Робърт Хайнлайн
Фрайди (24)

XXIV

На другата сутрин нито Златокоска, нито Ана дойдоха да закусят. Нахраних се сама, затова стана бързичко — разсейвам се над чиниите само ако съм с приятели. Добре, че успях, защото тъкмо ставах и гласът на Ана се разнесе от разговорната уредба:

— Моля за внимание. На мен се пада печалното задължение да ви осведомя, че нашият ръководител почина през нощта. По волята му няма да се провежда никаква служба в негова памет. Трупът беше кремиран. В девет часа в голямата заседателна зала започва общо събрание за приключване делата на фирмата. Приканвам всички да присъстват и да не закъсняват.

Прекарах времето до девет в плач. Защо ли? Ами беше ми жал за самата мен. Сигурна съм поне, че Шефът точно това щеше да си помисли. Той не съжаляваше нито себе си, нито мен и честичко ме гълчеше, че се поддавам на този порок, най-обезсърчаващият от всички според него.

Какво да се прави, изпаднах в самосъжаление. Все се заяждах с него, още откакто унищожи документите за правата над мен и ме направи свободен човек, а аз му избягах. Сега ме мъчеха угризения за всяка хаплива забележка, за нахалството и обидите, които му подхвърлях.

После си напомних, че Шефът нямаше да ме уважава, ако се бях държала като червей, ако му угодничех и не смеех да си кажа мнението. И той, и аз не се преструвахме, живяхме години наред в близост, без нито веднъж да си докоснем ръцете. Истински рекорд за Фрайди. Нямам никакво желание да го надминавам.

Като си помисля, едва ли можех да се надявам някой друг така да ми замести бащата, когото не съм имала.

 

 

Голямата заседателна зала беше претъпкана. Дори половината хора не бях срещала в трапезарията. Сетих се, че мнозина са повикани от други места и са успели да пристигнат навреме. Зад масата в дъното седяха Ана и една непозната горе-долу на нейните години, със суровото лице на училищна директорка. Масата пред тях беше отрупана с внушителен терминал, разни секретарски пособия и купища хартии.

В девет и две секунди другата жена потропа гръмко с кокалчетата на юмрука си.

— Моля за вниманието ви! Аз съм Рода Уейнрайт, изпълнителен директор в тази фирма и старши юридически съветник на покойния доктор Болдуин. В тази си функция сега изпълнявам ролята на временен президент и ковчежник при закриването на фирмата. Всички знаете, че договорите ви бяха лично с доктор Болдуин…

Аз бях ли подписвала такъв договор? Учудих се и на споменаването за „доктор Болдуин“. Дали това е била истинската фамилия на Шефа? И как тъй съвпадаше с псевдонима, който използвах най-често? Нарочно ли го е избрал? Толкова време мина…

— …тъй като в момента сте свободни агенти. Ние сме елитна организация и доктор Болдуин не се съмняваше, че всяка наемна бойна единица в Северна Америка би пожелала да привлече на работа някого от вас според нуждите си, след като смъртта му прекрати действието на договорите. Във всички малки заседателни зали и салона за отдих вече чакат представители на такива сродни организации. Щом чуете името си, елате до масата да си получите личния пакет и да се подпишете. Незабавно прегледайте съдържанието му, но недейте — повтарям, недейте да го обсъждате, а изчакайте всички да минат през процедурата. Моля ви да не забравяте, че не съм мигнала цяла нощ…

Да се наема веднага в някоя бойна дружинка? Налагаше ли се? Без пари ли съм в момента? Вероятно, ако не броя остатъка от онези двеста хиляди бруина, които спечелих от шантавата лотария. Предполагах обаче, че дължа почти всичко на Джанет заради сметките, които натрупах с нейната „Виза“. Я да посмятам… Спечелих 230 грама злато проба три деветки, изтеглих от тях 36 грама в налични и… Ох, да не забравя другата сметка — в Имперската банка на Сейнт Луис. А на Джанет дължах и налични. И нали настоях пред Жорж, че трябва да платя половината от…

Някой повтори името ми. Рода Уейнрайт се бе вторачила недоволно в мен.

— Госпожице Фрайди, не се разсейвайте. Ето ви пакета, подпишете се за получаването му. И се дръпнете настрани да прегледате съдържанието му.

Само плъзнах поглед по разписката.

— Ще подпиша, след като проверя всичко.

— Бавите всички ни.

— Ще се дръпна да не преча на другите, но ще подпиша само след като се убедя, че в пакета е всичко, което сте описали в разписката.

— Фрайди… — Ана се опита да ме укроти с поглед. — И аз проверявах пакет по пакет.

— За което съм ти благодарна, но ще постъпя, както ти със секретните документи — око да види, ръка да пипне.

