Робърт Хайнлайн
Фрайди (16)

XVI

След пет минути отново бяхме на улицата. В първите напрегнати мигове изглеждаше вероятно да ни обесят, застрелят или най-малкото пъхнат до живот във влажна тъмница заради престъплението да не принадлежим към калифорнийската нация. Разсъдъкът обаче надделя, щом се намеси главният юридически спец на Вожда. Той убеди Тъмбрил, че ще е по-леко за всички да ни разкарат, отколкото да рискуват със съдебен процес, бил той дори при закрити врати. Генералният консул на Квебек сигурно щял да се държи подобаващо, но щяло да струва майка си и баща си да подкупят и всичките му служители.

Е, не се изразяваше точно така, но не знаеше, че го чувам добре. Не бях споменавала усъвършенствания си слух дори пред Жорж. После онова светило на правото зашепна в ухото на Вожда за неприятностите с някаква мексиканска кукличка, след като „ония мургави маймуни“ дочули историйката. „Много ще ни навреди още едно скандалче, макар и замазано. Гледай къде стъпваш, Вожде, да не се препънеш…“

След излишните премеждия все пак подминахме двореца и със закъснение от четирийсетина минути влязохме в централния офис на „Мастър Кард“. Там обаче загубихме още десетина минути, за да заличим фалшивия си облик в тоалетната на „Търговски кредит Калифорния“. Тук също най-демократично държаха да няма полова дискриминация, но поне не се престараваха. Без да вдигат лозунги, просто пускаха хората безплатно вътре, имаше си кабинки с врати. Жените се отбиваха в едната половина, мъжете в другата, с писоарите. Смесваха се само по средата, пред мивките с огледала. Хич не ми пука с кого ще се разминавам в клозета — израсла съм в ясла на лаборатория в края на краищата. Забелязала съм обаче, че мъжете и жените държат да се обособят и при най-нищожната възможност.

Жорж изглеждаше много по-добре без червило. Изми си косата обилно с вода и я среса нормално. Пъхнах крещящото шалче в сака. Той вдигна рамене.

— Май сглупих, като измислих тази маскировка.

Огледах се незабелязано. Нямаше никой наблизо, а гласовете ни щяха да се загубят в обичайния шум на течаща вода и включен климатик.

— Жорж, поне според мен идеята беше блестяща. Само за шест седмици би се превърнал в печен занаятчия.

— За кой занаят си мислиш?

— Ами… Частен детектив или нещо подобно… — Някой влезе. — После ще предъвкваме случката. Впрочем поне ни останаха два лотарийни билета след преживелиците.

— Какво пише на твоя за датата на тиража?

— Я, днес е! Следобед… Да не съм объркала датата?

— Не си се объркала. Днес теглят печалбите. След около час е добре да се навъртаме около някой терминал.

— Няма нужда. Никога не ми върви на карти, не печеля на зарове, нито от лотарии. Като си купя бисквитки с награда, понякога дори не намирам картинка вътре.

— Нищо, Касандра, все пак ще гледаме тегленето.

— Съгласих се. А кога е тегленето на твоя?

Прочетохме надписа на билета му.

— Пак от днешния тираж! — възкликнах. — Наистина е задължително да гледаме.

Жорж обаче се взираше внимателно в билета си.

— Фрайди, я виж това… — Потърка с палец. Буквите на серията си останаха същите, но номерът се размаза. — Брей! Нашата приятелка колко дълго остана под тезгяха?

— Не знам. Най-много минута.

— Предостатъчно.

— Ще й го върнеш ли?

— Защо да го правя? Такава сръчност заслужава възхищение. Но момичето хаби несъмнената си дарба за дребни мошеничества. Сега да се качваме. Ще си свършиш работата с „Мастър Кард“ и ще гледаш спокойно тегленето на тиража.

Отново се превърнах временно в Марджъри Болдуин и ни допуснаха да се срещнем с „нашия господин Чембърс“. Той се оказа изключително любезен, общителен, дружелюбен и преди всичко съчувствено настроен. Именно човекът, който трябваше да заема поста вицепрезидент по връзките с клиентите, както гласеше и медната табела на бюрото му.

