Робърт Хайнлайн
Фрайди (18)

XVIII

Екскурзионният кораб „Беглецът М’лу“ сякаш беше излязъл от книгите на Марк Твен. Не очаквах толкова засукано речно возило — три пътнически палуби, четири „шипстъна“, по два за всяко гребно колело. Корабът обаче беше толкова натоварен, че газеше едва ли не до фалшборда и се опасявах да не се обърне с търбуха нагоре при първия по-силен повей. Не беше единственият кораб, натоварен с войска — пред нас „Мъртъл Хеншо“ пореше водата с двайсетина възела в час. Мислех си за плаващите в реката дънери и се надявах, че поне имаме свястна радарно-сонарна система.

Там бяха и „Героините на Аламо“, и самата полковник Рейчъл, поела командването над двата отряда. Щом научих, подозренията ми станаха направо черни. Раздута до пръсване бригада не се наема за дворцова стража. Рейчъл несъмнено очакваше да стане горещо, може би дори да слезем на брега под вражески обстрел.

Още не ни бяха раздали оръжията, наскоро наетите се размотавахме със своите дрешки. Поне засега нямаше да се бием и това съвпадаше с догадката на сержант Гъм, че ще се качим по течението чак до Сейнт Луис. Според официалната версия — да бдим над Председателя, трябваше да стигнем и до столицата…

…ако поредният пръкнал се диктатор беше там… ако Мери Гъм изобщо знаеше нещо… и ако някой не вземеше да обърне посоката на реката зад гърба ми. Твърде много „ако“, Фрайди, и почти никакви потвърдени данни. Знаех само, че това корито в момента е някъде до границата с Империята. Всъщност нямах представа не сме ли я пресекли, нито как да позная.

Не се безпокоях излишно, защото по някое време през следващите дни, щом доближим свърталището на Шефа, смятах да напусна с бързи крачки „Щурмовачките на Рейчъл“… и то за предпочитане преди да замирише на изгоряло. Вече бях взела мярката на тази команда и у мен се вкорени убеждението, че няма да е готова за схватка без поне шест седмици обучение до побъркване под надзора на корави и вече опърлени във война инструктори. Твърде много току-що наета сган, твърде малко стари кадри.

Е, уж всички трябваше да сме ветеранки… но предпочитах да вярвам на очите си — някои бяха избягали от дома си селянчета, нерядко по на петнайсет-шестнайсет години. Едрички за възрастта си. Всички помним старата гадна поговорка: „Щом седне и краката й стигат до пода, става за всичко.“ Не е достатъчно обаче да тежиш шейсетина килограма, за да си войник.

Да вкараш подобна войска в бой не е нищо повече от самоубийство. Прогоних мрачните мисли от главата си. Коремът ми беше приятно пълен с варен боб, седях си на кърмата, облегнала гръб на намотано въже. Радвах се на залеза и смилах първата си войнишка дажба. И тихо се наслаждавах на факта, че „Беглецът М’лу“ може би вече е пресякъл границата на Чикагската империя.

— Редник, скатаваш се, а?

Познах гласа и извих глава колкото да погледна.

— Сержант, как можа да си мислиш такова нещо за мен?

— Спокойно, де. Рекох си: „Къде ще се кротна, ако ми се мързелува?“ И те намерих. Не се впрягай, Джоунси. Избра ли си местенце за нощувка?

Още не бях избрала, защото имах много възможности… до една лоши. Повечето щурмовачки щяха да се свират по четири в двойна каюта и по три в единична. А нашият взвод трябваше да спи в трапезарията. В случая не беше голяма привилегия да си на капитанската маса, затова не се включих в разправията по поделянето на пода.

Щом обясних това на Гъм, тя закима.

— Права си. Като ви раздадат одеялата, не оставяй своето, за да си запазиш място. Ще ти го отмъкнат. Вдясно от носа, пред камбуза, е каютата на главния стюард. Сега е моя. Единична, ама с широка койка. Метни си одеялото там. Ще ти е доста по-удобно, вместо да те боли гърбът от излежаване на палубата.

— Много мило, сержант!

(Какво да измисля, за да й се изплъзна? Или да се примиря с неизбежното?)

— Като сме насаме, викай ми Мери. Как ти беше малкото име?

— Фрайди.

— Фрайди… Ами хубавичко си е, като свикне човек. Добре, ще се видим пак преди отбоя.

Позяпахме как последната червена ивичка от слънцето се скрива отвъд разливите зад кърмата. „Беглецът М’лу“ бе завил на изток по един от безбройните протоци.