Уейнрайт май вече копнееше да ме пусне в някой казан с врящо олио, аз обаче отстъпих две-три крачки от масата и започнах да прехвърлям нещата в доста обемистия пакет. Три паспорта с три различни имена, всякакви други извънредно правдоподобни документи… и чек за „Акцептори Церес и Южна Африка“, клон Луна Сити, на името на Марджъри Фрайди Болдуин, на сума 297 грама злато три деветки. Изненадах се, но не и колкото при вида на свидетелството за осиновяване на дете от женски пол Фрайди Джоунс, преименувана на Марджъри Фрайди Болдуин, с осиновители Хартли М. Болдуин и Ема Болдуин, издадено в град Балтимор, Атлантически съюз. Нито думичка за яслата „Ландщайнер“ или за лабораторията на университета „Джонс Хопкинс“. Датата обаче съвпадаше с деня, когато напуснах яслата.

Имаше и две рождени свидетелства — едното беше заверено копие на името на Марджъри Болдуин, родена в Сиатъл, другото на името на Фрайди Болдуин, родена от Ема Болдуин в град Бостън, Атлантически съюз.

Знаех, че тези документи са фалшиви до последната буквичка, но и че мога да заложа живота си на тях. Шефът никога не бе пипал небрежно.

— Всичко е наред, Ана.

Завъртях подписа си, а тя промълви съвсем тихичко:

— Хайде да се видим, като си свърша работата тук.

— Съгласна. Къде?

— Питай Златокоска.

— Госпожице Фрайди, кредитната ви карта! — заповеднически напомни Уейнрайт.

— О, да, извинете.

Щом фирмата се закриваше, повече не можех да използвам картата, издадена в Сейнт Луис.

— Ето я.

Намръщената дама протегна ръка, но аз не й подадох картата.

— Дупчите или режете, все ми е едно, но да го видя с очите си.

— Що за инат?! Ще изгоря картата ви накрая заедно с всички останали, след като сверя номерата.

— Госпожо Уейнрайт, щом доскорошната ми кредитна карта ще попадне във ваши ръце — за което не възразявам, — трябва да бъде незабавно повредена така, че да стане невалидна.

— Досадна сте! Никому ли не се доверявате на този свят?

— Именно.

— Добре, значи ще почакате тук, докато всички минат да си получат пакетите.

— О, не е необходимо.

Струва ми се, че „Мастър Кард Чикагска империя“ използваха ламиниран феноглас. Така и трябва, щом искаш кредитната карта да е здрава. Досега внимавах да не показвам различните си усъвършенствани способности в щаба — не защото някой щеше да ме гледа накриво, просто не е учтиво да се фукаш. Случаят този път беше твърде особен. Разкъсах кредитната карта на четири парчета и ги подадох на усойницата.

— Още можете да разчетете серийния номер.

— Добре, добре… — промърмори тя с яд, равен на моя. Обърнах й гръб, а тя изсъска: — Госпожице Фрайди, още не съм получила и другата ви кредитна карта!

— Коя по-точно? — изръмжах, защото се питах колко от милите ми приятели в момента остават без тази жизненоважна дреболия в днешния свят.

Щяха да разполагат само с чекове и малко джобни пари. Неудобно. Глупаво. Дори за миг не повярвах, че Шефът го е нагласил така.

— Издадената от „Мастър Кард Калифорния“. Предайте я веднага.

— Фирмата няма нищо общо с другата ми кредитна линия. Сама си я уредих.

— Няма как да ме убедите, след като изплащането на сметките ви е гарантирано от „Акцептори Церес и Южна Африка“, тоест пак от фирмата. Която, ако още не сте проумяла, е в ликвидация. Хайде, дайте по-бързо тази карта!

— Заблудила сте се, госпожо юридически съветник. Плащанията наистина се уреждат чрез „Акцептори Церес и Южна Африка“, но кредитната линия е лично моя. И изобщо не ви засяга.

— Скоро ще се убедите дали ме засяга! Сметката ви ще бъде закрита.

— И ще ми платите прескъпо за това след съдебното решение по заведеното от мен дело срещу вас. Ще ви оставя гола и боса. За ваше добро е да проверите още веднъж обстоятелствата.

Завъртях се на пети и стиснах устни, за да не изтърва нещо излишно. Тази гадница така ме разгневи, че за миг забравих мъката си по Шефа.

Озърнах се — Златокоска вече бе минала през неприятния ритуал. Долови погледа ми и потупа свободния стол до себе си.

— Ана каза да чакам с теб.

— Добре. Вече направих резервация в „Кабаня Хайът“ в Сан Хосе. Предупредих, че сигурно ще бъдем три. Ще дойдеш ли с нас?

