Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (5)

Глава V
Въпрос на гледна точка

Уважаемият господин Кайку, заместник-секретар на Космическите въпроси, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си и разгледа своята колекция от хапчета. Вече нямаше никакво съмнение — язвата на стомаха му отново се обаждаше. Избра едно хапче и равнодушно се върна към задачите си.

Прочете заповедта от техническото бюро на Департамента да бъдат спрени полетите на всички междупланетни кораби от клас „Пеликан“ до внасянето на определени видоизменения. Господин Кайку не си направи труда да проучи приложения технически доклад, а просто потвърди заповедта, като добави: „Да се изпълни незабавно“ и пусна книжата в изходящата кутия. Техническата обезпеченост на полетите беше задължение на Бу Енг, самият Кайку изобщо не разбираше от техника и не изпитваше желание за това. Готов бе да подкрепя решенията на главния инженер или при нужда пък да го уволни и да назначи друг на неговото място.

Обаче Кайку мрачно си даде сметка, че финансовите магнати, собственици на корабите от клас „Пеликан“, скоро щяха да натрият носа на секретаря, а не след дълго секретарят, изпаднал в затруднено положение и смутен от политическата сила, упражнявана от тези изискани господа, щеше да ги стовари върху неговата глава.

Започнаха да го гризат известни съмнения относно сравнително новия секретар, който някак не оправдаваше надеждите му.

Следващият материал бе предназначен само за сведение и му го бяха препратили само заради заповедта, че всичко свързано със секретаря, трябва да стига до бюрото на Кайку, независимо дали е нещо ново. Материалът нито съдържаше нещо ново, нито беше важен: според резюмето някаква организация, която се наричаше „Приятели на Глупи“, оглавявана от някоя си госпожа Бюла Мъргатройд, искаше среща със секретаря на Космическите въпроси — значи трябваше да я препрати към отдела за връзки с обществеността, към помощник-секретаря по специалните въпроси.

Господин Кайку не чете по-нататък. Уес Робинс щеше да задуши тези приятели в прегръдките си и нито Кайку, нито секретарят щяха да бъдат обезпокоени. Позабавлява се с мисълта, че може да натрапи госпожа Мъргатройд на секретаря, но това бе само моментна мечта — времето на секретаря трябваше да се пази за истинските важни и възлови въпроси, а не да се пилее за разни умопобъркани дружества. Всяка организация, наричаща се „Приятели на… еди-какво си или еди-що си“, винаги гонеше нечии лични цели, плюс това разполагаше с обичайния асортимент от разни изтъкнати тъпаци и надути нищожества, придаващи си важност. Такива групи обаче можеха и да навличат неприятности, поради което най-добре беше да не им се обръща вниманието, за което настояват.

Препрати материала „за архив“ и взе един меморандум от Бюикън, отнасящ се до вируса, проникнал в големия Сейнтлуиски ферментационен завод. Според прогнозата бе възможно да се яви недостиг на протеин и да се стигне до по-драстично ограничаване на дажбите. Но дори гладът на Земята не представляваше пряк интерес за господин Кайку. И все пак той се замисли, докато изчислителната машинка в главата му обработи няколко цифри, а после позвъни на един от помощниците си.

— Ван, запознат ли си с материал Ая 0428?

— Май че се сещам, шефе. Не беше ли за ферментационния завод в Сейнт Луис?

— Да. Направи ли нещо по въпроса?

— Ами… Като че ли не. Струва ми се, че не е в моя ресор.

— Значи така ти се струва, а? Та нали космическите станции са в твоя ресор? Я да прегледаш разписанията на товарните полети за година и половина напред и да ги съпоставиш с Ая 0428 и с прогнозата! Може да ти се наложи да купиш австралийски овци. Всъщност още сега купи овци. Не можем да си позволим хората ни да гладуват само защото някой дебил в Сейнт Луис си е изпуснал чорапите във ферментационния разтвор!

— Разбрано, сър.

Господин Кайку се върна към задачите си. Стана му неприятно, като осъзна, че се е държал твърде безцеремонно с Ван. Знаеше, че в момента мислите му имат определена насока не по вина на Ван, а заради доктор Фтамъл.

Не, вината не беше и на Фтамъл. Беше си негова! Знаеше, че не бива да има расови предразсъдъци, службата му не го позволяваше. С разума си преценяваше, че самият той е относително защитен от преследванията, които може да породи разликата в цвета на кожата, косата или очертанията на лицето, тъкмо защото заради странните създания като доктор Фтамъл тези разлики между човешките раси изглеждаха по-маловажни.

И все пак… Доктор Фтамъл му беше противен до смърт и господин Кайку не можеше да овладее чувствата си.

