Робърт Хайнлайн
Звездният звяр (11)

Глава XI
„Много е късно, Джони!“

— Внимавай със скоростта — предупреди го Бети. — Спомняш ли си стария виц за човека, чийто адвокат го уверявал, че „за това не могат да го тикнат в затвора“?

— За какво „това“?

— Няма значение. А клиентът отвърнал: „Но, господин адвокат, та аз ви се обаждам от затвора!“ Работата е там, че прецедентът от Лебед е само теория. Ще трябва да крием Глупи, докато не накараме съда да промени решението си.

— Ами… Сигурно имаш право.

— Винаги имам право — с достойнство заяви Бети. — Джони, умирам от жажда, при напрегнато мислене човек се обезводнява. Донесе ли вода от поточето?

— Не.

— Имаш ли кофа?

— Има някъде — отвърна Джони, порови се в джобовете си и измъкна кофата. Наду я, докато почти се опъна, и каза: — Отивам за вода.

— Не, дай кофата на мене. Искам да се поразтъпча.

— Гледай за стратолети!

— Взело яйцето да учи кокошката! — каза Бети, грабна кофата и заслиза по склона, като се движеше под прикритието на дърветата, докато не стигна брега. Джони наблюдаваше изящната й фигурка, осветявана от прокраднали се лъчи, като статуя в катедрала, и си мислеше колко е красива Бети… Умна почти като мъж, пък и красива… Само да не се държеше властно като всички жени, Шампионката нямаше грешка.

Бети се върна, понесла внимателно пластмасовата кофа.

— Заповядай! — предложи му я тя.

— Първо пий ти.

— Пих от поточето.

— Добре тогава.

И Джони се напи до насита.

— Знаеш ли, Бети, ако не ти бяха криви краката, щеше да си направо хубавичка.

— На кого били криви краката?!

— Е, и лицето ти малко… — продължи любезно Джони. — Но като оставим настрани тези два недостатъка, ти не…

Джони не успя да довърши мисълта си. Момичето се стрелна и заби юмрук в корема му. Водата се разля отпред по дрехите на Джони, като напръска и Бети. Боричкаха се, докато той успя да хване дясната й ръка и я изви зад гърба, така че Бети не можеше да мръдне.

— Кажи: „Предавам се!“ — посъветва я той.

— Дяволите да те вземат, Джон Томас. Предавам се!

— И ще ми бъдеш роб до гроб?

— И ще ти бъда роб до гроб, ако първо не те вкарам в гроба. Пусни ме!

— Добре.

Джони се изправи. Бети се претърколи и приседна, погледна го и се разсмя. И двамата бяха мръсни, изподрани и дори натъртени, но се чувствуваха отлично. Глупи бе наблюдавал как игриво се боричкаха, но не се притесни, понеже Джони и Бети никога не се караха сериозно. Само каза:

— Джони е мокър до кости.

— Прав си, Глупи. Човек може да се измокри от какво ли не — подхвърли Бети и огледа критично приятеля си. — Ако имах две щипки, щях да те простра на някой клон. За ушите, разбира се.

— Толкова е топло, че след пет минути ще сме сухи.

— Аз пък не съм мокра, костюмът за летене ме е предпазил. Ти обаче приличаш на спасено от удавяне коте.

— Много важно. — Джони легна по гръб, намери една борова игличка и взе да я дъвче. — Шампионке, това място е чудесно. Колко жалко, че ще трябва да отидем в рудника.

— Знаеш ли какво? Когато тая каша се оправи, преди да тръгнем на лекции, ще се върнем тук и ще останем няколко дни. Ще вземем и Глупи. Нали, Глупи?

— Готово! — съгласи се Глупи. — Ще ловя разни животни, ще хвърлям камъни. Кеф!

Джон Томас погледна укорно Бети.

— И да ме разнасят из целия град? Покорно благодаря!

— Не се прави на светец. Нали сега сме тука?

— Сега го налагат обстоятелствата.

— О, да не пострада доброто ти име!

— Е, някой трябва да се грижи и за това. Мама казва, че когато момичетата спрат да се притесняват, става време да се притесняват момчетата. Казва, че някога било другояче.

— Естествено. И всичко се повтаря. Пускат цялата програма от начало до край — рече Бети. Изглеждаше замислена. — Само че, Джони, ти обръщаш прекалено голямо внимание какво казва майка ти.

— Сигурно — съгласи се той.

— По-добре се откажи от тая работа. Иначе никое момиче няма да рискува да се омъжи за тебе.

Джони се ухили.

— Така се застраховам.

Бети наведе очи и се изчерви.

— Не говорех за себе си! Не ми трябваш! Грижа се за тебе само за да трупам опит!

Джони реши да не задълбочава въпроса.