— Да се чудиш как не съска и не вдига пара, все едно потъва в реката…

— Брей, сержант, ти си имала душа на поет!

— Честичко съм си мислила дали мога. Да пиша поезия, де. Между другото ти чу ли заповедта за затъмнението?

— Никакви светлини отвън, никакво пушене на палубите. Вътре всички щори да са пуснати докрай. Нарушителите ще бъдат разстреляни по изгрев. Сержант, за мен не се отнася. Аз не пуша.

— И с майтапа почти позна. Няма да ги гръмнем, ама ще им се прииска това да ги е сполетяло. Сладката ми, ти изобщо ли не димиш? Дори по цигарка тревичка с приятелка?

(Примири се, Фрайди!)

— А, това не го броя за пушене. То си върви с приятелството.

— И аз тъй си мисля. Не обичам главата ми е да като топка памук. Но като сме двечки и ни дойде хъс, що да не запалим? Готино си е. Като теб.

Тя приседна до мен и ме прегърна.

— Сержант… тоест Мери, недей, моля те. Още не е притъмняло. Ще ни видят.

— На кой му пука?

— На мен. Притеснявам се и си развалям настроението.

— В тази команда ще ти мине бързо. Миличкото ми, ти да не си девствено? С момичетата, де.

— Ъ-ъ… Мери, не ме разпитвай. И ме пусни, моля те. Не се сърди, но се изнервям. Много на открито сме тук.

Тя ме понатисна за последно и стана.

— Даже е по-сладко, че си толкоз срамежлива. Но за довечера съм ти приготвила малко „Черна Омаха“. Пазех си кесийката за специални…

Нетърпим проблясък наблизо ни заслепи, последван от оглушителен тътен. Там, където трябваше да е „Мъртъл Хеншо“, из небето летяха парчетии.

— Исусе Христе!

— Мери, можеш ли да плуваш?

— А? Не мога…

— Скачай след мен, аз ще ти държа главата над водата.

Гмурнах се с колкото можах по-дълъг скок над левия фалшборд, загребах мощно десетина пъти, за да се отдалеча, и се обърнах по гръб. Главата и раменете на Мери Гъм се очертаваха под още светлеещото небе.

Така я видях за последен път, защото след миг „Беглецът М’лу“ избухна.

 

 

В този участък на Мисисипи по източния бряг се извисяват стръмни скали. А западният е само земя, малко по-висока от реката, не е съвсем ясно къде започва и къде свършва. Междинната ивица от десетина-петнайсет километра е въпрос на субективно мнение, така да се каже. Често и повод за съдебни разпри, защото реката неуморно размива брега и променя очертанията на протоците си.

Тук тя сякаш течеше във всички посоки едновременно — на север ли, на юг ли… Помнех поне, че по залез посоката й беше на запад. Малко след това обаче корабът бе завил на север заедно с протока.

Затова скочих отляво. Щом се забих във водата, първата ми грижа беше да се дръпна от кораба, втората — да проверя ще скочи ли и Мери. Не се надявах, защото (както отдавна съм забелязала!) нормалните хора не успяват да се усетят навреме.

Зърнах я да се блещи срещу мен. След втория взрив вече беше късно. За миг ме прониза тъга — макар да беше разгонена кучка и доста нечестна, Мери ми стана симпатична. Миг по-късно я изтрих от мислите си. Имах други проблеми.

Най-непосредственият — да се опазя от отломъците. Гмурнах се и останах долу. Мога и да си задържам дъха, и да се движа активно под водата почти десет минути, макар никак да не ми допадат такива упражнения. Този път протаках, докато дробовете ми едва не се пръснаха.

Имаше полза. Когато се показах отново, реката беше отнесла парчетиите и нямаше да ме блъскат в тъмното.

Може и да имаше оцелели, но не чувах гласове, а и нищо не ме подтикваше да търся. (Не познавах жените от командата с изключение на Мери.) Не бях и особено подготвена да спасявам дори себе си.

Огледах се, забелязах мъждивото сияние на гаснещия залез и заплувах към него. Скоро то избледня и изчезна. Обърнах се на гръб и зашарих с поглед по небето. Разкъсани облаци, нито помен от Луната. Открих Арктур, после Голямата и Малката мечка, Полярната звезда. Ориентирах се накъде е север. Останах си на гръб — така човек може да плува цяла вечност и два часа отгоре. Нямаш трудности с дишането, а ако се поизмориш, само помръдваш ръце и крака, за да се задържиш над водата. Не бързах заникъде.

