Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (16)

ОТКРОВЕНИЯ

Студио Сити, Калифорния

18:45 ч.

Терминатор и Джон, седнал пред него на мотора, прогърмяха надолу по пустата улица на предградието по заобиколен маршрут, предварително определен от киборга. Джон още не бе спрял да трепери от случилото се. Сега той бе станал дете-юноша. Но в същото време бе и нещо повече.

Джон Конър.

Притежаваше генетичните дадености и интелигентността да види този кошмар в перспектива, така както друго хлапе на неговата възраст не би могло. Но това не значи, че му беше лесно. Защото трябваше да приеме нещо толкова безумно, че кожата му настръхваше. Но той уважаваше фактите. И сега се намираше на мотоциклета на един от тях. Толкова непоклатим факт, колкото можеш да си представиш.

Джон изви врат и погледна нещото-човек зад себе си. Каза му:

— Ей, таим аут. Спри. мотора.

Терминатор незабавно се подчини, като зави в една странична уличка, където спряха. Момчето се смъкна от резервоара с все още разтреперани крака. Киборгът гледаше безчувствено. Огледа го. Целият му гръб беше в кървави дупки от куршуми.

Невероятно. Но така и трябва да е.

— Не ме разбирай погрешно. Но искам да ми кажеш… ти си Терминатор, нали?

„Човекът“ отговори с неутрален глас:

— Да. Сайбърдайн Системс, модел 101, серия 800.

— Дрън-дрън — избърбори Джон, но вече бе убеден.

Все пак, докосна кожата му. Бе топла, но някак си… различна. И кръвта по якето. Беше съвсем истинска. Повярва, а умът му не можеше да побере истината.

— Майката си трака! Значи… наистина си истински! Искам да кажа… вътре машина, а отгоре, нещо като жив?

Киборгът отговори, сякаш четеше техническа инструкция за ползване.

— Аз съм кибернетичен организъм. Жива тъкан върху метална конструкция.

— Доста ми идва. Дръж се, Джон! Окей… значи не си дошъл да ме убиваш? Мислех, че това ме чака. Та защо си дошъл?

— Мисията ми е да те защитя.

— Така ли?

Наистина невероятно. Но Джон бе закоравял параноик и пусна това си качество в действие.

— Кой те прати? — Ако отговори както трябва, щеше да си изяде задника.

— Ти. Тридесет и пет години по-късно ти ме препрограмира, за да бъда твой защитник, тук и сега.

Джон преглътна.

— Ей, това е доста засукано!

Терминатор се огледа и реши, че са се застояли на едно място твърде дълго. Предложи да тръгват. Джон бе твърде шашардисан, за да се противи и скочи на мотора. След няколко минути те отново се впуснаха във вечерния трафик по страничните улички. В сгъстяващия се мрак раните на киборга не се забелязваха лесно. Джон проточи врат и се обърна назад.

— А тоя, другия тип? И той ли е Терминатор? Като теб?

— Не като мен. Той е T1000. Усъвършенстван прототип. Миметична многометална сплав.

— К’во е т’ва?

— Течен метал.

— Страхотно! — каза Джон.

— Ти си цел, подлежаща на терминиране. T1000 няма да спре, докато не завърши мисията си. Никога.

Звучеше прекрасно. И познато. Но още не можеше да си разреши да мисли за това. Завиха по булевард „Вентура“ и движението се увеличи заради двойките, тръгнали с колите си за ресторантите от двете му страни.

— Къде отиваме?

— Трябва да напуснем града незабавно. И да избягваме полицията.

— Може ли да минем през къщи?

— Отказ. T1000 непременно ще се опита да те локализира там.

— Сигурен ли си?

Терминатор го погледна отгоре през тъмните си очила. Лицето му бе неразгадаемо.

— Категорично.

Джон осъзна нещо с тревога и извика:

— Трябва да намерим уличен телефон!

Терминатор видя такъв една пресечка по-нататък и ускори към него. Джон слезе и изтича към очуканата кабина. Бръкна в джоба си и извади цяла пачка двадесетачки, но нито една монета.

— Гадост! — Обърна се отново към Терминатор. — Слушай, Тод и Жанел са скапаняци, но трябва да ги предупредя. Имаш ли четвърт долар?

Киборгът слезе от мотора и с дланта си разби касата на апарата. Посипаха се монети. Терминатор му подаде една.

— Благодаря — момчето започна да набира номера.

На около седем мили от тях, Жанел Войт вдигна слушалката, постави я на рамото си и продължи да реже лук с големия кухненски нож.