След няколко минути се убедих, че е упълномощен единствено да казва „не“, но по толкова разнообразни, приятни и приятелски начини, че някоя по-простодушна клиентка едва ли би проумяла отказа му, преди да се озове на улицата пред сградата.

Първо, моля ви да разберете, госпожице Болдуин, че „Мастър Кард Калифорния“ и „Мастър Кард Чикагска империя“ са две самостоятелни корпорации и вие всъщност нямате никакви договорни отношения с нас. Вярно, от добро желание и като взаимна размяна на услуги обикновено уважаваме техните кредитни карти, както и те — нашите. Но господин Чембърс с дълбоко съжаление ме уведоми, че в момента — държеше да подчертае това „в момента“ — Империята е прекъснала всякакви съобщителни линии и колкото и странно да изглежда, днес дори нямало обявен обменен курс на кроната и бруина. Е, как да сметнем за валидна кредитна карта, издадена в Империята, макар да имаме желанието и ще продължим да го правим… но след време. Ние обаче бихме искали престоят ви в нашата страна да е щастливо преживяване, с какво друго да ви помогнем?

Попитах го кога според него ще свърши това извънредно положение. Господин Чембърс се вторачи недоумяващо в мен.

— Какво извънредно положение, госпожице Болдуин? Може и да има такова в Империята, щом са сметнали за необходимо да затворят границите си… но не и тук! Огледайте се — виждала ли сте досега толкова преливаща от спокойствие и благоденствие страна?

Съгласих се и станах. Нямаше смисъл да си губя времето.

— Благодаря ви, господин Чембърс. Бяхте много учтив.

— Удоволствието остава за мен, госпожице Болдуин. В „Мастър Кард“ се грижим за клиентите си. И не забравяйте — ако мога да ви бъда полезен, веднага ми се обадете.

— Няма да забравя. Има ли обществен терминал в сградата? Купих си лотариен билет днес и се оказа, че тегленето на тиража е съвсем скоро.

Той се усмихна лъчезарно.

— Толкова се радвам, че ме попитахте, госпожице Болдуин! Имаме голяма заседателна зала на този етаж и всеки петък следобед преди тегленето на тиража всичко замира. И нашите служители… Тоест онези, които имат билети — присъствието не е задължително, — се събират в залата и гледат. Джей Би, нашият президент и главен директор, реши, че е по-практично да го уредим така, вместо запалените почитатели на лотарията да се измъкват уж до тоалетната или за цигари, за да не пропуснат тиража. Решението му много подобри работната атмосфера. И когато някой от нашите хора спечели — а това се случва понякога, — получава приказна торта със свещички бенгалски огън на нея, също като за рожден ден — подарък от Джей Би. Той се отбива да хапне по парче от тортата с късметлията.

— О, вие сте като задружен екипаж на кораб!…

— Права сте. В нашата финансова институция компютърните кражби са непознати. Всички обичаме стария Джей Би. — Господин Чембърс си погледна нокътя на показалеца. — Но какво чакаме, да вървим към заседателната зала.

Той се погрижи да бъдем настанени на местата за важни гости и лично ни донесе кафе, после седна при нас да гледа.

Екранът на този терминал заемаше почти цялата отсрещна стена. Изтърпяхме един час теглене на по-дребни печалби, през който церемониалмайсторът си разменяше съсипващо смешни шегички със своята асистентка, предимно за телесните прелести на момичетата, които натискаха бутоните на лотарийната машина. Асистентката пък явно бе избрана заради изобилието на все същите прелести, също и заради готовността й да носи костюмче, което не само ги разкриваше, но и уверяваше публиката, че дамата не крие нищо. Стори ми се, че й се е паднала лека и забавна работа… стига студиото да беше добре отоплено.

По средата на шоуто се разнесоха писъци откъм предните редове. Една чиновничка от „Мастър Кард“ спечели хиляда бруина. Чембърз пак ни озари с усмивката си.

— Е, не се случва всеки път, но пък после всички са в чудесно настроение дни наред. Да се разотиваме ли? О, как забравих! Имате билет и все още можете да спечелите, нали? Макар да казват, че мълниите не падали два пъти на едно и също място.

