаш работа тук. Напусни залата и престани да ни правиш на идиоти.

— Вижте какво, господин съдия…

— Един момент, госпожице — намеси се Гринбърг. — Компетентна ли сте да действувате като съветник на господин Стюарт?

— Разбира се. Аз съм съветникът, от когото той има нужда.

— М-да. Сериозно основание, но може би недостатъчно — подхвърли Гринбърг. После се обърна към Джон Томас: — Отговаря ли казаното на истината?

— О, да, господине!

Съдията О’Фаръл прошепна: „Не прави това, синко! Ще анулират заседанието!“ Гринбърг му прошепна в отговор: „И аз се боя от такова последствие“, намръщи се, сетне попита господин Посъл:

— Готов ли сте да представяте както майката, така и сина?

— Да.

— Протестирам! — обади се Бети.

— Моля? Нима интересите на господин Стюарт няма да бъдат по-добре защитени, ако са в ръцете на адвокат, а не във вашите ръце? Не, не ми отговаряйте, искам да зная мнението на господин Стюарт.

Джон Томас почервеня, но успя да смънка:

— Предпочитам нея.

— Защо?

Бети каза презрително:

— Защо ли? Затова, защото майка му не обича Глупи. Пък и…

— Не е истина! — рязко я прекъсна госпожа Стюарт.

— Истина е… Пък и тая древна вкаменелост Посъл приглася на майка му. Искат да се отърват от Глупи, и двамата го искат!

О’Фаръл се изкашля в кърпичката си. Посъл стана моравочервен. Гринбърг каза тежко:

— Млада госпожице, сега ще станете и ще се извините на господин Посъл!

Бети погледна пълномощника, сведе очи, изправи се и каза покорно:

— Господин Посъл, извинявайте, че сте вкаменелост. Всъщност искам да кажа извинявайте, че ви нарекох вкаменелост.

— Седнете — невъзмутимо я подкани Гринбърг. — И от сега нататък се дръжте прилично. Господин Стюарт, никой не може да ви задължи да вземете съветник, когото не искате. Но така ме поставяте в затруднено положение. Според закона вие сте непълнолетен, а сте избрали за съветник друг непълнолетен, едно момиче. Този факт не е във ваша полза, особено след като делото се записва. — И Гринбърг потърка брадичката си. — Да не би вие… или вашата съветничка… или двамата заедно да се стремите към неправилно провеждане на процеса, та да се обяви за невалиден?

— Съвсем не, сър — каза Бети, която изглеждаше самата невинност. Всъщност тя бе обмислила една подобна възможност, без да сподели това с Джони.

— Хм…

— Господин съдия…

— Да, господин Ломбард?

— Положението ми се вижда направо нелепо. Момичето няма нужния ценз. Не е член на адвокатската колегия и е ясно, че не може да изпълнява функциите на адвокат. Неприятно ми е, че заемам позиция, от която си позволявам да поучавам съда, но е ясно какво трябва да се направи: да се изведе момичето извън залата и да се посочи съветник. Ще ми позволите ли да ви припомня, че общественият защитник присъствува тук и е готов да поеме случая?

— Ще ви позволя. Това ли е всичко, господин прокурор?

— Да, ваша милост.

— Позволете ми тогава да ви уведомя, че съдът намира за признак на лош вкус факта, че се опитвате да го поучавате. Нека ви бъде за последен път. Но аз… Да, ваша милост.

— Този съд ще прави собствените си грешки по собствен начин. В съответствие с правилника, постановил създаването на такъв съд, не е необходимо един съветник да притежава юридическа компетентност, или, както казахте, „да бъде член на адвокатска колегия“, тоест практикуващ адвокат. И ако това правило ви се струва необичайно, мога да ви уверя, че на наследствените адвокати жреци от Дефлай то се вижда още по-необикновено. Но по същността си това правило е приложимо навсякъде. Все пак благодаря ви за предложението. Може ли да видим пред нас обществения защитник?

— Ето ме, ваша милост. Казвам се Сайръс Андрус.

— Благодаря ви. Готов ли сте да поемете случая?

— Да. Но се нуждая от отсрочка, за да се посъветвам с ръководството.

— Естествено. Е, господин Стюарт, да назначи ли съдът господин Андрус за ваш съветник или за помощник-съветник?

— Не!

И този път отговори Бети.

— Питах господин Стюарт, госпожице Сорънсън. Е?

Джон Томас хвърли поглед към Бети.

— Не, ваша милост.

— А защо?

— Аз ще ви обясня — намеси се Бети. — Говоря по-бързо от него, затова и съм негов съветник. Не сме съгласни да посочите господин Андрус, тъй като в една от ония дивотии, които са подготвили против Глупи, ни обвинява градският прокурор. А когато господин Андрус и градският прокурор не се преструват, че водят битки в съда, те са съдружници в обща кантора.

Гринбърг погледна Андрус.

— Вярно ли е това, сър?

— Да, вярно е, че сме съдружници, ваша милост. Както разбирате, градът е малък и…

— Напълно разбирам. Разбирам обаче и възраженията на госпожица Сорънсън. Благодаря ви, господин Андрус. Можете да седнете.

— Господин Гринбърг?

— Какво има още, госпожице?

— Мога да облекча малко положението ви. Знаете ли, понеже имах гадното предчувствие, че ще си направят труда да не ме допуснат до заседанието, подготвих всичко предварително. Аз съм съсобственик.

— Съсобственик?

— Съсобственик на Глупи. Вижте! — Тя извади от чантата си някакъв лист и му го подаде. — Разписка за продажба, съвсем законна, както си му е редът. Поне трябва да е такава, съставих я по учебника.

