Робърт Хайнлайн
Фрайди (17)

XVII

Минахме и през двата града, накрая се озовахме във Виксбърг.

Границата между Империята и Тексас беше затворена и от двете страни по цялото й протежение. Реших първо да си опитам късмета по реката. Разбира се, Виксбърг си е на територията на Еднозвездната република, но ме интересуваше само, че е най-важното речно пристанище точно до Чикагската империя, особено заради бурната дейност на контрабандистите.

Подобно на древния Гаул, градът е разделен на три твърде обособени части. Ниската е около пристанището и понякога си пати от наводнения. Високата е стотина метра по-нагоре, върху платото, и на свой ред се разделя на старите и новите квартали. Старите са заобиколени от полетата на отдавнашни полесражения, забравени от целия свят. (Но не и от жителите на Виксбърг!) Свещени са и на тях нищо не може да се строи. Затова новите квартали са никнали извън тази неприкосновена земя. Връзка има чрез система от подземки и транспортни тунели. А ескалаторите и лифтовете от пристанищния район стигат чак до укрепените пропускателни пунктове на същинския град.

За мен високата част си остана мястото, където спях. Още преди пристигането си запазихме стая във „Виксбърг Хилтън“ (почти неотличим близнак на белингъмския), но работата си можех да свърша само близо до реката. Изпълнени с щастие и тъга дни, защото Жорж повярва, че няма да го пусна да продължи нататък с мен. Не му позволявах да слиза с мен и до речните квартали. Предупредих го, че може някоя вечер просто да не се прибера в хотела, дори да не ми остане време за съобщение по терминала в стаята. Дойдеше ли мигът да скоча с главата надолу, нямаше да се колебая.

Пристанищните квартали са средище на съблазнителното зло, кипят от живот като мравуняк. По светло ченгетата патрулират там само на двойки, нощем просто не слизат. Свърталище на измамници, курви, контрабандисти, дребни наркодилъри, дрогаджии на едро, съмнително мъжествени момиченца, изнежени момченца, сводници, наемни биячи, военни наемници, събирачи на банди, незаконни букмейкъри, печени кримки, нелегални хирурзи, просяци, майстори на ужилванията. За каквито още се сетите — има ги в долния Виксбърг. Чудничка дупка, но като се разкарате оттам, не забравяйте да си направите кръвните тестове.

Не знам къде другаде едно живо изделие (четириръко, безкрако, с допълнително око на тила — все тая) може да се опре на бара и да си поръча бира, без някой да го изгледа кръвнишки. А аз и подобните ми изобщо нямаме проблеми там — да си изкуствен човек не означава нищо в общност, където почти сто процента от населението не смеят да стъпят на ескалаторите към горния град.

Изкуших се да си остана там завинаги. Тези отхвърлени от обществото типове излъчваха такова топло очарование… защото никой не би ме сочил презрително с пръст. Ако не бяха Шефът и Жорж, също и спомените ми за места, които не смърдят чак толкова, щях да се радвам на животеца там, а и бързо щях да си намеря призванието.

„Но дадох аз обет и ще го спазя, а много път ме чака дотогаз.“ Робърт Фрост е знаел защо човек продължава напред, когато много му се иска да спре. Облечена като войник в търсене на нова и добре платена работа, аз навестявах всеки ден речните квартали и се ослушвах за по-корав капитан, готов да приеме на кораба си още малко жив товар. С разочарование научих, че по реката движението почти е замряло. Никакви новини не проникваха откъм Империята, оттам не идваха и кораби. На никого не му се рискуваше да тръгне срещу течението — във всякакъв смисъл.

Седях си в баровете, сръбвах по малко от бирата и полека пусках мълвата, че съм готова да се изръся здраво за пътуване и без билетче.

Е, не пуснах чак обява. Вярно, заглеждах се в тукашните съобщения по екраните, много по-откровени от калифорнийските. Явно всичко се търпеше в долния град.

"Мразите ли семейството си?

Чувствате ли се окован, вбесен, отегчен?

Не е ли съпругата/съпругът ви

само мръсно петно върху лицето на земята?

ПОЗВОЛЕТЕ НИ ДА ВИ НАПРАВИМ

НОВ ЧОВЕК!!!