Ако въпросният екземпляр си вържеше поне тюрбан, щеше да е по-добре, но наместо това Фтамъл се разхождаше с тия гадни змии по главата и те се гърчеха като червеи в буркан. Какъв ти тюрбан! Та рарджилианците се гордееха с външния си вид. Държаха се така, сякаш според тях онези, които нямат змии по главата, не са истински хора.

Е, стига. Фтамъл беше почтен човек. Господин Кайку си записа, че без да отлага повече, трябва да го покани на вечеря. В крайна сметка непременно щеше да се подложи на дълбока хипноза и вечерята щеше да мине леко. Но при тази мисъл язвата му отново се обади.

Кайку не се сърдеше на рарджилианеца, че е стоварил върху уморените плещи на работещите в Департамента още една неразрешима задача. Неразрешимите задачи бяха всекидневие. Само че… не можеше ли това чудовище да се подстриже?

Като си представи изискания доктор Фтамъл остриган нула номер, с глава, осеяна с издутини и бучки, Кайку се усмихна и продължи работата си с по-леко сърце. Следващият материал представляваше извадка от доклад за работа вън от Департамента. А, да! Сергей Гринбърг. Добро момче беше Сергей. Кайку протегна ръка, за да вземе писалката и да подпише препоръките още преди да беше прочел всичко докрай.

Но вместо да се подпише, той остана да гледа втренчено почти половин секунда, след което натисна едно копче.

— Архивът ли е? Изпратете ми пълният доклад за работата на господин Гринбърг. За последната задача, от която се завърна преди няколко дни.

— Знаете ли входящия номер, сър?

— Ставаше дума за намесата на Департамента. Ще го откриете. Почакайте… Номерът е Рт 0411 от събота. Изпратете ми го веднага.

Кайку успя да отхвърли само пет-шест въпроса, защото след няколко секунди по тръбата за получаване на материали се чу шум и на бюрото му се изтърси малък цилиндър. Кайку го пъхна в четящото устройство и се отпусна, опрял десния си палец на пластинката, с която чрез натиск се контролираше скоростта на движението на текста върху екрана.

След не повече от седем минути заместник-секретарят беше изчел не само пълния протокол от съдебното заседание, но и доклада на Гринбърг относно всичко останало, което се бе случило. С помощта на устройството Кайку четеше най-малко по две хиляди думи в минута, затова смяташе устните отчети и разговорите за чиста загуба на време. Когато обаче машината прещрака, той реши да се възползува и от устен доклад. Наведе се над уредбата, превъртя един ключ и каза:

— Гринбърг!

Гринбърг вдигна очи от книжата по бюрото.

— Здравейте, шефе.

— Моля те, ела — каза Кайку и изключи уредбата без всякакви любезности.

Гринбърг реши, че шефът пак се чувствува зле със стомаха, но беше твърде късно да си измисля някаква неотложна работа вън от службата, затова бързо се качи на горния етаж и поздрави весело, усмихнат както винаги.

— Привет, шефе.

— Добро утро. Четох доклада ти от съдебния случай.

— Така ли?

— На колко години си, Гринбърг?

— Аз ли? На трийсет и седем.

— Хм… А какъв ранг имаш?

— Ами… Дипломатически служител от втора степен, изпълняващ длъжност първа степен.

По дяволите! Та чичо Хенри знаеше всички отговори… Сигурно знаеше и какъв номер обувки носи Гринбърг!

— На тази възраст хората помъдряват — взе да размишлява на глас Кайку. — А рангът ти е достатъчно висок, за да получиш назначение като посланик или помощник на един избран по политически съображения посланик. Сергей, как е възможно да си чак толкова глупав?

Гринбърг стисна зъби и мускулите на челюстите му изпъкнаха, но не каза нищо.

— Е?

— Сър — започна Гринбърг с леден глас, — вие сте по-възрастен от мене и имате повече опит. Може ли да ми обясните защо сте толкова груб?

Устните на господин Кайку потрепнаха, но той не се усмихна.

— Въпросът ти е основателен. Според моя психиатър това е така, защото съм анархист по природа и заемам неподходяща длъжност. А сега седни, за да обсъдим защо си толкова твърдоглав. Върху страничната облегалка на креслото има цигари.

Гринбърг седна, откри, че няма кибрит, и си поиска огънче.

— Не пуша — каза му Кайку. — Мислех, че тия цигари са от самозапалващите се. Не са ли такива?

— А, вярно! — И Гринбърг запали.

— Видя ли? Не използваш очите и ушите си. Сергей, в мига, когато звярът е проговорил, е трябвало да отложиш заседанието, докато проучим подробно животното.

— Хм… Струва ми се, че сте прав.

— Струва ти се! Синко, подсъзнателната ти алармена инсталация е трябвало да звъни като будилник в понеделник сутрин! А в случая, тъкмо когато си смятал делото за приключено, ти си допуснал да се появят усложнения. И то от страна на едно момиче, на едно дете. Щастлив съм, че не чета вестници, ловя се на бас, че е било голяма веселба.