Гринбърг внимателно разгледа документа.

— Постановката изглежда правилна. С вчерашна дата, което ще рече, че от гражданска гледна точка доброволно поемате отговорността според собствените си интереси, без да имате отношение към евентуални престъпни деяния преди тази дата.

— Пфу! Няма никакви престъпни деяния!

— Това тепърва ще се установи. И не казвайте „пфу!“, не е съдебен термин. Въпросът тук е дали прехвърлилият собствеността може да представя интересите си. Кой е собственик на Глупи?

— Как кой, Джони! Завещан му е от баща му.

— Така ли? Признавате ли това твърдение, господин Посъл?

Господин Посъл шепнешком се допита до госпожа Стюарт, а после отговори:

— Признаваме, ваша милост. Съществото, наричано Глупи, е наследствена собственост на Джон Томас Стюарт, малолетен. Издръжката на госпожа Стюарт постъпва чрез сина й.

— Много добре — каза Гринбърг и подаде документа на съдебния секретар. — Прочетете го, за да се запише.

Бети се успокои.

— Така че, ваша милост, можете да посочите когото искате за защитник, стига да не ми пречат да изкажа съображенията си.

Гринбърг въздъхна.

— Ако го направя, ще има ли голяма разлика?

— Струва ми се, не.

— Да се протоколира, че вие двамата, след като бяхте надлежно предупредени и посъветвани, настоявате да бъдете свои съветници. Съдът за жалост поема задължението да защитава правата ви и да ви насочва в рамките на закона.

— О, не се безпокойте, господин Гринбърг. Ние ви имаме доверие.

— По-добре да го нямахте — сухо каза той. — Но да продължаваме. Човекът в дъното… Кой сте вие?

— Аз ли, господин съдия? Кореспондент на „Галактична преса“. Казвам се Хови.

— Така ли? Секретарят ще представи препис за печата, а аз ще бъда на разположение за обичайното интервю по-късно, ако има желаещи. Няма обаче да публикувате моя снимка с това същество, с Глупи. Има ли в залата други журналисти?

Станаха още двама.

— Приставът ще сложи столовете за вас отвъд преградата.

— Добре, господин съдия. Но първо…

— Моля, минете оттатък преградата — повтори Гринбърг и се огледа. — Струва ми се, че няма повече външни лица. Не, остава онзи господин. Вашето име, сър?

Въпросният човек се изправи. Беше облечен с официално сако, раирани сиви панталони и излъчваше чувство за собствено достойнство.

— За сведение на уважаемия съд името ми е Омар Есклунд, доктор по философия.

— Дали уважаемият съд има нужда от това сведение, доктор Есклунд? Явявате ли се страна в някоя от споменатите точки?

— Да, сър. Дошъл съм в качеството на amicus curae, приятел на съда.

Гринбърг се намръщи.

— Съдът предпочита сам да избира приятелите си. Изложете становището си, докторе.

— Сър, с ваше позволение аз съм главен секретар на лигата „Запазете земята за хората“. — Гринбърг едва чуто изпъшка, но Есклунд не го забеляза, понеже тъкмо бе навел глава и вземаше един дебел ръкопис. — Както добре е известно, още от времето, когато започват безбожните космически експедиции, нашата родна Земя, предопределена ни по небесна повеля, непрекъснато се пълни с разни създания, или по-скоро твари със съмнителен произход. Пагубните последствия от тези нечестиви пътувания могат да се видят във всеки…

— Доктор Есклунд!

— Моля?

— Отговорете ми каква работа имате със съда. Съпричастен ли сте към някой от въпросите, поставени тук?

— Може да се каже и по-накратко, ваша милост. В един по-широк смисъл аз се явявам от името на цялото човечество. Дружеството, на което имам честта…

— Но имате ли конкретно отношение? Да сте подали петиция например?

— Да, искам да подам петиция — начумерено отвърна Есклунд.

— Представете я.

Есклунд започна да рови из книжата и измъкна един лист, който от ръка на ръка стигна до Гринбърг, но Гринбърг не го погледна.

— А сега опишете накратко естеството на вашата петиция, за да се протоколира. Говорете ясно пред най-близкия микрофон.

— Ами… За сведение на уважаемия съд дружеството, в което имам честта да служа, представя, ако мога така да се изразя, цялото човечество, поради което моли… тоест, настоява този чуждоземен звяр, който вече е съсипал това прекрасно градче, да бъде унищожен. Подобно унищожение е в съответствие със санкциите, а също и с волята на онези свети…

— Това ли е петицията ви? Искате съдът да се разпореди за унищожаването на извънземното същество, известно като Глупи?

— Да, и нещо повече: донесъл съм грижливо документирани доводи, ако мога така да се изразя, неопровержими доводи за това, че…

— Един момент. Използувахте думата „настоява“. Фигурира ли тя в петицията ви?

— Не, ваша милост, тя дойде направо от сърцето ми, от препълненото ми с…

— Вашето сърце току-що ви доведе до оскърбление на съда. Желаете ли да промените формулировката?

Есклунд втренчи поглед в него, след което злобно каза:

— Оттеглям думите си. Не възнамерявах да оскърбя съда.

— Много добре. Приемаме петицията ви. Секретарят ще я протоколира. Ще я разгледаме по-късно. А сега кажете каква реч се каните да държите. По моя преценка четенето на материала, който сте подготвили, ще отнеме около два часа, нали?

— Вярвам, че два часа ще бъдат повече от достатъчно, ваша милост — отвърна Есклунд вече по-меко.