Накрая сред гръмовен рев на фанфари обявиха тегленето на голямата седмична печалба — „Огромната, върховната всекалифорнийска парична награда!“

Първо момичето с понастръхналата кожа съобщи номерата, на които се паднаха двете утешителни печалби: годишен запас от омайна тревичка сорт „Укия златен“ с инкрустирана лула и вечер в компанията на прочутата звезда от сенсовизията Боби Писаро с артистичен прякор Животното.

Настъпи и дългоочакваният миг. Церемониалмайсторът прочете цифрите на номера и те се появиха ослепително на таблото над главата му.

— Господин Зий! — извика той на невзрачно човече зад бюрото. — Собственикът на билета регистрирал ли го е вече на свое име?

— Един момент… Още не.

— Имаме незнайна Пепеляшка! Тайнствен късметлия! Някъде из огромната и прекрасна Конфедерация някой забогатя с още двеста хиляди бруина! Дали този галеник на съдбата ни слуша в момента? Дали той или тя ще ни се обадят до края на шоуто, за да излъчим първите думи на щастие след изненадата? Или ще се събуди утре и първата новина, която ще научи, е за печалбата си? Ето го номера, приятели! Ще свети до края на нашата програма, после ще го повтаряме във всяка новинарска емисия, докато късметлията се яви да си получи парите. Сега е време за нашите спонсори…

— Фрайди — прошепна Жорж, — дай си билета да го погледна.

— Няма нужда. Съвпада точно.

Господин Чембърс се изправи.

— Край на забавата. Хубаво, че някой от нашето малко делово семейство спечели. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице Болдуин и господин… ъ-ъ, Каро.

— Господин Чембърс — спрях го, — може ли „Мастър Кард“ да получи тези пари от мое име? Не искам да се явявам лично.

Симпатяга, но от бавно мислещите. Първо сравни три пъти цифрите на моя билет с още греещия от екрана номер, чак тогава повярва. После се наложи Жорж да го хване за ръката, за да не хукне в четири посоки едновременно — искаше да повика фотограф, да покани екип от холовизията, да се обади в офиса на националната лотария… Добре, че Жорж се намеси, защото аз щях да пипам безцеремонно. Не понасям уж порасналите мъже, които се правят, че не ме чуват, когато възразявам.

— Господин Чембърс! Не проумяхте ли най-после? Тя не иска да се споменава името й. Никаква публичност!

— Моля?! Но всички късметлии са винаги на челно място в новините! Това е национална традиция! Ако се тревожите за времето, изобщо няма да ви забавим. Онова момиче с малката печалба сигурно тъкмо сега е с Джей Би и си получава тортата. Да отидем при тях и…

— „Америкън Експрес“ — промълвих ледено.

Жорж не е от мудните в главата. И това също е причина охотно да си го взема за мъж, стига Джанет някога да се откаже от него.

— Господин Чембърс — веднага заговори той строго, — бихте ли ни осведомил за адреса на „Америкън Експрес“ в Сан Хосе?

Напорът на банкера да отлети изведнъж секна.

— Какво казахте?

— Искаме адреса на „Америкън Експрес“. Госпожица Болдуин ще отиде при тях, за да й помогнат в получаването на печалбата. Ще им се обадя предварително, за да са наясно, че дискретността е абсолютно задължителна.

— Не можете да постъпите така! Тя спечели парите си тук.

— Можем и ще го направим. Госпожица Болдуин не спечели парите си тук. Случайно се озова във вашия офис по време на тегленето, което впрочем се състоя на друго място. Моля ви, отдръпнете се от пътя ни. Тръгваме си.

След малко се наложи да повторим цялото представление пред Джей Би. Беше надут стар гъсок с неизменната пура в едното ъгълче на устата и петънце от сметанов крем на горната си устна. Признавам, не беше нито бавен, нито тъп, но пък беше свикнал желанията му да се изпълняват на секундата. Жорж отново спомена гръмко „Америкън Експрес“, за да му набие в главата, че няма да търпя никакви церемонии. (Шефът би припаднал, ако ме види!) Още по-трудно преглътна намерението ни да изберем „онези кожодери от Риалто“, а не подчинената му фирма.

— Но нали госпожица Булгрин е клиентка на „Мастър Кард“!

— Не съм — поправих го твърдо. — Доскоро се смятах за ваша клиентка, но господин Чембърс отказа да признае кредитната ми карта. Затова ще си открия кредитна линия в „Америкън Експрес“. Без да ми досаждат фотографи.