Лицева и телесна пластика —

Преориентация —

Преместване

Смяна на пола —

Дискретна ликвидация

Обърнете се към доктор

Франк Франкенщайн

Грил-бар „При Сам Меката стъпка“.

За пръв път виждах толкова безцеремонна реклама на поръчкови убийства. Или нещо не бях доразбрала?

„ПРОБЛЕМ ли имате?

Нищо не е незаконно!

Важно е не какво вършите, а как!

При нас са най-изкусните манипулатори

на закона в Еднозвездната република.

Фирма «Пролуки и уловки»

Само наберете LEV 10101.“

За отбягването на такива капани беше полезно да знаеш, че с кода LEV започваха само номерата в долния град.

„Фирма «Обединени художници»

Документи от всякакъв тип, финансови

инструменти, валути от всички държави,

дипломи, рождени свидетелства, лични карти,

паспорти, снимки, разрешителни, брачни

свидетелства, кредитни карти, холограми,

аудио/видеозаписи, свидетелства за помилване,

завещания, печати, пръстови отпечатъци.

Всяко изделие е гарантирано от «Лойд».

LEV 10111.“

Услуги от този род са достъпни в почти всеки голям град, но не и толкова открито. В гаранцията просто не повярвах.

Не пуснах обява, защото се съмнявах да ми помогне в моите твърде потайни намерения. Повече разчитах на барманите и съдържателките. Но продължих да чета всичко, мяркащо се на терминалите, с надеждата да попадна на нещо полезно… и се натъкнах на много любопитно съобщение. Оставих го на екрана и повиках Жорж.

„У. К., пиши си завещанието.

Остават ти само десет дни живот.

А. С. Б.“

— Какво ще кажеш?

— В първото даваха само седмица на У. К. Мина повече от седмица, а ето че сега получава десет дни. Ако върви все така, У. К. ще си умре от старост.

— Но не ти се вярва…

— Не, любима. Това е код.

— Що за код може да е?

— Най-простичък, следователно и абсолютно защитен. Първата обява съобщаваше на съответното лице (или лица) да изпълни или избере обозначеното като номер седем. Този път са се спрели на обекта или задачата, обозначени с десетка. Значението на този код не може да бъде разкрито чрез статистически анализ, защото най-вероятно ще бъде променен дълго преди да създадеш що-годе полезен статистически модел. Затова се нарича код-идиот. Няма начин да го разбиеш, ако използващите го хора не прекаляват с употребата му.

— Жорж, като те слушам, май си се занимавал с военно кодиране и дешифриране.

— И това съм вършил, но най-трудният за разгадаване код (работата още продължава и никога няма да бъде свършена напълно) са човешките гени. Код-идиот от началото до края… Добре, че е повторен милиони пъти, затова накрая успяваме да придадем значение на безсмислените съчетания. Извинявай, говоря за работа на трапезата.

— Че нали аз започнах? Значи няма да научим какво съобщава този А. С. Б.?

— Никакъв шанс.

През същата нощ убийците нанесоха втория си удар, точно по обявения график. Не се опитвам да намекна, че обявата имаше нещо общо с това.

 

 

Избраният за нападенията момент не ни подсказа нищо, защото съвпадаше с обещанията и на „Съвета за оцеляване“, и на техните конкуренти „Стимулаторите“. Ангелите Господни пък се бяха въздържали да уточнят намеренията си.

Имаше обаче разлики между първата и втората вълна на терор. Май насочваха към някаква следа.

а) Никакви вести от Чикагската империя. Така продължаваше още от избиването на демократите.

Тревожех се все повече.

б) Никакви новини за втория удар в Калифорнийската конфедерация. Само обичайните глупотевини. Забележете обаче — едва няколко часа по-късно бе оповестено „обикновено“ официално комюнике. Вождът Тъмбрил Бойния зов по съвет на лекарите си бе назначил тричленно регентство с неограничени пълномощия, а той щял да се подложи на отдавна отлаганото лечение. Бил се оттеглил за целта в резиденцията си Орлово гнездо до Тахоу. Но бюлетините за здравословното му състояние щяха да се излъчват от Сан Хосе, не от Тахоу.

