Робърт Хайнлайн
Фрайди (20)

XX

Събудих се много по-късно. Подът отново ми се струваше твърд и студен. Но почивката, от която имах такава отчаяна нужда, ме освежи достатъчно. Станах, пораздвижих схванатите си мускули и установих, че вече не съм унила, а само гладна.

Тунелът беше съвсем задоволително осветен.

Сияещият надпис все тъй ме предупреждаваше да не си търся белята, обаче край мен я нямаше предишната мастилена чернилка. Озърнах се в търсене на неочаквано включилите се лампи.

Чак тогава мозъкът ми се събуди напълно. И сега светлина имаше само от надписа. Очите ми се бяха приспособили. Доколкото знам, присъщо е и на нормалните хора, но не чак в такава степен.

Започнах да издирвам бутона.

Спрях се насила и предпочетох да поработя с ума си. Да, по-трудно е, отколкото да правиш безсмислени движения, но пък пести време и енергия. А и само това ни различава от маймуните, макар и едва забележимо. Я да видим… Ако бях скрит бутон, къде щях да се намирам?

Най-важните му свойства — трябва да е достатъчно недостъпен за случайни натрапници, но да е подръка, за да спаси живота на Джанет и съпрузите й. Какъв е изводът?

Не е прекалено нависоко, щом Джанет го достига. Значи мога и аз, с почти еднакъв ръст сме. От нея бях научила и че второто предупреждение, обещаващо гибел на нахалника, се включва при влизане само няколко метра по-навътре. „Няколко“ рядко означава повече от десет.

Джанет не би скрила бутона така, че ако някой от двамата й мъже нахълта в тунела да си спасява живота, да си напряга и паметта. Значи би му стигнала и увереността, че има такъв бутон. Но непознатите не бива да го забележат…

Направих две-три крачки, докато застанах под самия надпис, и вдигнах глава. Лесно виждах навсякъде, но не и частта от сводестия таван точно над буквите.

Протегнах ръка и заопипвах. Пръстите ми скоро докоснаха подобие на бутон, вероятно края на някакъв соленоид. Натиснах го.

Надписът изчезна, по тавана до края на тунела се включиха равномерно разположени лампи.

 

 

Замразена храна и устройства за загряването й. Големи хавлии, гореща и студена вода. Терминал в Бърлогата, от който можех да науча текущите новини и обобщенията на досегашните. Книги, музика, пари. Оръжия, „шипстъни“, боеприпаси. Всякакви дрехи по мярка и за мен. Часовникът в терминала ме уверяваше, че съм проспала непробудно тринадесет часа, преди твърдостта на бетонната „постеля“ да ме събуди. Имаше и меко легло, сякаш подканящо ме да си довърша възстановяването, след като се изкъпах и задоволих глада си за храна и новини. Над всичко беше усещането за абсолютна безопасност. Вече можех да се отпусна и да разхлабя контрола над психиката си.

Научих, че Британска Канада е запазила само някои от ограниченията на извънредното положение. Границата й с Империята обаче си оставаше затворена. Продължаваха да наблюдават бдително и границата си с Квебек, но вече пропускаха хора и стоки за нуждите на всеки законен бизнес. Двете държави още се пазаряха само за размера на компенсациите, които Квебек трябва да изплати за нападението, предизвикано единствено от тъпотата на някакъв висш военен. Не бяха отменили заповедта за интерниране на враждебни чужденци, но пък бяха пуснали деветдесет на сто от арестуваните квебекски граждани… и само двадесет на сто от поданиците на Империята. Значи проявих благоразумие, като се спотайвах, защото несъмнено щях да бъда крайно подозрителна особа в очите на властите.

Хрумна ми обаче, че Жорж би могъл да се прибере в дома си, без никой да го тормози. Или не успявах да схвана някои тънкости?

„Съветът за оцеляване“ бе обещал и трети кръг от играта на убийства за назидание десет дни (пак плюс-минус два) след втория. Ден по-късно и „Стимулаторите“ бяха напомнили за себе си с подобно изявление, отново заклеймявайки конкуренцията. Този път Ангелите Господни не бяха гъкнали — поне така изглеждаше според информационните мрежи на Британска Канада.

Отново започнах да градя крехки хипотези. „Стимулаторите“ са куха организация — само пропаганда, никакви оперативни агенти. Ангелите Господни са избити, малцината оцелели са се сврели в миши дупки. „Съветът за оцеляване“ има неограничена финансова подкрепа и е готов да плати на още една сбирщина от главорези-любители, които да измрат в почти безплодни опити за атентати. Щях веднага да зарежа догадките, ако третата вълна на терор порази професионално жертвите си. Не очаквах да се случи, но вече съм натрупала сериозен поменик от грешки в живота си.

