Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (14)

Глава XIV
„Съдба ли? Дрън-дрън!“

Госпожа Стюарт обаче следеше пресата. Понеже Гринбърг не беше упълномощен да я осведоми какво става, той изпадна в голямо затруднение, докато я убеди да го придружи до Главната свободна зона, като вземе и сина си. Все пак успя да я убеди и тя се съгласи да тръгнат на следващата сутрин.

Когато на сутринта Гринбърг отиде у тях, за да ги вземе, оказа се, че е станал persona non grata^[1]. Госпожа Стюарт, заприличала на разярен бик, просто му тикна вестника в ръцете. Той бегло го погледна.

— Какво има? Прегледах го в хотела. Глупости, разбира се.

— И аз се опитвах да й го обясня — намуси се Джон Томас, — но тя не чува.

— Джон Томас, ти да мълчиш! Е, господин Гринбърг? Какво можете да кажете за свое оправдание?

Гринбърг нямаше готов отговор. Беше се опитал да се свърже с господин Кайку веднага щом прочете новините, но Милдред му съобщи, че шефът и Робинс са при секретаря и са й наредили да не ги безпокои. Гринбърг каза, че ще се обади по-късно, като с притеснение си помисли, че сигурно не само той го е закъсал.

— Госпожо Стюарт, не може да не знаете, че вестниците често изопачават фактите. За никакви заложници не е ставало дума, пък и…

— Как можете да го твърдите, след като тук пише черно на бяло! Това е интервю със секретаря по Космическите въпроси. Кой е по-осведомен? Вие или секретарят?

Гринбърг имаше готово мнение, но не посмя да го сподели.

— Моля ви, госпожо Стюарт! Вестникарските материали не бива да се приемат за чиста монета. Този сензационен репортаж няма нищо общо със случая. Аз само искам съгласието ви да ме придружите до Свободната зона и да поговорите спокойно със заместник-секретаря.

— Няма да стане! Щом заместник-секретарят иска да ме види, той да дойде тук!

— Мадам, той би дошъл, ако беше необходимо. Господин Кайку е старомоден, благовъзпитан и не би накарал една дама да отиде при него, ако не беше притиснат от задължения в интерес на обществото. Нали знаете, че в момента се провежда междупланетна конференция?

Госпожа Стюарт отговори самодоволно:

— Моят принцип е да не се интересувам от политика.

Гринбърг въздъхна.

— На някои от нас им се налага обратното. Господин Кайку е възпрепятствуван да дойде днес заради конференцията. Надявахме се, че вие, като частно лице, ще можете да отидете при него.

— Господин Гринбърг, дадох съгласието си с нежелание. Сега установявам, че сте ме лъгали. Откъде да бъда сигурна, че това не е номер? Че не сте замислили да предадете сина ми на тези чудовища?

— Мадам, давам ви честната си дума на служител от Федерацията, че…

— Не си правете труда, господин Гринбърг. А сега, с ваше позволение…

— Госпожо Стюарт, умолявам ви! Да можехте само да…

— Господин Гринбърг, не ме принуждавайте да се държа грубо с един гост. Нямам какво повече да ви кажа.

Гринбърг стана. Огледа се с намерението да присъедини и момчето към спора, но Джон Томас тихичко беше излязъл. Тогава Гринбърг се върна в хотела и се приготви да се прибере в Свободната зона с неизпълнена мисия, защото прецени, че вместо да спори безполезно с госпожа Стюарт, по-добре ще е да й остави време да се успокои.

Накара шофьора на аеротаксито да го остави на покрива на хотела, за да избегне срещата с репортерите, но и там вече чакаше журналист, въоръжен с интервюфон.

— Минутка, господин пълномощник! Казвам се Хови. Ще споделите ли няколко думи за изявлението на секретаря Макклур?

— Нямам какво да кажа.

— Един вид, съгласен сте с него?

— Нямам какво да кажа.

— Тогава значи не сте съгласен?

— Отговорът ми е същият. При това бързам.

