Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (12)

ПЛОЧАТА ОТ РОЗЕТА^[1]

Ъруин, Калифорния

16:01 ч.

Майлс Дайсън стоеше до прозореца на последния етаж на Монолит, триетажната сграда от черен базалт и стъкло, в която се помещаваха лабораториите и главното управление на Сайбърдайн Системс, и гледаше отблясъците на слънцето по покривите на колите на паркинга под него. Копнееше да се върне в лабораторията и да се захване с работата, която го очакваше. На третия етаж бе администрацията, където работеха специалистите по маркетинг и чиновниците. Дайсън не знаеше с какво се занимават те, но още по-малко го и интересуваше. Той бе практичен, прагматичен човек, решен да разнищи своето кътче от вселената с помощта на ума си и редовния си тримесечен бюджет. Точно той сега бе предмет на обсъждане в съвета на директорите и това го изпълваше с напрежение. Дайсън винаги бе имал трудности с хората извън своята специалност, но напоследък се бе наложило да излезе от изследователската си черупка и да се занимава с бюрократични проблеми. Той вършеше това с нежелание, макар и да съзнаваше необходимостта.

Майлс Дайсън бе може би най-важният човек на планетата, дори и в цялата история, макар че никой, дори самият той, не можеше да допусне такова нещо. Той бе ръководител на отдела за специални проекти към Сайбърдайн, блестящ микрофизик и химик. Но единственото, което бе желал в началото, бе да играе баскетбол.

Почти двуметровият, слаб като върлина младеж, бе завършил училище в Детройт и се бе надявал да спечели спортна стипендия в някой университет в западните щати. Но не играеше достатъчно добре. Без да знае какво да прави по-нататък, той разговаря с една консултантка по професионално ориентиране, която долови у него скрити таланти. Тя го посъветва да се яви отново на изпити.

По математика получи такива високи резултати, че му отпуснаха федерална стипендия за Колтек в Пасадийна. По онова време Съединените Щати изпитваха остра нужда от добри математици, за да могат да конкурират японците, така че всеки с що-годе изявен математически талант можеше да попадне в университет.

В началото бе крайно необещаващ. Несъмнено алгебрата му се отдаваше, но не можеше да го развълнува така, както една игра с топката. Но след първата си година в Колтек той разви невероятен афинитет към уравненията и формулите.

Първоначално преподавателите гледаха на него скептично. Общественият му произход, посредствените му резултати по английски и биология, все още цветистият жаргон от Детройт го дамгосваха като особняк, интелигентен идиот. Може би и расизмът си казваше думата. По онова време Дайсън ходеше, говореше и приличаше напълно на черното момче от Детройт, което всъщност беше.

Но по-късно, когато с любовта към науката се увеличиха и способностите му, той бе приет във вътрешния кръг на младите гении в университета: Да се откаже от учителската професия го подмамиха търсачите на таланти от Сайбърдайн. В началото бе само незначителен лабораторен техник, но бе включен в един забележителен и много секретен проект. Само две години по-късно бе отстранил всичките си конкуренти и бе станал негов координатор. Сега Сайбърдайн се бе превърнала от малка, агресивна фирма за микрочипове в мултимилионна корпорация, намираща се на прага на революция в областта на изкуствения интелект.

В момента Дайсън искаше единствено да отиде да работи. Собственикът и главен директор на Сайбърдайн влезе в офиса от стъкло и метал. Грег Симънс не се бе състарил красиво откакто основа компанията. Борбата с конкурентите и другите членове на директорския съвет, а те бяха само акционери, бяха забили още няколко пирона в ковчега му. Бе само на петдесет и една, но изглеждаше с десетилетие по-стар. Някогашната му гъста, черна коса бе оредяла и посивяла. Старчески петна покриваха бялата му кожа и той леко накуцваше от артрит. Щеше да живее още много и щеше да умре много по-богат, но това не личеше от външния му вид. Болните от рак изглеждат по-добре.

Най-големият стрес за Симънс бе преди пет години, когато партньорът му, подобен на катеричка, но способен млад човек на име Джак Крол, почина от мозъчен тумор. Крол бе истинският мотор на успеха на фирмата и бе на път да открие съвършено нов тип микрочип. Това щеше да революционизира компютърната индустрия и да направи Симънс милиардер. Но горкото момче почина преди да успее да завърши. Минаха години, докато се намери негов заместник. Симънс смяташе, че това е човекът, който сега стои до прозореца. Дайсън още имаше вид на двадесетгодишен, макар да бе на тридесет и три. Независимо, че приличаше на пролетарий, той бе успял да разгадае последните сложни записки на Крол и сега продължаваше да работи в нови насоки със свои собствени сили. Вместо да се занимава с отделни чипове, той разработваше цялостна концепция за принципите на действието им.

