Робърт Хайнлайн
Фрайди (3)

III

Някой влезе и ми би още една подкожна инжекция. Скоро болките стихнаха и аз заспах.

Струва ми се, че се отнесох задълго. Или сънищата ми бяха объркани, или е имало периоди, в които съм се мъчела да се събудя, но тъй и не съм успявала. Поне за някои видения не се заблуждавам, че не са били кошмари — по света се намират говорещи кучета, но колко от тях изнасят лекции за правата на живите изделия? Шумотевицата и тропотът от стъпки на тичащи нагоре-надолу хора може да са били истински. И това обаче не беше по-добро от мъчителен сън, защото се напъвах да стана от леглото, а не можех главата си да помръдна, какво остава пък да се включа във веселбата.

По едно време стигнах до дълбокомисления извод, че все пак съм будна, защото белезниците вече не стягаха китките ми и нямах лепенка на очите. Но не рипнах бодро от леглото, дори не си отворих очите. Знаех, че в първите секунди несъмнено ще имам най-добрия и почти сигурно единствения си шанс да се омета оттук.

Постегнах мускулите си, без да шавна. Май контролирах всичко, макар тялото ми да смъдеше тук-там. Ами дрехите? Забрави! Не само нямах представа къде са, но е и доста смешно първо да се обличаш, а после да бягаш, за да отървеш кожата.

Сега планът за действие… Сетивата ми подсказваха, че в стаята няма никого. А на етажа? Не мърдай и слушай. Ако успеех да се уверя, че съм сама на етажа, трябваше да се надигна безшумно от леглото, да се промъкна като мишле по стълбата към третия етаж, после и към тавана, за да се скрия. Ще изчакам да притъмнее. После на покрива, спускам се по задната стена и направо в гората. В гъсталаците нямаше да ме спипат за нищо на света, но дотогава щях да бъда лесна мишена.

Е, какви са шансовете? Да речем, едно към девет. Разшетам ли се на пълни обороти, ще ги дотъкмя до едно към седем. Слабото място на моя (честно казано — нескопосан) замисъл беше сериозната вероятност да ме забележат, преди да се изнеса от къщата… Защото открие ли ме някой — не, когато ме открие, не само ще се наложи да го убия, но и да свърша работата тихо…

…Иначе ми оставаше да чакам, докато ме очистят, тоест докато Майора реши, че няма какво повече да измъкне от мен. Колкото и скарани със занаята да бяха тези палячовци, не очаквах от тях да са олигофрени. Поне Майора не беше чак такъв глупак, че да остави жива свидетелка, която отгоре на това са изтезавали и насилвали.

Наострих слух и зачаках. Нито звук. Нямаше смисъл да отлагам. С всеки пропуснат миг приближавах момента, когато някой ще се размърда. Отворих очи.

— Виждам, че си се събудила. Добре.

— Шефе! Къде съм?

— Що за изтъркана фраза? Фрайди, очаквам повече от теб. Опитай отново.

Огледах се. Болнична стая, съдейки по обстановката. Никакви прозорци, меко осветление. Типичната гробна тишина, само подчертавана от шепота на вентилацията.

Пак се вторачих в Шефа. Каква приятна гледка! Все същата грозновата превръзка — защо не отдели време да му регенерират окото? Беше облегнал патериците си на масата, за да са му подръка. Носеше обичайния торбест костюм от пясъчна коприна, изглеждаше като зле скроена пижама. Ужасно му се зарадвах, признавам си.

— Все пак искам да знам къде съм попаднала. И как. Разбрах, че сме под земята, но що за място е това?

— О, да, под земята сме, и то на доста метри. „Къде“ ще научиш ако и когато е необходимо да знаеш. Няма да повтаряме грешката с фермата. На открито сред природата е приятно, но твърде много хора знаеха точно къде се намира. „Защо“ е очевидно. „Как“ може и да почака. Докладвай.

— Шефе, ти си най-досадният човек, когото съм срещала.

— Упражнявам това свойство от десетилетия. Докладвай.

— А баща ти е срещнал майка ти на групова оргия. И дори не си е свалил шапката.

— Запознали са се по време на пикник, уреден от баптистко неделно училище, и тогава още са вярвали във вълшебници и феи. Докладвай.