— Ало? — каза тя с нежен глас.

— Жанел? Аз съм — прозвуча в слушалката.

В задния двор овчарката се раздираше от лай заради нещо.

— Джон? Къде си миличък? Късно е! Прибирай се, моля те. Пека пиле!

Джон едва я чуваше през кучешкия лай. Въпреки това нещо в гласа й не му хареса. Закри слушалката и прошепна на Терминатор:

— Нещо не е наред. Никога не е била толкова любезна.

Тод сънливо се вмъкна в кухнята. Бе спал в задната стая, докато кучето не го събуди. Мина покрай нея, както обикновено, без да й обръща внимание и започна да рови в хладилника.

— Майната му. Ня’а бира! — думите му не бяха адресирани към никого.

Имаше половин кутия мляко. Отпи неохотно глътка и погледна към задния двор. Кучето се мяташе назад — напред и лаеше без дори да си поема дъх.

— К’во си се разлаяло пък сега? МЪЛЧИ, ПОМИЯР!

Тод тръгна да излиза от кухнята зад Жанел. Тя спокойно прехвърли слушалката в другата си ръка и се протегна. Ръката й се размекна като разтопен метал и застина във вид на блестящо острие. Тод гледаше и не можеше да проумее. Тъкмо се канеше да се усмихне, мислейки, че това е някакъв невероятен фокус, когато острието проби със свистящ звук картонената кутия с мляко в ръката му и през гърлото проникна в основата на мозъка му.

В телефонната кабина Джон отново закри слушалката с ръка.

— Кучето се дере от лай. Майка ми казваше, че кучетата разпознават терминаторите. Може вече да е там. Какво да правя?

Терминатор взе слушалката и се заслуша. Жанел питаше:

— Джон, Джон, чуваш ли ме?

Киборгът отговори с безупречна имитация на гласа на Джон:

— Чувам те. Всичко е наред. — След това се обърна към него: — Как се казва кучето?

— Макс.

Терминатор кимна и продължи:

— Ей, Жанел, к’во му става на Вълчо? Чувам го как лае. Да не му е станало нещо?

Отговорът дойде без колебание:

— Вълчо си е наред. Ти къде си?

Терминатор безцеремонно затвори, после каза, сякаш четеше прогнозата за времето:

— Твоите попечители са мъртви. Да вървим.

Отправи се към мотора. Джон го гледаше ужасен.

В кухнята Жанел затвори телефона. Лицето й бе безразлично, въпреки че пред самите й очи мъжът й бе прикован за шкафа на края на металната й ръка. Очите му бяха изцъклени и безжизнени. Тя бързо изтегли острието и Тод след секунда се свлече на пода сред локва от обагрено с кръв мляко.

Острието бързо промени формата и цвета си и отново се превърна в ръка. Останалата част от тялото скоро последва примера му и се превърна в полицай Остин, версия на T1000. Имаше още малко работа тук. Трябваше му още малко време. Но кучето привличаше твърде много внимание.

T1000 се приближи, а то избяга назад и започна да лае със страх. Полицаят отвори вратичката и влезе в заграденото място. Животното се сви в един тъмен ъгъл, треперещо, без да може да разбере какво е това нещо насреща му.

С едно движение, толкова бързо, че и немската овчарка не можа да го долови, T1000 се наведе напред и вместо пръста му блесна острие. Той го заби небрежно в шията на кучето. Полицаят погледна нашийника му и стана. На него бе написано „Макс“. Разбра, че са го измамили, и влезе обратно в къщата.

Паркингът зад бензиностанцията се намираше на тиха уличка. Мотърът бе извън петното жълта светлина, хвърляна от халогенната улична лампа. Терминатор бе преценил, че могат да спрат за разговор само няколко минути. Наблюдаваше как Джон крачи пред него. Мозъкът на момчето даваше заето.

— Трябва ми минутка, о̀кей? Казваш, че може да имитира всичко, до което се докосне?

— Всичко, с което установи физически контакт.

Джон се замисли, мъчейки се да си представи възможностите на врага си.

— Може да се направи на всичко? Например на пакет цигари?

— Не. Само на предмет с равна маса.

Това сведение не му помогна. Мисълта му скачаше от единия Терминатор, който сега му се струваше нещо нормално, към по-екзотичния нов модел.

— Добре, а защо не се превърне просто в бомба или нещо такова и не ме ликвидира?

Терминатор говореше без емоции и въпреки това в подбора на думите му можеше да се долови професионална завист.