— Добре. Моля, господин пристав!

— Да, ваша милост?

— Можете ли да намерите един сандък?

— Сандък ли? Сигурно, господин съдия.

— Чудесно. Ще го сложите отвън на моравата. Доктор Есклунд, всеки от нас обича свободата на словото, така че ви пожелаваме приятно прекарване. През следващите два часа можете да използувате сандъка като трибуна.

Лицето на доктор Есклунд придоби цвета на син домат.

— Тепърва ще чуете за нас!

— Не се съмнявам.

— Знаем що за пасмина сте! Предатели на човечеството! Ренегати! Играете си с…

— Покажете му изхода.

Приставът се ухили и поведе Есклунд. Един от репортерите ги последва. Гринбърг тихо каза:

— Струва ми се, че съкратихме броя на участниците до най-необходимото. Представени са ни няколко иска, но във всеки от тях са събрани едни и същи факти. Ако няма възражения, ще изслушаме свидетелските показания наведнъж, след което ще разгледаме исковете един по един. Съгласни ли сте?

Адвокатите се спогледаха. Накрая представителят на господин Ито каза:

— Ваша милост, по-справедливо ще бъде, ако разпитваме свидетелите при всеки иск.

— Може и да сте прав. Но в такъв случай ще се наложи да заседаваме чак до Коледа. Няма да ми е приятно, ако накарам толкова заети хора като вас да слушат все едно и също. Разглеждането на исковете поотделно е ваше право, само имайте предвид, че ако един от ищците загуби делото, трябва сам да заплати всички разноски.

Синът на господин Ито подръпна адвоката за ръката и му прошепна нещо. Адвокатът кимна и каза:

— Съгласни сме да изслушаме първо свидетелите, а после да разгледаме всеки иск.

— Много добре. Други възражения? — Възражения нямаше.

Гринбърг се обърна към О’Фаръл:

— Господин съдия, оборудвана ли е залата с истиномери?

— Моля? А, да. Но почти никога не ги използуваме.

— Аз пък ги одобрявам — каза Гринбърг и се обърна към останалите. — Истиномерите ще бъдат включени. Никой не е длъжен да ги използува, но онзи, който откаже да го стори, ще говори под клетва. Съдът е в правото си да вземе този факт под внимание и ще се произнесе, ако някой откаже да използува уредите.

Джон Томас прошепна на Бети:

— Внимавай да не се подхлъзнеш, Шампионке!

— Ще внимавам, Смотаняко! — прошепна му тя в отговор. — Ти себе си гледай!

Съдията О’Фаръл каза на Гринбърг:

— Ще мине известно време, докато ги включат. Не е ли най-добре да направим обедна почивка?

— Хм… да… Моля за внимание! Съдът няма да прави обедна почивка. Ще помоля приставът да събере поръчките за кафе, сандвичи или каквото пожелаете, докато съдебният секретар подготви истиномерите. Ще обядваме тук, на тази маса. А сега… — И Гринбърг взе да търси нещо из джобовете си. Търси го безуспешно… — Някой да има кибрит?

 

 

Отвън на моравата, премислящ от всички страни трудния въпрос дали е редно Бети да му заповядва, Глупи стигна до заключението, че тя вероятно се ползува със специални права. Всеки Джон Томас от рода беше въвеждал в живота му момиче в положението на Бети с настояването всеки каприз на въпросното момиче да бъде удовлетворяван. Сегашният Джон Томас вече бе започнал същия процес с Бети и следователно Глупи трябваше да се съобразява с желанията й, стига да не бяха неизпълними. С тези мисли Глупи легна и заспа, като остави на стража наблюдателното си око.

Спа неспокойно, измъчван от мириса на стомана. След време се събуди и се протегна, от което клетката се изду. Стори му се, че Джон Томас се бави вече прекалено дълго. Като си помисли, Глупи реши, че всъщност не му се нрави начинът, по който оня човек бе отвел Джон Томас… Не, никак не му се нравеше. Почуди се дали не би могъл да направи нещо, но какво? Какъв ли съвет би му дал Джон Томас, ако беше тук?

Проблемът изглеждаше твърде сложен. Глупи отново легна и близна пръчките на клетката. Удържа се и не отхапа, само опита какви са на вкус. Реши, че са малко блудкави, но не са лоши.

Вътре в залата полицейският началник Драйзър беше приключил със свидетелските си показания, последван от Карнес и Мендоса. Не възникнаха спорове, истиномерите не регистрираха отклонения — господин Деграс беше настоял да се прослушат някои от показанията. Адвокатът на господин Ито призна, че довереникът му е стрелял по Глупи. Синът на господин Ито получи разрешение да опише станалото и да покаже снимки на щетите. Оставаха само показанията на госпожа Донахю, за да бъде пълна картината от Деня на освобождението.

Гринбърг се обърна към нейния адвокат.

— Господин Бийнфийлд, вие ли ще разпитате клиентката си, или да го направи съдът, както досега?

— Продължете по същия начин, ваша милост. Може после да добавя един-два въпроса.

— Както желаете. Госпожа Донахю, бихте ли ни разказали за случилото се?

— Разбира се. Ваша милост, приятели и видни посетители, макар да нямам опит в публичните изказвания, въпреки това смятам, че и моята скромна особа…

— Оставете това, госпожо Донахю. Важни са фактите от миналата седмица, понеделник следобед.

— Но аз тъкмо това правех!

— Чудесно, продължавайте. Но го кажете по-простичко.

Тя се намуси.