Още се двоумях кого да си набележа като подстрекател на тази щуротия. У мен не остана и сянка от съмнение, че не е териториална държава. Някоя мултинационалка или дори консорциум, но защо? Не изключвах възможността да е и някой от най-богатите хора… ако са му пробили дупка в главата и мозъкът му е изтекъл.

Пуснах търсене по новинарските сървъри с ключови думи „Империя“, „Мисисипи“ и „Виксбърг“, поотделно и в съчетания. Нищо не изскочи на екрана. Добавих имената на двата кораба и опитах всички комбинации. Пак нищо. Явно някой бе удушил в зародиш новината за онова, което сполетя мен и още няколкостотин души. Или са го сметнали за незначителна дреболия?

 

 

Преди да си тръгна, натраках в терминала бележка за Джанет — кои дрехи съм взела, също колко канадски долара, прибавени към първата сума, накрая описах подробно какво съм плащала с нейната „Виза“.

Отново имах достатъчно налични да се махна от Британска Канада (на което много разчитах!) и се изкуших да оставя кредитната карта на Джанет в Бърлогата. Тези противни парчета пластмаса обаче могат да струват и купища злато. Чувствах се длъжна да опазя картата на всяка цена до мига, когато ще я сложа в ръката на собственичката й. Иначе нямаше да е честно.

Кредитната карта си е истински нашийник с повод. В този електронен свят човек не може да разчита на лични тайни… или поне ги опазва само с огромни усилия и хитрини. Вие имате ли представа какво вършат мрежите, когато пъхнете картата в прореза? Аз не знам. Затова винаги предпочитам да плащам кеш. А и не съм чувала някой да е победил в спор с компютър.

Откровено казано, според мен кредитните карти са едно от проклятията на човешкия род. Но нали не съм човек, може мнението ми да е неуместно (както и за много, много други неща).

 

 

Тръгнах сутринта на другия ден, облечена в прелестно костюмче с панталон в сребристо-синьо. (Знаех си, че Джанет е изглеждала великолепно в него, затова и аз се чувствах хубава въпреки присъдата на огледалото.) От Стоунуол хванах РМВ на „Канейдиън Рейлуейз“ до станцията на подземката, откъдето двамата с Жорж бяхме потеглили на майтапчийско сватбено пътешествие.

Макар отново да бях в града, не можех да си прибера саковете, киснещи в багажното за транзитни пътници. Имаше ли друг начин да си взема нещата, без да ме спипат като вероятен агент на Империята? Реших да си ги поискам, щом стигна до друга държава. Не забравях и че в саковете са вещите ми от Нова Зеландия. Щом изкарах толкова дълго без тях, можех да ги забравя. Твърде много хора са срещали преждевременния си край само защото са държали на разни джунджурийки.

Знам си аз, че имам едно ангелче-пазителче на рамото, макар и да не е от най-внимателните и кадърните. Само преди няколко дни с Жорж отидохме направо към входа, пъхнахме кредитните карти на Йън и Джанет, без да мигнем, и се понесохме весело към Ванкувър.

Макар да виждах, че в момента една капсула се пълни с пътници, установих с изненада, че съм подминала електронния страж и вървя към бюрото на канадската туристическа служба. Вътре имаше гъмжило и разчитах никоя любопитна чиновничка да не ми наднича през рамото. Изчаках, докато някой от терминалите в ъгъла се освободи. Седнах и набрах кода за капсулата до Ванкувър, после пъхнах в прореза картата на Джанет.

Ангелчето-пазителче преливаше от бодрост този ден. Светкавично измъкнах картата, пъхнах я в джоба си и тайничко стисках палци никой да не надуши вонята на препечена пластмаса. Излязох от бюрото с уверена стъпка и гордо вдигната глава.

Застанах пред гишето до електронния пропуск и поисках да си купя билет до Ванкувър. Служителят си беше заврял носа в спортните страници на разпечатка от „Уинипегски независим вестник“. Смъкна малко хартията, колкото да ме изгледа неприветливо.

— Защо не платите с кредитна карта като всички?

— Вие нямате ли билети? И тези банкноти не са ли законно платежно средство?

— Не виждам смисъл да се разправяме.

— Аз пък виждам. Моля ви веднага да ми продадете билет. После ми съобщете името и служебния си номер, както ми дава право ей онзи надпис над главата ви.

— Ето ви билета.