— Толкова скоро ли? Да не сте си събрали багажа?

Аз пък нямах почти нищо за прибиране. Моите вещи от Нова Зеландия още ме чакаха в багажното на уинипегския космодрум. Подозирах, че полицията не изпуска саковете ми от око. Значи там щяха и да си останат, докато Джанет и Йън не се отърват от неприятностите.

— Още се чудя дали да не преспя тук довечера.

— Всеки може да остане тук през нощта, но размотаването не се поощрява. Новата управа иска по-бързичко да погребе фирмата. На обяд сервират последното готвено. Ако някой е останал за вечеря, получава размразени сандвичи. За закуска — нищо.

— Господи! Шефът не би искал да ни разпъдят така.

— Права си. Тази жена… Началникът имаше уговорка с нейния старши партньор, но и той е починал преди шест седмици. Все едно. Време е да си тръгваме оттук. Идваш ли?

— Ами да. Но не е зле да видя някои хора от наемните отряди. Май вече трябва да си потърся работа.

— Недей.

— Защо?

— И аз ще си търся работа, но Ана ме предупреди — събралите се тук хрътки са си уредили далаверката с Уейнрайт. Ако организациите им наистина струват нещо, ще ги намерим и на трудовото тържище в Лас Вегас… без да ни приспадат от заплатата бакшиш за онази мръсница. Аз вече знам какво ми се иска — да бъда старша сестра в някоя елитна дружинка. Всички от висшата лига имат хора в Лас Вегас.

— Като гледам и аз ще пообиколя тържището. Досега не съм си търсила работа. Малко съм объркана.

— Ще се оправиш.

 

 

Три часа по-късно, след бърз обяд едва ли не на крак, вече бяхме в Сан Хосе. Две РМВ щъкаха непрекъснато между Националния площад и Пахаро Сендз. Уейнрайт наистина припираше да ни разкара от бившия щаб. На тръгване видях две големи коли с по шест коня, впрегнати във всяка. Товареха ги под надзора на много притеснения професор Пери. Чудех се каква ще бъде съдбата на великолепната библиотека на Шефа. С малко себична тъга си казах, че едва ли отново ще имам толкова сгоден случай да си тъпча мозъка с какви ли не данни. Може да не съм кой знае колко умна, но страдам от неутолимо любопитство, а терминал, свързан пряко с най-добрите библиотеки по света, е скъпоценен разкош.

Изведнъж се сетих за нещо.

— Ана, кой беше секретар на Шефа?

— Нямаше секретар. Помагах му, ако ме помолеше, но се случваше рядко.

— Разполагал е с начин да се свърже с моите приятели Йън и Джанет Торми. Дали бих могла да го науча?

— Ако не е в това — Ана извади плик от чантата си и го остави в ръцете ми, — значи е изгубен завинаги… Отдавна ми бе заповядал да хукна към личния му терминал, щом лекарите го обявят за мъртъв, и да набера една команда. Знам, че е изтрила всичко, макар началникът да не ми го каза. Тази информация лично теб ли засягаше?

— Да.

— Значи вече я няма, освен ако е в плика.

На него беше написана само една дума — „Фрайди“.

Ана добави:

— И това трябваше да е в пакета ти, но го измъкнах тихомълком. Онази нагла кучка четеше в захлас всичко, което успееше да докопа. А знаех, че сигурно е лично писмо до теб от човека с двете патерици… доктор Болдуин, де. Вече няма значение дали ще споменавам името му. Не бих допуснала гадината да пипа писмото с мръсните си лапи. — Ана въздъхна. — Цяла нощ я търпях. Не знам защо не й счупих вратлето.

— Нали трябваше да подпише чековете? — кисело напомни Златокоска.

С нас пътуваше един от офицерите в щаба, Бъртън Макнай. Познавах го като мъж с желязно спокойствие, който рядко си отваряше устата. Този път беше настроен словоохотливо.

— Жалко, че си сдържала нервите си. Я ме погледни — нямам налични. Всичко съм си плащал досега с кредитната карта. Онази надута адвокатка не искаше да ми даде чека с компенсацията, преди да си предам картата. Добре, каква ми е ползата от чек за банка на Луната? Мога ли да го осребря някъде наоколо? Нищо чудно тази нощ да прекарам на някоя пейка.

— Господин Макнай…

— Слушам ви, госпожице Фрайди.

— Вече не съм „госпожице“. Само Фрайди.

— Бива. Аз пък съм Бърт.

— Бърт, аз имам и бруини на пачка, и кредитна карта, която Уейнрайт не можеше да докосне с пръст, макар че се опита да ми я отнеме. Колко ти трябват на първо време?

Той се засмя и ме потупа по коляното.