Вицето побърза да обясни, че кредитната ми карта била издадена от Имперската банка на Сейнт Луис, а това създавало известни…

— Една от най-уважаваните банкови институции — прекъсна го Джей Би. — Чембърс, издайте й още една карта. Наша. Незабавно. И преведете парите от печалбата й. — Озърна се към мен въпросително и благоволи да извади пурата от устата си. — Никаква шумотевица. Клиентите на „Мастър Кард“ винаги могат да разчитат на нашата дискретност. Удовлетворена ли сте, госпожице Уолгрийн?

— Напълно, господине.

— Чембърс, заеми се.

— Да, господине.

— Какъв кредитен лимит ще искате, госпожице Билгин? Вероятно ще пожелаете да го определим в крони. Какъв е лимитът ви при нашите колеги от Сейнт Луис?

— Аз съм от златните клиенти, господине. Сметката ми не зависи от никоя валута. Имате ли нещо против да определим лимита в грамове злато? Разберете, просто не съм свикнала да пресмятам вашите бруини. Пътувам често, а златото се приема навсякъде.

(Почти нечестно е да споменаваш лъскавия жълт метал пред банкер от страна, чиято валута едва гълта въздух на повърхността. Мисленето му се замъглява.)

— Значи желаете да плащате сметките си в злато?

— Да, стига да не ви затруднявам прекалено. Грамове проба три деветки, чрез „Акцептори Церес и Южна Африка“, клона в Луна Сити. Обикновено уреждам сметките си всяко тримесечие, но мога да дам указания да ви превеждат съответните суми всеки месец.

— И за нас е удобно да става всяко тримесечие.

(Естествено! Нали се трупат лихви върху задълженията ми…)

— А що се отнася до кредитния лимит… Не ми се обиждайте, господине, но се стремя да не ограничавам финансовата си активност в една банка или една страна. Да речем, тридесет килограма злато, в никакъв случай повече.

— Както желаете, госпожице Бедлъм. Ако промените решението си и поискате да увеличим лимита, само ни уведомете. Чембърс, не се бавете. Заемете се.

Върнахме се в кабинета, където само преди час научих, че кредитната ми линия не струва пукната пара. Господин Чембърс ми подаде разпечатан въпросник.

— Госпожице, ще ви помогна да го попълните, ако се затрудните.

Плъзнах поглед по редовете. Имена на родителите. Имена на бабите и дядовците. Място и дата на раждане. Адреси на постоянното местожителство през последните петнадесет години. Настоящ работодател. Предишен работодател. Причина за напускането на предишната месторабота. Настоящ кредитен рейтинг. Състояние на банковите сметки. Имената и адресите на три лица, които ви познават най-малко от десет години. Обявявали ли сте фалит, срещу вас издавано ли е съдебно решение за принудителни вземания? Били ли сте директор, отговорен служител или съдружник във фирма, дружество или корпорация, която е подавала иск за реорганизация съгласно разпоредбите на член тринадесети от Закон номер деветдесет и седем в Гражданския кодекс на Калифорнийската конфедерация? Осъждани ли сте някога за…

— Фрайди, не.

— Щях да кажа същото.

Станах, а Жорж рече любезно:

— Довиждане, господин Чембърс.

— Какво сбърках този път?

— Очевидно е. Вашият ръководител ви нареди да издадете на госпожица Болдуин златна кредитна карта с лимит тридесет килограма чиста проба. Не ви е нареждал да я подлагате на нагъл разпит в писмена форма.

— Но това е задължително изиск…

— Това не ни засяга. По-добре обяснете на Джей Би поредния си гаф.

Нашият изтерзан господин Чембърс леко позеленя.

— Моля ви, седнете.

След десет минути си тръгнахме. Носех нова-новеничка кредитна карта в златист цвят, валидна навсякъде (поне се надявах на това). В замяна оставих адреса си в Сейнт Луис — пощенска кутия, адреса на най-близките си (Джанет) и номера на сметката си в Луна Сити, както и подписано от мен указание всяко тримесечие от нея да бъдат теглени сумите, необходими за покриване на задълженията ми. Освен това имах приятно дебела пачка бруини и чек за печалбата.