Той се направи на ударен и не ми каза данните си, аз пък уж забравих за нежеланието му да си изпълни задълженията. Защо ми е да се оплаквам на началството му? Просто исках да отклоня неговото внимание от твърде ексцентричния начин да си платя пътуването.

Капсулата се оказа претъпкана, но не ми се наложи да стърча права. Един рицар, останка от нравите на предишния век, ми отстъпи седалката си. Беше млад и с приятна външност. Очевидно прояви галантност, защото откри у мен нещо, което си струваше дребната жертва.

Приех жеста с усмивка. Той остана надвесен над мен. Направих каквото можах, за да му се отблагодаря — понаведох се и му позволих да надникне в деколтето ми. Младият кавалер нямаше нищо против отплатата, зяпаше неуморно по целия път. Нищо не ми струваше в края на краищата. Харесах интереса му, а и спечелих цял час удобство, вместо да ме лашка тежкото странично ускорение при завоите на експресната капсула.

Когато излязохме в станцията на Ванкувър, той ме попита имам ли някакви незабавни ангажименти. Защото, ако нямам, знаел едно чудесно местенце за обяд — „Крайбрежното ханче“. А ако предпочитам японска или китайска кухня…

Врътнах глава неохотно и му казах, че до обяд вече трябва да съм в Белингъм. Вместо да се примири с отказа, той направо грейна.

— Какво щастливо съвпадение! И аз ще пътувам дотам, но първо мислех да ви поканя на обяд. Можем да хапнем заедно в Белингъм, ако сте съгласна…

(Ама няма ли в международното право някаква забрана за пресичане на държавни граници с безнравствени намерения? Заслужаваше ли обаче прямият, простодушен нагон, разпалил се у този младок, определението „безнравствен“? Изкуственият човек никога не може да вникне докрай в сексуалните нрави на нормалните хора. Успява само да наизусти възможно най-много правила и се старае да се опази от неприятности. Никак не е лесно. Същите тези нрави са по-оплетени от пълна купа спагети.)

Опитът ми да се отърва любезно от него не успя. Бях принудена да решавам бързо — грубост или съгласие с неговата ясна като бял ден цел. Сгълчах се: „Фрайди, голямо момиче си вече! Ако нямаше намерение да го обнадеждаваш, трябваше да го разкараш още в капсулата.“

Все пак направих още един опит.

— Добре, приемам, но аз ще платя сметката. И никакви пререкания.

И на двама ни беше ясно, че си послужих с мръсен номер. Позволеше ли ми да платя за обяда, с това губеше правата си след онзи един час прав по пътя насам. А и неписаният протокол на игричките между половете не му позволяваше направо да си поиска отплатата — нали трябваше да се преструва, че рицарската постъпка е била съвсем безкористна?

Ловкият разгонен хитрец обаче продължаваше да погазва протокола.

— Добре — отвърна невъзмутимо.

Не показах с нищо изумлението си.

— И после няма да се разправяме, нали?

— Няма да се разправяме — потвърди той. — Очевидно не желаете да сте ми задължена дори с цената на един обяд, макар аз да ви поканих, значи мое право е да уредя сметката. Не знам с какво ви подразних, но няма да ви натрапвам поканата си. Още на излизане от станцията в Белингъм има един „Макдоналдс“. Ще си взема „Биг Мак“ и кола. Вие ще платите и ще се разделим като приятели.

— Аз съм Марджъри Болдуин, между другото. Вие как се казвате?

— Тревър Андрюз.

— Тревър. Хубаво име. Тревър, ти си един презрян изобретателен изнудвач. Добре, заведи ме в най-изискания ресторант на Белингъм, угости ме с изтънчени напитки и храна за ценители, а накрая плати сметката. Аз пък ще ти дам справедлив шанс да осъществиш нечестивите си намерения. Но не ми се вярва да ме замъкнеш чак в леглото. Не се чувствам много дашна в момента.

Това вече беше лъжа. Искаше ми се, и още как! Ако той имаше усъвършенствания ми нюх, веднага щеше да познае. Както аз бях уверена, че ме желае. Разбира се, никога не се обиждам на мъжете, които са ми хвърлили око. Понякога само се преструвам, за да изглеждам нормална жена, но предпочитам да не го правя. Не съм убедителна като актриса.

Премеждията ми между Виксбърг и Уинипег изобщо не ме бяха настроили чувствено. Но след дългото отспиване, горещата баня с изобилие от шампоан, а и прекрасната храна тялото ми си възвръщаше навиците. Добре де, тогава защо се опитвах да заблудя този безобиден непознат? „Безобиден“ ли? Ами да, поне в обичайния смисъл. Ако не ме освободят с операция от стерилността, не ме заплашва нежелана бременност. Не се разболявам и съм специално имунизирана срещу четирите най-разпространени венерически болести. Още в яслата се научих да слагам сношенията в същата мислена кошница, където са храната, напитките, дишането, сънят, игрите, разговорите, гушкането — приятните необходимости, с които животът е радост, а не тежък товар.