— Всички хубави неща, които съм слушал за теб, трябва да са верни. Благодаря ти, мила, но ще се оправя някак. Първо ще занеса чека в „Бенк ъв Америка“. Ако не пожелаят да го осребрят веднага, може би поне ще се съгласят да ми отпуснат дребен заем, който да гарантирам с чека. Дори и това да не стане, ще нахълтам в кабинета на онази жена, ще я стисна за шията и ще поискам тя да ми намери подслон. По дяволите, Шефът не би забравил да ни приготви по малко налични. Сторила го е нарочно. Може би се е надявала, че така ще ни принуди да се запишем в скапаните банди на нейните приятелчета. Мисля, че съм налучкал вече истината. Ако пък реши да ми се перчи, ще проверя помня ли още някоя хватка от основното обучение.

— Бърт… — спрях го аз. — Срещу адвокати не бива да излизаш с голи ръце. Трябва да се сражаваш с тях, като си намериш още по-добър адвокат. Слушай, ние ще бъдем в „Кабаня“. Не успееш ли да си вземеш парите от чека, най-добре приеми предложението ми. Няма да ни притесняваш.

— Благодаря ти, Фрайди, но ще я душа, докато ми ръсне малко кеш.

Запазената от Златокоска стая се оказа малък апартамент — спалня с голямо водно легло и хол с разгъващ се диван. Изчаках двете ми приятелки да минат през банята и се пъхнах след тях. Когато излязох, вече спяха дълбоко на леглото. Как иначе, като са будували цяла нощ, че и са търпели кучката Уейнрайт?

Припълзях безшумно на дивана и седнах да си чета писмото.

„Скъпа моя Фрайди,

Това е последната ми възможност за общуване с теб и ще споделя с теб нещата, които не можех да ти кажа, докато приживе бях твой работодател.

Първо за осиновяването ти. Не го помниш, защото не се случи точно както е описано в документите. Ще се убедиш обаче, че всички архивни записи са неуязвими от гледна точка на закона. Ти наистина си моя осиновена дъщеря. Ема Болдуин е толкова действително лице, колкото и «родителите» ти от Сиатъл… тоест напълно реална за всеки съдия или следовател, защото документите го доказват. Само внимавай да не се оплетеш в няколкото си самоличности. Не ме е страх за теб, защото точно по такова въже си ходила непрекъснато като куриерка.

Погрижи се или да присъстваш, или някой да те представлява при четенето на завещанието ми в Луна Сити. Тъй като аз съм гражданин на Луната…

(Моля?!)

…завещанието ми ще бъде отворено в Луна Сити веднага след като там бъдат официално уведомени за моята смърт. В Лунната република не се придържат към безбройните уловки и протакания, присъщи на повечето земни държави. Обади се на кантората «Фонг, Томосава, Ротшилд, Фонг и Финегън» в Луна Сити. Не очаквай нещо приказно. Завещанието ми не те освобождава от необходимостта да си изкарваш прехраната.

Сега за твоя произход. Винаги си ми задавала такива въпроси. Разбирам те напълно. Генетичното богатство, събрано в теб, е от множество източници и едва ли ще задоволя напълно твоето любопитство, защото нямам подръка личното ти досие от лабораторията — отдавна е унищожено. Нека спомена само двама от онези, чиито гени носиш. В историята са известни като господин и госпожа Грийн. В кратер близо до Луна Сити има техен мемориал, но не си струва загубеното време. Ако попиташ за мемориала в търговската камара на Луна Сити, ще получиш диск с доста правдив разказ за стореното от тях. Щом видиш и чуеш диска, ще проумееш защо те помолих да не прибързваш с присъдата си за ликвидаторите. Да, поръчковите убийства обикновено са непоносима гнусотия… но достойните ликвидатори могат да се превърнат и в герои. Прецени сама.

Двамата Грийн бяха мои съратници преди много години. Съзнавахме колко опасна е работата ни и ги накарах да дадат за съхранение генетичен материал. Когато загинаха, поръчах в една лаборатория анализ възможно ли е да имат посмъртни деца. Учените ме увериха, че е абсолютно нежелателно — съчетанието би усилило някои смъртоносни рецесивни гени.

Затова почаках създаването на изкуствени човеци да стане масова практика. Гените на Грийн бяха използвани избирателно. Единствена ти се оказа жизнеспособна. Другите зародиши трябваше да бъдат унищожени навреме, тъй като нямаше да оцелеят. Уви, добрият генинженер работи като усърдния холофотограф — съвършенството се постига чрез решимостта да се отхвърля всичко, което е само задоволително. Няма да има други опити за съхраняване гените на семейство Грийн. Яйцеклетките от Гейл свършиха, а спермата от Джо не може да се използва след толкова десетилетия.

