Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (10)

ЧАС ЗА СВИЖДАНЕ

Болница Пескадеро

15:06 ч.

По охлузеното лице на Сара падаха прорези слънчева светлина. Тя седеше на леглото с гръб към стената и не бе на себе си. Едната й буза се свиваше в тик, а очите й играеха под клепачите. Дишаше неравномерно, бе изтощена, но се опитваше да остане в съзнание, да си пробие път назад от изкуствено предизвиканата кома. Бе започнала да се предава, да изпада обратно в тъжната самотна студенина на безсмислената забрава, когато една ръка нежно я погали по лицето. Пръстите леко докоснаха кожата й и летаргията сякаш се счупи като стъкло.

— Сара, събуди се — прошепна познат глас.

Тя отвори очи и погледна мъжа, седнал на ръба на леглото й. Имаше рошава руса коса и носеше дълъг, изцапан шлифер. Очите му бяха благи, млади, пълни с възхищение, макар и лицето му да бе обсипано с белези и загрубяло от жестокото детство. Нагоре към шията й се покатери тръпка и тя спря да диша.

Беше Кайл Рийс.

Болезнено напираха горещи сълзи. Образът му потрепери. Искаше да го види ясно, но се боеше да мигне, за да не изчезне.

— Кайл? — прошепна тя.

Отначало той не отговори, но не бе призрак. Усещаше горещата му ръка, опряна до страната й. И толкова любов в очите му… Любов към нея…

Любов, която го бе накарала да даде живота си. Неговия живот…

Невъзможността на ситуацията я удари сякаш с чук по слепоочията.

— Ти не може да си тук. Ти си мъртъв. — Тя въздъхна.

Той кимна и отговори с високия си, нежен глас, които й напомняше колко млад бе в действителност този обръгнал в битки ветеран.

— Знам. Това е само сън, Сара.

— Така си и мислех. Торазинът. Не бива да ме карат да…

Те се гледаха с копнеж в очите. И за миг целият ужас и болка, и смърт, които бе носила със себе си, откакто той умря, останаха встрани и тя почувства любовта към него такава, каквато бе, когато се любеха — силна и чиста. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, но я усещаше като къс олово.

— Прегърни ме — прошепна тя.

Кайл я придърпа към себе си и леко започна да я люлее. Сълзите й потекоха по гладката, топла кожа на гърдите му.

Той отново заговори нежно:

— Обичам те. Винаги ще те обичам.

— Боже мой, Кайл… колко много имам нужда от теб.

Той повдигна брадичката й и целуна устните й. Първо едва ги докосна, после по-силно, докато възбудата им нарастна. О, Боже, мислеше тя, усещам вкуса му. Силната болка в стомаха й утихна и бе заменена от някакъв трепет надолу, когато плътното усещане за него сякаш я върна към живота.

Притисна се до рамото му и избухна в ридания, усещайки, че стената, която си бе изградила през последните десет години, рухва, взривена от страшната любов, която изпитва към този мъртъв човек.

Когато отново заговори, гласът му бе странно студен:

— Къде е Джон, Сара?

Внезапно мястото му опустя. Дъхът й секна и тя отвори очи.

Кайл стоеше прав в другия край на стаята и я гледаше обвинително. Никога не бе виждала това изражение на лицето му. През тялото й премина тръпка на черна вина.

— Те ми го взеха — отговори тя тихо.

— Сега мишената е той. Трябва да го пазиш. Той е напълно незащитен.

— Зная! — Съсипана, тя се опита да стане, да протегне ръце към него, но тялото й не се подчиняваше.

— Не се предавай, Сара. Синът ни има нужда от теб.

Опита се да спре да плаче, но все едно да се мъчиш да спреш прилива. Не бе плакала отдавна. Но тук, пред него, не можеше да се овладее.

— Зная, че има нужда от мен, но не съм толкова силна, колкото трябва да бъда. Никой не ми вярва. Дори и той самия. Загубих го. Аз унищожих мисията!

— Вдигни глава, войнико — каза той и я изправи на крака. — Помни посланието, Сара… бъдещето не е фиксирано. Няма съдба, а само това, което ние правим със себе си.

Говореше за посланието на възрастния Джон Конър до нея, което Кайл й бе предал. То бе събудило у нея чувство за собствената й съдба, каквато бе и целта му. Често се сещаше за тази фраза през годините. Но я бе забравила през последните няколко месеца. В обзелото я животинско желание да се измъкне от това място, тя бе забравила много. Твърде много.

Кайл се обърна към вратата.

Сърцето й се блъскаше в ребрата.

— Кайл, остани!