Единственото ми главоболие беше в никакъв случай реката да не ме отнесе обратно в Тексас.

Ама че задачка! Да се движиш в правилната посока нощем без карта, по река с ширина няколко километра, а целта ти е да стигнеш до западен бряг, който не виждаш, но и да не се отклоняваш на юг…

Невъзможно, а? Особено като си представите как се гърчи Мисисипи, все едно е змия с натрошен гръбнак. Думата „невъзможно“ не бива дори да се споменава спрямо река Мисисипи. Има едно кътче, където плувате общо трийсетина километра надолу по течението, прекосявате три ивици суша от по няколкостотин метра… и се озовавате сто километра нагоре по течението.

Спестих си ненужните тревоги. Щом трябваше да продължавам на запад и да отбягвам юга, само това щях да правя. Непрекъснато сверявах посоката по звездите. Не знаех точната скорост на течението, но разчитах, щом реката завие на юг, собственото ми движение на запад да ме изкара на арканзаския бряг.

Което и стана накрая. Час или два по-късно, прекарани във водата, Вега се бе изкачила доста на изток, макар още да не доближаваше меридиана. Изведнъж долових, че брегът се издига вляво от мен. Продължих право на запад. Скоро се блъснах в стърчащ корен, хванах го и се издърпах нагоре. Запристъпвах предпазливо по безразборно разхвърляните дънери и плавеи.

Единствената истинска опасност беше дълбоката и хлъзгава кал. Преодолях я, спрях и поумувах.

Наоколо цареше мастиленочерна нощ, единствената светлинка идваше чак от звездите. Е, да, различавах лъскавата и гладка чернилка на реката от матовата чернилка на храсталака зад мен. В момента плътен облак закриваше Полярната звезда, но я открих лесно по останалите звезди от Мечките, ориентирах се и по Антарес на югоизточния небосклон.

Открих, че за да бъхтам на запад, ще трябва да мина право през храстите.

Имах и друга възможност — да не излизам от водата и най-вероятно сутринта да се озова обратно във Виксбърг.

А, не, благодаря. Навлязох решително в гъсталака.

Не искам да съм словоохотлива в разказа си за последвалите няколко часа. Сигурно не беше най-дългата нощ в живота ми, но никоя друга не можеше да се мери с нея по вбесяваща досада. Убедена съм и че на Земята има по-непроходими, много по-опасни джунгли от шубраците по долното течение на Мисисипи. Но и в тях не бих се провирала по свое желание, особено без остро мачете в ръка. (Нямах дори джобно ножче.)

Повечето време се връщах и обикалях: „Не, оттук няма да стане…“, „Сега пък откъде да мина?“, „Само не пак на юг!“, „Как да се промъкна на север?“ Пътят ми криволичеше като самата река и изминавах по километър на час. Може и да преувеличавам. На всеки няколко метра по принуда проверявах по звездите да не съм кривнала накъдето не бива.

Мухи, комари, пълзящи твари, които не успявах да видя. И две змии, които едва не настъпих. Не чаках да проверя дали са от смъртно опасните водни мокасини, ами отскачах с все сила. Обикновено стъпвах по тиня и кал, изобилстващи с неща за препъване.

Три пъти (или бяха четири?) стигах до вода. Продължавах невъзмутимо на запад, а станеше ли достатъчно дълбоко, плувах. По-често газех в застояли мочурища, веднъж обаче усетих течение — май беше по-дребен проток на Мисисипи. Едро създание преплува край мен. Гигантска риба? Или алигатор? Нали уж вече ги нямаше никакви? Дори да беше чудовището Неси, тръгнало на околосветска разходка, нямаше как да науча, защото страхът ме изстреля светкавично към безопасността на тинята.

Осем часа или осем столетия след гибелта на „Беглецът М’лу“ разсъмна.

Само на около километър западно от мен беше по-високият, същинският бряг на Арканзас. Почувствах се победителка.

Чувствах се и изтощена, прегладняла, мръсна, нахапана от буболечки и непоносимо жадна.

 

 

Пет часа по-късно като гостенка на господин Ейза Хънтър седях до него в хубавата му фермерска кола, теглена от две здрави и яки мулета. Доближавахме градчето Юдора. Още не бях затваряла очи, но пък за останалото се бяха погрижили — водата, храната, банята. Госпожа Хънтър зацъка с език, щом ме зърна, и скоро получих гребен и закуска. Гълтах в захлас бъркани пържени яйца, вкусен домашен бекон, царевична питка, масло, сорго, мляко, сварено на котлон кафе. За да оцените подобаващо трапезата на семейство Хънтър, трябва да сте плували и пълзели цяла нощ в поречието на Мисисипи. Райска наслада!