Гринбърг се изчерви. За разлика от Кайку, той четеше вестници.

— И когато тя те докарва дотам, че се объркваш като пиле в кълчища, вместо да приемеш предизвикателството й… И то как? Ами като отложиш заседанието и наредиш да бъде направено разследване, което всъщност е трябвало да сториш още в началото, а пък ти…

— Но аз наредих да се направи разследване.

— Не ме прекъсвай. Ще те пека на бавен огън. По-нататък ти представяш решение, каквото не е вземано откакто Соломон е наредил детето да бъде разполовено. С курсове по пощата ли си завършил право?

— Завършил съм Харвард — нацупи се Гринбърг.

— Хм… Е, не трябва да те съдя толкова строго, ти явно си бавноразвиващ се. Но седемдесетте и седем седмоъгълни богове от Сарванчил са ми свидетели, че и следващият ти ход е глупав! Най-напред отказваш да приемеш не друго, а петицията на местната управа, според която звярът трябва да бъде унищожен в интерес на всеобщата безопасност… После правиш обратното — удовлетворяваш молбата им и се съгласяваш да го убиеш… Стига Департаментът да го одобри. Всичко трае десет минути. Exeunt omnes^[1] и се смеят. Синко, нямам нищо против да се правиш на глупак, но трябва ли да се позоваваш на Департамента?

— Шефе — с примирение в гласа започна Гринбърг, — направих грешка. Когато го разбрах, единственото, което ми оставаше, беше да заема противоположната позиция. Звярът наистина е опасен, а в Уествил няма подходящо място, където да бъде затворен. Ако влизаше в компетентността ми, веднага щях да наредя да бъде унищожен, без да търся одобрението на Департамента, по-точно вашето одобрение.

— Виж ти!

— Да бяхте на мое място, сър! Да бяхте видели само как се изкоруби дебелата стена, каква разруха…

— Не можеш да ме трогнеш. Виждал ли си как водородна бомба изравнява със земята някой град? Пет пари не струва стената на една съдебна зала. Сигурно предприемачът е бил мошеник и не е укрепил строежа.

— Шефе, ами клетката, от която се беше измъкнал звярът? От дебели, заварени стоманени пръти. А ги беше изпочупил като сламки!

— Доколкото помня, ти си го проучил още в клетката. Защо тогава не нареди да го затворят някъде, откъдето не може да се измъкне?

— Как така? Не е работа на Департамента да осигурява затвори.

— Синко, който и да е фактор, отнасящ се до каквото и да е, дошло от „там, далече“ е пряка работа на Департамента. Това ти е известно. Щом веднъж научиш този факт, че и насън да те бутнат, да го знаеш, значи си станал истински служител на Космическия департамент. Не те изпратихме да вършиш формална работа като почетен председател, който опитва от супата в някоя благотворителна болница. От тебе се очакваше да идеш целият превърнат в слух, с отворени на четири очи, и да дебнеш за „специални ситуации“. А ти си оплескал всичко. Разкажи ми сега що за звяр е това. Прочетох доклада, видях изображението. Но нещо не ми е съвсем ясно.

— Представител е на несиметричния многокрак тип, има осем крайника и е висок около седем стъпки. Той е…

Кайку се поизправи.

— Осем крака ли има? А ръце?

— Ръце ли? Няма ръце.

— А някакви хватателни органи? Видоизменени крака?

— Няма, шефе… Ако беше така, веднага щях да се разпоредя да се извърши пълно проучване. Ходилата са изящни като буренца и със същите размери. Какво имате предвид?

— Все едно. Друго имах предвид. Продължавай.

— Общото впечатление е от нещо като носорог, като трицератопс, но по артикулиране не прилича на нито едно земно животно. Младият му господар го нарича „Глупи“ и името напълно му подхожда. Звярът е доста забавен, но тъпичък. И тъкмо затова е опасен: толкова е голям и силен, че не е изключено поради тромавостта и глупостта му да пострадат хора. Вярно е, че говори, но го прави като четиригодишно дете… Всъщност се чува такъв глас, сякаш е глътнал някое момиченце.

— Защо да е глупав? Според господаря му, дето носи фамилно име от учебниците по история, звярът е умен.

Гринбърг се усмихна.

— Господарят му е предубеден. Говорих със звяра, сър. Глупав е.

— Не виждам как си го установил. Заключението, че едно извънземно същество е глупаво, понеже не говори добре на нашия език, е равно на заключението, че един италианец е неграмотен, защото говори на развален английски. Едното не следва от другото.

— Но помислете си, шефе. Няма ръце. Интелигентността му в най-добрия случай е по-ниска от маймунската. Може би е колкото на куче, но и това е съмнително.