— Ама че си непоносим! Пътуването до Ел Пет мина без инциденти. Намерих господин Мортенсън и му предадох съдържанието на моя фалшив пъп. Графикът ми беше нарушен от твърде необичаен фактор. В космическия град върлуваше епидемия от белодробно заболяване с неизвестен причинител, аз също се заразих. Господин Мортенсън прояви извънредна любезност. Остави ме в дома си и неговите съпруги положиха за мен нежни и неуморни грижи. Шефе, искам да им се отблагодарим за това.

— Запомних. Продължавай.

— През повечето време не можех да си събера малкото ум в главата. Затова закъснях с цяла седмица. Но щом се почувствах достатъчно здрава за пътуване, тръгнах, защото господин Мортенсън ме увери, че вече нося необходимото в себе си. Как го направихте, Шефе? Пак ли пъпът?

— И да, и не.

— Това не е отговор!

— Факт е, че използвахме кухината в пъпа ти.

— Така си и мислех. Въпреки че там уж нямало нервни окончания, усещам нещо — може би разпъване, — когато е пълна.

Притиснах кожата около пъпа си и напрегнах коремните си мускули.

— Ей, празна е! Вие ли извадихте обекта?

— Не. Сториха го нашите противници.

— Значи съм се провалила! Шефе, какъв срам!

— Не — поправи ме той благо, — ти успя. Въпреки огромната опасност и почти непреодолимите препятствия ти се справи великолепно.

— Сериозно? — (Някога да са ви окачали на ревера кръста „Виктория“?) — Шефе, зарежи увъртанията и давай направо.

— Непременно.

Май е редно първо аз да обясня нещо. Имам си миниатюрно подобие на кенгурска торбичка, създадено от пластични хирурзи — точно зад пъпа ми и не особено голямо. Но пък в обем един кубически сантиметър можете да пъхнете претъпкан с информация чип, нали? Изобщо не личи, защото изкуственият сфинктер затваря белега. Пъпът ми изглежда съвсем нормално. Непредубедени ценители са ми казвали, че имам хубав стегнат корем и приятен за окото пъп… а в някои случаи това е далеч по-важно от красивото лице, с каквото не мога да се похваля.

Сфинктерът е от силиконов еластомер, затова кухината е затворена дори аз да съм в безсъзнание. Необходимо е, защото там наистина липсват нервни окончания за съзнателен контрол над свиването и отпускането на мускулите, както е с ануса, влагалището, а при някои хора и с гърлото. За пълненето на кухината вземате малко вазелин или смазка — само не на петролна основа! — и бутате с нокът, стига да не сте оставили остри ръбове по него. За опразването е достатъчно да поотворя изкуствения сфинктер с пръстите на двете си ръце и да си свия силно коремните мускули. „Товарът“ изскача.

Изкуството да пренасяш нелегално разни неща в човешкото тяло има славни традиции. Класическите начини са в устата, синусните кухини, стомаха, червата, ректума, влагалището, пикочния мехур, очната кухина на липсващо око, ушния канал. Има екзотични и не особено практични методи като използването на татуировки, понякога прикрити с косми.

Класиката е позната до болка на всеки митничар и специален агент на държавна или частна служба, независимо дали живеят някъде по Земята, на Луната, в космическите градове, другите планети и изобщо където е стъпвал човешки крак. Забравете ги. Единственият класически метод, с който все още има надежда да надхитрите професионалистите, е да превърнете в носител някоя нищо неподозираща жертва, за да не се издаде, щом я напомпат с дрога.

Стига да имате желание да си губите времето, огледайте внимателно следващите хиляда пъпа, с които имате светски срещи. След като тайната на моето „джобче“ се е разчула, няма да е изненада, ако един-два сред тях си имат хирургически скривалища. Скоро може да се превърнат в истинска мода, обаче всяка новост в контрабандата става безполезна, щом е вече общоизвестна. Отсега нататък митничарите ще ръгат с показалец пъповете. И се надявам мнозина от тях да отнесат по някое кроше от ядосани хора — пъпът поначало е чувствително място.

— Фрайди, недостатъкът на кухината в пъпа ти е, че при всеки изкусен разпит…

— Те бяха хапльовци.

— …или груб разпит с употреба на наркотици биха могли да те принудят да споменеш съществуването й.

— Сигурно е станало, след като ме боцнаха да бъбря. Не помня да съм си признавала.