в) С Жорж стигнахме единодушно до най-вероятното — почти сигурно — скрито значение на комюникето. Онзи жалък дърдорко вече имаше нужда само от саван, а не от лечение. „Регентите“ щяха да залъгват стадото, докато се боричкат за власт.

г) Този път нямаше никакви съобщения от станции и градове извън Земята.

д) От Кантон и Манчжурия не съобщиха за атентати. Уточнение: поне във Виксбърг не научихме нищо подобно.

е) Както слушахме и четяхме за новите нападения, аз си отбелязвах къде са нанесени ударите. Терористите май бяха атакували всички по-важни държави. В списъчето обаче зееха сериозни дупки. За ставащото в някои от над четиристотинте „държавици“, образуващи Обединените нации, научаваме само по време на пълни слънчеви затъмнения. Не знам какви щуротии е имало в Уелс, Свазиленд, Непал, остров Принц Едуард, а и не виждам защо на някого би трябвало да му е интересно (ако не живее в онези затънтени земи, разбира се). Поне триста от тези така наречени суверенни държави са само графи в статистиката и гласове в Общото събрание, иначе вечно крънкат помощи и доставки на храна. Нямат никакво значение в геополитиката. Но в големите страни, като не броим вече споменатите, несъмнено бе имало опити за атентати, за които съобщаваха, ако не бе наложена откровена цензура.

ж) Голяма част от нападенията завършиха с провал. Това беше очевадната разлика в сравнение с първия път. Преди десет дни мнозинството от убийците бяха поразили целите си, после почти всички бяха успели да избягат. Сега ставаше обратното: повечето набелязани жертви оцеляха, повечето атентатори умряха. Неколцина бяха заловени, а избягалите се брояха на пръсти.

 

 

Най-сетне се отървах от неуморно човъркащото ме въпросче — проумях, че Шефът не стои зад тази суматоха.

Защо се убедих изведнъж ли? Ами защото втората терористична кампания беше истинско бедствие за поръчителите си.

Оперативните агенти, дори обикновените войници са скъпи и командирите им не ги пилеят с лека ръка. А подготовката на кадърния убиец струва поне десетина пъти повече от обучението на войника. От него не се очаква да го гръмнат глупашки, напротив! Трябва да очисти жертвата и да се измъкне невредим.

Но нещастникът, режисирал това нескопосано шоу, остана без изпълнители за една нощ.

Твърде непрофесионално.

Значи не беше Шефът.

И все пак не успях да измъдря кой дърпаше конците в идиотското представление, защото не разбирах кому е изгодно. Предишната ми догадка, че парите идват от някоя корпоративна държава, вече не ми изглеждаше толкова блестяща. Не си представях великаните (да речем, „Интеруърлд“) да не наемат само специалисти висша категория.

Още по-трудно ми беше да допусна, че някоя от териториалните държави е предприела толкова нелеп опит да наложи световно господство.

А за възможностите на групичка фанатици като Ангелите Господни или „Стимулаторите“ този водевил беше прекалено мащабен. И все пак в цялата история се долавяше някакъв дъх на фанатизъм — крайно безразсъден и непрактичен.

Не ми е писано винаги да разбирам всичко, но тази банална истина не преставаше да ме дразни.

 

 

Сутринта след грандиозната издънка на атентаторите речните квартали на Виксбърг сякаш се тресяха от вълнение. Едва пристъпих прага на една кръчма, за да разменя две-три думи със съдържателя, и някакво момче за поръчки се лепна за мен.

— Страхотна новина ти нося — съобщи ми с шепот, който трябва да бе научил от пандизчии. — „Щурмовачките на Рейчъл“ събират топли тела. Рейчъл специално ми подшушна да те намеря.

— Цункай магарето под опашката — посъветвах го учтиво. — Нито тя ме познава, нито аз нея.

— Честна дума на скаут!

— Никога не си бил скаут и не знаеш как се пише „честна дума“.

— Слушай, шефке — примоли се невръстната отрепка, — днеска нищичко не съм слагал в уста. Само ела с мен, никой не те кара да удряш парафа. На тая улица е, отсреща.

