Робърт Хайнлайн
Фрайди (23)

XXIII

Когато излязох от „светая светих“, едва не налетях на влизащата Златокоска. Бях толкова наежена, че само й кимнах рязко. Не се сърдех на нея, а на Шефа. Да го вземат мътните! Нагъл воайор! Прибрах се в стаята си и се заех с работа, за да не беснея толкова.

Първо събрах имената и адресите на всички корпорации от комплекса „Шипстън“. Докато излизаха от принтера, потърсих някакви истории за възникването на този динозавър в съвременния бизнес. Компютърът ми посочи две заглавия — официалната история, съчетана с биография на Дениъл Шипстън, и далеч не официална версия, класифицирана в рубриката „Скандални разследвания“. После ми подсказа и още няколко източника.

Поисках разпечатки на двете книги, за да си ги чета на спокойствие, също и на другите текстове в пълен вид, ако са под четири хиляди думи, иначе само в резюме. После прегледах списъка:

Попечителски фонд на наследството на Дениъл Шипстън

Мемориална изследователска лаборатория „Мюриъл Шипстън“

Шипстън Темпе

Шипстън Гоби

Шипстън Аден

Шипстън Сахара

Шипстън Арика

Шипстън Долината на смъртта

Шипстън Кару

Холдинг „Кока-Кола“

Транспортна корпорация „Интеруърлд“

Корпорация „Извънземна колонизация“

Природен резерват „Проход Вълчи ручей“

Шипстън Ел Четири

Шипстън Ел Пет

Шипстън Стационарна станция

Шипстън Тихо

Шипстън Арес

Шипстън Дълбоки води

Шипстън Ънлимитид ООД

Корпорация „Сиърс-Монтгомъри“

Фондация „Прометей“

Училище за деца с телесни недъзи „Били Шипстън“

Фирма „Джак и Бобеното стъбло“

Събирателно дружество „Морган“

Защитен парк „Аньо Нуево“

Музей и училище за изобразително изкуство „Шипстън“

Взирах се в този поменик с лесно разбираема липса на въодушевление. И преди си знаех, че целият тръст трябва да е възголемичък. Кой няма подръка пет-шест спомагателни „шипстъна“, да не говорим за главния в мазето или основите на сградата? Вече започвах да се примирявам, че ще затъна в изучаването на това чудовище до края на дните си. Не изпитвах обаче чак такъв интерес.

Ровичках по бреговете на океана от информация, когато Златокоска надникна да ми напомни, че е време да пъхнем муцунки в торбичките със зоб.

— Освен това ми е възложено да не допускам заседяването ти пред терминала по повече от осем часа дневно и да се грижа за пълноценната ти почивка в края на седмицата.

— Тъй ли било! Дърт неумолим тиранин!

Тръгнахме към трапезарията.

— Фрайди…

— Кажи.

— Сигурно ти се струва, че началникът често е в лошо настроение, а и е станал по-несговорчив.

— Позволявам си да те поправя. Винаги си е бил от най-несговорчивите.

— Е, да… Но може би не знаеш, че той постоянно изпитва болки. — Тя се поколеба и добави: — Вече не бива да взема болкоуспокояващи.

Смълчахме се, докато преглътна новината.

— Какво му е? — измънках накрая.

— Нищо особено. Дори е в доста добро здравословно състояние… за възрастта си.

— А на колко години е?

— Не знам. Доколкото мога да съдя по откъслечни подхвърляния, отдавна е прехвърлил първата стотица.

— О, не! Златокоске, когато ме нае на работа, не може да е бил на повече от седемдесет. Вярно, тогава също ходеше с патерици, но си беше пъргав и жизнен.

— Ами… Няма значение. Все пак си спомняй понякога, че страда. Ако се държи грубо, значи се обаждат болежките му. Иначе има много високо мнение за теб.

— Откъде ти хрумна?

— Излишно се разприказвах за пациента си. Я да се натъпчем до насита.