— Вероятно. Възможно е да са научили по други пътища, защото за кухината знаехме неколцина — аз, ти, три медицински сестри, двама хирурзи, един анестезиолог, вероятно и други хора. Прекалено много бяха. Няма значение как са научили противниците, иззеха каквото пренасяше. Недей да се мусиш — получиха извънредно дълъг списък на ресторантите в някогашния Ню Йорк, взет от телефонен указател, издаден през 1928 година. Няма съмнение, че и в момента някой компютър разгадава усилено скритото в списъка кодирано съобщение… а това може да продължи до безкрайност, защото нищо не е кодирано. Товар за заблуда. Абсолютно безсмислен.

— Значи заради това се качих чак в Ел Пет, ядох отвратителна храна, драйфах в капсулата на Стъблото и ме чукаха разни гадни копелета!

— Фрайди, за последната ти неприятност съжалявам особено. Но нима се заблуждаваш, че бих рискувал живота на най-умелата си агентка за една напълно безполезна задача?

(Сега светна ли ви защо още работя за този наглец? С ласкателства всичко се постига.)

— Моля за извинение.

— Я си провери белега от апендектомията.

— Защо? — Бръкнах под чаршафа и опипах белега от операцията, в следващия миг отметнах решително завивките и зяпнах. — Ама какво става, по дяволите?!

— Разрезът не достига дори два сантиметра и е точно по стария белег. Изобщо не е засегната мускулна тъкан. Пренесеният обект бе изваден преди едно денонощие чрез отваряне на същия разрез. Приложиха върху теб методи за ускорено заздравяване и както ме увериха, само след два дни самата ти не би могла да откриеш новия белег върху стария. И все пак се радвам, че семейство Мортенсън са се грижили добре за теб, защото изкуствено предизвиканите симптоми, с които трябваше да бъде прикрита операцията, не са били никак приятни. Между другото, горе наистина има епидемия от някакъв белодробен вирус. Допълнително прикритие, с което просто извадихме късмет.

Шефът помълча. Упорито устоях на изкушението да го попитам какво съм пренесла. И без това нямаше да ми каже. Скоро той напомни:

— Щеше да докладваш за прибирането си.

— Спускането също мина без проблеми. Шефе, когато пак ме пратиш в Космоса, искам да пътувам в кораб-антиграв, а не да се възнасям по това проклето въже. Мяза ми на някакъв индийски фокус.

— Инженерните анализи доказват, че космическите асансьори са по-безопасни от който и да било кораб. Нещастието в Кито бе предизвикано от саботаж, а не от повреда.

— Скъперник.

— О, напротив, не смятам да стискам кесийката. Отсега нататък можеш да пътуваш с антиграв, ако графикът и условията на задачата го допускат. Но този път имаше основателни причини да се спуснеш по Стъблото до Кения.

— И така да е, някой ме проследи още на излизане от капсулата. Щом останахме насаме, аз го убих.

Млъкнах драматично. Все някой ден ще видя как на това лице се изписва изненада! Подхванах темата от друга посока:

— Шефе, имам нужда от опреснителен курс, и то с внимателно личностно преориентиране.

— Нима? И с каква цел?

— Твърде припряно очиствам хората, само по рефлекс. Не мисля предварително. Онова човече не беше направило нищо особено, та да стигам до крайност. Вярно, дебнеше ме. Но трябваше или да му се изплъзна още там или в Найроби, или най-многото да го просна в несвяст, за да спечеля време.

— По-късно ще обсъждаме от какво имаш нужда. Продължавай.

Разказах му за „оченцето“ и четворната самоличност на Белзен, после как разпратих тези електронни призраци по целия свят, накрая му описах накратко пътуването до фермата. Шефът ме укори:

— Не спомена унищожаването на онзи хотел в Найроби.

— Ъ? Нямаше нищо общо с мен. Тогава вече бях на половината път към Момбаса.

— Мила Фрайди, страдаш от излишна скромност. Много хора и огромни суми бяха впрегнати, за да ти попречат да изпълниш задачата си. Накрая се стигна до отчаяния им ход с нападението срещу нашата бивша ферма. Поне приеми като правдоподобна хипотеза, че взривяването на „Хилтън“ е извършено с единствената цел да те ликвидират.

— Хм. Шефе, явно си знаел, че неприятелят ще пипа здраво. Не можа ли поне да ме предупредиш?

— А ти щеше ли да си по-предпазлива и по-решителна, ако ти бях напълнил главата със смътни опасения от незнайни опасности? Момиче, ти не сбърка нито веднъж.

— Ами! Чичо Джим ме посрещна при пристигането на експресната капсула, а нямаше как да е научил точния час. Стигаше и това, за да ми бръмне главата от тревога. Още щом го зърнах, трябваше да се шмугна обратно в подземката и да хвана първата капсула занякъде.