Единственият проблем бе, че пръстите му са твърде широки. Той искаше все повече нови сътрудници и Сайбърдайн трябваше да плаща по-високи заплати, за да му ги осигури от другите изследователски фирми. А колкото повече хора работеха в екипа, толкова по-трудно бе да се опазва тайната. Дайсън бе добре известен с небрежността си в това отношение. Симънс многократно го бе порицавал за нарушения на секретността. Все едно, че се кара на дете. Дете, у което са всички козове. Защото Дайсън вече бе разбрал, че Симънс е повече търговец и печалбар, отколкото учен. Той добре разбираше приложението на разработваните в компанията продукти, но нямаше и понятие как точно са разработени. Не беше учен. Дори и не бе особено умен. Наистина, бе работил като чертожник и техник за различни фирми, занимаващи се с електроника, но успехът му се дължеше само на едно единствено нещо…

… една странна прищявка на съдбата.

Преди десет години Симънс работеше за Клайнхаус Електроникс, близо до Лос Анджелес, където изготвяше компютърни проекти. Една сутрин, когато отиде на работа, се наложи да чака навън, докато полицията изстърже един труп от пода на завода. Предната вечер явно бе станала експлозия. Мъж и жена проникнали вътре, неизвестно защо, и забъркали някаква каша. Мъжът умрял, а жената изглежда се побъркала.

След като успя да влезе, Джак, който тогава му бе помощник, му показа някакъв странен микрочип. Любопитството го бе накарало да се промъкне през полицейския кордон и да задигне някои по-интересни останки от експлозията.

Това бе технология, която нито той, нито Крол бяха виждали. Вместо да предадат находките на Клайнхаус, те напуснаха, потънаха до шия в дългове, и откриха собствена компания. Нарекоха я Сайбърданн.

Първите две години едва не умряха от глад, докато се мъчеха да разберат какво са намерили. В края на краищата, Джак Крол бе започнал да разгадава действието на един малък сектор от чипа, който, подобно на плочата от Розета им посочи пътя към други важни открития. Успяха успешно да продадат един чип-ускорител. През третата и четвъртата година печелеха доста добре. След това Крол получи тумора. Упоен от наркотици, той работеше трескаво и водеше записки, но умря преди да осъществи пробива.

Сега тук бе Дайсън.

Също на ръба на откритието.

Но изяждаше печалбите на компанията, сякаш бяха пуканки.

Симънс се прокашля и Дайсън нервно се обърна към него.

— Съжалявам, че отне толкова време — каза Симънс, — но другите членове на съвета не бяха наясно за някои пера от бюджета ти.

Преди Дайсън да вдигне олелия, Симънс вдигна ръка:

— Не се тревожи. Аз разкарах донякъде мъглата.

Суетна лъжа, помисли си Дайсън. Знаеше, че старият не е наясно точно с какво се занимава собственият му изследователски отдел. Но можеше да надуши печалбата от една миля, така че Дайсън го изчака отегчено да си дойде на думата.

Симънс му предложи скоч. Дайсън учтиво отказа. Трябваше да го изчака да изпие неговия. Накрая старецът се ухили.

— Е, имаш бюджета си за следващото тримесечие. Разгони ми се фамилията, докато го защитя пред другите. Искат резултати, които да могат да се продават до края на годината. Уверих ги, че ще оправдаеш доверието ми. Та направи ми услуга и не ги харчи наведнаж.

Смехът между двамата не бе искрен. Не бяха приятели. За да си приятел с някого е необходимо да се разбирате поне за основните неща. А те бяха далеч един от друг във почти всяко отношение. Освен относно Отдела за специални проекти. Но дори и там всеки имаше наум различни неща. Дайсън не се бе издигнал над удоволствието да получава висока заплата, но не бе там за парите. Той искаше да знае. И ако междувременно можеше да направи живота на децата си малко по-добър, чудесно.

Симънс искаше повече от онова, което вече притежаваше.

По свой си начин, и двамата бяха обзети от лудост.

Дайсън смяташе, че е по-щастливият от двамата.

Стисна ръката на шефа си и обеща да го държи в течение на работата.

По най-бързия начин се запъти към асансьора. Останал сам в застланата с мокет кабина, той подскочи радостно във въздуха. Бе сигурен, че ще отклонят повечето от исканията му. Изглежда бе подценил слабостта на Симънс към отдела и сегашния проект. Сега имаше всичко необходимо да завърши работата си. Нямаше да мине много време преди да са в състояние да прескочат и последното препятствие по пътя към разгадаването на Обект 2.

Вратите изсъскаха и се отвориха на втория етаж. Дайсън прекоси червеникавото фоайе към една масивна, укрепена врата. На метална табела отгоре бе написано: ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ПРОЕКТИ. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Той мушна електронната си карта в устройството. Вратата се отвори с щракване.