 

 

Захванах се с комплекса „Шипстън“, но не се и опитах да се занимавам с „шипстъните“. Единственият начин да го направя щеше да е връщане в училище, докторат по физика, после усилено блъскане на главата в проблемите и на твърдото състояние на материята, и на плазмата. Накрая бих се наела на работа в някоя от корпорациите на „Шипстън“, за да впечатля началството с блестящ интелект и лоялност към фирмата и да попадна накрая в кръга на посветените, контролиращи производството и качеството.

И понеже би ми отнело към двайсетина години, а трябваше да съм започнала още в пубертета, стигнах до простичкия извод, че Шефът не иска това от мен.

Сега да цитирам малко от официалната корпоративна пропаганда.

„Прометей

Кратка биография и изложение на несравнимите открития на Дениъл Томас Шипстън, бакалавър, магистър, доктор на науките, както и изложение на принципите, на които той основа своята система на благоденствието.

…така младият Дениъл Шипстън скоро прозря, че проблемът съвсем не е в недостига на енергия, а в трудностите при пренасянето й. Енергията е навсякъде и във всичко — в слънчевата светлина, вятъра, планинските реки, температурните разлики, освен това във въглищата, петрола, радиоактивните руди, в растенията. А в океанските дълбини и в Космоса енергията може да бъде събирана в количества, надхвърлящи пределите на човешкото въображение.

Онези, които говореха за «енергийна оскъдица», дори не разбираха същността на кризата. От небето неспирно падаше «манна небесна». Оставаше да се изобрети кофата за събирането й.

Поощряван и подкрепян от вярната си съпруга Мюриъл (по баща Грийнтрий), която се върна на работа, за да осигури прехраната на семейството, младият Шипстън напусна «Дженеръл Атомикс» и се присъедини към най-митичните герои на Америка — изобретателите от мазето. След седем мъчителни години, изпълнени с разочарования, той създаде с ръцете си първия «шипстън». И откри…“

Всъщност открил начин да се натъпчат повече киловатчасове в единица обем, отколкото някой инженер е дръзвал да си мечтае. Да бъде наречено изобретението му „усъвършенстван акумулатор“ (както подхвърляли пренебрежително в началото) е същото, като да наречете термоядрената бомба „усъвършенстван фишек“. Още по-точно е да се каже, че открил как да съсипе най-могъщата индустрия (след религията, разбира се) в западния свят.

За случилото се по-нататък ще се позова на пълната с отровни слюнки историйка, както и на някои безпристрастни източници. Просто не вярвам в захаросаните залъгалки на официалната версия. Ето въображаемото слово, приписвано на Мюриъл Шипстън:

„— Дени, миличък, изобщо няма да подаваш заявка за патент. Каква полза ще имаш, а? Докато ти издадат патента, от срока на закрила ще останат най-много седемнадесет години… а в три четвърти от света ще плюят на правата ти върху изобретението. Щом надушат заявката, големите акули в бизнеса ще ти вържат ръцете и краката със съдебни искове за нарушени права и още каквото измислят от страх. Нали ми каза, че можеш да сложиш някоя от джунджурийките си в зала, пълна със спецове от «Дженеръл Атомикс», и в най-добрия случай биха я стопили, а в най-лошия — биха се гръмнали заедно със сградата? Сериозно ли говореше?

— Съвсем сериозно. Ако не знаят как поставям…

— Млък! Не искам нищо да знам. И стените имат уши. Няма да разтръбяваме пред целия свят какво имаме. Започваме производството. Където енергията е най-евтина. Е, кои са тези места?“

Авторът на скандалната биография не може да си избърше пяната от устата, когато заклеймява „жестокия, нечестен монопол“, който комплексът „Шипстън“ уж имал при „задоволяването на най-основните човешки потребности“. Не успях да се изпълня със съчувствие към този злобар. Шипстън и създадените от него фирми направили евтино и общодостъпно онова, което е било оскъдно и скъпо — това ли им е „жестокостта“?