Излъгах го, защото човешките правила изискват лъжата в този момент от вечния танц. Не смеех да се държа откровено.

Тревър примига насреща ми.

— Значи смяташ, че ще похабя напразно „инвестицията“?

— Боя се, че те очаква разочарование. Съжалявам.

— Заблудила си се. Никога не се опитвам да вкарам жена в леглото си. Ако тя ме иска в своето легло, ще намери начин да ми го покаже. Ако пък не ме иска в леглото си, и на мен няма да ми хареса да попадна там. Но ти май не съзнаваш, че цената на един пищен обяд не е прекалена за удоволствието човек да седи срещу теб и да ти се любува, като пуска покрай ушите си празните приказки, излизащи от устата ти.

— „Празни приказки“ ли! Ресторантът ще трябва да е от най-изисканите. Хайде да се мятаме във возилото.

Опасявах се, че преодоляването на граничната бариера няма да мине без пререкания.

Но служителят от МЗИП провери най-внимателно документите на Тревър, преди да му подпечата туристическата карта, а само плъзна поглед по кредитната ми карта, издадена в Сан Хосе, и ми махна да продължа нататък. Почаках спътника си зад бариерата, загледана с тъга в рекламата на „Бърза закуска“ на „Белингъм Хилтън“.

— Ако бях видял по-рано — започна печално Тревър — тази златна карта, нямаше да настоявам аз да поема сметката. Ти си някоя богата наследница.

— Виж какво, готин, уговорката си е уговорка. Нали си струвало парите, за да ме зяпаш и да точиш лиги? Въпреки „празните“ ми приказки. Имам желание да позасиля удоволствието, като да поразкопчая деколтето. Едно копченце, може и две. Но няма да се измъкнеш лесно. Дори богатите наследници гледат да ударят авантата от време на време.

— Срам и позор!

— Стига си мрънкал. Къде е избраното от теб средище на кулинарията?

— Е, Марджъри… Няма как, ще си призная. Изобщо не познавам ресторантите в този бляскав метрополис. Ще ми кажеш ли ти кой предпочиташ?

— Тревър, като съблазнител си пълен провал.

— Същото казва и жена ми.

— Знаех си, че влачиш хомота. Такъв вид имаш. Приготви снимката й, а аз ще се върна след минутка. Трябва да реша къде ще хапнем.

Заварих служителя, привършил с тълпата от поредната капсула. Попитах го кой е най-добрият им ресторант. Май го затрудних.

— Тук не е Париж…

— Забелязах.

— …нито пък Ню Орлийнс. Но на ваше място бих избрал салона на „Хилтън“.

Благодарих му и се върнах при Тревър.

— Ще ядем в салона, два етажа по-нагоре. Я да видя сега жена ти.

Извади снимка от портфейла си и ми я показа. Взрях се и подсвирнах почтително. Блондинките ми вдъхват комплекс за непълноценност. Като малка си мислех, че ако си търкам косата упорито, ще я избеля до този цвят.

— Тревър, щом си имаш това чудо у дома, защо сваляш случайни жени по улиците?

— Ти от случайните ли си?

— Не извъртай, а отговори.

— Марджъри, ако ти призная истината, не би ми повярвала… и пак ще започнеш да ръсиш празните си приказки. Хайде да се качваме в салона, преди сухото им мартини да е пресъхнало в чашите.

 

 

Обядът си го биваше, но на Тревър му липсваха въображението, знанията за различните кухни и способността да внушава респект у салонния управител, с които се отличаваше Жорж. Така че се заситихме със стандартна вкусна северноамериканска храна — една и съща в Белингъм и във Виксбърг.

Много се тревожех. Когато открих, че кредитната карта на Джанет е невалидна, аз се разстроих несравнимо повече, отколкото като не заварих Джанет и Йън в дома им. Да не е загазила? Да не е мъртва?!

И Тревър позагуби веселото си въодушевление, като че се поддаваше по малко на черни мисли. Мусеше се, вместо да ме зяпа развратно. Защо се промени изведнъж? Защото поисках да видя снимката на жена му ли? Да не събудих някакви угризения у него? Ако питате мен, един мъж не би трябвало да излиза на лов, ако не е готов да сподели със съпругата си (или съпругите) по-пикантните подробности, за да се посмеят заедно. Например Йън е от тези мъже. Самата аз не очаквам партньорите да „пазят доброто ми име“, защото отдавна съм се уверила, че просто не са способни на това. Като не съм искала някой мъж да обсъжда на воля потната ми непохватност в леглото, да не съм лягала с него.