Влезе в лабораторията за изкуствен интелект. Навсякъде имаше процесори, дискови устройства, измервателни прибори. По пода се виеха кабели. На неспециалист би се сторило, че чистата, но разхвърляна стая е контролното помещение на някоя немарлива телефонна компания.

Дайсън застана в средата и огледа нетърпеливите лица наоколо.

— Поздравления, бойци! Получавате си повишенията.

На шега, колегите му го аплодираха и поздравяваха. Никъде не се виждаше бяла престилка. Всички бяха по джинси и пантофи. Млади и умни като Дайсън. Седяха на работните си места, пиеха пепси, ядяха сандвичи от книжни торбички и променяха известните на света технологии. Сега тупаха шефа си по гърба и му стискаха ръката. Той каза на всички да седнат и днес да си вървят в къщи по-рано. Последва всеобщ вой. Никой не си ходеше рано. Конкуренцията бе жестока. Този, който си тръгваше рано, бе считан за парий. Не само че повечето работеха по шест дни в седмицата, но често оставаха до късно и в събота. Нямаха желание да ходят по жени или да заведат семействата си на кино. Желаеха това, което и Дайсън — да намерят отговор на въпросите. И сила, с която да променят света.

Брайант, един от по-нетърпеливите млади сътрудници, се спусна към него:

— Мистър Дайсън? Екипът по материалите иска да проведе още един опит с Обект две преди да си ходят.

— Добре. Ела да го вземем.

Брайант трябваше да подтичва, за да не изостане от шефа си, докато той прекосяваше лабораторията.

— Слушайте, мистър Дайсън, наистина не съм бил тук колкото вас, и се питам дали не можете да ми кажете… искам да кажа… ако знаете…

— Да знам какво?

— Е… откъде се взе това?

— Веднъж зададох този въпрос. Знаеш ли какво ми отговориха? Да не питам.

Дайсън махна на човека от охраната пред хранилището. Той ги последва в малката стая и застана до шефа пред една усъвършенствана врата като на банков сейф. Подобно на ядрените силози, за да се задейства, бяха необходими два ключа. Пазачът и Дайсън извадиха своите, мушнаха ги в ключалките и завъртяха едновременно. След това шефът набра кода върху една клавиатура, монтирана на стената. След секунда хранилището се отключи с поредица остри писукания. Вратата се отвори и Дайсън влезе.

Брайант остана вън с пазача, който отбеляза името и часът на влизането му в една папка.

Останал сам в хранилището, шефът отключи един шкаф от неръждаема стомана и го отвори. Вътре в контейнер с инертен газ имаше малък предмет. Това бе керамичен правоъгълник, колкото плочка за домино, с цвят на черен дроб. Той бе счупен, възстановен с мъка и монтиран на метална рамка. В това късче технология се криеше тайната, погълнала много милиони на Сайбърдайн. И нещо повече. Материалите и устройството напълно се различаваха от всички, които Дайсън познаваше. Другият въпрос отново започна да го гложди. Този, повдигнат преди малко от сътрудника му, а преди години и от него самия.

Откъде наистина се бе взело това?

Кой бе изработил този чип?

Руснаците? Малко вероятно. Това бе твърде деликатна изработка.

Японците? Възможно, но защо тогава тази технология не се бе появила на пазара?

Не, това бе нещо уникално. Дайсън не можеше да повярва, че старецът го е измислил. А Джак Крол отнесе тайната със себе си в гроба. В бележките му не пишеше нищо по въпроса откъде е чипът. Но сега той имаше други, по-лесни въпроси. Сега това бе животът му.

Извади контейнера с Обект 2 и го постави на специална количка. Пипаше го сякаш бе Тюринската плащеница. Когато затвори шкафа, погледът му се спря на съседния. Там бе написано Обект 1.

Ако Брайант и другите знаеха какво има зад тази врата… Само трима души знаеха. Единият бе мъртъв. Другият бе собственикът на компанията. Третият бе Дайсън. Той импулсивно отвори шкафа и погледна вътре. Там имаше по-голям предмет… сложна метална механична ръка.

На лакътя металът бе изкривен и счупен, но долната част бе невредима, макар и леко обгоряла и обезцветена по повърхността. Стоеше изправена в стъклен вакуумен контейнер, сякаш вдигната за поздрав.

Дайсън я погледна замислен.

Кой по дяволите е изработил това нещо?

Не питай.

През него за миг пробяга ужас, нещо като стомашно разстройство. И двата Обекта можеше да са откраднати. Той нямаше доверие на Грег Симънс. Ами ако…? Но след това се обади рационалната част на мозъка му. Съмнението бе разделено на съставните му части и прибрано в съответните отделения за по-късен анализ. Може да са били откраднати, може да са били изработени по секретна държавна поръчка. Може би като разгадае окончателно тайната на Обект 2, ще научи и това. Дотогава…

Той затвори неохотно шкафа и го заключи здраво.