Е, да, беше кльощав дългуч, но вероятно защото на тази възраст момчетата се източват изведнъж. В долния град е доста трудно да останеш гладен и жаден. В този миг търпението на бармана свърши.

— Дребосък, омитай се! Стига си ми тормозил клиентите. Искаш ли да ти строша някой пръст, а?

— Няма нищо, Фред — успокоих го. — След малко ще намина да си побъбрим. — Оставих банкнота пред него и не изчаках за рестото. — Хайде, Дребосък, води ме.

Наборният пункт на Рейчъл изобщо не беше „отсреща“. Доста време се мъкнахме дотам. Още две пъргави посредничета се помъчиха да свият номер на Дребосъка, но аз дори не ги слушах. Единствената ми цел беше хлапакът да си получи бакшиша.

Сержантката в пункта ми напомни веднага за кравата-стръвница в Сан Хосе. Само ме изгледа и отсече:

— Ей ти, цицорестата, за какво си дошла? Не ни трябват лагерни курви. Ако искаш, ще те черпя нещо довечера, сега си върви.

— Плати на момчето — невъзмутимо настоях аз.

— Хе-хе! Да не е свършил работа случайно? Лионард, казах да не ми мъкнеш навлеци. Хайде, размърдай се по-чевръсто!

Посегнах и стиснах лявата й китка. Ножът се появи в десния й юмрук с почти похвална бързина. Взех оръжието и го забих в бюрото, а хватката ми около лявата й китка изведнъж стана много по-неприятна.

— Можеш ли да му платиш с една ръка? — осведомих се загрижено. — Или да ти строша втората, за да те подканя?

— Я по-леко… — изсумтя жената, без да трепне. — Дръж, Лионард.

Бръкна в чекмеджето и му подхвърли дребна банкнота. Той я сграбчи и изчезна светкавично. Не я пуснах веднага.

— Само толкова ли? Всички отряди тършуват за войници по улиците.

— Истинската комисиона ще си получи, като те запишем при нас — обясни сержантката. — И аз не взимам пари, докато не набутам в редиците поредното тяло. Отгоре на всичко ме глобяват, ако не става за нищо. Остави ми ръката на мира най-после! Имам нужда и от двете, за да ти попълня документите.

Изпълних желанието й и ненадейно ножът пак се озова в ръката й, дори ме доближаваше. Този път счупих острието и й върнах само дръжката.

— Не опитвай повече — посъветвах я кротко. — Моля те. И не бива да правиш компромиси със стоманата. Това определено не беше „Солинген“.

— Котенце, ще ти приспадна цената на ножа от аванса — хладнокръвно обеща тя. — Още откакто влезе, има насочена лъчева пушка към теб. Да натисна ли спусъка? Или ще спрем с тези игрички?

Не й повярвах, но нямах нищо против да се настроим делово.

— Добре, сержант, стига забавления. Какво предлагате? Вашето момче думичка не изтърва.

— Кльопачка и нормалната заплата на гилдията. Стандартен аванс. Деветдесет дни с отряда и опция за още деветдесет. Легнеш ли в дървения костюм, закопаваме те за наша сметка.

— Другите наборджии май дават петдесет на сто над тарифите на гилдията.

(Изстрел в тъмното, но атмосферата в долния град наистина искреше от напрежение.)

Нахаканата дама вдигна рамене.

— Ще проверя и ако е вярно, изравняваме предложението с техните. С какви оръжия боравиш? Този път не искаме никакви новобранци.

— Мога да те науча на още нещо за всяко оръжие, което си мислиш, че владееш. Къде ще се вихрим?

— Я, много отракана си била! Като инструктор ли искаш да те наемем? Не се хващам толкоз лесно на въдичката.

— Попитах те накъде ще отпрашим. Нагоре по реката ли?

— Още не си подписала, а гледаш да измъкнеш поверителна информация.

— За която съм готова да си платя. — Извадих от джоба си петдесет тексаски звезди на банкноти по десет и ги разтворих във ветрило пред нея. — Сержант, изплюй камъчето — къде ще се пъхаме във фурната? И ще ти купя свестен нож вместо това парче бъкана с въглерод стомана.