А и Тревър пръв спомена жена си, нали? Порових в паметта си. Вярно беше.

След обяда той живна малко. Казах му да намине пак през хотела, щом свърши деловата му среща, защото щях да се настаня тук. Обясних му, че имам нужда и от малко удобства, и от уединение, за да използвам сателитните връзки (истина), вероятно ще остана в „Хилтън“ през нощта (пак истина), затова нека ми се обади от лоби-бара и ще сляза да се видим (истина с условие — бях толкова самотна и угрижена, че май щях направо да го повикам в стаята си).

— Добре, първо ще ти се обадя, за да изгониш другия мъж, обаче ще се кача веднага. Защо само да се разкарваш додолу и обратно? Но ще пратя някого да носи шампанското, не ми се мъкне сребърна кофичка.

— По-леко на завоите — укротих го аз. — Още не си ми внушил да изпълня плътските ти желания. Обещах ти само възможност да си изнесеш словото. В лоби-бара. Не в спалнята ми.

— Марджъри, мъчна жена си.

— Не, ти си мъчен мъж. Знам какво правя. — Внезапно прозрение ме убеди, че наистина знам. — Как си настроен спрямо изкуствените човеци? Би ли искал сестра ти да се омъжи за някого от тях?

— Ти познаваш ли такъв, който ще се съгласи? Тя има малко проблеми със захапката, затова не е особено придирчива.

— Пак ми се измъкваш. А ти би ли се оженил за някоя от тях?

— Ау, какво ще си помислят съседите? Марджъри, откъде знаеш, че вече не съм го направил? Видя снимката на жена ми. Нали изделията уж са най-страхотните съпруги — и във вертикално, и в хоризонтално положение.

— Искаш да кажеш „любовници“. Не е нужно да се жениш за тях, за да им ползваш услугите. Тревър, ти не само не си женен за някоя от изкуствените, ами и нищичко не знаеш за тях… Иначе нямаше да споменеш думата „изделие“, когато си говорим за изкуствени човеци.

— Ами да, ти вече знаеш, че съм ловък хитрец. Нарочно обърках двете понятия, за да не се досетиш, че и аз съм от изкуствените.

— Дрън-дрън! Не си, иначе отдавна да съм те усетила. Сигурно би легнал с такава жена, но никога не би се оженил за нея. Увличаме се в безсмислен спор, по-добре да спрем. Имам нужда от около два часа, затова не се чуди, ако терминалът ми е зает. Остави съобщение на изчакване и си вземи нещо за пиене. Ще сляза, щом мога.

Качих се в стаята си — не младоженския апартамент, разбира се, щеше да ми напомня тъжно за Жорж. Стаята беше много приятна, с голямо, хубаво и широко легло. Избрах този лукс заради дълбоко вкорененото си подозрение, че не особено настойчивите (дори обратното!) опити на Тревър ще му помогнат непременно да се озове накрая в леглото ми. Ама че инатлив мъж…

Отърсих се от тези мисли и се захванах с работата си.

Обадих се във „Виксбърг Хилтън“. Не, не мога да ви свържа, господин и госпожа Перо напуснаха хотела. Не оставиха адрес за кореспонденция. Съжаляваме…

И аз съжалявах, а синтезираният глас на компютъра не беше особена утеха. Свързах се с университета „Макгил“ в Монреал и загубих двайсетина минути, за да „науча“, че макар доктор Перо да принадлежи към старшия преподавателски състав на това изтъкнато учебно заведение, в момента работи по договор в университета на Манитоба. Само една дребна разлика — този компютър с еднаква лекота говореше и френски, и английски, отвръщаше на езика, на който го питаш. Електронните магьосници стават все по-хитри, дори прекалено според скромното ми мнение.

Опитах си пак късмета с кода на Джанет (и Йън) в Уинипег. Бях осведомена, че терминалът е изключен по желание на абонатите. Питах се с недоумение — как в такъв случай успях да следя новините от Бърлогата? „Изключен“ означаваше ли, че само не се приемат обаждания отвън? И комуникационните компании явно си имаха тайни…

Уинипегският офис на АНЗАК ме подмяташе из разни програми на компютъра, предназначени за залъгване на пътуващите, но накрая принудих човешки глас да признае, че капитан Торми е в отпуск заради извънредното положение и поради временните затруднения за полети до Нова Зеландия.