— Добре тогава! Бях си полегнала и гледах да открадна няколко минути почивка… Имам толкова много задължения, членувам в клубове и благотворителни организации, какво ли не…

Гринбърг наблюдаваше истиномера над главата й. Стрелката неспокойно се движеше, но не се задържаше толкова дълго в червеното поле, та да се включи предупредителният звън. Пълномощникът реши, че няма смисъл да предупреждава свидетелката.

— И изведнъж бях обзета от неопределим страх. Стрелката рязко отскочи към червеното поле, светна рубиненочервена лампичка и се чу силен, стряскащ звън. Някой се разкиска. Гринбърг побърза да каже:

— Моля заседателите да пазят тишина. Приставът има указания да отстрани всеки, който нарушава реда.

Когато прозвуча звънът, госпожа Донахю изведнъж се сепна. Господин Бийнфийлд с угрижен вид докосна ръкава й и рече:

— Не обръщайте внимание, скъпа госпожо. Просто разкажете на съда какъв шум сте чули, какво сте видели и какво сте направили.

— Той насочва свидетелката! — възпротиви се Бети.

— Няма значение. Все някой трябва да го направи — каза Гринбърг.

— Но нали…

— Възражението се отхвърля. Свидетелката може да продължи.

— Ами… Ъ… Чух шум и бога ми, почудих се какво става. Надзърнах и видях как тоя голям звяр се носи насам-натам и опустошава…

Звънецът отново прозвуча. Десетина от присъствуващите се изсмяха. Госпожа Донахю сърдито се обади:

— Няма ли кой да изключи тая глупост? Не разбирам как може да се дават показания при това положение!

— Тишина! — разпореди се Гринбърг. — Ако има още такива прояви, ще бъдем принудени да потърсим отговорност за незачитане на съда — каза Гринбърг, след което се обърна към госпожа Донахю. — Когато един свидетел приеме използуването на истиномера, не може да променя решението си. Но данните, получени по този начин, са просто за сведение. Съдът няма да се обвързва с тях. Моля да продължите.

— Е, да се надяваме. През целия си живот не съм казала нито една лъжа.

Звънецът мълчеше. Гринбърг си отбеляза наум, че жената явно си вярва.

— Мисълта ми беше — обясни той, — че съдът взема решение, независимо от това. Този механизъм не подменя заключението на съда.

— Баща ми винаги казваше, че такива джунджурии са работа на дявола. Казваше, че един честен бизнесмен не би…

— Моля ви, госпожо Донахю!

Господин Бийнфийлд й прошепна нещо и свидетелката продължи по-въздържано.

— Та така, видях това нещо, тоя грамаден звяр, дето го отглежда съседското момче. Ядеше храстите с рози.

— И какво направихте?

— Не знаех какво да направя. Грабнах първото, което ми попадна, в случая една метла, и хукнах навън. Звярът се спусна към мене и…

Зън! Зън! Зън!

— Може би ще уточните казаното, госпожо Донахю!

— Ами… Както и да е. Хукнах към него и започнах да го удрям по главата. Звярът ми се озъби заканително. Тия големи зъби…

Зън! Зън! Зън! Зън!

— А после какво стана, госпожо Донахю?

— Ами прогоних страхливата твар и тя се махна от двора ми. Не знам къде отиде. Обаче прекрасната ми градина беше направо съсипана.

Стрелката затрептя, но звънецът не се обади. Гринбърг се обърна към адвоката.

— Господин Бийнфийлд, обследвахте ли щетите, нанесени на градината?

— Да, ваша милост.

— Ще ни съобщите ли размерите им?

Господин Бийнфийлд прецени, че е по-добре да изгуби един клиент, отколкото да се изложи на заседание при открити врати заради проклетата машинарийка.

— Изядени са били пет храста, ваша милост. Някои изцяло, някои отчасти. Пострадала е и моравата, но не особено, а в декоративната ограда има дупка.

— Каква е паричната загуба?

Господин Бийнфийлд каза предпазливо:

— Сумата, на която възлизат щетите, е в иска пред вас, ваша милост.

— Благоволете да отговорите точно, господин Бийнфийлд.

Господин Бийнфийлд си помисли, че няма друг избор, и отписа наум госпожа Донахю от клиентите, за чиято собственост отговаряше.

— Сумата е към двеста долара, ваша милост. Но освен тези щети съдът трябва да вземе предвид причинените неудобства и психическата травма.

Госпожа Донахю изписка.

— Това е възмутително! Розите ми бяха награждавани!

Стрелката подскочи и се върна на мястото си твърде бързо, за да се включи звънецът. Гринбърг попита с уморен глас:

— С какви награди, госпожо Донахю?

Намеси се адвокатът на свидетелката.

— Пострадалите храсти са точно до добре известните растения, за които госпожа Донахю е получавала награди. С радост мога да кажа, че с храбрата си постъпка клиентката ми е спасила по-ценните екземпляри.

— Имате ли да добавите още нещо?

— Струва ми се, не. Мога да ви представя снимки с надписи и обяснения.

— Много добре.

Госпожа Донахю гледаше адвоката си с ненавист.

— Аз пък имам какво да добавя! — каза тя. — Има нещо, на което настоявам, и то настоявам категорично. Този опасен и кръвожаден звяр трябва да бъде унищожен.

Гринбърг се обърна към Бийнфийлд.

— Това официално искане ли е, господин съветник, или може да се приеме за изблик на красноречие?

Адвокатът явно изпитваше затруднения.

— Подготвили сме петиция в този смисъл, ваша милост.

— Съдът е готов да я получи.