Освен това комплексът няма никакъв монопол върху енергията. Не притежават уран, въглища или петрол. Вместо това вземат под аренда безброй хектари от различни пустини… но пак остава предостатъчно неплодородна земя, в която никой не събира дори слънчевата светлина. А пък в Космоса… Там е невъзможно да уловите дори един процент от слънчевата радиация, достигаща орбитата на Луната. Да бъда по-точна — дори една милионна част от процента.

Е, в какво се състои престъплението?

а) Корпорациите „Шипстън“ са виновни за това, че снабдяват човечеството с енергия на по-ниски цени от конкуренцията.

б) Те подло и антидемократично отказват да споделят с всички промишлената тайна за последния етап в сглобяването на „шипстъните“.

Второто според мнозина е достатъчно за издаването на смъртна присъда. Терминалът ми изрови редакционни гнусотии за „правото на хората да знаят“, „наглостта на големите в бизнеса“ и всякакви други прояви на праведно възмущение.

И аз признавам — да, комплексът „Шипстън“ е истински динозавър. Така е, защото продават евтина енергия на милиарди хора, които искат все повече от нея с всяка година. Пак ми се ще да натъртя — нямат никакъв монопол над някоя форма на консервирана енергия. Те само концентрират наличната наоколо и се грижат да стигне до потребителите. Милиардите им клиенти могат да ги докарат до фалит за една нощ, ако се върнат към старите начини — да горят петрол, въглища и природен газ, да мърсят Земята с радиоактивни отпадъци, да пренасят енергията по обхванали цели континенти паяжини от медни и алуминиеви жици.

Но и компютърът не успя да открие някого, който би искал да живее в гадното минало с опустошените земи, с въздуха, изобилстващ на смрад, сажди и канцерогени… и с прескъпата енергия. О, не, никой не се стреми към лошото старо време. Дори най-разпалените противници на „Шипстън“ желаят енергията да е евтина и достъпна… но ако може и корпорациите в комплекса да се изпарят от лицето на Земята.

„Правото на хората да знаят“… Какво да знаят, ако смея да попитам? Дениъл Шипстън първо узнал много за математиката и физиката, после се сврял в мазето си и изтърпял седем гладни години, докато открил един приложим на практика природен закон и го въплътил в своите „шипстъни“.

Всеки от „хората“ може да повтори пътя му. Ами че Шипстън дори не получил патент за изобретението си! Природните закони са еднакво и безплатно достъпни за всекиго, дори за някогашните нахапани от бълхите неандерталци, зъзнали в мразовитата ледникова епоха.

Това „право“ много ми напомня за онзи, който настоявал, че има право да изнася концерти като пианист, само дето не бил сядал пред клавишите на рояла.

Сигурно страдам от предразсъдъци, защото не съм човек и всъщност никога не съм имала права.

 

 

Дали ще предпочетете сладникавата приказчица или оплювателската гавра, основните факти за Дениъл Шипстън и корпоративния комплекс си остават общоизвестни и неоспорими. Учудих се (не, стъписах се!) чак когато започнах да ровя в подробностите за собствеността, управлението и връзките между отделните корпорации.

Първия намек забелязах още в списъка — имената на фирмите, в които липсваше „Шипстън“. Значи когато надигам чашата с кола, пазарувам от комплекса!

Йън твърдеше, че „Интъруърлд“ е заповядала унищожаването на Акапулко. Това означава ли, че попечителите на наследството на Дениъл Шипстън са отговорни за смъртта на четвърт милион невинни? Същите хора ли поддържат най-доброто училище (с болница) в света за сакати деца? И „Сиърс-Монтгомъри“… Да му се не види, дори аз имам техни акции. Нима косвено споделям вината за гибелта на Акапулко?

Накарах машината да ми покаже как се преплитат директорските съвети на корпорациите, после да ми изреди колко директорски места и в кои фирми извън комплекса държат същите хора. Толкова се стреснах от резултата, че веднага поисках от компютъра да ми изброи собствениците на повече от един процент гласуващи акции във всички корпорации от комплекса.