Гринбърг говореше истината — нямаше търпение да се прибере и да се обади в Департамента. По дяволите всичките блеснали в синьо галактики, какво ли се беше случило?

— Само миг, моля. Уествил има право на приоритет за местните събития. Искам да предложа репортаж преди главната пресслужба да изпрати тежката си артилерия, която да ме измести.

Гринбърг малко се отпусна. Нямаше смисъл да настройва враждебно пресата, пък и човекът си имаше своето основание. Сам знаеше какво е, когато изпратят някой по-старши, за да се справи с проблем, който си е бил твой.

— Добре. Но бъдете кратък, наистина бързам — съгласи се Гринбърг и си извади цигарите. — Имате ли огънче?

— Разбира се.

Запалиха и Хови продължи:

— Говори се, че бомбата, хвърлена от секретаря, е просто за димна завеса, а вие сте тук, за да приберете младия Стюарт и да го предадете на хрошиите. Какво ще кажете?

— Нямам… Не, не пишете, че съм отказвал да говоря. Цитирайте изявлението ми: нито един гражданин на Федерацията никога не е бил предаван, нито ще бъде предаван в бъдеще като заложник на която и да е чужда сила.

— Това официалната позиция ли е?

— Да — твърдо каза Гринбърг.

— Тогава какво правите тук? Разбрах, че се опитвате да отведете в Зоната младия Стюарт и майка му. Главната свободна зона всъщност не е част от Северноамериканския съюз, нали? Ако го отведете там, нашите местни и централни власти няма да могат да го защитят.

Гринбърг сърдито поклати глава.

— Всеки гражданин на Федерацията е у дома си в Свободната зона. Притежава същите права, които има и в родината си.

— А защо искате момчето да иде там?

Гринбърг излъга бързо и умело.

— Джон Томас Стюарт познава психологията на хрошиите повече от всяко друго човешко същество. Искаме да ни помогне в общуването с тях.

— Изглежда правдоподобно. Как ви харесва заглавието „Уествилско момче, наето за дипломатическа помощ“?

— Добре звучи — съгласи се Гринбърг. — Свършихте ли? Ужасно бързам.

— Готов съм — отговори Хови. — Мога да го разширя до две хиляди думи. Благодаря, господин пълномощник. До нови срещи!

Гринбърг слезе на етажа си и се заключи. Тръгна към видеофона, за да се обади в Департамента, но още щом докосна апарата, екранът светна. Появи се полицейският началник Драйзър.

— Господин пълномощник…

— Как сте, Драйзър?

— Доста добре, благодаря. Само че, господин Гринбърг, току-що ми се обади госпожа Стюарт…

— И какво?

Гринбърг изведнъж изпита съжаление, че няма някое от хапчетата на шефа си.

— Господин Гринбърг, винаги сме се старали да ви сътрудничим.

Гринбърг реши да посъкрати увода му.

— Така ли? Помощ ли наричате това, че се опитахте да убиете хрошията, без да изчакате нашето решение?

Драйзър почервеня.

— Направихме грешка. Но тя няма нищо общо с онова, което искам да ви съобщя.

— По-точно?

— Синът на госпожа Стюарт е изчезнал. Тя смята, че момчето може да е при вас.

— Значи госпожа Стюарт бърка. Не зная къде е синът й.

— Истината ли казвате, господин пълномощник?

— Драйзър, няма да ви позволя да ме наричате лъжец!

Полицейският началник упорито продължи.

— Извинете. Но трябва да ви съобщя още нещо. Госпожа Стюарт не е съгласна момчето да напуска града. Полицейските власти я подкрепят сто процента.

— Естествено.

— Не ме подценявайте, господин пълномощник. Вие сте много важен служител, но ако престъпите закона, превръщате се в обикновен гражданин. Четох репортажа във вестника и той не ми се хареса.

— Драйзър, ако установите, че върша нещо противозаконно, не възразявам да изпълните дълга си.

— Ще го сторя, сър. Не се съмнявайте.