— Ти си от изкуствените, нали?

— Хайде да не се обиждаме. Само искам да науча дали ще тръгнем нагоре по реката. Поне до Сейнт Луис ще стигнем ли?

— Първо ти ми кажи като инструктор по бойната подготовка ли се наемаш?

— Аз ли? Не, за Бога! Като щабен офицер.

Не биваше да прибързвам. При Шефа чиновете и ранговете не са особено ясни, но аз несъмнено бях старши офицер, защото получавах заповедите си само от него и докладвах пак само на него. Самочувствието ми се потвърждаваше и от факта, че за всички бях „госпожица Фрайди“, докато не ги подканя да се държат по-свободно с мен. Дори доктор Красни отначало не ми говореше на „ти“. Не се възгордявах излишно. Никой освен Шефа не беше над мен, но нямах и подчинени. На формална организационна схема (каквато е немислимо да видиш при Шефа) щях да заемам квадратче, свързано чрез хоризонтална линия с квадратчето на командира. Иначе казано, бях старши щабен специалист, ако ви допада бюрократичният жаргон.

— Охо, високо летиш! Ще трябва да си доказваш квалификацията пред полковник Рейчъл, щом е така. Ще мине към един по обяд.

Някак разсеяно сержантката посегна към парите. Придърпах ги по-близо до себе си.

— Защо да не си поприказваме, докато дойде? Всеки отряд набира хора днес. Ще ми се да чуя сериозна причина да избера вас, а не друг. Нагоре по реката ли ще действаме или не? Докъде ще стигнем? Срещу добра команда ли ще се бием, местни селяндури-доброволци, градски копои? Позиционни сражения или „удряй и бягай“? Сержант, развържи го този език, де.

Не отвърна, не помръдна. И не отделяше поглед от банкнотите.

Почаках, извадих още една десетачка и я оставих върху другите.

Ноздрите й се разшириха, но тя не посегна. След няколко секунди добавих поредната банкнота. Бойната дама изграчи дрезгаво:

— Или ми ги дай, или ги прибери! Ще влезе някой.

Вдигнах парите от масата и ги натиках в ръката й. След миг вече не се виждаха.

— Наистина изглежда, че ще отплаваме чак до Сейнт Луис.

— С кого ще се трепем?

— Ами… Слушай, повториш ли каквото чуеш от мен, ще отрека, а после ще ти изтръгна сърцето и ще нахраня рибите с него! Може да не се бием с никого. А може и да има схватки, но не се знае с кого. Всички ще пазим сегашния Председател. Толкова е новоизлюпен, че още не е изсъхнал.

(Джакпот!)

— Интересно… Но защо и другите отряди се скъсват от напъни да попълват редиците? Новият Председател чак толкова мощ ли иска да събере? И то само като дворцова охрана?

— Как ми се ще да знаех и аз!

— Май ще е по-добре да поразпитам наоколо. Колко време остава, докато отплаваме? — Сепнах се. — А с кораби ли потегляме или полковник Рейчъл е докопала някое и друго РМВ?

— Ъ-ъ… Дяволите те взели, колко секретни сведения се надяваш да изкопчиш за скапани седемдесет звездички?

И аз това се питах. Не ми е приятно да прахосвам пари, но исках да съм сигурна в какво се набърквам. Щом войските тръгнат нагоре по реката, контрабандистите ще се снишат, докато стихне врявата. Не ми оставяха избор, щях да пътувам с каквото намеря.

Но не като офицер! Прекалено се раздрънках… Извадих още две десетачки и ги запремятах между пръстите си.

— Сержант, и ти ли се включваш в отбора?

Тя се вторачи в парите. Подметнах една банкнота пред нея.

— Хубавке, не бих пропуснала такава веселба. Затворя ли наборния пункт, ставам взводен сержант.

Дадох й втората десетачка.

— Слушай, сержант, ако почакам полковник Рейчъл и тя реши да ме вземе, ще ме направи я лична адютантка, я заместничка по транспорта и снабдяването. Страшна скука! Нямам нужда нито от толкова пари, нито от излишни главоболия. Само искам да се поразкърша, нещо като ваканция, нали разбираш? Ще ми намерите ли местенце като печен редник? А като вземат да се отварят пролуки по-нагоре, можете да ме направите ефрейтор или младши сержант…

Тя ме изгледа кисело.