— Честна дума, човек свиква да се държи по определен начин и му е трудно да се спре — каза той. — Например леля ми. Помниш ли леля Теси? Дето вярва в астрологията?

— Ами! Не може да бъде!

— Тъкмо обратното. Тя не изглежда смахната, нали? Обаче си е смахната, защото непрекъснато говори за астрология, а мама настоява да се държа любезно с нея. Дори ако просто й кажа, че дъската й хлопа, няма да е от голямо значение. Ама не! Трябва да слушам дивотиите й, да се правя, че я смятам за нормален и разумен възрастен човек, а пък тя и до десет брои със сметало!

— Какво е „сметало“?

— А, не знаеш ли? Пръчки с нанизани топченца. Казах „сметало“, понеже за леля Теси няма никаква надежда да се научи да използува калкулатор. При това й харесва, че е тъпа, а пък аз трябва да я насърчавам.

— Не го прави! — внезапно каза Бети. — Не обръщай внимание какво казва майка ти.

— Шампионке, влияеш ми пагубно!

— Извинявай, Джони — примирително рече Бети и добави: — Казвала ли съм ти някога защо се разведох с родителите си?

— Не, никога. Това си е лично твоя работа.

— Вярно. Но мисля да ти кажа, понеже ще започнеш да ме разбираш по-добре. Наведи се!

Бети го дръпна за ухото и зашепна. Докато Джон Томас слушаше, на лицето му се изписа невероятно изумление.

— Не може да бъде!

— Честна дума. Те не ме обориха, така че не казах на никого. Но причината е тази.

— Не виждам как си могла да го понесеш.

— Нищо не съм понасяла. Изправих се в съда, разведох се с тях и получих настойник професионалист, който няма налудничави идеи. Чакай, Джони, не ти разкрих душата си, само за да зяпнеш. Наследствеността не изчерпва всичко. Аз съм си аз, самостоятелна личност. И ти не си сбор от своите родители. Не си баща си, не си майка си. Само че малко бавно го загряваш — подхвърли Бети и се изправи. — Така че бъди верен на себе си, Смотаняко, и прояви храбростта сам да объркаш кашата в живота си. Не се мъчи да сърбаш чуждите каши.

— Шампионке, когато говориш за такива неща, идеите ти изглеждат съвсем умни.

— Това е защото винаги съм умна. Как си с храната? Май огладнях.

— Лакома си като Глупи. Сакът е ей там.

— Ще обядваме ли? — попита Глупи, като чу името си.

— Хм… Бети, не ми се иска Глупи да изкоренява дървета, поне не през деня. За колко време ще ме открият?

— Не бих разчитала на повече от три дни, макар районът да е голям — каза Бети.

— Тогава ще оставя храна за пет дни. За всеки случай — каза Джони, избра десетина консервирани порции и ги връчи на Глупи. Не ги отвори, понеже Глупи предпочиташе да усеща как консервата се затопля, когато я пробие със зъби. Звярът изгълта консервите още преди Бети и Джони да приготвят обеда си.

След като се нахраниха. Джони отново се върна на темата.

— Бети, наистина ли смяташ, че… — започна той, но изведнъж се сепна. — Не чуваш ли шум?

Бети се ослуша и мрачно кимна.

— С каква скорост се движат?

— Не надхвърлят двеста.

Джони си мислеше същото.

— Значи просто оглеждат. Глупи! И мускул не бива да ти трепне!

— Няма, Джони. А защо да не ми трепне и мускул?

— Не питай, а изпълнявай!

— Не изпадай в паника — посъветва го Бети. — Те сигурно все още уточняват методиката на претърсване. Има шанс да не попаднем в обсега им или пък дърветата да попречат на образа. Ех, ако можеше Глупи да е в тунела на рудника! Само да хрумне на някого да направи точен оглед на пътя нощес, докато вървим, и ще ни пипнат…

Бети, изглежда, също се разтревожи, но Джони не я слушаше. Беше се навел напред, направил с длани фунии на ушите си.

— Тихо! — прошепна той. — Бети, те се връщат!

— Не изпадай в паника. Сигурно това е другата разузнавателна ескадрила.

Но още докато го казваше, Бети знаеше, че греши. Звукът се задържа над главите им, остана така известно време и започна да заглъхва. Погледнаха нагоре, но гората беше гъста, а летателните машини — нависоко, така че не видяха нищо.

За миг ги обля толкова ярка светлина, че впоследствие силното слънце им се стори мъждиво. Бети преглътна с усилие.

— Това пък какво беше?

— Снимка с ултравиолетови лъчи — отговори мрачно Джони. — Проверяват видяното на екрана.

Звукът над главите им се извиси, после замря и отново блесна ослепителна светлина.