Довлякохме се до Националния площад и седнахме на най-близката пейка. Беше сравнително прохладно, но слънцето още висеше високо над планините Санта Круз.

— Мила Фрайди, какво ти се иска в момента? — малко замаяно промълви Жорж.

— Да поседя и да си подредя мислите в главата. После да те почерпя. Спечелих от лотарията, полага се да полеем късмета. Поне.

— Поне — съгласи се той. — Тъй, сдоби се с двеста хиляди бруина срещу… колко? Двадесет?

— Канадски долар — уточних. — Рестото й го оставих като бакшиш.

— Сега имаш осем хиляди долара в повече от сутринта.

— По днешния курс — седем хиляди четиристотин и седем долара плюс няколко цента.

— Е, не е богатство, но не е и сума, която заслужава пренебрежение.

— Бива си я — признах. — Особено за жена, която започна деня напълно зависима от благотворителността на приятели. Освен ако съм заслужила нещо и за „задоволителното“ представяне снощи.

— Като лечение срещу склонността ти към подобна хапливост моят брат по брак Йън би ти предписал сцепена устна. Друго исках да изтъкна. Седем хиляди и четиристотин долара не са за изхвърляне, но много по-смаян съм от факта, че без да представиш друго освен един лотариен билет, убеди свръхконсервативна банкова институция да ти открие кредитна линия за около милион долара, ако смятаме по цената на златото в момента. Как го постигна, скъпоценна моя? Не разкърши снага, дори не си направи труда да мъркаш съблазнително.

— Жорж, ти ги убеди да ми издадат картата.

— Не бих казал. Е, постарах се да си изиграя добре поддържащата роля… но ти беше пред мен на всеки ход.

— А, не и с онзи проклет въпросник! Ти ме измъкна от блатото.

— Въпросникът ли… Онова магаре нямаше никакво право да разнищва биографията ти. Неговият началник вече му бе заповядал да ти издаде картата.

— Ти ме спаси. Май щях да оплета конците. Жорж… Мили Жорж! Помня какво ми каза — че не бивало да се смущавам от това, което съм. Опитвам се, честна дума! Но когато Чембърс тръшна на бюрото хартийката с въпросите за родителите, дядовците и бабите… обърках се.

— Не очаквам да се отървеш от психическите си травми за една нощ. Ще продължим да работим по въпроса. Поне не ти липсваше нахалство, когато поиска такъв кредитен лимит.

— Чувала съм от един човек — (от Шефа, разбира се!), — че е много по-лесно да изкрънкаш на заем един милион, отколкото десетачка. И спазих правилото, щом ме попитаха за желанията ми. Освен това не стигнах чак до един милион канадски долара. Тридесет килограма злато са равни на около деветстотин шестдесет и четири хиляди.

— Няма да се заяждам за дреболии. Като надхвърлихме деветстотин хиляди, свърши ми кислородът. Задоволителна девойко, ти знаеш ли колко получава един професор?

— А заплатата има ли някакво значение? По това, което знам за професията ти, съдя, че един успешен проект на живо изделие може да ти донесе много милиони. Дори милиони грамове, а не долари. Не си ли продавал проект досега? Или въпросът ми е прекалено нахален?

— Нека сменим темата. Къде ще спим довечера?

— Можем да стигнем до Сан Диего за някакви си четиридесет минути. Или до Лас Вегас за тридесет и пет. Двете места си имат и добрите, и лошите страни, стига да искам оттам да попадна в Империята. Жорж, вече нося предостатъчно пари и имам твърдото намерение да стигна до шефа си, ако ще побъркани фанатици всеки ден да изтребват висши чиновници. Но ти обещавам от все сърце да ви дойда на гости в Уинипег, щом ми дадат няколко дни почивка.

— Не бих се учудил, ако не успея да припаря скоро до Уинипег.

— Добре де, ще ти дойда на гости в Монреал. Скъпи, ще си разменим всички възможни адреси и кодове. Нямам никакво желание да те загубя! Ти не само ме караш да вярвам, че съм човек, но и ме хвалиш, че се представям задоволително. Звучи ми много вдъхновяващо. Сега избирай, защото за мен е все едно — да отидем в Сан Диего и да поупражняваме англиспанския диалект или да зяпаме хубави голи мацета в Лас Вегас.