Едва ли и генетик би успял да определи точно връзката ти с тях — може би внучка или правнучка. Можеш да се гордееш, че целият подбран за теб генетичен материал, макар и от извънредно разнообразни източници, е съвкупност от най-доброто в Хомо сапиенс. Само като потенциал, разбира се. От теб зависи дали ще го осъществиш.

Преди лабораторното ти досие да бъде унищожено, веднъж си позволих да надникна в него и доколкото запомних, произхождаш от следните народности: фини, индианци, инуити, датчани, ирландци (рижите, не чернокосите), свази, корейци, германци, индуси, англичани. И понеже всеки от тези народи на свой ред е събрал каква ли не наследственост у себе си, не си позволявай да станеш расистка — все едно сама да се хапеш по опашката!

Естествено щастлива случайност е, че освен всичко друго се оказа и красавица.

(Красавица ли?! Шефе, не ослепявам изведнъж, когато застана пред огледалото. Хм… Дали е бил искрен? Вярно, нищо не ми липсва в тялото, но само защото съм страхотна атлетка. Така съм проектирана. Е, приятно е, ако си го е мислил наистина.)

Дължа ти извинение, макар и да не ти се извинявам, защото нищо не зависеше от мен. Намеренията ми бяха едно семейство да те отгледа като свое дете. Но ти още тежеше по-малко от пет килограма, когато ме пратиха в затвора. Макар че не след дълго успях да избягам, не можах да се върна на Земята преди Второто атлантическо въстание. Знам, че още носиш белезите от онова злополучно стечение на обстоятелствата. Надявам се, че все някой ден ще прочистиш душата си от страха и недоверието към «нормално» родените. Тези чувства много ти вредят. Трябва някак да вникнеш и с интелекта си в истината, че те не са по-свободни от теб в житейския си път.

А за останалото… Какво мога да ти кажа в едно прощално послание? Заловиха ме и ме осъдиха в най-неподходящия момент. Затова ти сега си твърде уязвима, прекалено се поддаваш на чувствата си. Милото ми момиче, трябва да се излекуваш веднъж завинаги от боязънта, вината и срама. Според мен вече изкорени склонността си към самосъжаление…“

(Как пък не!)

„…но ако не си, не се отказвай от усилията да го постигнеш. Доколкото виждам, неподатлива си към изкушенията на религията. Дори да греша, няма с какво да ти помогна, както не бих могъл да те излекувам и от тежка наркомания. Понякога вярата е извор на щастие, от което не бих желал да лиша никого. Само че тя е утеха, подходяща единствено за слабите духом. А ти си силна. Най-неприятната особеност на която и да е религия е изискването да приемеш безусловно някои твърдения и да не ги подлагаш на изпитанието на фактите. Или блаженстваш до топлото огнище на вярата, или избираш мрачната несигурност на разума. Не можеш да имаш и двете.

Накрая ще задоволя гордостта си. Аз съм един от твоите «родители», предал съм ти малка част от гените си. Не само съм те осиновил, но в известен смисъл си ми и родна дъщеря. И наистина се гордея с теб.

Ще завърша с онова, което не биваше да изричам, докато ти работеше за мен.

Обичам те.

 

Хартли М. Болдуин“

Пъхнах писмото в плика, свих се на дивана и се отдадох тъкмо на уж победения порок — самосъжалението, и то старателно, с потоци от сълзи. Няма нищо лошо да се наревеш. За психиката сълзите са същото като смазката за машините.

Щом очистих душата си, станах и се измих. Реших, че бях дотук със скръбта по Шефа. Бях радостна и поласкана, че е решил да ме осинови, цялата се сгрявах от мисълта, че нося и частичка от него… но в паметта ми той си беше Шефът. Надявах се, че би ми позволил да отприщя мъката си веднъж, обаче би се ядосал, ако продължа да се вайкам.

Моите другарчета по стая още наваксваха за снощи, затова затворих вратата — забелязах с удоволствие, че е звукоизолираща, — седнах пред терминала, пъхнах картата си в прореза и се свързах с Фонг, Томосава и така нататък. Първо научих кода им от една справочна база данни, после ги набрах директно. Така е по-евтино.

Веднага познах жената на екрана и пак се уверих, че в лунното притегляне сутиенът е ненужен. Ако и аз живеех в Луна Сити, щях да си ходя по монокини като нея. Е, може би със златисти сандали и обичка с изумруд в пъпа.

— Извинете, не знам защо набрах кода на „Церес и Южна Африка“. Исках да говоря с някого от „Фонг, Томосава, Ротшилд, Фонг и Финегън“. Подсъзнанието ми играе някакви номера. Съжалявам, че ви безпокоя, но тъкмо още веднъж ще ви благодаря за помощта ви преди няколко месеца.