— Ей, почакайте! — избухна Бети. — Та Глупи е изял само няколко от скапаните й стари…

— Изчакайте, госпожице Сорънсън.

— Ама нали…

— Изчакайте, моля. Ще имате възможност да се изкажете. Така. Съдът вече е на мнение, че бяха събрани всички факти, отнасящи се към делото. Има ли някой, който би представил нови факти или би желал да разпита още свидетелите? Или да посочи нови свидетели?

— Ние бихме желали — обади се Бети.

— Какво бихте желали?

— Искаме да бъде разпитан нов свидетел.

— Много добре. Налице ли е свидетелят?

— Да, ваша милост. Намира се отвън. Става въпрос за Глупи.

Гринбърг явно се замисли.

— Правилно ли ви разбирам? Предлагате Глупи да даде свидетелски показания в своя собствена защита?

— Защо не? Та той може да говори.

Един от репортерите тутакси се обърна към свой колега, прошепна му нещо, после бързо излезе от залата. Гринбърг прехапа долната си устна, но си призна:

— Това ми е известно. Размених лично няколко думи с него. Но сама по себе си способността да говори не го превръща в пълноценен свидетел. Едно дете може да се е научило да говори донякъде още преди да навърши годинка, но в много редки случаи невръстните деца, не по големи от пет години, да речем, са в състояние да дават свидетелски показания. Съдът приема юридическата постановка, че представители на нечовешки раси… нечовешки в биологичния смисъл… могат да бъдат свидетели. Не е налице обаче никакво доказателство, че това чуждопланетно същество е компетентно да го направи.

Джон Томас се обезпокои и прошепна на Бети:

— Да не си се побъркала? Кой знае какви ще ги надрънка Глупи!

— Мълчи — сряза го тя и каза на Гринбърг: — Вижте какво, господин пълномощник! Изрекохте куп красиви думи, но какво означават те всъщност? Готвите се да осъдите Глупи, а няма дори да си направите труда да му зададете някой въпрос. Твърдите, че той не е в състояние да даде компетентни показания. Аз пък виждам тук доста хора, които също не се справиха добре. Ловя се на бас, че ако свържете един истиномер с Глупи, няма да се чуе звън. Вярно, той е извършил непозволени неща. Изял е няколко хилави храста, изял е зелето на господин Ито. Толкова ли е ужасна тази постъпка? Като дете никога ли не сте вземали тайно сладки, когато сте си мислели, че никой не ви гледа? — На това място Бети пое дълбоко въздух. — Ами ако в мига, когато си вземахте въпросната сладка, някой ви удареше с метла по лицето? Или стреляше по вас с пушка? Нямаше ли да се изплашите? Нямаше ли да побегнете? Глупи е настроен приятелски. Всички от околността знаят това. Ако пък не го знаят, значи са по-тъпи и по-безотговорни от него. Но опитал ли се е някой да се разбере с Глупи? Ни най-малко! С Глупи са се държали грубиянски, стреляли са по него с пушка, изплашили са го до смърт, прогонили са го от мостовете. Казвате, че Глупи не е компетентен. А кой е компетентен? Всички онези, които са се държали лошо с него? Или може би Глупи? А сега искат да бъде убит. Ако едно момченце открадне сладка, дали биха му отрязали главата, за да са сигурни, че повече няма да го направи? Струва ми се, че някой се е побъркал. Що за фарс е това?

Бети спря да говори, а по лицето й се стичаха сълзи. Този неин талант й беше много полезен за училищните театрални представления, но сега самата тя се учуди, че плаче, без да се преструва.

— Свършихте ли? — попита я Гринбърг.

— Като че ли да. Поне засега.

— Трябва да призная, че изложихте въпроса много трогателно. Но един съд не може да се влияе от чувства. Това ли е теорията ви: че в по-голямата си част щетите, да речем, всичко, освен храстите с рози и зелето, са били нанесени поради неуместни действия от страна на хората и следователно не може да бъдат отнесени към Глупи или към собственика му?

— Сам си направете изводите, ваша милост. Всяка крушка си има опашка. Защо не попитате Глупи какво според него е станало?

— И дотам ще стигнем. Още нещо: не съм съгласен, че аналогията ви е обоснована. Това заседание се занимава не с някакво момченце, а с животно. Ако съдът се разпореди животното да бъде унищожено, няма да бъдем водени от мисълта за отмъщение или за наказание, тъй като се предполага, че едно животно не притежава подобни представи. Мярката ще бъде превантивна, за да се премахне потенциалната опасност, която би могла да доведе до човешки жертви, до телесни повреди или щети. Вашето момченце може да бъде спряно от бавачката си, но в случая ние се занимаваме със същество, чието тегло е неколкостотин тона, което е способно случайно да настъпи и да смаже човек. Паралелът с момче, което задига сладки, не е уместен.

— Не е, така ли? Нали същото момченце може да порасне и да заличи от лицето на Земята цял град, като натисне едно мъничко копче? Затова по-добре да му вземем главата, преди да е пораснало. Няма да го питаме защо е отмъкнало сладката, няма да го питаме нищо! Щом едно момче е лошо, трябва да му се отрязва главата и толкова!

Гринбърг усети, че отново хапе устни, и рече:

— Значи имате предложение да разпитаме Глупи?

— Да, нали вече го казах!

— Не бях сигурен в това. Съдът ще разгледа предложението ви.

Господин Ломбард веднага се обади:

— Имам възражение, ваша милост! Ако това необикновено…

— Запазете си възраженията, моля. Съдът ще се оттегли за десет минути. Моля да не напускате залата.