— Е, ще имам предвид, че заемаш закостеняла позиция в ксенологичната теория, и толкова. Някой ден подобни схващания ще изиграят мръсен номер на ксенолозите. Ще открием цивилизация, където разумните същества няма да се нуждаят от меки лапи, за да манипулират с тях, ще са еволюирали още по-нататък.

— Да се хванем на бас?

— Не. Къде е този Глупи сега?

Гринбърг явно се обърка.

— Шефе, предстои да направя доклад, който сега е в микрофилмовата лаборатория. Всеки миг ще бъде на бюрото ви.

— Добре, значи този път все пак реагираш бързо. Казвай.

— Сприятелих се с местния съдия и го помолих да ме държи в течение. Естествено те не можеха да хвърлят тая твар в някоя тамошна бастилия. Всъщност няма никаква достатъчно здрава сграда, където да го приберат; поучиха се от грешката си с клетката. Нямаше и какво да се построи набързо, пък и да бъде достатъчно здраво… Повярвайте ми, клетката, която звярът счупи, наистина беше солидна. Местният полицейски шеф обаче имал страшно хрумване. Разполагал с празна цистерна от железобетон, със стени, високи около трийсет стъпки — част от пожарната им система. Построили наклонена платформа, по която натикали животното вътре, а после махнали платформата. Смятали, че са се изхитрили, понеже звярът не може да скача.

— Звучи добре.

— Да, но това не е всичко. Съдията О’Фаръл ми каза, че шефът на полицията бил толкова изнервен, че решил да не чака благословията на Департамента и се заел с унищожаването на звяра.

— Какво?!

— Чакайте да свърша. Не казал на никого, обаче уж по някаква случайност през нощта входният клапан бил отворен и цистерната се напълнила. На сутринта Глупи се намирал на дъното. Тогава полицейският началник Драйзър решил, че „нещастният случай“ е завършил успешно и че звярът се е удавил.

— И после?

— А Глупи се чувствувал отлично. Прекарал няколко часа потопен, но когато водата се опекла, събудил се, изправил се и казал: „Добро утро!“

— Сигурно е земноводно. Какви мерки взе, за да спреш тия своеволия?

— Още малко търпение, сър. Драйзър знаел, че огнестрелното оръжие и експлозивите са безполезни… нали четохте протокола… поне ако са със сила, която може да се употреби безопасно в рамките на един град… Затова опитал с отрова. Без да знае каквото и да е за животното, той използувал пет-шест вида отрова в количество, достатъчно за цял полк, като скрил отровата в разни храни.

— Е, и?

— Глупи погълнал всичко. Не дал признаци дори на сънливост, нещо повече, сякаш апетитът му се раздразнил, защото следващото, което изял, бил клапанът и цистерната отново се напълнила. Наложило се да спрат водата от помпената станция.

Кайку се изхили.

— Тоя Глупи започва да ми харесва. Значи изял клапана, така ли? А от какво е бил направен клапанът?

— Не зная. Вероятно от някаква сплав.

— Хм… Явно обича да си похапна и груби деликатеси. Сигурно има гуша като на птиците.

— Нищо чудно.

— И какво направил после шефът на полицията?

— Засега нищо. Помолих О’Фаръл да внуши на Драйзър, че ако не престане да пречи на Департамента, не е изключено да свърши в изправителна колония на трийсет светлинни години от Уествил. Така че сега Драйзър е в очакване и се чуди как да реши проблема си. Последното му хрумване е да засипе Глупи с бетон и да го остави да умре от естествена смърт. Обаче О’Фаръл му е забранил, смята го за нехуманно.

— Значи Глупи все още е в цистерната и чака да се намесим?

— Да, сър. Поне така беше вчера.

— Е, сигурно може да почака и там, докато се измисли нещо друго — каза Кайку и взе резюмето от доклада на Гринбърг заедно с препоръките.

— Да смятам ли, че отхвърляте действията ми, сър?

— Не. Какво те накара да си го помислиш? — И Кайку подписа заповедта, с която се нареждаше Глупи да бъде унищожен, след което я пусна по пневмопощата. — Не се противопоставям на ничии решения, без да уволня съответния служител. А за тебе имам друга задача.

— О! — За миг Гринбърг изпита жалост. С облекчение очакваше, че шефът му ще отмени смъртната присъда на Глупи. — Е, лоша работа, но… звярът наистина беше опасен.

Господин Кайку продължи:

— Страх ли те е от змии?

— Не. Дори ми харесват.

— Отлично! Макар че това е чувство, което не мога да си представя. Винаги съм се боял до смърт от змии. Веднъж, още като бях дете, в Африка… Както е да е. Не помня, случвало ли ти се е досега да работиш с рарджилианци?