През следващите три дни ровичках и преподреждах огромния масив от данни, които глобалните мрежи ми изсипаха в отговор на двата простички въпроса.

Накрая написах заключенията си:

1) Комплексът „Шипстън“ си остава една фирма. Само привидно се състои от над двадесет независими корпорации.

2) Директорите и/или акционерите на комплекса „Шипстън“ притежават или контролират всичко важно във всички големи териториални държави из Слънчевата система.

3) „Шипстън“ потенциално е действителното правителство на Земята (може би и на всички места, където е стъпвал човешки крак). По достъпните ми данни не можех да съдя дали упражняват в пълна мяра властта си, защото (ако го правят) това става чрез фирмите, които на пръв поглед не са част от тази делова империя.

4) Уплаших се.

Човъркаше ме нещо, което напипах във връзка с една от корпорациите (Събирателно дружество „Морган“), затова пуснах търсене по различни критерии за кредитните корпорации и банките. Вече не се изумих, но ме налегна депресия, щом научих, че компанията, грижеща се в момента за кредитните ми сметки („Мастър Кард Калифорния“), на практика е същата, която гарантира уреждането им („Акцептори Церес и Южна Африка“). Тези открития се множаха и обхващаха останалите — „Кленов лист“, „Виза“, „Креди Квебек“ и така нататък. Нищо ново не изрових. Аналитиците на финансовия пазар го твърдят, откакто се помня. Проумях обаче какво казват чак когато видях плетеницата от директорски съвети и акционерни дялове.

Внезапно прозрение ме накара да попитам компютъра: „Чия собственост си ти?“

И видях на екрана: „Неправилно зададена команда“.

Съставих наново въпроса си, като много внимавах да спазя правилата за общуване с машината. Компютърът, до който имах достъп чрез този терминал, беше свястно програмирано подобие на изкуствен интелект и обикновено беше извънредно схватлив, не го притесняваха профански зададените въпроси.

И отново: „Неправилно зададена команда.“

Реших да го издебна в гръб. Зададох въпроса: „Кой притежава мрежата за обработка на информация, имаща терминали в цяла Британска Канада?“

Отговорът просветна няколко пъти на екрана, преди да се изтрие сам — не бях докосвала нищо. Гласеше: „Информацията липсва в моите бази данни.“

Този път съвсем се смръзнах. Зарязах работата този ден и отидох да плувам. После си потърсих приятел, чието легло да споделя през нощта, изобщо не чаках някой да ме покани. Не бях в чак толкова котешко настроение, но се чувствах ужасяващо самотна и исках нечие живо топло тяло до мен да ме „защити“ от прекалено умната машина, отказала да ми съобщи какво (или коя) е всъщност.

 

 

На закуска сутринта ми предадоха да отида при Шефа в десет часа. Влязох малко озадачена в кабинета му, защото си мислех, че изминалите дни изобщо не стигат да изпълня двете задачи — комплекса „Шипстън“ и признаците на болна култура.

Но той ми подаде старомодно писмо в плик, пратено по пощата също като досадните рекламни дипляни и листовки.

Познах го, защото аз го пратих на Джанет и Йън. Все пак бях изненадана да го видя в ръцете на Шефа — обратният адрес беше фалшив. Видях, че е минало през юридическата фирма, с която уж имах среща онзи ден в Сан Хосе. Ама че вездесъщи духчета са неговите хора…

— Ако искаш, върни ми го и аз ще се погрижа да стигне до капитан Торми, когато науча къде се намира.

— А, не. Щом научиш къде е сега семейство Торми, ще им напиша съвсем друго писмо. Това е доста уклончиво.

— И то в степен, заслужаваща похвала.

— Прочете ли го вече?

(По дяволите, Шефе!)

— Чета всичко, което е предназначено за господин и госпожа Торми, както и за доктор Перо. По тяхна молба.

— Ясно. — (Ще побеснея вече! Никой нищо не ми казва!) — Написах го така, защото би могло да попадне в уинипегската полиция.