Гринбърг прекъсна връзката, понечи да се обади в Департамента, но премисли и се отказа. Ако шефът му имаше нови указания, щеше да му ги изпрати. Кайку мразеше командировани, които тичат да им бърше носа всеки път, когато вятърът леко се засили. Гринбърг трябваше да промени решението на госпожа Стюарт или да се приготви за дълга обсада.

Докато размишляваше, видеофонът отново звънна. Гринбърг вдигна слушалката и видя на екрана лицето на Бети Сорънсън. Тя се усмихна и каза:

— Обажда се госпожица Смит.

— Хм… Как сте, госпожице Смит?

— Благодаря, добре. Но съм много заета. Имам клиент, казва се господин Браун^[2]. Настояват господин Браун да предприеме пътуване. Клиентът ми иска да знае следното: понеже в града, до който ще пътува, той има приятел, в случай че замине, ще му позволят ли да се види с приятеля си?

Гринбърг трескаво мислеше. Останалите хрошии щяха да стоят плътно около Глупи, като стена. Отиването при тях можеше да представлява опасност за момчето, пък и Гринбърг знаеше, че Кайку няма да е предвидил такова нещо. От друга страна, при нужда полицията можеше да покрие с парализиращо поле целия космодрум, а хрошиите не бяха свръхсъщества.

— Предайте на господин Браун, че ще се види с приятеля си.

— Благодаря ви. Още нещо, господин Джоунс. Може ли пилотът ви да се отбие и да ни вземе?

Гринбърг се поколеба.

— По-добре е господин Браун да замине по частен път. Момент! — И той се порови за разписанието на полетите, обикновено го оставяха в хотелските стаи. — След около час от Стейтпорт излита кораб. Ще успее ли господин Браун?

— О, да. Само че… Има и паричен проблем.

— А, да. Мога ли да ви предложа заем? На вас, а не на господин Браун?

Бети се усмихна щастливо.

— Би било чудесно!

— Имате ли представа как да ви го предам?

Бети имаше представа — предложи да получи парите в закусвалнята „Шоколаден бар“, намираща се срещу Централната гимназия. Няколко минути по-късно Гринбърг чакаше там, като пиеше някаква гадост от мляко и какао. Бети се появи, той й връчи плика и тя си тръгна. Гринбърг постоя, докато престана да понася съдържанието на чашата си, след което се прибра в хотела.

Изчака два часа и се обади на госпожа Стюарт.

— Току-що научих, че синът ви е заминал сам за Голямата свободна зона.

Изтърпя, докато майката на Джони се поуспокои, след което добави:

— Госпожо Стюарт, все още се намирам в Уествил, но се каня да замина за Зоната. Имате ли нещо против да ме придружите? Стратолетът ми е по-бърз от пътническите линии.

След половин час двамата заминаха заедно.

 

 

Господин Кайку беше първият, който се срещна с Джон Томас. Можеше да е дядо на момчето, но се отнасяше към него като към равен — благодари му, че е дошло, и му предложи да се подкрепи. Обясни накратко, че Глупи отказва да се върне у дома, ако Джон Томас не го придружи.

— Завръщането на Глупи е много важно за хрошиите. И за нас е важно, но по други причини.

— Искате да кажете, че ако не отида, те ще ни обявят война, така ли? — попита, без да го увърта, Джон Томас. — Поне така пише във вестниците.

Господин Кайку се поколеба само миг.

— Не е изключено. Но аз исках да се посъветвам с вас за друго. Съмнявам се, че хрошиите биха предприели действие, което вашият приятел Глупи не одобрява, а мисля, че Глупи би им се противопоставил, ако става въпрос за нещо, което заплашва живота ви, като например да нападнат планетата Земя.

— О, сигурен съм, стига да го питат. Но кое би ги накарало да го послушат? Да не е от кралско потекло или нещо подобно?

— „Кралско потекло“ подхожда поради липсата на по-точно определение, понеже не са ни ясни обичаите им. Така че желанията на Глупи се смятат за нещо много важно.

Джон Томас изумено поклати глава.

— Колко странно! А аз го въртях на пръста си!