— Стереовизираха образа — съобщи мрачно Джони. — Подозирали са, че сме ние, но сега вече ще се уверят.

— Джони, трябва да измъкнем Глупи оттук!

— Как? Да го изкараме на пътя, за да се прицелят с бомба? Не, миличка, сега единствената ни надежда е да решат, че са видели голям объл камък. Добре, че го накарах да се сгуши. А и ние не бива да мърдаме. Може пък и да се махнат — добави Джони.

Но дори и тази малка надежда се изпари. Чу се шум от още четири стратолета, появяха се един след друг. Джони ги броеше.

— Този пази на юг. Третият, струва ми се, е на север. Сега ще завардят и западната страна. Обграждат ни в кръг. Видяха ни сметката, Шампионке.

Бети го погледна. Лицето й беше мъртвешки бледо.

— Какво ще правим сега, Джони?

— Какво ли? Ами, ни… Не, Бети, почакай. Промъкни се до ручея през гората. Вземи си и апарата за летене. После тръгни по течението, докато доста се поотдалечиш, и се вдигни във въздуха. Лети ниско, докато се измъкнеш от обсега на чадъра, който са направили. Ще те пуснат, защото не им трябваш.

— Ами ти!

— Аз ли? Ще остана.

— Аз също.

Джони се засуети.

— Не влошавай положението, Шампионке. Само ще пречиш тук.

— А ти какво си въобразяваш, че ще направиш? Дори пушка нямаш.

— Но имам това! — мрачно отвърна Джони, като докосна ножа, прибран в калъфа. — А Глупи може да хвърля камъни.

Бети го изгледа втренчено, после се заля от смях.

— Какво? Ще хвърля камъни? О, Джони!

— Няма да се предадем без съпротива. А сега се изпарявай. Бързо! И престани да ми досаждаш.

— Няма!

— Виж какво, Шампионке, не е време за спорове. Бързо се махай. Аз ще остана с Глупи, имам това право. Глупи е мой.

Бети се разплака.

— А ти пък си мой, глупав дръвник такъв!

Той се опита да й отговори, но не можа. Мускулите на лицето му се сгърчиха като на човек, който си преглъща сълзите. Глупи притеснено се размърда и се чу пискливият му глас:

— Какво има, Джони?

— Моля? Нищо — отговори едва чуто Джони. Протегна ръка и погали приятеля си. — Нищо няма, старче. Щом Джони е с тебе, всичко ще бъде наред.

— Разбира се, Джони.

— Разбира се, Глупи — потвърди Бети и добави тихо: — Нали ще стане бързо, Джони? И няма да усетим нищо?

— Ами сигурно. Ей, я се стегни! Ако не спреш до половин секунда, ще ти ударя едно кроше и после ще те хвърля в урвата. Така ще се спасиш от експлозията.

Бети бавно поклати глава, но не беше ядосана, нито уплашена.

— Много е късно, Джони. Знаеш го. Не ми се карай. Само дръж ръката ми.

— Но… — започна Джони и спря. — Чуваш ли?

— Идат още.

— Да. Сигурно ще застанат в осмоъгълник, за да се застраховат, че няма да се измъкнем.

Изведнъж прогърмя тътен и спести отговора на Бети. Последва го писъкът от двигателя на кръжащ стратолет. Този път видяха — беше на по-малко от хиляда фута над тях. После из въздуха се разнесе тенекиен глас:

— Стюарт! Джон Стюарт! Излез от гората!

Джони измъкна ножа от калъфа, вдигна глава нагоре и извика:

— Елате да ме хванете!

Бети го погледна гордо, със светнало лице, и го потупа по ръката.

— Дай им да разберат, Джони! — прошепна тя. — Браво, момчето ми!

Мъжете, скрити зад гласа на великана, изглежда, бяха насочили микрофон към тях. Джони чу отговора им:

— Ти не ни трябваш, но и не искаме никой да пострада. Предай се и излез на открито!

Джони им отвърна с кратка ругатня и добави:

— Няма да излезем!

Гръмотевичният глас продължи:

— Последно предупреждение, Джон Стюарт. Излез навън с празни ръце. Ще изпратим летателен апарат, за да те прибере.

Джон Томас извика в отговор:

— Изпратете го, а ние ще го направим на решето. Намират ли ти се камъни, Глупи? — попита той с дрезгав глас.

— Какво? Да, разбира се. Сега ли да почна, Джони?

— Не още. Ще ти кажа кога.

Гласът отгоре млъкна. Не кацна никакъв летателен апарат. Вместо това един стратолет, но не командният, бързо се спусна, докато не стигна на стотина стъпки над боровете, отдалечен и встрани от тях на същото разстояние. Започна бавно да кръжи и едва видимо да стеснява кръга.