— Несъмнено са му хвърлили едно око. Според мен достатъчно си замазала нещата. Съжалявам, че не те предупредих навреме — цялата им поща се препраща при мен. Ако полицията не задържа по нещичко… Фрайди, не знам къде е семейство Торми в момента, но разполагам с метод за свръзка, който мога да използвам само веднъж. Поначало мислех да го сторя, когато полицията оттегли обвиненията си срещу тях. Очаквах това да стане още преди седмици, но напразно. Очевидно пазителите на реда и закона в Уинипег упорстват в желанието си да припишат на двамата Торми изчезването на лейтенант Дики, и то като предумишлено убийство. Питам те отново: има ли опасност трупът да бъде открит?

Замислих се напрегнато, опитвах се да си представя най-лошия сценарий. Ако ченгетата нахълтат в къщата, какво ли ще открият накрая?

— Шефе, претърсиха ли вече имението?

— Нямаше нужда да питаш. Още в деня след отпътуването на собствениците.

— Значи не са намерили трупа до сутринта, когато накрая се озовах тук. Ако са успели да го открият после, ти би ли научил?

— Твърде вероятно е. Връзките ми в онова полицейско управление не са идеални, но плащам най-добре за бърза и точна информация.

— Знаеш ли какво е станало с домашните животинки на семейство Торми? Четири коня, котка с пет котенца, прасе, може да е имало и други…

— Фрайди, накъде те води интуицията?

— Шефе, не знам точно къде и как е скрит трупът. Но Джанет… тоест госпожа Торми е специалист по активна двустепенна защита на сгради. Ако чуя какво е уредила за животните си, ще ми е ясно дали според нея е имало дори нищожен шанс покойният лейтенант да бъде открит.

Шефът си записа нещо.

— По-късно ще го обсъдим. Е, какви са белезите на една болна култура?

— За Бога! Още се опитвам да проследя докъде стигат пипалата на комплекса „Шипстън“.

— Това е недостижима цел. Дадох ти две задачи едновременно, за да освежаваш ума си със смяната. Само не ми казвай, че изобщо не си мислила по втората.

— Да, ама само мислих. Попрочетох нещичко от Гибън, изучавах и Френската революция. И „Към ръба на пропастта“ на Смит.

— Формално си подходила. Прочети и „Краят на славната страна на свободата“ от Пен.

— Добре, Шефе. Започнах да си правя списъче. Лош признак е хората от някоя страна да не се отъждествяват вече с целия си народ, а само с определена група — расова, религиозна, езикова. Каквото и да е, стига да ги дели от останалите.

— Да, твърде лош признак. Сепаратизъм във всевъзможните му проявления. Някога се е смятало, че е особено присъщ на испанците, но никоя страна не е имунизирана срещу него.

— За Испания не знам. Един от симптомите на болестта е господството на мъжете над жените. Предполагам, че и обратното щеше да влезе в списъка, но досега не съм срещала такъв случай. Защо, Шефе?

— Ти ще ми кажеш. Продължавай.

— Доколкото съм се занимавала с история, стана ми ясно, че преди да избухне революция, населението трябва да се настрои недоверчиво и враждебно към съдилищата и полицията.

— Елементарно. Слушам те.

— Ами… Високото данъчно облагане е важно, също инфлацията. И съотношението на произвеждащите към обществените служители. Но това са стари и всеизвестни закономерности. Никой не се съмнява, че страната се хлъзга към пропастта, когато приходите и разходите изобщо не се връзват, дори ако законодателите все се мъчат да ги нагласят с нови и нови закони. Аз обаче започнах да търся дребните признаци, попадащи в графата „прозренията на наивника“. Ти знаеш ли например, че в Конфедерацията е незаконно да си гол извън дома си? Или дори между стените му, ако някой може да те види?

— Подозирам, че е твърде трудно да се осигури спазването на такъв закон. Какво значение придаваш на това?