— А, няма грешка. Аз съм Глория Томосава, старши партньор във фирмата, откакто дядо Фонг реши да се оттегли на заслужен отдих. Това изобщо не ми пречи да съм и вицепрезидент на „Акцептори Церес и Южна Африка“. Нашата фирма всъщност е юридическият отдел на банката. Между другото, занимавам се и с попечителствата и завещанията, значи с вас имаме да вършим работа. Всички сме много нажалени от вестта, че доктор Болдуин е починал. Надявам се да не сте прекалено разстроена… госпожице Болдуин.

— Чакайте, чакайте… Може ли да започнете отначало?

— Извинете, но когато говорят с Луната, хората обикновено бързат, за да намалят сметката. Искате ли да ви повторя всичко изречение по изречение?

— Не. Май успях да преглътна залъка, без да ми приседне. Доктор Болдуин ми остави писмо, в което е заръчал да присъствам при четенето на завещанието му или някой да ме представлява. Не мога да пристигна. Кога ще го разпечатате и бихте ли ме посъветвала как да си намеря пълномощник?

— Ще бъде прочетено, щом Калифорнийската конфедерация ни уведоми официално за смъртта на доктор Болдуин. Очакваме съобщението всеки момент, защото нашият човек в Сан Хосе вече е раздал рушветите. А за пълномощник… Ще се задоволите ли с мен? Може би трябва да добавя, че дядо Фонг десетилетия наред беше адвокат на вашия баща. Аз наследих тази работа, сега символично наследявам и вас. Освен ако се откажете от услугите ми.

— О, в никакъв случай! Госпожице… или госпожо Томосава, ще приемете ли да ме представлявате при четенето на завещанието?

— Да, приемам с удоволствие. И съм госпожа. Иначе щеше да е доста неудобно. Имам син на твоите години.

— Невъзможно!

(Тази несъмнена победителка в почти всеки конкурс за красота да е двойно по-стара от мен?!)

— Възможно е, че и малко отгоре. В Луна Сити сме старомодни типове, не като онези в Калифорния. Женим се и си раждаме деца — само в тази последователност. Не бих посмяла да съм госпожица с пораснал син. Никой не би ме държал на работа.

— Не, стори ми се невъзможно да имате толкова голям син. Не бих повярвала детето ви да е дори на пет години.

Тя се засмя.

— Умееш да правиш комплименти. Защо не се преместиш при нас? Ще се омъжиш за сина ми. Той отдавна си мечтае за богата наследница.

— Аз наследница ли съм?

Госпожа Томосава веднага се настрои сериозно.

— Ха сега, де… Не мога да счупя печата върху плика със завещанието, докато баща ти не бъде обявен за мъртъв и според законите в Луна Сити. Но това ще стане скоро, няма смисъл пак да харчиш пари. Аз съставих проекта на завещанието и пак аз го проверих за законосъобразност, когато баща ти ми прати окончателния вариант. После го прибрах в сейфа си. Известна ми е всяка думичка в текста. Ще смятаме, че чутото от мен си го научила по-късно днес. Наистина си богата наследница, но алчните авантюристи няма да се мъкнат по петите ти. Нито грам не получаваш в налични. Вместо това банката — тоест отново аз — получава указания да те осигури при преселване от Земята. Избереш ли Луната, ще ти платим билета и ще те настаним. Потеглиш ли с щедро субсидирана експедиция към рискова неразработена планета, ще те екипираме с всичко необходимо и ще се молим за теб. Спреш ли избора си на много скъпо местенце като Кауи или Халцион, фондът плаща превоза ти, таксата за присъединяване към колонията и те подпомага с начален капитал. Ако никога не напуснеш Земята, след смъртта ти отделените средства ще бъдат прехвърлени за другите цели на фонда. Твоята емиграция обаче има приоритет пред всичко останало, колкото и да струва. С едно изключение — предпочетеш ли Олимпия, всичко си плащаш сама. От фонда нито грам.

— И доктор Болдуин спомена нещо подобно неотдавна. Какво й е отровното на Олимпия? Освен това не съм чувала за колонизирана планета с такова име.

— Тъй ли? Ами да, твърде млада си. Там се преселиха онези самозвани супермени… Всъщност защо ли те предупреждавам? Никоя транспортна корпорация няма редовни полети дотам. Драга приятелко, трупаш страховита сметка с този разговор.

— По-солено ще ми излезе да се обаждам пак. Дразни ме само бавенето на сигнала заради разстоянието. Може ли замалко пак да сте от „Церес и Южна Африка“? А вероятно ще имам нужда и от съветите на адвокат.