— Във всеки случай молбата ми към вас не е да ни спасите от евентуална война. Мисля си за положителни, а не за отрицателни последствия. Искаме да установим приятелски отношения с тези извънземни. Повиках ви тук, за да разбера какви са вашите желания. Ако успея да уредя въпроса и стане възможно да заминете с Глупи за тяхната планета на име Хрошиджъд, какъв би бил вашият отговор? Помислете добре, не е нужно да ми отговорите веднага.

Джон Томас се задави от вълнение.

— Няма какво да мисля. Разбира се, че ще замина.

— Не бързайте!

— Не бързам. Глупи има нужда от мене, той не се чувствува добре сред непознати. Пък и да не е така, нали е поискал да замина? Нима смятате, че мога да го подведа?

— Не. Но това е важно решение. Ще се отдалечите почти на хиляда светлинни години от Земята.

Джон Томас сви рамене.

— Прадядо ми е ходил там. Защо да не отида и аз?

— Хм… Вярно. Непрекъснато забравям за произхода ви. Не ви ли интересува обаче какви други човешки същества ще заминат заедно с вас? И дали изобщо ще има такива?

— Моля? — Едва сега Джон Томас се замисли, но бързо каза: — Е, тези подробности винаги се уреждат. Не е моя работа.

— Наистина ще се уредят — увери го господин Кайку и се изправи. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма защо, сър… А… кога ще мога да се видя с Глупи?

Господин Кайку присви устни.

— Няма да стане веднага. Първо трябва да подготвя още някои неща. Междувременно ще се позабавлявате. Наредил съм на един служител да ви разведе из града и да плаща разноските ви. Човекът ще изпълнява и ролята на телохранител.

— На телохранител ли? Това пък защо? Не съм дете!

— Вярно. Но и да няма други нужди, поне ще ви пази от репортерите, защото не искам да говорите пред тях. Ако нямате нищо против. Не е в моята власт да ви го забраня.

— Разбира се, господин Кайку. Стига това да е от полза.

— Ще бъде от полза.

Господин Кайку прие Джон Томас в кабинета си, но майка му, госпожа Стюарт, прие в пищно подредена зала без заседателна маса — място, специално проектирано от вещи психолози с цел да се направи впечатление на посетителя. Въпреки това заместник-секретарят знаеше, че му предстоят неприятни мигове.

Позабави напора на гостенката с чай и любезности, насочи разговора към маловажни неща.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте, мадам. Със захар ли пиете чая? А лимон искате ли?

— Благодаря, пия го без захар и без лимон. Господин Кайку, най-напред искам да си изясня…

— Опитайте пастичките. Добре ли се погрижи за вас господин Гринбърг?

— Моля? О, да. Настани ме в хубав малък апартамент с изглед към Райската градина. Но, господин Кайку…

— Съжалявам, че се наложи вие да дойдете тук, не можех да се откъсна от работата си. Нали ви е ясно? — И той безпомощно разпери ръце. — Има моменти, когато не мога да напускам Зоната.

— Това се предполага, разбира се. А сега…

— Ценим високо отзивчивостта ви. Можете да останете като наш официален гост колкото сметнете за необходимо. Струва си да се разгледа градът, дори ако човек често го е посещавал, както несъмнено сте правили и вие. Казват също, че има чудесна възможност за пазаруване.

— Всъщност аз идвам тук за първи път. И някои магазини наистина ми се виждат любопитни.

— Значи ще ви бъде приятно, скъпа госпожо. Мисля, че няма причини да не се смесват работата и удоволствието. Което навежда на мисълта за общата ни работа. Разговарях със сина ви.

— Господин Кайку…

— Потърпете, ще бъда кратък. Готвим се да изпратим на хрошианската планета една голяма мисия от културни и научни работници. Искам да изпратя и вашия син като специален помощник. Той даде съгласието си — каза Кайку и спря, за да изчака избухването.

— Немислимо! И дума да не става!

— Защо, госпожо Стюарт?