— Не може да образува сложни съоръжения. Оръжията и експлозивите съдържат химикали и движещи се детайли. Принципът му е друг. Може да приема само различни твърди форми.

T1000 мина през тъмното коридорче покрай банята. През полуотворената врата се виждаха краката на истинската Жанел. Душът течеше и кръвта и се смесваше с водата върху белите плочки на пода.

Полицаят влезе в стаята на Джон и започна да я претърсва систематично в тъмнината. Не му трябваше светлина. Усещаше молекулния строеж на веществата с едно докосване. Спокойно и без емоции опипа повърхностите на нещата наоколо. Когато прокара ръка през бюрото, пръстите му станаха тъмно-кафяви, после побеляха при допира с лист хартия. Те моментално имитираха структурата на това, до което се докосваха. Той се забави за миг пред персоналния компютър и цялата информация, записана на дискетите до него, премина в пръстите му. Имена. Дати. Компютърни игри. Домашните за училище. Можеше директно да разчита цифровата електромагнитна информация. Нищо не му се стори полезно, но въпреки това записа данните в течната си памет.

Ръката му спря, когато докосна плаката с надпис „Обществен враг“ на стената. Но не го интересуваше самият плакат. Интересуваше го това под него. Скъса го и откри малка дупка, грубо издълбана в стената. Там имаше стара кутия за обувки, пълна с аудиокасети.

Проучи етикетите. Бяха номерирани и на всички пишеше „Разкази на мама“. Имаше и плик с три сгънати писма и няколко снимки. Започна да ги разглежда. Сара с маслиненозелено маскировъчно облекло учи Джон да се прицелва с гранатомет.

Сара с група военни гватемалци, застанали до сандъци с ракети „Стингър“.

Джон и Сара в лагер на „контрите“, навътре в планината.

Тези снимки не можеха никак да повлияят емоционално на T1000. Чувства е по-вероятно да възникнат у един обикновен компютър. Но тези снимки имаха огромна емоционална стойност, бяха допирната точка с времето, което Сара и Джон бяха прекарали заедно, когато бягаха и се криеха.

На петнадесет мили оттам, Джон седеше върху една ръждясваща кола, потънал в мисли. Над него стоеше Терминатор и наблюдаваше улицата като свръхбдителен доберман. Слушаше Джон без да е сигурен дали думите му имат някаква тактическа стойност, за всеки случай.

— Прекарахме много време в Никарагуа… по такива места. Известно време тя беше с един откачен трафикант на оръжие, бивша зелена барета. После с разни други. — Той продължи с нотка на горчивина: — Живееше с всеки, от който може да се научи нещо. За да ме направи велик пълководец. След това я гепиха и това е… Съжаляваме, момче, но майка ти е куку. Не знаеше ли? Аха, мислел си, че всички майки правят това. Какво ли съм знаел аз…? Струваше ми се, че всичко, в което ме е карала да вярвам, са си чисти врели-некипели.

След това гневът му изскочи от мястото, в което го държеше затворен, дълбоко в гърдите, зад сърцето:

— Мразех я за тия работи!

След това погледна „мъжа“, който се извисяваше като кула до него.

— Но всичко е било истина.

Топлите сълзи очакваха да бъдат изплакани, но нямаше време. Той най-накрая бе осъзнал събитията през деня. И сега целият свят отново се бе изправил на краката си. Не майка му бе луда — светът бе луд. Доказателството стоеше до него и бдеше за врагове. Сега Джон разбра, че не само другите хора са били неправи по отношение на майка му. Той също. Тя бе права.

Права.

Нямаше повече време да мисли за това и да се отдава на чувства. Ако всичко, което му бе казала е вярно, тогава…

Джон стана и нормален човек би забелязал в очите му искрата, която по-късно щеше да го направи лидер.

— Трябва да я измъкнем оттам.

Киборгът не се поколеба.

— Отказ. Най-голям шанс за успех T1000 ще има, ако изкопира формата на Сара Конър и изчака да осъществиш контакт.

— Страхотно. А какво ще стане с нея?

Отговорът бе типично неемоционален:

— Обикновено копираният обект се подлага на терминация.

— ТЕРМИНАЦИЯ! Що не ми каза веднага? Да тръгваме.

— Не. Тя не е приоритет на мисията.

— Еби се тогава! За мен е приоритет!

Джон се обърна и тръгна. Терминатор го настигна и го улови за ръката. Момчето безуспешно се опита да се освободи от желязната хватка.

— Ей, майната ти! К’во ти става? — изпищя той, побеснял.