— Ще бъда всичко наведнъж. Питай каквото ти хрумне. Днес работя безплатно за теб. Така мога да проявя скръбта си.

— А, не! Каквото получавам, плащам си го.

— Говориш досущ като покойния си баща. Според мен той е измислил правилото: „Безплатен обяд няма.“

— Знаете ли, той всъщност не ми е баща, а и аз никога не съм го възприемала така.

— Знам, мило дете. Аз подготвих някои от документите, с които вече разполагаш. Той обаче те смяташе за своя дъщеря. И се гордееше до пръсване с теб. Затова те огледах много внимателно, когато си приказвахме първия път. Е, какво те интересува?

Обясних накратко пререканията си с Уейнрайт за кредитните карти.

— Признавам, „Мастър Кард Калифорния“ ми даде лимит далеч над нуждите или средствата ми. Но това нали не й влиза в работата? Още не съм си похарчила дори началната вноска, а ще я увелича и с компенсацията си при ликвидацията на фирмата — 297 грама проба три деветки.

— Рода Уейнрайт не струва като юрист. Когато умря господин Еспозито, баща ти трябваше веднага да си намери други адвокати на Земята. Разбира се, че не я засягат финансовите ти отношения с „Мастър Кард“, а и няма никакво право да се меси в операциите на нашата банка. Фрайди, баща ти беше и директор в банката, също и един от основните акционери. Макар да не наследяваш пряко част от богатството му, би трябвало първо да натрупаш огромни негарантирани с нищо дългове, да ги зарежеш необслужвани задълго и да не отговаряш на никакви запитвания, за да ти блокираме сметките. Забрави тази дребна разправия. Но щом Пахаро Сендз се закрива, имам нужда от друг твой адрес.

— Ами… В момента вие сте ми единственият адрес за кореспонденция.

— Ясно. Щом се установиш някъде, съобщи ми веднага. Ще има и други с проблеми като твоите, и то само защото Рода Уейнрайт е решила да им трови живота. Още неколцина трябва да бъдат представлявани при четенето на завещанието. Тя имаше задължението да ги уведоми, но не го стори, за да ги изнуди. Знаеш ли случайно къде да намеря Ана Йохансен? Или Силвия Хавънийле?

— Познавам една Ана от Пахаро Сендз. Занимаваше се със секретните документи. Другото име чувам за пръв път.

— Да, точно тази Ана ми е нужна. А Хавънийле е старша медицинска сестра.

— О!… И двете са зад вратата, която гледам в момента. Спят. Били са на крак цялата нощ заради смъртта на доктор Болдуин.

— Днес имам късмет. Моля те, кажи им, когато се събудят, че трябва да бъдат представлявани при четенето на завещанието. Но не ги буди засега, аз ще се погрижа за дреболиите. Тук не сме чак такива формалисти.

— Вие можете ли да действате и като тяхна пълномощничка?

— Засега ще се съобразя с молбата ти, но е задължително и те да ми се обадят за потвърждение. Ще трябва да помислят и за някакви нови адреси. Къде сте в момента?

Казах й за хотела, сбогувахме се и прекъснах. Поседях си кротко, за да навакса главата ми щурия бяг на събитията. Глория Томосава много ми облекчи задачата. Подозирам, че има само два вида адвокати — едните, които улесняват живота на останалите хора… и паразитите.

 

 

Тихо бръмчене и червена светлинка отново ме привикаха пред терминала. Беше Бъртън Макнай. Накарах го веднага да се качи, но да стъпва тихо като мишле. Още с влизането му го разцелувах и чак след това си спомних, че не е от моите „приятели с целувка“. Ами ако е? Не знаех дали бе помагал в спасяването ми от Майора. Напомних си да го попитам.

— Никакви проблеми! — ухили ми се той. — В „Бенк ъв Америка“ приеха да осребрят чека, но докато се оправят с онази банка на Луната, ми отпуснаха хиляда бруина за подслон. Обещаха всичко да се уреди за не повече от денонощие, защото чекът е в грамове злато. Като се добави и солидното финансово положение на покойния ни работодател, измъкнах се лесно от калта.

— Да викам ли „ура“? Щом отново си платежоспособен, заведи ме на вечеря. Някъде навън. Защото моите съседки още са зомбита. А може и да са се споминали. Горкичките, цяла нощ са бъхтали до изнемога.

— Рано е за вечеря.