С кода на Йън в Оклънд успях да послушам само малко музика, също и покана да запиша съобщение. Никаква изненада — как Йън да се озове там, преди да са подновени полетите на ПБ? Разчитах само на слабичкия шанс да заваря Бети или Фреди.

Бих ли могла да се добера до Нова Зеландия, щом полубалистичните кораби са извън играта? Няма как да яхнеш някой морж или делфин, твърде малки са. А онези великански товарни кораби, движени от „шипстъни“, дали вземаха и пътници? Не ми се вярваше плаването с тях да е кой знае колко приятно. Чувала съм, че някои нямали нужда и от екипажи.

Доскоро упорствах в заблудата си, че познавам глобалната транспортна мрежа дори по-добре от туристическите агенции. Като куриерка често съм се придвижвала от едно място на друго по начини, недостъпни за туристите и неизвестни на често пътуващите бизнесмени. Ядосах се, щом осъзнах, че никога не съм се замисляла какво ще правя, ако не мога да скоча в първия полубалистичен. Но винаги има и други начини. Напомних си по-късно да се заема усърдно с проблема.

Обадих се и в университета на Сидни. Отново попаднах на компютър. Все пак поговорих и с човек накрая. Уви, професор Фарнезе си бе взел дълъг отпуск. Съжалявам, но не даваме лични кодове и адреси. Обърнете се към обществената информационна служба.

Нейната машинка като че скучаеше, толкова неизчерпаемо беше желанието й да си приказваме. Само не й се искаше да сподели факта, че не разполага с никакви сведения за Федерико и Елизабет Фарнезе в цялата си мрежа. Изслушах възторжени хвалби за най-величествения мост в света (глупости!), за най-грандиозната опера (вярно). Елате в нашата прекрасна страна и… Прекъснах неохотно. Дружелюбен компютър с австралийски акцент е доста по-приятна компания от повечето хора — и нормалните, и изкуствените.

Стигнах и до последната вратичка, през която толкова се надявах да не минавам — Крайстчърч. Не пренебрегвах вероятността хора от щаба на Шефа да са пратили съобщение при бившето ми семейство, когато са се местили… ако не са били разгромени и изтребени. А на мисления ми хоризонт мъждукаше и илюзията, че Йън, щом не е могъл да се свърже с мен в Империята, е използвал дадения му от мен код в Крайстчърч, за да помоли да ми предадат нещо. И тъй, стегнах се и се обадих в доскорошния си дом…

…и се стреснах като човек, стъпил на несъществуваща стълба.

— Обслужването на терминала, с който искате да установите връзка, е прекратено. Обажданията не се прехвърлят на други номера. В случай на неотложна необходимост се свържете с посочения код в Крайстчърч.

Препращаха ме към терминала в офиса на Брайън.

Усетих се, че пресмятам погрешно разликата в часовите зони, за да си намеря оправдание и да не се обадя. Тръснах глава. Тук беше три следобед, а в Нова Зеландия бе настъпило утрото на следващия ден — десет часът. Твърде вероятно беше да заваря Брайън. Почаках няколко секунди, докато поразстроената сателитна мрежа пренесе сигнала, после вече се взирах в неговото застинало от изумление лице.

— Марджъри!

— Правилно. Марджъри съм. Ти как си?

— Защо ме безпокоиш?

— Брайън… Моля те. Бяхме женени седем години. Не можем ли поне да разговаряме учтиво?

— Извини ме. Имаш нужда от помощта ми ли?

— Съжалявам, че ти преча на работата, но се обадих в къщата и терминалът се оказа изключен. Не се съмнявам, че следиш новините. Известно ти е вече, че връзките с Чикагската империя са прекъснати. Заради убийствата, които новинарите толкова глупаво нарекоха Кървавия четвъртък. Затова сега съм в Калифорния. Изобщо не успях да се прибера в Империята. Дали са постъпвали съобщения или писма за мен, откакто си тръгнах? Не получих нищо, затова питам.

— Нямам представа.

— Поне не можеш ли да ми кажеш дали не сте препращали нещо? Дори това би ми помогнало да се ориентирам.

— Чакай да помисля… Не, няма нищо. Не сме ти пращали и парите. Ти още тогава си взела чека.

— Какви пари?!

— Които си настояла да ти върнем, за да не вдигнеш шумен скандал. Малко повече от седемдесет хиляди долара. Марджъри, чудя се как ти стига наглостта да ме търсиш… когато твоите прищевки, лъжи и пресметлива алчност съсипаха нашето семейство.