— Господин Кайку, що за безсърдечен звяр сте вие? Зная какво искате всъщност! Намислили сте да предадете на тези чудовища моя син, моя единствен син, за да бъде заложник. Нечувано!

Кайку поклати глава.

— Мадам, подвел ви е нелепият журналистически материал. Четохте ли продължението? Речта на секретаря пред Съвета?

— Не, обаче…

— Ще ви осигуря един екземпляр. Там се обяснява как въпросната глупост е била напечатана. Потвърждава се също и древната политика на Федерацията: „Всички за един“, дори ако се наложи да се опълчим срещу цялата Галактика. В случая вашият син е въпросният „един“, зад чийто гръб стоят толкова много планети. Но положението не е такова, вашият син ще замине с мирна мисия на една приятелска планета. Ще помогне в изграждането на културен мост между две цивилизовани, макар и много различни раси.

— Хм! Във вестника пише, че тези хрошии са настояли да им предадете сина ми. Обяснете ми това, ако можете!

— Затруднения при превода. Попитаха за вашия син поименно, но е бил проявен интерес само от страна на онази хрошия, която от години живее с вашето семейство, от страна на Глупи, защото Глупи е дълбоко привързан към вашия син. Приятелството между двамата, което надхвърля границите на външния вид, произхода, месторождението и умственото развитие, е голямо щастие, каквото рядко се е случвало с хората от нашата раса, откакто е било открито, че не сме единствените творения на Създателя. Това невероятно обстоятелство ще ни позволи да се прехвърлим с един скок отвъд пропастта на неразбирателството, която обикновено се преминава след дълги, мъчителни години и трагични грешки. — Господин Кайку спря за миг. — Човек се изкушава да си мисли за двамата като за деца на съдбата.

Госпожа Стюарт презрително изпръхтя.

— Съдба ли? Дрън-дрън!

— Можете ли да бъдете сигурна, мадам?

— Мога да бъда сигурна в следното: синът ми няма да замине за обратната страна на нищото. След седмица ще започне да учи в колеж. Там му е мястото.

— За образоването му ли се безпокоите, мадам?

— Какво? Ами да, разбира се. Искам да получи добро образование. Баща му завеща пари под попечителство, искам да изпълня желанието му.

— Мога да ви спестя тревогите. Освен че там ще има посолство, изпращаме и културна, научна, икономическа и търговска мисия, както и множество специалисти, до един големи умове. Няма колеж, който би могъл да назначи за преподаватели толкова таланти накуп, дори и най-реномираните учебни заведения не биха могли да им съперничат. Вашият син ще получи не откъслечно, а системно обучение. Ако защити научна степен, ще му бъде присъдена от… от Института по космическите науки — каза с усмивка Кайку. — Това не ви ли харесва?

— Ами! За пръв път в живота си чувам за такава глупава организация. При това този институт не е колеж!

— Но може да присъжда научни степени. А ако не може, ще внесем изменение в правилника му. Но научните степени не са важни, госпожо. Важното е, че синът ви ще получи образование, което няма равно на себе си. Разбрах, че иска да изучава ксенология. Е, не само че преподавателите ще бъдат възможно най-добрите, но той ще живее в опитна ксенологична лаборатория сред предмета на изучаването и ще взема участие в изследванията. Не знаем много за хрошиите, така че вашият син ще работи на един преден пост на науката.

— Той няма да учи ксенология!

— Така ли? Но нали е казал на господин Гринбърг, че това е намерението му?

— О, той наистина говори за това глупаво хрумване, но аз съвсем не мисля да му отстъпя. Ще завърши нещо солидно, да речем, право.

Веждите на господин Кайку се вдигнаха от учудване.

— Какво говорите, госпожо Стюарт? — умолително каза той. — Само това не. Аз съм завършил право. Накрая синът ви може да се окаже на моето място.

Госпожа Стюарт го стрелна с поглед. Той продължи:

— Ще споделите ли с мене защо сте намислили да му пречите?