Гринбърг изведнъж разбра за какво става дума.

— Използувах един рарджилианец като преводач в случая с Вега VI. Разбирам се с рарджилианците.

— За съжаление с мене не е така. Имам една работа, в която участвува рарджилиански преводач, някой си доктор Фтамъл. Може и да ти е познато името му.

— Да, разбира се, сър.

— Да си призная, независимо, че е рарджилианец… — Кайку изговори последната дума така, сякаш беше неприлична — на доктор Фтамъл му няма нищо. Но едно по-близко общуване може да докара някоя беля… а пък тая моя фобия пречи на носа ми да усети белята. Така че известно време ще те пусна като мой помощник, да душиш вместо мене.

— Нали нямахте доверие на носа ми, шефе?

— Един слепец ще води друг слепец, ако нямаш нищо против изопачаването на метафората. Може би с общи усилия ще подушим какво става.

— Разбрано, сър. Може ли да попитам какъв е характерът на задачата?

— Ами…

Но преди господин Кайку да успее да отговори, светна лампичката на секретарката му и гласът й обяви:

— Хипнотерапевтът ви пристигна, сър.

Заместник-секретарят погледна часовника си и каза:

— Как само лети времето… — А после добави над микрофона: — Пратете го в гардеробната ми. Сега ще дойда. — След което продължи, вече към Гринбърг: — Фтамъл ще пристигне след половин час. Нямам възможност да говорим повече, трябва да се стегна за срещата. Ще намериш всичко по въпроса, колкото и да е малко, в папката с надпис „Неотложни, спешни задачи“. — Господин Кайку хвърли поглед към кутията за пратките по пневматичната поща, която се беше препълнила за времето на разговора им. — Ще се върна след пет минути. Използувай колкото време остава да разчистиш тоя куп от вторични суровини. Подписвай вместо мене, но задръж каквото сметнеш, че трябва да видя… Само че гледай да не оставиш повече от пет-шест материала, иначе ще те върна да си доучиш в Харвард!

Кайку припряно се изправи, като си отбеляза наум, че от гардеробната ще трябва да нареди на секретарката си да описва всичко, което стане през следващия половин час, и да му го покаже по-късно… Искаше да разбере как работи „младежът“. Съзнаваше, че някой ден ще умре, и възнамеряваше да положи усилия, та да бъде заместен от Гринбърг. Междувременно обаче трябваше да направи живота на „младежа“ колкото може по-труден.

Заместник-секретарят се запъти към гардеробната. Отместената врата се захлопна подире му и Гринбърг остана сам. Точно като протягаше ръка към оставеното за разглеждане досие, обозначено „спешно“, червената лампичка просветна, чу се звън и някакви книжа паднаха във входящата кутия.

Гринбърг взе материала, прегледа текста в средата и тъкмо се увери, че въпросът не търпи отлагане, когато на уредбата се появи подобна светлинно-звукова комбинация и екранът се включи. Гринбърг видя лицето на завеждащия бюрото за съгласуване на системите. Човекът развълнувано каза:

— Шефе?

Гринбърг натисна копчето за обратна връзка.

— Гринбърг слуша. Шефът ме остави да му топля мястото. Току-що получих докладната ти, Стан. В момента я чета.

Стан Ибаньес явно се подразни.

— Няма значение. Свържи ме с шефа.

Гринбърг се поколеба. Въпросът, поставен от Ибаньес беше прост, но деликатен. Корабите от Венера винаги получаваха незабавно разрешение за кацане, тъй като всеки техен лекар беше пълномощник на обществената здравна организация. Но корабът „Ариел“, очакван в космодрума Порт Либия, изведнъж бил сложен под карантина от своя лекар и сега се намираше в дрейфова орбита. За голямо съжаление на него се оказал и венерианският министър на външните работи, а се очакваше, че Венера ще подкрепи позицията на Земята срещу Марс в предстоящата тристранна конференция.

Гринбърг можеше да задържи решаването на неудобния въпрос, докато се върне шефът, и да му го предаде; можеше да прескочи шефа и да се обърне към самия секретар (което предполагаше да намери отговор и да го представя така, че да получи одобрение) или пък… можеше да действува, като използува правото, дадено му от господин Кайку.

Господин Кайку сигурно не беше предвидил такова извънредно положение. Но от друга страна, шефът имаше досадния навик да подлага хората си на изпитания…

Гринбърг бързо прехвърли всичко това през ума си и отговори:

— Съжалявам, Стан, но не можеш да говориш с шефа. Аз го замествам.

— Нима? И откога?

— Е, замествам го само временно.

Ибаньес се намръщи.

— Виж какво, приятел, най-добре потърси шефа. Може и да се подписваш вместо него в някои обикновени случаи, но моят въпрос не е такъв. Трябва тутакси да разрешим кацането на кораба. Ще ти откъснат главата, ако поемеш отговорността за пълномощия, позволяващи да се пренебрегне такова основно правило като карантината. Размърдай си мозъка.