— Брайън, що за нелепости трябва да слушам от теб? Никого не съм лъгала, не мисля, че си позволявах прищевки, а и не съм взела един цент от семейството. И как съм го „съсипала“ според теб? Вие ме изритахте най-безцеремонно. Обясни ми твърденията си, ако нямаш нищо против.

Той ми изреди неприятните подробности с леден глас. Първо за лъжите, разбира се — моето смехотворно упорство да разправям, че съм изкуствен човек, с което съм принудила семейството да поиска анулиране на брака. Прекъснах го и се опитах да му напомня, че му доказах усъвършенстваните си способности. Той изобщо не пожела да ме чуе. Явно спомените ни за онази случка не съвпадаха. Според него и в момента го лъжех — за парите. Видял с очите си моя подпис на разписката.

Уверих го, че е видял фалшификат, защото не съм получавала нито долар от парите на семейната група.

— О, значи обвиняваш Анита в престъпление? Нова низост…

— Не обвинявам Анита. Но не съм взимала пари от вас.

Е, всъщност я обвинявах, и то как! И двамата бяхме наясно. Може би косвено стоварвах вината и върху Брайън. Спомних си как Вики веднъж изтърси, че на Анита й щръквали зърната само ако сметката на корпорация Дейвидсън набъбне още малко. Тогава й се скарах за злонамереното заяждане. Но и от мъжете бях чувала намеци, че Анита е фригидна. Абсолютно неразбираемо състояние, поне от гледната точка на една изкуствена жена. Вече ми се виждаше твърде вероятно да е насочила цялата си потисната страст към преуспяването на семейството, финансовото му благоденствие, влиянието му в общността.

Ако е така, тя ме ненавижда до смърт. И след разказа на Брайън не смятах, че съм причинила разпадането на семейството. Но прогонването ми май бе първата паднала плочка от доминото, която съборила и останалите. Вики почти веднага заминала за Нуку’алофа… и дала нареждания на адвокат да внесе иск за развод и за уреждане на финансовите й претенции. После Дъглас и Лиспет си тръгнали, оженили се само двамата и подали подобен иск срещу групата Дейвидсън.

Получих и трошица утеха. Брайън спомена, че гласовете за прокуждането ми били седем, а не шест. Защо ми олекна мъничко от това ли? Ами защото Анита се разпоредила да гласуват според дяловете си. Затова тя, Брайън и Бърти първи дали общо седем гласа срещу мен. Дъг, Вики и Лизи отказали да участват в гласуването.

Уви, дребна трошица. Не се опълчили срещу Анита, не се помъчили да я спрат, дори не ме предупредиха какво ще ми се стовари на главата. Стояли настрани и чакали присъдата да бъде изпълнена.

Попитах Брайън за децата… и той ме сряза, че това не ме засяга. После ми се сопна, че бил много зает и трябвало да свършваме с този разговор, но аз му зададох последния си въпрос — какво са направили с котките?

Май малко оставаше да избухне.

— Марджъри, толкова ли си безсърдечна? Постъпките ти предизвикаха истинска трагедия за нас, а ти ме питаш за някакви си котки!

И аз сдържах яростта си.

— Държа да знам.

— Ако не се лъжа, пратихме ги в медицинския институт. Сбогом! И не ми се обаждай повече!

Медицинския институт… Пречко вързан на дисекционната маса? Не съм вегетарианка и не се каня тепърва да въставам срещу опитите с животни в науката. Но щом няма как да минем без това, о, мили Боже, ако те има някъде, не допускай да го вършат със същества, които сме излъгали, че са като нас!

Пречко и останалите котки вече трябваше да са мъртви. И въпреки това, ако имаше полети на ПБ, щях да рискувам да се върна в Британска Канада, за да хвана първия към Нова Зеландия с отчаяната надежда да спася стария си приятел. За съжаление без съвременен транспорт Оклънд не е по-достъпен от Луна Сити. Нищо не можех да направя…

Вкопчих се в контрола над психиката си, положих огромно усилие да прогоня от ума си онова, което не беше по силите ми…

…и усетих как Пречко още се отърква в крака ми.

 

 

На терминала мигаше червена светлинка. Бяха минали почти два часа. Значи сигурно ме търсеше Тревър.

Фрайди, стига си умувала — да си наплискаш ли очите със студена вода, после да слезеш и да му позволиш да те склони… или да го повикаш направо в леглото си и да му поплачеш на рамото? Поне отначало, де. В момента не се чувстваш никак разгонена. Но като се гушнеш при мъж, скоро ще ти се прииска, познаваш се. А мълвата придава на женските сълзи свойствата на мощен афродизиак, което ти е известно и от личен опит. (Причината ли? Скрит садизъм, мъжка надменност… И аз не знам.)

