Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Терминатор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Terminator 2: Judgement Day, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ТЕРМИНАТОР 2: СТРАШНИЯ СЪД. 1992. Изд. Абагар-МК’90, София. Роман. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Terminator 2: Judgment Day / Randall FRAKES (1991)]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Формат: 130×200 мм. Страници: 240. Цена: 15.50 лв. ISBN: 954-8004-22-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

СЕМЕЕН МЪЖ

Саут Лагуна, Калифорния

10:51 ч.

Къщата на Майлс Дайсън, разбира се, бе модерна и луксозна. С много метал и оцветено стъкло. Той седеше в кабинета си зад масивно черно бюро и, дълбоко замислен, тракаше по клавиатурата. До него имаше камара електронни прибори — предимно тестери за интегрални схеми. В неделя, когато повечето мъже си почиват и отделят време на семействата си, Дайсън бе в своята стихия.

Работеше усърдно.

Умът му се блъскаше в лабиринта на Обект 2 — микропроцесора, който трябваше да го доведе до откритието — и затова не забеляза хубавата жена, която надникна през стъклената врата. Нито пък имаше представа, че се промъква зад него.

Ако тя имаше пистолет, лесно можеше да го убие. Вместо това жената се наведе и докосна с език врата му.

— Добро утро, Тариса — поздрави той и се обърна, усмихнат, към нея. Жена му бе още по хавлия и държеше чаша топло кафе.

— Пак ли не спа цяла нощ? — В гласа й имаше тревога.

— А-ха — отговори той и вече се бе обърнал към компютъра, недоволен, че му пречат. Тя го гледаше как работи и си мислеше, че вероятно вече я е забравил. Тайнствените символи на екрана не означаваха нищо за нея. И това я тревожеше. Защото наистина не разполагаше с ключ за магическата кутия на неговия свят. Този, в който прекарваше осемдесет процента от времето, през което не спи. Когато се ожениха, разбира се прекарваха повече време заедно, но откакто започна работа в Сайбърдайн й се струваше, че е влязла в манастир.

— Цял ден ли ще работиш? — попита тя, като донякъде успешно се опита да прикрие раздразнението си. Тя не искаше да е като всички онези съпруги, които непрекъснато се оплакват от празното си съжителство с обзет от мания мъж. Имаше много неща, които даваха смисъл на живота й. Но се бе омъжила за Майлс Дайсън, защото обичаше да бъде с него и искаше това да трае двадесет и четири часа на денонощие, без разбира се, работното му време, което траеше по десет — дванадесет часа на ден. Но вместо това, сегашните му четиринадесет — петнадесет часа в лабораторията се превръщаха в преспиване там поне веднъж седмично.

Дайсън разбира се, смътно усещаше, че жена му не е щастлива. Но смяташе този проблем за лесно решим. Веднъж да се справи с Обект 2, той ще започне да прекарва повече време с нея, ще поеме част от грижите по отглеждането на децата. Тогава нещата щяха да са тип-топ. И през ум не му минаваше, че не можеш да изтласкаш жена си на втори план, след работата, и бракът ти да остане без никаква пукнатина.

— Извинявай, мила. Това тук просто ме рита по задника. Мислех, че сме успели…- Той посочи една метална кутия на бюрото, дълга около шестдесет сантиметра, прототип на Обект 2. Представляваше грубо съединени малки кубове, първобитна версия на процесора.

— … но изходните данни се побъркаха след три секунди. Сега, след като това и така и така стана, изготвям матрица на йерархиите на командите…

Впусна се в компютърен жаргон. Все едно, че говореше марсиански. Бе много мило, че се опитва да й го обясни, но щеше да се увлече и да говори без да спре твърде дълго, забравяйки, че тя е много интелигентна, но все пак не е гений и не разбира неясните му приказки. Тя не желаеше да му напомня и затова внимателно го прекъсна през една пауза във водопада от думи:

— Трябва да си починеш. След това ще видиш нещата по-ясно.

Безопасен, неутрален съвет.

Естествено, не го прие:

— Не мога.

Тя позволи на част от раздразнението си да проличи.

— Майлс, неделя е. Обеща на децата да ги заведеш на кино!

— Не мога, мила. Знаеш ли колко работа имам? — Той взе ръцете й и ентусиазмът му започна да напира. Тя видя детинската възбуда в очите му. Толкова има нужда да сподели почти болезненото вълнение от откритието си, удовлетворението, че създава нещо, помисли тя. Донякъде го разбираше.

— Мила, това нещо ще издуха всички останали! — продължи той. — Това е процесор, базиращ се на неврон…

— Знам. Казвал си ми. На невронна мрежа и може да мисли и да се обучава като нас. При стайна температура е свръхпроводник. Сегашните компютри в сравнение с него са джобни калкулатори. — Тя издърпа ръцете си. — Но защо е толкова важно всичко това, Майлс? Понякога ми се струва, че ще полудея!

Ето, най-после му го каза. Бе го задържала в себе си дълго време. Нямаше намерение да говори за това и днес, но не можеше да допусне, че няма да изпълни обещанието си към децата.

— Съжалявам, мила. То-о-олкова съм близо. — Той вдигна палец и показалец на сантиметър един от друг. Тя сви устни и взе прототипа. Не й се виждаше кой знае какво.

— Представи си реактивен самолет, чийто пилот никога не греши, никога не се уморява, никога не отива с махмурлук на работа. — Той почука по кутията — Ето го.

Много добре, чудесно и благородно. Но… толкова често бе искала да зададе този въпрос. Сега не можа да го спре и Майлс се изненада от директността му.

— Защо се ожени за мен, Майлс? Защо имаме тези две деца? Ти нямаш нужда от нас. Сърцето и умът ти са в това нещо. — Тя посочи прототипа и изрече най-важното: — Но то не те обича като нас!

Майлс въздъхна и взе кутията от ръцете й. Постави ръце на раменете я и я целуна нежно. Отначало тя се възпротиви, но после се отпусна при нежното докосване. Когато се отделиха, лицето й бе променено. Любовта към него искреше в очите й. Не само защото я целуна. Дори не и заради начина, по който я целуваше — толкова нежно и в същото време мъжествено и чувствено. Заради погледа в очите му. Бе забравила, както често се случваше напоследък, че той наистина я обича, въпреки че прекарват толкова малко време заедно.

— Извинявай — просто каза той.

И тя му повярва. Все още можеше да го достигне. Не бе напълно загубен… все още.

Започна да я целува отново, но Тариса го спря и кимна към вратата! Той се обърна и видя двете деца, застанали на прага по пижами и с разрошени коси, с възхитително пухкави от съня лица. Дани и Блайт. Слънцето и луната. Физическият резултат от любовта му към Тариса. Той бе себеотдаден, погълнат от работата си учен. Но не бе безчувствен към човешките радости. Почувства слабост при вида на изпълнените им с надежда лица.

— Какво ще кажеш да прекараш малко време и с другите си деца?

Конфликтът бе дълбок. В този прототип бяха скрити безкрайни възможности за подобряване живота на цялото човечество. Но съществуваше и семейството му — малко късче от това човечество, тук, сега, и го очакваше.

Искаше и двете. Но днес можеше да има само едното. Другото можеше да се развива и без неговите усилия. Затова не можеше да чака.

Дайсън се усмихна широко. Силите на мрака загубиха този рунд. Той разпери ръце и щастливите деца се втурнаха към него.