Да отмени карантината ли? Та Гринбърг си спомняше Голямата чума от петдесет и първа година, когато биолозите се предовериха на схващането, че всяка планетна форма на живот притежава имунитет към болестите от другите планети.

— Няма да отменяме карантината.

Ибаньес, изглежда, се засегна.

— Сергей, не можем да излагаме на опасност конференцията. Каква ти опасност! Не можем да плюем на десетгодишния си труд само защото някой космонавт има малко температура. Налага се да отменим карантината! Но не предполагам, че ти си тоя, дето ще го направи…

Гринбърг се поколеба.

— Шефът е под въздействието на хипноза, понеже го очаква тежка задача. Сигурно ще успееш да се срещнеш с него чак след два часа.

Ибаньес го погледна с недоумение.

— Значи ще трябва да обезпокоя секретаря. Не смея да чакам два часа. Свещената крава от Венера като нищо ще нареди на капитана да потегли обратно. Нямаме право на такъв риск!

— Нямаме право и на риска да докараме епидемия. Ето как ще постъпиш: обади се на пратеника и му кажи, че лично отиваш да го вземеш. Използувай бърза совалка. Прехвърли пратеника на нея, а „Ариел“ остави в карантинна орбита. Щом пратеникът се качи в совалката, но не преди, а чак тогава, му обясни, че и двамата ще присъствувате на конференцията в изолационни скафандри. — Изолационният скафандър беше херметически затворен и първоначално го бяха използували при посещаването на планети, където можеха да ги заплашват неизвестни болести. — Естествено совалката и екипажът й също ще трябва да бъдат поставени под карантина.

— Изолационен скафандър ли?! Няма що, много ще му допадне! Сергей, дори отлагането на конференцията би нанесло по-малко вреда. А подобно неуважение положително ще настрои пратеника против нас. Тоя чешит е страхотно нафукан!

— Щом му намекнеш каква е целта, няма как да не му допадне — обясни Гринбърг. — „Голяма саможертва, стремеж да не се навреди на благополучието на любимата братска планета, чувството на дълг, което надделява над всичко“ и тъй нататък. Ако смяташ, че ще се затрудниш, вземи със себе си някое момче от отдел „Връзки с обществеността“. И внимавай, докато трае конференцията, пратеникът непрекъснато трябва да е наглеждан от лекар в бели дрехи и от две сестри. Сегиз-тогиз, когато гостът си почива, конференцията трябва да се прекъсва. Сложете легло и болнични паравани в Залата на героите, близо до заседателната маса. Идеята ще е, че самият гост се е разболял, но продължава делото като своя лебедова песен. Стана ли ти ясно? Обясни му всичко, преди совалката да кацне. Е, със заобикалки, разбира се.

Ибаньес изглеждаше смутен.

— Смяташ ли, че ще има ефект?

— От тебе зависи. Ще ти върна докладната с нареждане да не се отменя карантината и с препоръка да проявиш собствена инициатива, с която да осигуриш присъствието му на конференцията.

— Добре… Съгласен съм — каза Ибаньес и изведнъж се ухили. — Докладната е без значение, тръгвам! — И той изключи връзката.

Гринбърг се зае отново с книжата върху бюрото, въодушевен от чувството, че е играл ролята на господ.

Попита се как ли би постъпил шефът, обаче му беше все едно. Може би имаше множество правилни решения, но това поне бе едно от тях. Струваше му се, че не е сбъркал. Отново протегна ръка към материала, който трябваше да се резолира спешно.

Но се сепна. Глождеше го някаква неясна мисъл. Шефът не беше искал да потвърди смъртната присъда, Гринбърг усещаше това. Ами да, нали шефът му каза, че е сбъркал. Правилната стъпка беше да се проведе пълно разследване. Господин Кайку прие решението му само от чувство на солидарност, понеже Гринбърг му е подчинен.

Сега обаче самият Гринбърг седеше на шефското място. При това положение…

Да не би Кайку да го беше оставил там тъкмо затова? За да поправи собствената си грешка? Не, шефът беше потаен, но не и вездесъщ, нямаше как да предвиди, че Гринбърг може да преразгледа въпроса. И все пак… Гринбърг позвъни на личната секретарка на шефа.

— Милдред?

— Да, господин Гринбърг?

— Моля за резюмето и доклада относно разследването, в което участвувах. Номерът е може би Рт 0411, да, този е. Материалът беше върнат преди петнайсет минути. Искам да го получа обратно.

— Сигурно вече е препратен — отговори секретарката със съмнение в гласа. — Днес пунктът за връзка работи само със седем минути закъснение.