— Но аз няма да… Не, не виждам причини да му преча. Господин Кайку, този разговор е безполезен…

— Надявам се, че грешите, мадам. Мога ли да ви разкажа една история? — попита Кайку, реши, че тя е съгласна, и продължи: — Ние и хрошиите съвсем не си приличаме. Онова, което е общоприето за нас, за тях не е, и обратното. Свързва ни единствено фактът, че и двете раси са интелигентни. Не ни изглеждаха приятелски настроени и до такава степен липсваха допирни точки, че щях да изгубя надежда, но нещо ме спря. Можете ли да отгатнете какво е то?

— Моля? Не, не мога.

— Спряха ме вашият син и Глупи. Те са доказателство, че има потенциални възможности за общуване и трябва само да ги открием. Но да се върнем на темата. Преди повече от сто години една невръстна хрошия се сприятелила с човек от друга планета и заминала с него. Известна ви е нашата част от историята, но ми позволете да ви разкажа тяхната част така, както я научих с помощта на преводача и на нашите ксенолози. Невръстната хрошия имала важно значение в живота им, затова им било крайно необходимо да я върнат у дома. Техният вид се е развил по модели, различни от нашите. В генетичната им схема се смесват шест отделни, ясно изразени подвида и ще мине доста време, преди да си изясним същността й. Невръстната хрошия изпълнява определена роля, развитието й било запланувано преди повече от две хилядолетия, някъде около началото на новата ера на Земята. При това ролята й била необходима брънка във веригата на един по-голям план за оформянето на расата, върху което отдавна се били съсредоточили, както научих, отпреди трийсет и осем хиляди години. Побира ли го умът ви, госпожо Стюарт? Аз се затруднявам да го възприема. Планът им е бил съставен още когато започнали враждите между кроманьонците и неандерталците за надмощие на Земята. Но може би аз се затруднявам поради факта че от всички раси, които сме открили, хората имат най-кратък живот… Какво бихме направили, ако едно човешко дете изчезне за повече от век? Няма нужда да обсъждаме този въпрос, нищо не би наподобило направеното от хрошиите. Те не се безпокоили особено за положението на „детето“, не си помислили, че може да е умряло… Просто приели, че се намира другаде. Хрошиите не умират лесно, при тях е непозната дори гладната смърт. Хм… Може би сте чували за едни плоски червеи, за така наречените Euplanaria?

— Никога не съм изпитвала интерес към ксенобиологията, господин Кайку.

— И аз направих същата грешка, госпожо, попитах: „От коя планета са?“ А плоските червеи са ни роднини, на Земята има много повече Euplanaria, отколкото хора. Те обаче имат една обща черта с хрошиите: и двата вида растат, когато приемат храна, смаляват се, когато гладуват, и изглежда, са безсмъртни, освен в извънредни случаи. Чудех се защо Глупи е толкова по-едър от останалите хрошии, а в това не се крие загадка. Просто сте го хранили прекалено много.

— Непрекъснато повтарях същото на Джон Томас!

— Не е беда. Вече го смаляват. Хрошиите, изглежда, не са се разсърдили, че едно от децата им е било откраднато, отвлечено или подмамено да замине… Знаели са, че Глупи е любопитен и склонен към приключения, отчасти заради програмирането му. Но наистина им е било необходимо да го върнат, затова го търсили година подир година, поели единствената следа, която била оставена: че Глупи сигурно е заминал с хора, дошли от Космоса. Знаели как са изглеждали посетителите им, но нямали представа от коя част на небето са се появили… Ние бихме се отказали, но хрошиите упорствували. В продължение на цял век те проверявали слухове, задавали въпроси и претърсвали чужди планети, но имам смътно чувство, че за тях това е било равно на няколко наши месеца. След време открили своята хрошия и сега не са нито благодарни, нито ядосани. Ние просто не им влизаме в сметката… Това щеше да е единственият ни контакт със славните хрошии, ако не беше изникнало леко усложнение: хрошията Глупи, вече пораснала, но все още млада, отказва да замине без своя приятел, чудовището… Говоря от хрошианска гледна точка. Това им се видяло ужасно, но нямало как да я заставят да тръгне насила. Само си представете какво горчиво разочарование са изживели… Сватбата, замислена още когато Цезар воювал с галите, вече била пред осъществяването си, всички останали генетични съставки били готови, достигнали зрялост, а Глупи отказва да се върне у дома! Не проявява никакъв интерес към съдбата си. Не забравяйте, че тази хрошия е твърде млада, нашите деца също не проявяват много отрано чувство за отговорност пред обществото. Както и да е, хрошията отказва да направи и крачка без Джон Томас Стюарт — каза Кайку и разпери ръце. — Нали разбирате в каква безизходица се намират?