Но не беше рано за това, с което се заехме почти веднага. Не си го бях намислила, Бърт обаче твърдеше, че му се приискало още в онова РМВ. Не му повярвах. Попитах го за нощта, когато фермата изгоря, и както очаквах, бил в ударната група. Не се изненадах и от клетвените му уверения, че стоял с резерва и всъщност нищо не вършил. Досега не бях срещала човек, който да си признае, че се е излагал на опасност онази нощ. Само че помнех какво ми каза Шефът — хората никак не му достигали, затова събрал всички, които се измъкнали от фермата. Дори Терънс, а момчето тогава още не се бръснеше.

Бърт не се възпротиви, когато започнах да го събличам.

А аз точно от него имах нужда. Твърде много ми се събра за прекалено кратко време, чувствах се сериозно раздрусана. Сексът успокоява несравнимо по-добре от разните транквилизатори и дроги, а е значително по-полезен за обмяната на веществата. Недоумявам защо повечето нормално родени хора го обременяват с толкова условности. Няма нищо сложно в секса — с две думи, е най-хубавото нещо, дори в сравнение с изтънчените гозби.

 

 

До банята се стигаше, без да минаваш през спалнята, може би точно защото холът ставаше на втора спалня. Двамата се шмугнахме набързо под душа, после аз навлякох „суперкожата“. Усетих се, че пак мисля сантиментално за Йън, чийто поглед отначало привлякох с това невероятно прилепващо одеяние. Но вече не се тревожех за него, Джанет и Жорж. Бях безметежно уверена, че все някак ще ги открия. Дори никога да не се завърнат в дома си, ще успея да се свържа с Бети и Фреди.

Бърт издаде подходящите животински звуци, щом видя как изглеждам, а аз повъртях дупе. Казах му, че точно затова съм си купила такава дреха — аз съм разгонена хищница, която хич не се срамува да бъде жена. А и исках да му благодаря за сторената ми добрина. Нервите ми доскоро звъняха като струна, сега пък направо се влачеха по земята. Реших и да платя за вечерята.

Бърт веднага предложи да направим една канадска борба и победителят да се изръси. Не си признах, че винаги внимавам в най-страстните мигове, за да не счупя някоя кост на мъжете, с които съм. Само се закисках. Сигурно е глупаво на моите години, но така се държа, когато ми е весело.

Не забравих да оставя бележка на моите приятелки.

Прибрахме се късно и не ги заварихме. С Бърт си легнахме, но този път разпънахме дивана. Поотворих очи, когато Ана и Златокоска се прибраха на пръсти от вечеря. Не им се обадих, утрото беше по-добро време за делови новини.

По някое време сутринта усетих, че Ана стои над мен с доста кисел вид. За пръв път ми хрумна, че може да не й хареса да ме завари в леглото с мъж. Отдавна знаех, че си пада по мен. Сама обаче охлади нагона и бях престанала да се тревожа, че все някой ден ще трябва да си изясним отношенията. С нея и Златокоска се чувствах добре и им се доверявах.

Бърт измънка жалостиво:

— Не ме изгаряй с поглед, мила госпожо. Влязох само да се скрия от дъжда.

— Не се готвех да те сдъвча — отвърна тя прекалено сериозно. — Мислех си как да стигна до терминала, без да ви събудя. Искам да поръчам закуската.

— Може ли за всички? — обадих се аз.

— Какво ще искаш?

— От всичко по малко и отделно пържени картофки. Нали ме знаеш? Ако още не е умряло, ще го сдъвча сурово с костите и козината.

— Същото и за мен — сговорчиво добави Бърт.

— Ама че шумни съседи… — протегна се Златокоска на вратата. — Само дърдорите. Я пак да се просваме в леглото.

Взрях се в нея и установих две неща — никога не я бях виждала истински, дори на плажа, а и Ана не би трябвало да се дразни, че съм преспала с Бърт. Златокоска изглеждаше почти неприлично доволна от живота.

 

 

— Означава „островче пред пристанище“ — обясни ни тя по някое време. — Никой не го произнася правилно, затова ми стига да ме наричат Златокоска. А и в организацията на началника не се поощряваше споменаването на фамилии. Е, не е трудно, колкото името на госпожа Томосава. Когато го сбърках за четвърти път, тя ме помоли да й казвам Глория.

Довършвахме обилната закуска, а приятелките ми вече си бяха поприказвали с Глория. Завещанието било прочетено и двете (както и изненаданият Бърт) вече имаха повечко пари. Готвехме се да потеглим към Лас Вегас — трима щяхме да си търсим работа, а Ана щеше да постои с нас, докато отпрашим нанякъде. После щеше да замине за Алабама.

— Безделието може и да ми омръзне скоро. Само че бях обещала на дъщеря си да се оттегля от занаята, май сега е най-добрият момент. Тъкмо ще се запозная отново с внуците си, преди да са пораснали толкова, че съвсем да се отчуждят от мен.

Ана била баба… Някой знае ли всичко за някого на този свят?