— И прекалената експедитивност си има лошите страни. Моля ви, ако заповедта е вече вън от сградата, да изпратите съобщение за отменянето й, после ще представим допълнителни сведения. А на мене ми върнете изходния документ.

Най-после Гринбърг стигна до папката, чакаща незабавно решение. Както господин Кайку беше казал, обемът на материала, обозначен „Фтамъл“, не беше голям. Видя, че е сложено и подзаглавие: „Красавицата и звярът“, което го учуди. Шефът имаше чувство за хумор, но толкова особено, че хората се затрудняваха да го разберат.

След малко Гринбърг с изненада повдигна вежди. Рарджилианците, тези неуморни преводачи, посредници и тълкуватели, непрекъснато се тикаха да участвуват в преговори между различни раси. Присъствието на доктор Фтамъл на Земята подсказваше на Гринбърг, че има някакъв проблем сред някои нехуманоидни „хора“ — нехуманоидни по разсъдък, същества, чиято психология е толкова различна от човешката, че затруднява общуването. Не очакваше обаче, че ученият представя позицията на раса, за която самият Гринбърг не бе чувал — същества, обозначени като „хрошии“.

Възможно бе Гринбърг просто да е забравил това название, звучащо като кихане. Може би бяха някакъв маловажен народ, на ниско културно равнище, без икономическо значение, който не е овладял космоса. Може пък да бяха влезли в Общността на цивилизациите, докато Гринбърг се мъчеше с проблемите на Слънчевата система. От мига, когато човечеството осъществи контакт с други раси, предприемащи междузвездни пътувания, законно признатите членове на „човешкото“ семейство така нараснаха на брой, че почти им се изгуби дирята. Колкото повече човечеството разширяваше хоризонтите си, толкова по-трудно бе да се съзрат тези хоризонти.

Да не би пък хрошиите да му бяха известни под друго име? Гринбърг взе за справка универсалния автоматичен справочник на господин Кайку и натисна клавишите, за да провери.

Известно време машината разсъждаваше, след което екранът за надписи светна: „Липсва информация.“

Гринбърг се опита да провери на „рошин“, в случай че хората са започнали да изпускат звука „х“ при произнасянето. Получи същия отрицателен отговор.

Тогава се отказа от проверката. Дори универсалният справочник в Британския музей нямаше да разполага с повече данни от справочника в кабинета на заместник-секретаря. Работните му помещения заемаха цяла сграда в друг квартал на Главната свободна зона, а служителите — кибернетици, специалисти по семантика и енциклопедисти — непрекъснато утоляваха глада му за факти. Гринбърг можеше да бъде сигурен, че каквито и да са тези „хрошии“, Федерацията чуваше името им за първи път.

Което беше изумително.

Останал цял миг в плен на изненадата, Гринбърг продължи да чете. Научи, че хрошиите са почти пристигнали — още не са на Земята, но от разстоянието, на което се намират, вече могат да махнат за поздрав, защото са в орбита за кацане, на петдесет хиляди мили от планетата. Още цели две секунди Гринбърг си позволи да се чувствува изненадан, докато установи, че причината да не чуе за приближаването им е настоятелната молба на доктор Фтамъл към господин Кайку да не позволява на патрулните съдове и тям подобните да проявяват любопитство и да се опитват да проникнат в кораба.

Работата на Гринбърг беше прекъсната от върналия се доклад за случая с Глупи, за който господин Кайку бе потвърдил присъдата. Гринбърг се замисли за миг, а после добави тази забележка, така че заключението гласеше: „Препоръката се одобрява, но стъпката не бива да бъде предприемана, докато не се извърши пълен научен анализ на съществото. Местните власти да предадат пълномощията си, когато се появи искане от страна на Ксенонаучното бюро, а последното ще осигури преместването на съществото и ще определи вещи лица, които да извършат преценката.“

Гринбърг подписа промяната от името на Кайку и вложи материала в системата. Призна си глупостта, че сега въпросната заповед звучи двусмислено, понеже нямаше съмнение, че щом ксенобиолозите се докопат до Глупи, вече няма да го изпуснат. Въпреки това усети, че изведнъж му олеква на душата. Предишната препоръка беше погрешна, а сега тръгна по правилен път.

Отново съсредоточи вниманието си върху хрошиите и отново веждите му се вдигнаха. Хрошиите не идваха, за да установят връзка със Земята. Бяха дошли, за да спасят една своя посестрима. Според доктор Фтамъл те бяха убедени, че Земята държи в плен една хрошия, и настояваха за нейното освобождаване.

Гринбърг изпита чувството, че е попаднал в сълзлива мелодрама. Тия „хора“, носещи астматично име, явно бяха сбъркали с избора на планетата, където да играят на „стражари и апаши“. Един нехуманоид без паспорт, без досие в Космическия департамент и без основателна причина за посещението си на Земята би бил безпомощен като млада невеста, която не разполага с купони. Биха прибрали посестримата им тутакси. Какво ти! Тя не би могла дори да премине през карантинен период.