— И срещата ни щеше да се затрудни неимоверно, а това би провалило задачата ти още по-сигурно, отколкото ако противниците бяха иззели истинския обект. Дете мое, ако всичко бе потръгнало според плановете ни, Джим наистина щеше да те посрещне по моя заръка. Подценяваш разузнавателната ми мрежа, както и усилията ни да те наглеждаме. Но аз не пратих Джим, защото тогава вече бягах. Тоест куцуках с цялата си бързина. Опитвах се да се спася. Предполагам, че самият Джим е получил съобщението кога ще пристигнеш — от нашия човек, от агента на противниците, а може би и от двамата.

— Шефе, ако тогава се бях сетила какво става, щях да нахраня конете му с него. Беше ми симпатичен. И като му дойде времето, искам аз да го очистя. Мой си е по право.

— В нашата професия е крайно нежелателно да имаш зъб на някого.

— Не съм злобарка по характер, но чичо Джим е особен случай. Има и още един, с когото искам да се заема лично. После ще се пререкаваме. Я ми кажи, вярно ли е, че чичо Джим е папски свещеник?

Шефът едва не позволи изненадата му да проличи.

— От кого си чула тези безсмислици?

— От кого ли не. Слухове.

— „Човешко, твърде човешко.“ Клюкарството е порок. Но нека изясним въпроса веднъж завинаги. Пруфит беше криминален. Запознахме се в затвора, където той ми направи достатъчно голяма услуга, за да му намеря по-късно място в нашата организация. Грешката е моя. И е непростима, защото кримката си е кримка до края на дните си. Просто не може да се промени. Уви, оставих се да ме заслепи желанието да вярвам в доброто. Смятах, че съм изкоренил този свой недостатък. Продължавай, моля те.

Разказах на Шефа как ме докопаха.

— Май бяха петима. Може би само четирима.

— Шестима, доколкото знам. Описания?

— Никакви. Бях прекалено заета. Е, единия поне успях да разгледам добре, докато го убивах. Ръст около сто седемдесет и пет сантиметра, вероятно тегло около седемдесет и пет килограма. Приблизителна възраст тридесет и пет години. Русоляв, гладко обръснат. Имаше славянско лице. Само него запомних, защото се просна възнак по неволя. Счупих му врата.

— А другият, когото уби, тъмнокос ли беше или светлокос?

— За Белзен ли питаш? Имаше черна коса.

— Не, говоря за другата ти жертва във фермата. Както и да е. Ти уби двама и осакати още трима, преди да струпат върху теб достатъчно тела, за да те обездвижат. Длъжен съм да добавя, че това прави чест на инструктора ти. Когато се спасявахме, не успяхме да намалим силите им достатъчно, за да предотвратим залавянето ти. Но по мое мнение ти спечели предварително битката, в която те отървахме, като елиминира толкова много от боеспособните им агенти. Макар че когато те измъквахме, беше окована и в безсъзнание, ти се оказа решаващият фактор. Продължавай.

— Ами няма какво да добавя. После имаше групово изнасилване, а накрая разпити — обикновен, с дроги и с изтезания.

— Съжалявам за извършеното над теб насилие. Ще получиш премии, както е редно. Но сама ще се убедиш, че този път са в извънреден размер, защото смятам обстоятелствата за крайно оскърбителни.

— Не беше чак толкова зле. Да не съм някоя примряла от страх девственица? Лесно си припомням някои случки, станали по мое желание, които бяха едва ли не по-отвратителни. Само един не можах да изтърпя. Не му видях лицето, но ще го позная. Искам да ми падне в ръчичките! Още повече съм му се настървила, отколкото на чичо Джим, та искам и да го понакажа, преди да умре.

— Налага се да повторя каквото споменах преди малко. За хора като нас стремежът към лично отмъщение е слабост. И то сериозна, защото снижава вероятността за оцеляване.

— За онзи дръвник съм съгласна да рискувам, Шефе. Не ми е толкова неприятно, че ме изчука против волята ми. На четиримата глупаци им бяха заповядали да го направят с тъпата надежда, че ще ме разнебитят преди разпита. Но боклукът можеше поне да се измие малко и да си почисти зъбите. И не са го научили, че е просташко да удряш жена, над която току-що си пъхтял страстно. Нищо, че не му видях лицето. Затова пък познавам гласа, телосложението и вонята му. Знам и прякора му — Роки.

— Джереми Рокфорд.