Гринбърг стана от масата. Извади цигари, отново установи, че няма кибрит, и мушна пакета в джоба си.

Проклето момиче! Беше измислил начина да се справи с тоя случай гладко, без да излага Департамента, и всички да останат доволни… освен момчето на Стюартови, но другояче не можеше… А сега трябваше да се оправя и с момчето, и с това преждевременно развито и нелепо държащо се младо млекопитаещо, което го закриляше като квачка пиленцето си. Или по-скоро — държеше го под чехъл.

Гринбърг не можеше да позволи един уникален екземпляр да бъде унищожен. Но беше възнамерявал да се справи с положението без много шум: нямаше да уважи петицията на старата досадница, понеже явно бе продиктувана от злост, на полицейския началник щеше да каже насаме, че трябва да се откаже от същото искане. А петицията на лигата Запазете Земята за… неандерталците не беше от значение. Обаче това наперено момиче, дето говори вместо да слуша, щеше да създаде впечатлението, че федерационният съд може да бъде подтикнат към мерки, поставящи под заплаха благоденствието на обществото заради куп сантиментални антропоморфни глупости!

Заради красивите й сини очи, по дяволите!

Щяха също да го обвинят, че се е замаял от чара на тези красиви очи. Колко по-добре би било, ако девойчето беше грозновато!

Отговорност за щетите носеше собственикът на животното. Тук не беше като на планетата Тенкора, тук имаше хиляди случаи със скитащи без надзор животни, така че едно такова дело бе обичайно. Твърденията, че са виновни хората, изплашили Глупи, бяха празни приказки. Но като екземпляр, който има научна стойност, извънземното беше много по-ценно от някакви си щети. Решението на съда нямаше да бъде във финансов ущърб на момчето.

Гринбърг усети, че започва да разсъждава съвсем като лаик. Не беше негова работа дали обвиняемият ще може да се разплати.

— Извинете, ваша милост. Много моля да не си играете с тия работи.

Гринбърг вдигна очи, готов да счупи нечий врат, и видя, че пред него е съдебният секретар. Чак тогава забеляза, че разсеяно е щракнал копчетата на командното табло. Бързо дръпна ръце и се извини.

— Ако човек няма представа от апаратурата, може да направи много бели — на свой ред му се извини секретарят.

— Прав сте. За жалост така е — съгласи се Гринбърг и рязко се обърна към залата: — Моля съдебните заседатели да заемат местата си.

След което седна и веднага каза на госпожица Сорънсън:

— Мнението на съда е, че Глупи няма компетентността да свидетелствува.

— Господин съдия, това е много несправедливо! — каза Бети, зяпнала от учудване.

— Възможно е.

Бети се замисли за миг, после рече:

— Искаме делото да бъде предадено за разглеждане в друг областен съд.

— Къде сте чували за тази процедура? Все едно, с намесата на Департамента формално се смени и съдът. Толкова по въпроса. А сега, ако нямате нищо против, по-добре ще е да помълчите.

Бети почервеня, но все пак каза:

— Заслужавате да ви лишат от юридическа практика!

Гринбърг възнамеряваше да запази спокойствие, и то олимпийско спокойствие, но сега му се наложи да поеме дъх три пъти на пресекулки.

— Млада госпожице — предпазливо започна той, — вие цял ден се опитвате да пречите на работата ни. Няма нужда да ми отговаряте и бездруго вече говорихте твърде много. Ясен ли съм?

— Не беше нищо, не е нищо, тепърва ще бъде!

— Какво? Повторете изречението, моля.

Тя го погледна.

— Не, по-добре да си взема думите назад, иначе ще почнете да говорите, че не зачитам съда.

— Друго имах предвид. Исках да запомня израза. Струва ми се, че за пръв път чувам такова зашеметяващо изявление. Както и да е, по-добре си дръжте езика зад зъбите, дори да не ви се е случвало досега. По-късно ще имате възможност да говорите.

— Добре, господин съдия.

Гринбърг се обърна към останалите.

— Съдът предварително съобщи, че ще бъде отбелязано навреме, ако възнамеряваме да продължим до вземането на решение. Съдът не вижда причини за обратното. Има ли възражения?

Адвокатите неловко се размърдаха и се спогледаха. Тогава Гринбърг попита Бети:

— Вие как смятате?

— Аз ли? Мислех, че нямам право на глас.

— Да вземем ли решение по делото днес?

Бети погледна Джон Томас и каза с безразличие:

— Не възразяваме.

После се наведе към момчето и прошепна:

— О, Джони, нищо повече не можах да направя!

Той потупа окуражително ръката й под масата и отвърна:

— Зная, Шампионке!

Гринбърг се престори, че не е чул, и продължи с хладен чиновнически глас:

— На съда беше представена петиция, настояваща за унищожаването на извънземното същество Глупи въз основа на твърдението, че е опасно и не подлежи на контрол. Този възглед не се подкрепи от фактите, затова петицията се отхвърля.

Бети зяпна и изписка от доволство. Джон Томас се стресна, после за пръв път се усмихна.

— Тишина, моля! — кротко се обади Гринбърг. — Имаме още една петиция в същия смисъл, но по различни причини. — И той вдигна документа, представен от лигата Запазете Земята за хората. — Този съд няма възможност да се занимава с голословия твърдения, поради което отхвърля петицията. Имаме и четири обвинения за престъпни действия. Отхвърлям и четирите. Законът изисква…

Градският прокурор изглеждаше изумен.

— Но, ваша милост… — прекъсна той Гринбърг, ала Гринбърг се възпротиви.