Защо тогава шефът не им кажеше да си вдигнат партакешите и да си заминават?

При това, как според тях хрошията бе пристигнала на Земята? Пешком? Или като се е гмуркала в атмосферата? Звездните кораби не кацаха, обслужваха ги космически совалки. Представи си как чуждоземната дама досажда на касиера, който продава билети за пътуването:

„Извинете, сър, но аз бягам от съпруга си, който се намира в другия край на Галактиката. Ще имате ли нещо против, ако се скрия под тази седалка и така се прокрадна на вашата планета?“

А касиерът й отговаря: „Без билети не возим!“ Компаниите, осигуряващи совалките, мразеха дори пътниците с безплатни билети — Гринбърг го усещаше всякога, когато показваше дипломатическия си пропуск.

Глождеше го обаче някакво съмнение… После си спомни въпроса на шефа: „Има ли Глупи ръце?“ Досети се, че шефът сигурно се е чудил дали Глупи не е изчезналата хрошия, понеже хрошиите според Фтамъл имат по осем крака. Гринбърг се засмя. Глупи не беше майсторът, който би могъл да построи космически кораб и да го управлява. Събратята му също. Вярно, шефът не беше видял Глупи, та да знае колко нелепа е подобна мисъл.

Освен това Глупи се намираше на Земята вече повече от сто години — веднага се разбираше, че не може да става дума за него.

Същността на въпроса беше какво да се направи за хрошиите, след като вече се е стигнало до контакт с тях. Всичко извънземно представляваше интерес, допълваше знанията и носеше полза на човечеството, стига да вникнеха в същността му… А от раса, извършваща сама междузвездни полети, положително можеше да се научи всичко споменато, взето заедно… Без съмнение Кайку им даваше надежди, като същевременно поставяше основа за постоянни отношения. Чудесно. Значи от Гринбърг зависеше да доразвие тази насока и да помогне на шефа си в емоционалното му затруднение, заплашващо общуването му с рарджилианеца.

Гринбърг прегледа отгоре-отгоре останалата част от доклада. Единствената допълнителна информация, която получи, беше от резюмето. По-нататък следваше описание на цветистите речи, произнесени от доктор Фтамъл. Накрая Гринбърг пъхна материала обратно в папката и се зае с текущите въпроси.

Господин Кайку обяви присъствието си, като надникна през рамото му и каза:

— Входящата кутия е все така пълна!

— А, здравейте, шефе. Вярно, но само си помислете в какъв вид щеше да бъде, ако не бях скъсал всяка втора докладна, без да я прочета! — отвърна Гринбърг и стана от бюрото.

Господин Кайку кимна.

— Знам. Понякога пиша „не“ върху всеки материал с нечетен номер.

— По-добре ли сте?

— Готов съм да му плюя в лицето. С какво ме превъзхожда някаква си змия?

— Моите поздравления!

— Доктор Морган е извънредно способен. Ако някога нервите ти не издържат, обърни се към него.

Гринбърг се ухили.

— Шефе, единственото, което ме притеснява, е, че през работно време страдам от безсъние. За разлика от преди вече не мога да заспивам на бюрото.

— Това е най-ранният симптом. А след време мозъкът ти ще престане да действува — рече господин Кайку и погледна стенния часовник. — Още ли няма вест от приятеля с живата коса?

— Още.

Гринбърг му съобщи за карантината на „Арнел“ и каза какво е направил. Господин Кайку кимна одобрително, което според някои кръгове се равняваше на връчването на почетна армейска грамота пред строя.

Гринбърг усети приятно чувство и продължи, като обясни каква промяна е направил в заповедта за Глупи. Стигна до въпроса боязливо и почти несъзнателно.

— Шефе, когато човек седи на този стол, гледа на нещата под друг ъгъл.

— И аз преди години стигнах до същия извод.

— Така е. Докато бях на бюрото, разсъждавах и върху въпроса за намесата.

— Защо? Нали го разрешихме?

— И аз така мислех. Въпреки това… все пак… — И Гринбърг изплю камъчето, какво е променил, след което зачака.

Господин Кайку отново кимна. Хрумна му да сподели с Гринбърг, че с това му е спестил главоблъсканиците да намери достоен начин, по който да постигне същата цел, но се отказа. Вместо това се наведе над микрофона.

— Милдред? Обаждал ли се е доктор Фтамъл?

— Току-що пристигна, сър.

— Добре. Моля да го изпратите в източната заседателна зала.

После изключи уредбата и се обърна към Гринбърг:

— Е, синко, дойде време да укротяваме змии. Носиш ли си свирката?