Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (11)

ВИДЕОЗАПИС

Болница Пескадеро

3:58 ч.

Сара бе в една малка, гола стаичка, всъщност колкото кутийка. Дърпаше от Марлборото, което бе убедила един надзирател да й даде, ръцете й бяха кръстосани, слушаше собствения си глас, някак си изтънял и далечен. Обърна се към видеомонитора, поставен на количка срещу нея и видя себе си — как говори кротко срещу камерата, как очите й се напрягат да фокусират, въпреки замайването от лекарствата, които й бяха дали. Записът бе направен скоро след като бе научила. Изненада се от себе си — колко много трябваше да понесе тогава… Някогашната Сара говореше:

— … то е… то е като светлина от огромен стробоскоп, — изгаря очите ми… но… някак си пак мога да виждам. Вижте, сънят е един и същ всяка нощ. Защо трябва да…

От лентата се чу менторският глас на Силбърман. Самият той бе извън кадър и не се виждаше.

— Моля, продължете…

Истинският Силбърман седеше наблизо и наблюдаваше Сара докато тя гледаше себе си. Близо до вратата стояха двама санитари, които гледаха записа с бегъл интерес, готови да реагират, ако тя престане да се контролира.

На монитора тя продължи да говори неохотно и с неприязън на невидимия Силбърман.

— Децата приличат на изгоряла хартия… почернели… не се движат. След това ги удря въздушната вълна и ги разпилява като листа…

Сара от лентата не можа да продължи. Главата й се тресеше в ридания. Истинската я наблюдаваше с ледено изражение, със зачервени, но сухи очи.

Силбърман заговори от екрана с влудяващо успокоителен глас:

— Сънищата за катаклизми или за свършека на света са много чести, Сара…

— Това не е просто сън. Това е истина, дебил такъв! Знам точно кога ще се случи!

— Сигурен съм, че ти се струва много реално…

— На двадесет и девети август хиляда деветстотин деветдесет и седма и на тебе ще ти се стори много реално! И който не се намаже с плажно масло номер два милиона, ще му се скофти деня доста, чаткаш ли?

— Сара, успокой се сега…

Но естествено, Сара от екрана не можеше да се успокои. Тя се гърчеше в бяс и гласът й бе като на полудял пророк:

— Мислиш, че си жив и ти няма нищо, но вече си труп! Както и всички останали… Всички са скапани трупове!

Опита се да стане, но един надзирател се появи на екрана и я бутна обратно на стола. Но без резултат, само дето усили крясъците й.

— Ти сънуваш, Силбърман, не аз. Защото аз знам, че това се случва. Случва се!

Истинският Силбърман взе дистанционното и стопира записа на безумното, изкривено лице на Сара.

Пациент 82 погледна встрани с каменно изражение. Знаеше, че той очаква отговор. Събра останалия си разсъдък и го представи на надменното копеле с нагласена усмивка, от която едва не повърна. Успя да заговори.

— Тогава ме бе страх… бях объркана. Сега съм по-добре. Умът ми се проясни.

Силбърман кимна замислен, със снизходителна усмивка, като си играеше с писалката.

— Да. Напоследък състоянието ти се подобри значително.

Сара забеляза с облекчение, че прибира писалката в сакото си.

Това, което следваше бе може би най-трудното. Да се държи учтиво със Силбърман.

— Много ми помага да имам цел, да очаквам нещо.

— И каква е тя? — докторът бе изненадан.

Сара се поколеба. Погледна към огледалото, което й се видя съмнително. Подозираше, че от другата му страна има още една стая и там седят стажантите от сутринта и един-двама психиатри, наблюдават я, пушат доволно и си водят бележки.

Само да можеше да грабне един стол и да разбие това огледало, а високомерните им муцуни…

Тя се овладя. Това бе най-важният ден до края на живота й. Трябваше да направи всичко възможно, за да се измъкне от тук. Да пълзи по корем пред тези глупаци. Да играе глупавите им игри. Те преценяваха всяко нейно движение, всяко трепване на лицето й, от тайните си стаички мереха разсъдъка й. Ако кажеше каквото трябва, можеха и да я пуснат. Като по магия.

Обърна се към Силбърман и се напрегна, за да му покаже равна, нетрепваща усмивка.

— Казахте, че ако имам подобрение, след шест месеца може да ме прехвърлите в другото отделение, да ми разрешите да имам свиждания. Шест месеца минаха, очаквам с нетърпение да видя сина си.

Силбърман леко наклони назад стола си, запази равновесие за миг и каза замислен:

— Разбирам. Да се върнем към това, което каза за тези машини, терминаторите. Сега смяташ, че не съществуват?

Усмивката й започна да се пропуква, но тя се напрегна да я закрепи.

— Не съществуват. Сега ясно си давам сметка. — Стремеше се да бъде максимално убедителна.

Силбърман кимна отново, надраска нещо в една папка и заби поглед в очите й.

— Но ти много пъти си казвала, как си размазала един в хидравлична преса.

— Ако бе така, щяха да намерят някакви веществени доказателства. Все нещо щеше да има в завода.

— Разбирам. Значи вече не смяташ, че компанията е прикрила всичко?

Най-същественият момент. Писалката на Силбърман леко почукваше по листа, отброявайки секундите. Сара отговори:

— Не. Защо им е това?