Хранех се увита в халата й, защото тя настоя да изпере моя печално изглеждащ гащеризон. Изсъхна, докато се приготвя за тръгване, и изглеждаше почти прилично.

Не ми хрумна да предложа пари на двамата Хънтър. Срещат се нормално родени хора, които нямат почти нищо, но пък са богати на достойнство и уважение към себе си и другите. Нито гостоприемството им се продава, нито помощта им. Лека-полека се уча да разпознавам такива хора. Със семейство Хънтър беше немислимо да сбъркам.

Селският път се вливаше в по-широк. Господин Хънтър спря мулетата и ми рече:

— Госпожице, ще съм ви много благодарен, ако слезете тук.

— Да не казах нещо нередно, господине? Обидих ли ви?

— Не, госпожице — бавно отвърна той. — Нищо такова няма. — Поколеба се. — Казахте ни, че лодката ви се пробила на заседнал в дъното клон…

— И?

— Тия клони на много хора правят бели. — Господин Хънтър помълча съсредоточено. — Снощи по залез нещо по-лошо стана нейде из реката. Имаше два взрива. Много силни. И ги чухме, и ги видяхме от вкъщи.

Мълчанието отново се проточи. Не продумах. Моите обяснения за появата ми и за окаяния ми вид бяха, меко казано, неубедителни. Но иначе ми оставаше да твърдя, че съм паднала от летяща чиния.

— Аз и жената си нямаме приказка с имперските копои. И не щем тепърва да се разправяме с тях. Ако не ще ви е толкоз трудно да повървите наляво по тоя път, ще стигнете скоричко до Юдора. Аз пък ще обърна колата и ще се прибирам.

— Разбирам. Господин Хънтър, как ми се иска някак да се отплатя за добрината на вас и на госпожа Хънтър!

— Има начин.

— Слушам ви.

(Пари ли щеше да ми поиска?! Ами, не може да бъде!)

— Все някой ден ще срещнете човек, комуто да протегнете ръка. Тогаз си спомнете за нас.

— Непременно! Обещавам!

— Само недейте да ни пишете, когато го сторите. Хора, дето получават писма, се набиват в очи. Не ни се ще.

— Ще го правя и всеки път ще си мисля за вас!

— Тъй ще е най-добре. Пуснете ли хляб по водите, госпожице, връща се накрая. Госпожа Хънтър каза да ви предам, че ще се моли за вас.

Очите ми се насълзиха толкова внезапно, че всичко пред мен сякаш потъна в мъгла.

— Кажете й, че ще споменавам и двама ви в молитвите си.

(Никога през живота си не съм се молила, но за семейство Хънтър щях да го правя най-искрено.)

— Много сте добра. Благодаря. Госпожице… Ще ми се да ви посъветвам, ама да не ме разберете накриво…

— Нуждая се от съвет точно сега.

— Нали няма да отсядате в Юдора?

— Не. Отивам на север.

— Тъй ни казахте, вярно. В Юдора има само полицейски участък и няколко магазина. Лейк Вилидж е по-далечко, ама там има спирка на „Грейхаунд“. Дванайсетина километра, като свърнете надясно. Ако побързате, ще хванете обедното РМВ. Е, денят ще е горещ, като гледам…

— Ще отида навреме.

— С „Грейхаунд“ ще стигнете до Пайн Блъф, дори до Литъл Рок. Ъ-хъм… Бусът струва пари все пак.

— Господин Хънтър, и без това бяхте толкова мили с мен! Нося си кредитната карта, мога да платя.

Не се измъкнах в цветущо състояние от тинята, но кредитните карти, документите, паспортът и наличните бяха невредими в херметично затворената чантичка на колана, която Джанет ми подари. Някой ден ще й кажа каква услуга ми направи…

— Туй е добре, ама не пречеше да попитам. Още нещо да ви кажа. Тука хората си гледат тяхната работа. Ама има и неколцина, дето си пъхат носа в чуждата, затуй се качете направо в РМВ-то и няма да ви досаждат. Е, довиждане. Желая ви късмет.

Сбогувах се с него и закрачих към Лейк Вилидж. Искаше ми се да го разцелувам, но непознати жени не могат да си позволяват такива волности с хора като господин Хънтър.

 

 

Успях да се кача в обедното РМВ, в 12 часа и 52 минути вече бях в Литъл Рок. Слязох в станцията и се пъхнах в експресна капсула по северната линия, която потегли след малко. Бях в Сейнт Луис двадесет и една минути по-късно. От един обществен терминал в станцията набрах кода за контакт с Шефа, за да ми уреди превоза до нашия щаб.