— Ако сте на друго мнение, може да го запазите за себе си. Не е установено наличието на умисъл, от което следва, че не е било извършено престъпление. Въпреки това деянията могат да бъдат изтълкувани като престъпни в случаите, когато не е спазено изискването на закона всеки човек да проявява навременно благоразумие и да не поставя под заплаха други човешки същества, така че въпросните искове трябва да се разглеждат в този смисъл. Проявата на благоразумие се основава на опита, собствен или чужд, а не на неосъществима далновидност. По преценка на съда предпазните мерки, взети в случая, са били разумни в светлината на опита… до миналия понеделник следобед, така да се каже. — На това място Гринбърг се обърна към Джон Томас. — Това, което имам предвид, млади човече, е, че предпазните мерки, взети от вас, са били разумни от гледна точка на познанията ви. Сега вече сте по-наясно. Ако звярът отново тръгне да се скита, няма да ви се размине.

Джони преглътна и каза:

— Разбирам, господине.

— Остава въпросът за щетите по линията на гражданското право. Тук критериите се други. Настойникът на малолетно лице или собственикът на животно носи отговорност за щетите, причинени от детето или животното, тъй като според закона по-добре е да пострада не невинното трето лице, а собственикът или настойникът. С изключение на една подробност, която засега няма да спомена, към разглежданите деяния може да бъде приложен същият критерий. Нека най-напред отбележа, че в един или повече от исковете се говори за реално нанесени щети, чийто извършител трябва да бъде наказан за назидание. Според съда основания за това няма.

Струва ми се, че при разглеждането на всеки случай установихме какви са реално нанесените щети и съответните адвокати приеха заключението. Що се отнася до разноските по делото, Департаментът по космическите въпроси, който се намеси в интерес на обществото, ще поеме всички разноски.

Бети прошепна на Джони:

— Добре, че обявихме Глупи за имущество. Виж как се усмихват лешоядите от застрахователната агенция!

Гринбърг продължи:

— Остава само една подробност. Косвено изниква въпросът, че Глупи може би не е животно, значи следва да се разглежда не като имущество, а като разумно същество според определението на „Обичаи при различните цивилизации“, следователно сам си е господар. — Тук Гринбърг се поколеба. Искаше да добави свое обяснение към случаите, описани в „Обичаи при различните цивилизации“, защото се боеше да не отхвърлят заключението му. — Отдавна сме се разделили с робството и нито едно разумно същество не може да бъде притежавано. Така че, ако Глупи има разум, какво се получава? Може ли да му бъде потърсена лична отговорност? По станалото не си личи той да познава достатъчно обичаите ни, не се знае също дали е сред нас по свой собствен избор. Дали предполагаемите му собственици се явяват негови попечители и в такъв случай — отговорни за него? Всички тези въпроси се свеждат до едно: дали Глупи е собственост, или е свободно същество… Съдът изрази своето мнение, когато постанови, че Глупи не е в състояние да свидетелствува, поне засега. Но настоящият съд все още не може да стигне до окончателно решение, дори ако е убеден, че Глупи е животно. Следователно съдът ще направи собствени проучвания, за да определи статута на Глупи. Междувременно местните власти се задължават да поемат надзора над Глупи и ще бъдат държани отговорни за осигуряването както на неговата, така и на обществената безопасност във връзка с него.

Гринбърг свърши да говори и седна.

Една муха би имала голям избор в коя от отворените усти да влезе. Първият, който се съвзе, беше адвокатът на „Бон Марше“ господин Шнайдър.

— Ваша милост, при това положение какво ни остава?

— Не зная.

— Вижте какво, ваша милост, нека не пренебрегваме фактите. Госпожа Стюарт няма недвижими имоти или средства, с които да разполага. Тя получава издръжка от поставената под попечителство фондация. Същото важи и за момчето. Очаквахме да съберем сумата от самия звяр, за който може да се вземе добра цена на съответния пазар. А сега вие обърнахте всичко надолу с главата. Ако някой от така наречените… хм… научни лица започне дълга поредица от опити, които могат да траят и с години, или пък постави под съмнение статута на звяра като собственост, откъде тогава ще съберем глобите? Ще съдим градската управа, така ли?

Ломбард тутакси скочи.

— Вижте какво, трябва да ви е ясно, че не можете да съдите градската управа. Градът също е една от пострадалите страни. Подобна теория…

— Тишина! — със суров глас се намеси Гринбърг. — В момента не може да бъде отговорено на нито един от тези въпроси. Съдът ще продължи работата си, докато се изясни статутът на Глупи. — Гринбърг вдигна поглед към тавана. — Има още една възможност. Знае се, че това създание е дошло на Земята с кораба „Огнена диря“. Ако мога да си послужа със знанията си по история, всички екземпляри, докарани с този кораб, се явяват държавна собственост. Макар че е отглеждан от частно лице, Глупи е държавна собственост. При това положение събирането на глобите е просто въпрос на един по-обстоен съдебен спор.

Господин Шнайдър изглеждаше слисан, господин Ломбард явно бе ядосан, а Джон Томас смутено прошепна на Бети:

— Какво се опитва да каже той? Та Глупи си е моя собственост!

— Шшт! — прекъсна го Бети. — Казах ти, че ще се отървеш! Господин Гринбърг е цяло съкровище!

— Но нали…

— Стига! Ние водим!

Синът на господин Ито си беше мълчал през всичкото време, освен когато даваше показания. Сега обаче се изправи.

— Ваша милост?

— Да, господин Ито.