— Не се спазва, Шефе. Но и не го отменят. Конфедерацията е затисната под планина от такива глупости. Аз си мисля, че всеки закон, който не се прилага и не може да бъде наложен, отслабва всички останали закони. Шефе, ти знаеш ли, че Калифорнийската конфедерация субсидира проститутките?

— Не съм забелязал. С каква цел? Да обслужват въоръжените сили? Или затворниците? Държавните служители? Признавам, че съм малко изненадан.

— О, изобщо не е това, което си помисли! Правителството им плаща да не си отварят краката. Иска напълно да ги махне от пазара. Минават през обучението, получават си разрешителното… и ги пращат в запаса, така да се каже. Само че не става, както са го измъдрили властите. Тези „излишни занаятчийки“ си получават чековете и веднага излизат на улицата да въртят опашки. И техният профсъюз, който отначало пробутал закона, за да поддържа тарифите достатъчно високи, сега се опитва да измисли система от ваучери, за да запуши дупките. И пак нищо няма да излезе.

— Защо?

— Шефе, нито един закон за връщане на водата нагоре по течението не е имал успех досега. Май още крал Канут го е знаел. Не си ли чувал приказката?

— Чувал съм я. Исках да проверя дали и ти я знаеш.

— Май ще се обидя. Чакай да ти кажа едно бисерче, което изрових. В Калифорнийската конфедерация е незаконно да се отказва отпускането на кредит, дори ако лицето вече е обявявало фалит. Тук кредитът е гражданско право.

— Допускам, че и този закон не се спазва, но какви уловки намират за заобикалянето му?

— Още не съм проверила. Да спомена още някои от очевадните признаци — побоища, грабежи, безцелна стрелба по минувачи, палежи, взривове, изобщо всякакъв тероризъм. Размириците също, разбира се. Подозирам обаче, че дребните прояви на насилие, съсипващи хората ден след ден, са по-опасни от всякакви бунтове, които припламват и стихват. Засега толкова. О, щях да забравя — задължителният труд, робството и други съмнителни форми на принуда. Ще спомена и задържането под стража без право на пускане под гаранция и без достатъчно бърз процес. Все набиващи се в очи неща. Никой сериозен историк не ги пропуска.

— Фрайди, затова пък ти си пропуснала най-тревожния симптом.

— Тъй ли? Ще ми го кажеш ли или трябва да го търся опипом в тъмното?

— Хм… Този път ще ти подскажа. Но ти потърси потвърждение. Постарай се да вникнеш в същността на признака. Болните култури неизменно проявяват цялата съвкупност от белези, които ти изброи… но загиващата култура винаги се отличава с грубостта в поведението на хората. Лоши обноски. Липса на загриженост за околните в дреболиите. Нежеланието да се прояви учтивост е по-страшно и от бунт.

— Сериозно?

— Ох… Знаех си, че трябваше да те оставя сама да се сетиш. Този симптом е особено страшен, защото засегнатите от него хора смятат, че по този начин показват силата си. Изследвай проблема. Фрайди, твърде късно е да спасяваме тази култура. Говоря ти за цялата цивилизация на Земята, не само за изродското шоу в Калифорния. Значи пак трябва да подготвяме манастирите за настъпващите Тъмни векове. Електронните записи са прекалено крехки и уязвими. Отново са ни нужни книги на здрава хартия, отпечатани с устойчиви мастила. Може би и това няма да е достатъчно. Нищо чудно източникът на следващото възраждане да бъдат другите светове. — Шефът млъкна, защото се задъха. — Фрайди…

— Да?

— Запомни името и адреса.

Пръстите му се раздвижиха и на екрана светна един-единствен ред.

— Готова ли си?

— Да.

— Да го пусна ли пак, за да провериш?

— Няма нужда.

— Сигурна ли си?

— Шефе, ако е за да се успокоиш ти, пусни го пак.

— Хм… А сега, Фрайди, ще бъдеш ли така добра да ми налееш чаша чай, преди да излезеш? Днес не мога много да разчитам на ръцете си.

— С удоволствие.