— А, и ти ли го познаваш? Къде е сега?!

— Някога го познавах и наскоро пак го зърнах замалко, колкото да се уверя, че е той. Почива в мир.

— Тъй ли… Ох, проклет да е! Дано поне не е умрял леко.

— Никак не му беше леко накрая. Фрайди, не споделих с теб всичко, което знам…

— Никога не си го правил.

— …Първо исках да чуя доклада ти. Тяхното нападение срещу фермата успя, защото Джим Пруфит прекъсна захранването точно преди да ни ударят. Така останахме само с ръчното оръжие у малцината, които изобщо го носеха със себе си във фермата. Повечето бяхме с голи ръце. Заповядах евакуация и почти всички избягахме по тунела, подготвен и прикрит при ремонта на къщата. С мъка и гордост казвам и на теб, че трима от най-добрите — единствените въоръжени в момента на нападението, останаха пред входа на тунела и повториха подвига на Хораций при легендарния мост. Знам, че загинаха, защото оставих тунела проходим, докато по звуците разбрах, че в него са нахлули нападателите. Тогава го взривих. Минаха няколко часа, преди да съберем хора и да организираме контраатаката. Най-много ни затрудни снабдяването с достатъчно разрешени моторни возила. Е, бихме нападнали и пеша, но имахме нужда от поне едно, което да служи като линейка за теб.

— А как научихте, че съм още жива?

— Както и че в тунела проникнаха противниците, а не нашите хора. Дистанционни сензори. Фрайди, всичко сторено от теб и на теб, особено разговорите, се наблюдаваше и записваше. Не можех да се занимавам с това лично, но по-късно ми пуснаха важните откъси. Искам веднага да добавя, че се гордея с теб. И понеже знаехме разположението на сензорите, известно ни беше къде те държат, колко и къде са техните хора в къщата, кога си легнаха и кои останаха будни. Чрез ретранслатора в подвижния ни команден пункт следях обстановката в къщата до самия миг на атаката. Нападнахме… Тоест хората ми нападнаха. Аз не предвождам войските на патерици, само размахвам маршалския жезъл. Нашите хора нахлуха в къщата, определените четирима те прибраха — като единият беше въоръжен само с огромна ножица за метал — и всички се изнесоха навън само след три минути и единадесет секунди. Накрая подпалихме къщата отвсякъде.

— Шефе! Подпалил си прелестната старинна къща?!

— Когато корабът потъва, човек не се тревожи за покривките в каюткомпанията. Не бихме могли повече да използваме фермата. А пожарът унищожи безследно множество деликатни записи, също и секретно и псевдосекретно оборудване. Най-важното беше, че така се отървахме набързо и от онези, които проникнаха в тайните ни. Обкръжихме ги и застреляхме всички, които се опитаха да излязат. Тогава видях за миг Джереми Рокфорд. Улучиха го с лазер в крака и той се затътри обратно в къщата, разколеба се и отново понечи да излезе, но падна и горящите отломки го затиснаха. По звуците, които издаваше, не бих отсъдил, че е умрял леко и бързо.

— Уф… Шефе, и аз исках да го поизмъча, преди да го очистя, но не ми е хрумвало да го изгоря жив.

— Ако не приличаше по слабоумието си на кон, връщащ се в запалената си конюшня, щеше да свърши бързо като останалите. Всички застреляхме на място с лазер, не взехме пленници.

— Дори и за разпит ли?

— И аз мисля, че постъпихме не особено благоразумно. Само че, мила Фрайди, ти не можеш да си представиш настроението на нашите хора. Всички бяха чули изнасилването и поне третия разпит с изтезанията. Нямаше да оставят никого жив, дори да им бях заповядал. А аз не се и опитах. Искам да знаеш, че ти се издигна чак до небето в очите на всички. Това важи и за онези, които не те бяха срещали досега и едва ли ще те срещнат в бъдеще. — Шефът хвана патериците си и се изправи бавно. — Останах седем минути по-дълго, отколкото ми разреши твоят лекар. Утре пак ще си поговорим. Сега си почини. Ще дойде една сестра да ти даде нещо за сън. Спи и оздравявай.

Няколко минути останах сама и будна. Прекарах ги, обгърната от топло сияние. „Издигна се до небето в очите им.“ Когато не си част от цялото и не можеш дори да се надяваш на това, такива думи означават всичко за теб. Толкова ми сгряха душицата, за миг дори забравих, че не принадлежа към човешката раса.