Отвърна ми механично звучащ глас:

— Кодът, който набрахте, не се използва в момента. Останете на линията и наш оператор ще ви…

Треснах бутона за прекъсване и се изсулих оттам на трета скорост.

Останах в подземния комплекс, преструвах се, че зяпам витрините, но внимавах да се отдалеча достатъчно от станцията.

Избрах си терминал в един супермаркет и опитах с резервния код. Щом чух „Кодът, който набрахте…“, пак натиснах бутона, но този път връзката не прекъсна. За частица от секундата опрях брадичка в гърдите си и приклекнах, изпълзях встрани от нишата. Държах се странно и можеха да ме забележат. Мразя такива ситуации, но пък не допуснах да ме снима камерата на терминала, което можеше ми струва скъпичко.

Смесих се с гъмжилото. Когато почти се уверих, че не ме следи никой, слязох един етаж надолу, влязох в местна капсула и се прехвърлих в източната част на Сейнт Луис. Разполагах с още един код за най-крайна нужда. Имах намерение да се подготвя добре, преди да го използвам.

За мен новият подземен щаб на Шефа беше „на един час път отвсякъде“. Повече не знаех. Когато ме изписаха от лазарета и ме пратиха на опреснителния курс, пътуването с РМВ продължи точно един час. На връщане — също. Когато тръгвах към Нова Зеландия и поисках да ме оставят пред станция, откъдето да хвана капсула до Уинипег, стовариха ме в Канзас Сити… пак за един час. А пътникът в такива возила не може да наднича.

Знанията по геометрия, география и известните ми технически данни за съществуващите модели РМВ подсказваха, че щабът е в околността на Де Мойн. Каква полза, като се досещам? Можеше да е всяка точка в радиус от стотина километра. Не се и опитах да налучкам, както не гадаех кои от организацията знаят точното място. Не ми се полагаше да научавам такава информация.

Щом се озовах в източните квартали, си купих лека наметка с качулка, после латексова маска в магазинче за сувенири. Постарах се да не е от най-уродливите. Поумувах кой терминал да избера. Подозирах, макар да не бях уверена, че Шефът пак го е отнесъл, но този път зле. Единствената причина да не се паникьосам беше, че съм обучена да не треперя, докато опасността не отмине.

Маскирана и закачулена набрах номера за крайна нужда. Отново чух гласа и не успях да изключа терминала. Обърнах му гръб, смъкнах маската и я пуснах на пода, измъкнах се от нишата с лениви крачки, свърнах зад най-близкия ъгъл, свалих наметката в движение, скатах я и пуснах вързопчето в кошче. Веднага се върнах в станцията на подземката…

…и с наглостта на хлебарка си платих пътуването до Канзас Сити с кредитната карта от Имперската банка на Сейнт Луис. Час по-рано я използвах без никакво колебание в Литъл Рок, обаче тогава не си и представях, че нещо лошо е сполетяло Шефа. Всъщност изповядвах „религиозното“ убеждение, че това е невъзможно.

Вече бях принудена да не забравям, че ако Шефът е пострадал, вероятно е всеки момент да ударят секирата на кредитната му линия (от която точеше и моята карта). Можех да я пъхна в прореза, за да платя някаква дреболия, и след секунда да я изгори високоволтов разряд, щом машината разпознае номера.

След четвърт час се бях отдалечила на четиристотин километра от зоната на непосредствена опасност. Изобщо не се качих от станцията в самия Канзас Сити. Попитах специализиран терминал как е по линията Канзас — Омаха — Сиукс Фолз — Фарго — Уинипег. Научих, че ще стигна само до Пембина на границата. След още петдесет и шест минути бях пред границата на Британска Канада, точно на юг от Уинипег. Следобедът тепърва започваше. Само преди десет часа излизах от калта на Мисисипи и със замаяна от изтощение глава се чудех дали съм в Империята или съм се отнесла обратно в Тексас.

Вече изгарях от още по-силно нетърпение да напусна същата тази Империя. Дотук изпреварвах поне с крачка имперската полиция, обаче не се съмнявах, че имат желание да си поприказваме. Аз пък не исках да си говоря с жандармите, защото съм се наслушала на истории за похватите им при разпит. Онези момчета, дето ме поизмъчиха няколко месеца по-рано, наистина пипаха безмилостно… но от лапите на имперската полиция никой не се бе измъквал с непокътнат мозък.