Той бавно се обърна към нея и каза с укор:

— Не е останало много време на този свят, Сара.

След това отвори вратата и излезе. Тя се напрегна да помръдне крака, но те бяха като безжизнени тръби. Погледна, обезумяла към отворената врата. С един внезапен прилив на адреналин се изправи и се олюля към нея. Дръпна я и се измъкна в коридора. Погледна вляво. Пусто.

— Кайл! — изкрещя, обзета от паника.

Погледна вдясно. Невъзможно, той бе вече на сто метра и крачеше нататък, силует с шлифер, докато изчезна зад един ъгъл.

Тя хукна след него, босите й крака шляпаха по студения балатум, а след нея се развяваше болничният й халат. Като че ли коридорът се изправяше нагоре като гигантска люлка. Ъгълът сякаш безкрайно се отдалечаваше. Напрегна силите си, накрая го достигна и зави нататък.

Рийс бе точно пред нея и зави зад друг ъгъл.

Тя тръгна след него, но се поколеба на кръстопътя. Кайл стоеше в дъното на фоайето, пред една двойна врата. Отвори я и излезе навън, в прекрасната, осветена от слънцето сутрин. Сара изтича и излетя навън при зелената трева. Огледа се.

Бе детска площадка, пълна със смеещи се деца, пързалящи се на пързалки, катерещи се по катерушки, летящи високо в люлки. Рийс го нямаше.

Обзе я ужас, като свистяща лава. Щеше да види най-страшното нещо на света.

Отвори уста да изкрещи, но не излезе никакъв звук. Беше късно. Не можеше да направи нищо повече, освен да гледа втория изгрев, разцъфтял ей там, на хоризонта. Внезапно от небето изчезнаха всички цветове. След това всичко експлодира, последва ударна вълна, много гореща. Сара я видя как идва откъм хоризонта и почерня всичко, до което се докосва, как поглъща къщи, дървета, пътища, как ги превръща в димяща сгурия. После достигна децата…

В ужасния блясък, по-горещ от хиляди слънца, те пламнаха като кибритени клечки. Тя също гореше и се мъчеше да крещи, докато гледаше как плътта им се изпарява и остават белите кости. Нямаше звуци, нямаше спасение от неописуемо кошмарната гледка.

Имаше твърде много светлина. Повече отколкото е възможно, безмилостно осветяваща смъртната агония на децата, гърчещи се като овъглени червеи върху горящата земя. Протегна ръце, улови димящата мрежа на оградата, ръцете й пламнаха.

Ударната вълна шибна опърления хоризонт като твърда стена от сгъстен въздух, следвана от ветрове с невероятната скорост от двеста и петдесет мили в час.

Децата, овъглени статуи, застинали в играта си, бяха разпръснати и отнесени от вихрушката.

Удари я и нея, и за миг откъсна овъглената плът от гръдния й кош. Тя бе погълната от страхотната вихрушка на самата атомна гъба, в сърцето на радиоактивния взрив, където слялата ядрата си материя светеше като самия ад, отворил пастта си да приеме нейната душа.

Сара обърна лице встрани от горещите слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца, примигна за да сдържи сълзите си, дишаше тежко. Цялото й тяло се тресеше, мускулите й бяха вдървени. Халатът й бе прогизнал от пот. Беше на пода до обърнатото легло.

Торазинът бе освободил кошмара отново — кошмара, който скоро щеше да е реалност. Тя знаеше твърде добре, че войната предстои. Бе умирала в нея стотици нощи. Би трябвало с времето да стане по-ефимерен, да избледнее, като нормалните сънища. Но това бе видение на предстоящото да се случи и всеки следващ път ставаше по-зле, сякаш силите на Съдбата, които го бяха задвижили, го караха да се приближава все повече, с всеки удар на сърцето й.

Но Кайл никога не идваше при нея в тези сънища. Какво означава това? Нищо? Или тя най-накрая рухва, полудява, отчаяно търси изход от реалността в прегръдките на мъртвец? Но той бе казал нещо важно. Разнебитеният й мозък се мъчеше да си спомни думите от съня…

Нещо за Джон. Сега той е мишената. И на тоя свят не му е останало много време. Това бе нейната тревога, от подсъзнанието й, но никога досега не бе я поставяла в устата на Кайл Рийс.

Сара почувства как косата на тила й се изправя с вълната на ужаса, който я обхвана.

Нещо щеше да се случи.

А оттук тя не можеше по никакъв начин да попречи.

Дръпна назад омазнената си коса и се изправи. По един или друг начин ще трябва да се измъкне оттук.

Довечера.