Терминатор го задърпа към мотора. Джон видя на отсрещната страна на улицата двама бабанковци на колежанска възраст и се развика.

— Помощ, помощ! Отвличат ме! Разкарайте този дивак от мен!

Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

— Гадно педи! Пусни го! — Те пресякоха улицата с нетърпение да се покажат герои.

Джон изкрещя с всички сили:

— Пусни ме!

За негова изненада ръката му се отвори толкова бързо, че той падна по задник. Джон изгледа стреснат отворената ръка.

— Ей, защо направи това?

— Ти ми каза — монотонно отговори киборгът.

Момчето започна да разбира и го изгледа с изумление:

— Трябва да правиш, каквото ти кажа?

— Това е един от параметрите на мисията.

— Докажи… Застани на един крак!

Терминатор безизразно вдигна крак. Джон се усмихна и си помисли, че е първият в квартала, който притежава… Мисълта бе толкова невероятна, че трябваше да я изрази гласно.

— Боже! Собствен Терминатор! Жестоко!

Двамата бабанковци се приближиха и видяха едрия тип с тъмни очила и кожено яке, застанал на един крак. Куку.

Единият се обърна към Джон:

— Ей, момче, всичко наред ли е?

Джон нямаше повече нужда от спасяване.

— Хайде, пръждосвай се, демби!

На ти благодарност, помисли си младежът и каза:

— Така ли? Еби се в гъза, лайнар такъв!

— Лайнар? Лайнар ли каза? — Джон подсвирна. След това се обърна към киборга и нареди: — Гепи го тоя.

Терминатор се подчини веднага и го вдигна с една ръка за косата. Краката на бабанкото увиснаха във въздуха.

— Кой е сега лайнар, клизмо надута, а?

Веднага последва хаос. Приятелят на висящия се спусна зад Терминатор и се опита да му приложи „пълен нелсън“, но киборгът го изхвърли напред и със светкавично движение извади пистолета си. Насочи го към главата му.

Джон извика и дръпна ръката на киборга точно когато натискаше спусъка. Теглото му едва успя да отклони цевта с един инч. Младежът се стресна, когато край ухото му изплющя куршумът. Гледаше с увиснала челюст и бе толкова уплашен, че не можа да разбере кога е намокрил гащите.

Джон изпищя към Терминатор:

— Остави този патлак! ВЕДНАГА!

Командата бе разбрана буквално и той остави оръжието на тротоара. Джон го грабна бързо и се обърна към вцепенените младежи, които не можеха да повярват, че всичко това се е случило:

— Изчезвайте.

Те го послушаха. Бързо.

Джон хвана Терминатор за ръката и го задърпа към мотора. Още държеше пистолета и не му се искаше да го върне.

— Боже… щеше да убиеш това копеле?

— Разбира се. Аз съм Терминатор.

Момчето се слиса от безизразното лице. Да си имаш собствен Терминатор не бе чак такова удоволствие.

— Слушай много внимателно, о̀кей? Вече не си Терминатор. Чаткаш ли? Не може ей така да се разхождаш и да убиваш хора!

— Защо?

— Как защо бе? Защото не може!

Терминатор не разбираше. Беше му дадена програмна команда. Унищожавай всеки и всичко, което застрашава живота на Джон Конър. Също така имаше приоритетна команда, която не му позволяваше да остане безучастен при нападение над него самия. Но имаше и заповед да се подчинява на Джон Конър. Опита се да се подчини, но имаше проблеми с понятието „доверие“. Прочете определението му в паметта си, но дори и при сегашната ситуация то му се струваше парадоксално. Машините, дори и тези с близък до човешкия, изкуствен интелект, не обичат парадоксите.

Джон погледна големия киборг и внезапно разбра каква отговорност носи властта. Това нещо сега бе като дясната му ръка и той трябваше да внимава какво говори. И все пак, ако искаше да достигне до майка си преди нещо друго да се добере до нея, налагаше се да използва това оръжие. Освен това нямаше време за разговори. Подаде пистолета на Терминатор и той го прибра.

— Слушай сега. Ще освободя майка си и ти заповядвам да дойдеш с мен.

Джон тръгна към мотора. Терминатор го последва. Нямаше как да не се подчини.

В малката къща на Войт, в стаята на Джон, T1000 четеше последното писмо от Сара. Видя адреса на подателя: Пац. 82, Изолатор, Щатска болница Пескадеро. И датата. Отпреди две седмици. Веднага заключи, че приоритетната цел може да се насочи натам. След секунди само се движеше по улиците към второстепенната си цел.