Хайде, покани го в стаята. Поръчай нещо за пиене. Мацни си червило, постарай се да изглеждаш секси. А, по дяволите червилото! И без това няма да изтрае дълго. Повикай го и го завлечи в леглото. Развесели се, докато влагаш цялата си душа, за да му е весело на него.

Лепнах усмивка на лицето си и включих връзката. Чух гласа на хотелския компютър:

— Получихме букет рози за вас. Да ви ги качим ли в стаята?

— Непременно.

(Няма значение от кого са. Букет рози е за предпочитане пред ритник в корема, бил той и символичен.)

Скоро асансьорчето избръмча. Извадих огромната кутия и я отворих на пода.

Залезно червени рози с дълги дръжки! Реших да направя за Тревър сексуално пиршество, каквото не е сънувала и Клеопатра в разцвета си.

Полюбувах им се и отворих пликчето, което намерих в кутията. Очаквах само редче с молба да се обадя в лоби-бара.

Беше бележка… не, цяло писмо.

„Скъпа Марджъри,

Дано се зарадваш на цветята, колкото се надявах да се зарадваш на мен.

(Надявал се е? В минало време?! Какво, по дяволите…)

Признавам си веднага — бягам от теб. Случи се нещо, което ме убеди да не ти се натрапвам.

Не съм женен. Не познавам онази жена от снимката. Нося я за заблуда. И ти не пропусна да ми натриеш носа, че такива като мен не са особено желани за брачни партньори. Мило момиче, аз съм изкуствен човек. «Мама е епруветка, тате е скалпел.» Не бива да се умилквам на нормални жени. Да, и аз успешно се преструвам на нормален, но предпочитам да ти кажа истината сега, вместо да я научиш прекалено късно. А това щеше да се случи в някой миг, защото съм от гордите унижени души.

Разбира се, фамилното ми име не е Андрюз. Ние имаме само първи имена.

А как ми се иска въпреки всичко и ти да беше от изкуствените човеци! Наистина си мила (и неустоимо привлекателна). Не си виновна, че говориш за неща, които едва ли разбираш.

Напомняш ми за фокстериерчето, което имах преди. Беше страхотно кученце и много дружелюбно, но беше готово да захапе целия свят, ако го прихване.

Признавам си, че съм по-привързан към кучетата и котките, повечето хора пък не понасям. Животните поне не ми натякват, че не съм човек.

Дано розите ти харесат.

Тревър“

Изтрих си очите, издухах си носа и се втурнах трескаво към лоби-бара. После слязох в станцията на подземката и застанах пред електронния пропуск… и чаках, чаках — не знам докога. Накрая едно ченге започна да се взира в мен сърдито. Помота се наоколо и дойде да ме попита какво правя тук и имам ли нужда от помощ.

Казах му истината… е, отчасти. Остави ме на мира. Чаках, чаках… Онзи не ме изпускаше от поглед. Пак застана до мен и замърмори:

— Виж сега, момиче, ако ще се навърташ да ловиш клиенти, длъжен съм да ти поискам лиценза и медицинския талон. Не са ли наред, трябва да те прибера в участъка. Хич не ми се иска. Имам дъщеря горе-долу на твоите години, ще ми е неприятно някой колега да я вкара на топло за нищо. И без това не си за този занаят, по лицето ти виждам. Не си от коравите кучки.

Помислих си дали да не му размахам пред очите златната си кредитна карта. Не вярвам да има на света проститутка, която може да се похвали с такава придобивка. Но старият симпатяга искрено се стараеше да ми направи добро. Достатъчно хора бях унижила този ден. Благодарих му и се върнах в стаята си.

Нормалните хора са толкова самонадеяни! Веднага щели да разпознаят изкуствения човек. Да, бе! Не се познаваме и помежду си. Тревър беше единственият, за когото бих се омъжила без никакви угризения… и го накарах да побегне по-надалеч от мен.

Но защо беше толкова чувствителен?!

Фрайди, нали си същата…

Мътните ги взели всички нормални хора, защото настина ни смятат за по-долни от себе си. А като сриташ кучето няколко пъти, започва да отскача и без да му посегнеш. Виж ги онези мошеници, бившето ми семейство в Нова Зеландия. Анита сигурно си е казала, че има пълното право да ме ограби. Нали не съм човек?

Резултат от мача „Човечеството срещу Фрайди“: 9–0 за тях.

Къде е Джанет?