— Не ми е ясна тая работа. Аз съм обикновен фермер. Искам обаче да зная едно: кой ще плати изпочупените парници на баща ми!

Джон Томас стана.

— Аз ще ги платя — каза простичко той.

Бети взе да го дърпа за ръкава.

— Сядай, идиот такъв!

— Млъквай вече, Бети. Достатъчно говори!

И Бети замълча.

— Господин Гринбърг, всички с изключение на мене говориха. Мога ли и аз да кажа нещо?

— Да чуем.

— Цял ден слушах какво ли не. Хората се опитват да изкарат Глупи опасен, а той не е. Опитват се да го унищожат от чиста злоба. Да, вас имам предвид, госпожа Донахю!

— Обръщайте се само към съда, моля — кротко му напомни Гринбърг.

— И вас чух да казвате много неща. Не вникнах във всички, но с ваше позволение, сър, някои от тях ми се видяха доста глупави. Моля за извинение.

— Убеден съм, че не го казвате с намерение да обидите съда.

— Ами… да речем въпросът дали Глупи е движим имот, или не е. Или пък достатъчно ли е умен, за да има право да се изкаже. Глупи е доста умен, струва ми се, че само аз знам колко умен е всъщност. Но не сме се занимавали специално с образованието му и не сме го водили никъде. Това обаче няма нищо общо с факта на кого принадлежи. Глупи е мой. Както и аз съм… негов, защото израснахме заедно. Зная, че съм отговорен за щетите от миналия понеделник… Бети, замълчи! Сега не мога да платя, но ще ги платя в бъдеще. Аз…

— Един момент, млади човече. Съдът няма да разреши да поемете отговорността за обезщетяването, без да имате юридически съветник. Ако имате такова намерение, съдът ще ви определи съветник.

— Нали казахте, че мога да изкажа мнението си?

— Продължавайте. Моля да се отбележи за протокола, че изявленията на ответника не го обвързват пред съда.

— Как така? Обвързват ме, защото имам намерение да се издължа. Много скоро ще встъпя в правата си да използувам сумата, определена за образованието ми, а тя горе-долу ще покрие исковете. Сигурно бих могъл също…

— Джон Томас! — рязко го прекъсна майка му. — Нищо подобно няма да правиш!

— Мамо, най-добре е ти да не се бъркаш. Тъкмо се канех да кажа…

— Нищо няма да казваш. Ваша милост, той е…

— Тишина! — Гринбърг не я остави да довърши. — Думите му не го обвързват. Оставете момчето да говори.

— Благодаря ви, сър. И бездруго скоро ще свърша. Имам обаче да кажа нещо и на вас, сър. Глупи е притеснителен. Аз се оправям с него, понеже ми има доверие, но ако си въобразявате, че ще разреша на куп непознати да го бодат и мушкат, да му задават тъпи въпроси и да правят тестове с лабиринти и тям подобни, по-добре се откажете, защото няма да го позволя! В момента Глупи е неразположен. Напоследък е изпитал повече вълнения, отколкото може да понесе. Горкото…

 

 

Глупи чака Джон Томас по-дълго, отколкото му се искаше, понеже не знаеше със сигурност къде е отишъл. Видя го, като изчезна в тълпата, но не беше сигурен дали Джони влезе в близката голяма къща, или не. Първия път, когато Глупи се събуди, той се помъчи отново да заспи, но наоколо се въртяха зяпачи, които непрекъснато го събуждаха, понеже наблюдателната му система не можеше да направи вярна преценка. Не че Глупи формулираше нещата така — той просто периодично се събуждаше, когато усетеше сигнал за опасност.

Накрая реши, че е крайно време да открие Джон Томас и да си отидат у дома. Образно казано, той скъса заповедта на Бети — в крайна сметка Бети не беше Джони.

Затова Глупи наостри слуха си и се опита да открие къде се намира Джони. Доста дълго се ослушва, на няколко пъти чу гласа на Бети, но Бети не го интересуваше. Продължи да се вслушва.

Ето това вече беше Джони! Глупи изолира възприемането на всичко друго и се съсредоточи. Да, Джони наистина беше в голямата къща. Ха! Гласът на Джони звучеше точно както когато момчето спореше с майка си. Глупи разшири още малко слуховия си обхват и се помъчи да разбере какво става.

Говореха за неща, от които не схвана нищо. Едно обаче беше ясно: някой се караше с Джони. Дали не беше майка му? Да, Глупи чу, че тя се обади, но госпожа Стюарт имаше право да се кара на Джони, така както Джони имаше право да се кара на Глупи, обаче това всъщност не беше от значение. Що се отнася до другия човек, когото Глупи чу… Не, бяха дори няколко души… Никой от тях нямаше такова право!

Глупи реши, че е време да действува. Надигна се тежко и се изправи.

 

 

Заключителните думи на Джони свършиха до „Горкото…“ Отвън се чуха писъци, викове и всички в съдебната зала се обърнаха. Олелията бързо приближаваше и господин Гринбърг тъкмо се канеше да изпрати пристава, за да провери какво се е случило, когато стана ясно, че вече няма нужда. Вратата на залата се изду, после се откъсна от пантите. Предната част от туловището на Глупи се подаде, като събори част от стената. На врата му като нашийник беше нахлузена касата на вратата. Глупи отвори уста и се чу пискливият му глас:

— Джони!

— Глупи! — извика приятелят му. — Не мърдай. Стои там, където си. Не прави нито крачка!

От всички лица в залата само на лицето на специалния пълномощник Гринбърг беше изписано твърде интересно изражение, говорещо за смесени чувства.