Госпожа Стюарт стисна зъби.

— Съжалявам, но това не ме интересува.

— Права сте. Предполагам, че най-простото би било да оставим Глупи и той да си отиде у дома… У вас, искам да кажа, и…

— Какво? А, не!

— Мадам…

— Не можете да върнете звяра обратно! Няма да го позволя!

Господин Кайку погали брадичката си.

— Не ви разбирам, мадам. Това е домът на Глупи. Било е дом за хрошията много по-дълго време, отколкото за вас. Струва ми се, за около пет пъти по-дълго време. И ако не се лъжа, къщата не е ваша, а на сина ви. Прав ли съм?

— Това няма нищо общо с цялата работа! Не можете да ме натоварите с грижи за тоя звяр!

— Един съд може да реши, че думата има синът ви. Но защо да стигаме чак до там? Аз просто се опитвам да проумея защо се противопоставяте на нещо, което явно е изгодно за сина ви.

Госпожа Стюарт дишаше тежко и мълчеше. Кайку чакаше. Накрая тя каза:

— Господин заместник-секретар, заради Космоса изгубих съпруга си. Няма да допусна синът ми да поеме неговия път. Ще положа всички усилия Джони да остане на Земята.

Кайку тъжно поклати глава.

— Госпожо Стюарт, майката губи синовете си още от раждането им.

Тя извади кърпичка и избърса очите си.

— Няма да го пусна да броди по небето… Та той е още дете!

— Той е мъж, госпожо Стюарт. И по-млади от него са загивали в сражения.

— Това ли прави момчетата мъже?

— По-добър критерий не ми е известен — каза Кайку и продължи: — Наричам помощниците си „момчета“, понеже съм стар човек. Вие смятате сина си за дете, понеже в сравнение с него сте стара жена. Простете ми, но представата, че момчето става мъж на определен рожден ден, е чиста юридическа измислица. Синът ви е мъж и вие нямате морално право да го държите в положение на дете.

— Как можете да говорите толкова злобно! Това не е вярно. Аз просто се опитвам да му помогна и да го насоча.

Господин Кайку мрачно се усмихна.

— Мадам, най-често срещаният недостатък сред хората от нашата раса е, че сме способни да изтъкваме разумни доводи за оправдание и на най-себични цели. Повтарям: нямате право да го вкарвате в своя калъп!

— Имам повече право от вас! Аз съм му майка!

— Дали „родител“ и „собственик“ означава едно и също нещо? Както и да е, схващанията ни са диаметрално противоположни. Вие се опитвате да попречите на намеренията му, аз се мъча да му помогна, за да ги осъществи!

— От най-долни подбуди!

— И моите, и вашите подбуди са без значение. Както вече казахте, няма полза да говорим повече. Съжалявам.

— Няма да позволя! Той е непълнолетен, имам това право!

— Правото ви има граници, мадам. Синът ви може да се разведе с вас.

Госпожа Стюарт зяпна.

— Няма да го стори! Та аз съм му майка!

— Може би. Но съдилищата, разглеждащи детски искове, отдавна имат донякъде установени възгледи за деспотизма на родителската власт. Въпросът за насилието, упражнявано при избора на професия, обикновено се решава недвусмислено. Госпожо Стюард, по-добре е с достойнство да приемете неизбежното. Не отивайте твърде далече в позицията си, иначе ще загубите сина си завинаги. Момчето ви ще замине.