— Да бе, само пощръклели милионерки си нямах във взвода!

Съчувствах й за заблудата. Никой сержант не мечтае да командва авантюристка, може би вече разжалвана поне веднъж като офицер.

— Няма да се правя на чувал с пари пред останалите. Искам да ме вземете в отряда. Ако ми нямаш доверие, набутай ме в друг взвод.

Жената въздъхна.

— Ей, ще взема тия дни да си прегледам главата. При мен ще бъдеш, поне да те държа под око.

Бръкна в чекмеджето и извади формуляр, озаглавен „Временно назначение“.

— Прочети това, после го подпиши. И ще те закълна. Някакви въпроси?

Прегледах текста. Типичните подробности за снаряжение, дневни за дрога, медицински разходи, заплата по тарифите на гилдията, аванс… Имаше подчертан член, отлагащ изплащането на аванса до десетия ден след записването в отряда. Напълно разбираемо. И ми подсказа, че наистина ще се напъхат в гореща ситуация, при това веднага. Най-черният кошмар за ковчежника на всяка наемна армия са „ловците на аванси“. При днешното нервно оживление в речните квартали един хитър ветеран можеше да се запише в пет-шест отряда, да струпа пачката от аванси и да отлети към банановите републики.

Като войник поемах задължения лично към полковник Рейчъл Данвърс или към законния й наследник в случай на нейната смърт или невъзможност да командва. От мен се изискваше да изпълнявам заповедите й, както и заповедите на назначения от нея офицерски и сержантски състав. Трябваше да се сражавам докрай, без да моля за милост, като при пленяване разчитам на международното право и обичаите на войната.

Толкова мътни и оплетени фрази, че и цяла кантора от филаделфийски магьосници на правото трудно би ги разчепкала. Не би имало смисъл, защото при всяко несъгласие на бойното поле с по-старшите от мен можех просто да очаквам куршум в гърба.

Наистина ме наемаха само за деветдесет дни с опция за полковник Рейчъл да продължи договора за още деветдесет, като ми изплати още един аванс в началото на втория период. И нито дума за по-нататъшна служба. Това ме постресна. Що за охрана на политикан щяхме да бъдем? Шест месеца и после ни разкарват?

Или сержантката в наборния пункт послъгваше, или някой я бе заблудил, а на нея не й стигаше умът да забележи клопката. Все едно, нямаше да я тормозя повече с въпроси. Посегнах към химикалката.

— Ще минавам ли на преглед при вашия лекар?

— Ама че си майтапчийка… — поклати глава сержантката.

— Че как иначе?

Завъртях подписа, тя изстреля като картечница думите на клетвата, съвпадаща горе-долу с основното в договора.

— Заклевам се — промърморих отегчено.

Тя се вгледа в подписа.

— Джоунс, какво означава това Ф.?

— Фрайди.

— Смешно име. На служба си Джоунс. Иначе си Джоунси.

— Както кажеш. Вече на служба ли съм или имам лично време?

— Ей сега ще имаш. Слушай първите заповеди. Сборният пункт е в Алеята на скаридите. Ще видиш табела „Ву Фонг и братя Леви“. Бъди там точно в четиринадесет часа, готова за тръгване. Влез през задния вход. Дотогава си свободна да си уредиш личните дела, каквито ги имаш. Разрешава ти се да съобщаваш на трети лица, че си се записала в отряда, но ти се забранява категорично да правиш дори предположения за характера на задачата, в противен случай подлежиш на дисциплинарни санкции. — Последните изречения ги бълваше монотонно като на запис. — Имаш ли нужда от пари за обяд? О, защо ли те питам… Това е, Джоунси. Радвам се, че идваш с нас. Очакват ни интересни месеци.

Тя ме повика с жест. Доближих и сержантката плъзна длан по дупето ми. Мислено вдигнах рамене. Няма да се карам от първия ден с взводния си командир. Отвърнах на усмивката й, понаведох се и я целунах. Не беше зле. Имаше много приятен дъх.