В същия миг се чу страхотен трясък, последван от пращене и едно вековно дърво падна като отсечено. Тутакси го последва второ. Като една невидима ръка включеното разчистващо поле на стратолета започна да поваля дърветата и да ги отмества встрани. Около тях бавно се появи противопожарна бразда.

— Защо правят това? — прошепна Вети.

— Стратолетът е на горската служба. Отрязват ни пътя.

— Но защо? Защо просто не приключат всичко веднага?

Бети се разтрепери и момчето я прегърна.

— Не зная, Шампионке. Този план не е мой.

Стратолетът затвори кръга, после се обърна с носа към тях и сякаш клекна на задни крака. С внимателния жест на хирург, който вади зъб, операторът насочи механизма, избра едно дърво, изкорени го и го метна встрани. Избра друго, след него — трето. Постепенно през гората беше преправена широка пътека, водеща до мястото, където чакаха те.

А и не им оставаше друго, освен да чакат. Лесничейският стратолет отстрани и последното дърво, което ги засланяше. Когато това стана, почувствуваха влиянието на разчистващото поле — залитнаха, а Глупи изпищя от ужас. Джон Томас се съвзе пръв и потупа звяра по хълбока.

— Дръж се, момчето ми. Джони е тук!

Помисли си, че могат да се отдръпнат от просеката, изникнала пред тях, но реши, че няма смисъл.

Дървосекачният кораб се оттегли и мястото му се зае от атакуващия стратолет. Той внезапно се спусна и кацна в края на браздата. Джони мъчително преглътна и каза:

— Приготви се, Глупи! Каквото и да се подаде от кораба, гледай да го улучиш!

— А на бас, че ще улуча, Джони! — каза Глупи, като протегна и двете си ръце, за да събере боеприпаси.

Но не успя да стигне до камъните. Джон Томас изпита чувството, че е потопен до гърди в невтвърден бетон. Бети отвори уста, а Глупи заскимтя. После се чу пискливият му глас:

— Джони! Камъните са залепнали за земята!

Джон Томас направи усилие да говори.

— Няма нищо, момчето ми. Не се съпротивлявай. Просто стой и не мърдай. Бети, как си?

— Не ми достига въздух — простена тя.

— Безполезно е да правим каквото и да е. Пипнаха ни.

От стратолета излязоха осем фигури. Не приличаха на човешки, понеже целите бяха покрити с тежки метални ризници. На главите си имаха шлемове почти като маски за фехтовка и всеки носеше на гръб генератор, неутрализиращ полето. Крачеха към просеката уверено и открито, в редица по двама. Когато попаднаха в парализиращото поле, леко забавиха ход. Захвърчаха искри, а около главата на всеки се появи виолетово сияние. Въпреки това вървяха все напред.

Последните четирима носеха и огромен цилиндър от метална мрежа, горе-долу с размерите на човек. Крепяха го лесно във въздуха. Мъжът, който ги водеше, извика:

— Заобиколете отдалече звяра! Първо ще измъкнем хлапетата, а после ще се оправим с него.

Гласът му звучеше съвсем весело.

Отрядът стигна до странната група на тримата бегълци, като мина встрани, за да не се доближава до Глупи.

— Спокойно! Хванете и двамата! — извика водачът. Варелоподобната клетка взе да се спуска бавно над Бети и Джон Томас, докато накрая мъжът, който даваше заповедите, пъхна вътре ръка и дръпна някакъв лост. Тогава от клетката захвърчаха искри и тя докосна земята. На зачервеното лице на човека се разля усмивка.

— Добре е да те извадят от лепкавия сироп, нали? — каза той.

Джони го изгледа с омраза, брадичката му трепереше от гняв. Отговори с ругатня, докато разтриваше схванатите мускули на прасците си.

— Спокойно, спокойно! Няма защо да го преживяваш толкова! Ти ни принуди да го направим! — кротко каза офицерът и погледна Глупи. — Леле, боже! Само какъв голям звяр, а? Не бих искал да го срещна по неосветен път, ако не нося оръжие.

Джони усети, че сълзите се стичат по лицето му и че не може да ги спре.

— Какво чакате? — извика той треперливо, понеже не можеше да овладее гласа си. — Хайде, свършвайте!

— Моля?

— Глупи никога не е правил нещо от лошотия! Така че го убийте по-бързо, не си играйте с него на котка и мишка! — Тук Джони вече не издържа и се разхлипа, като захлупи лицето си с ръце. Бети го прегърна и също заплака.

Офицерът изглеждаше смутен.

— За какво говориш, синко? Не сме дошли, за да му навреждаме. Имаме заповед да го закараме читав, без една драскотина, дори ако за това бъде изложен на опасност животът на хората ми. Най-смахнатата заповед, която ми се е случвало да изпълнявам.