Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд (13)

ПРИСЪДА

Болница Пескадеро

16:13ч.

Тишината в стаята бе оглушителна. Сара чуваше собственото си дишане и далечното хипнотизиращо жужене на насекомите. Надзирателите до вратата я гледаха, сякаш бе една от тях.

Зад огледалото Силбърман и лекарите сравняваха записките си. Тя все още усещаше очите им, насочени като обективи към нея. Знаеше, че решават съдбата й. А бе толкова стратегически безучастна. Бе им казала твърде много. Истината не я бе направила свободна.

А бе носила тайната със себе си толкова дълго. Когато я заловиха за първи път бяха адски разбиращи. Бе им се доверила. Вярваше, че си разбират от работата и знаят, че не е луда. Бе сгрешила.

Бяха хора, чието мнение за света се филтрираше през погледа на психиатъра. Единствените връзки, които имаха с реалността, идваха от изучаването на абстрактното човешко поведение. Не можеха да приемат, че е напълно нормална жена в един ненормален свят.

Въпреки че беше в психиатрична болница, Сара знаеше къде минава острата като бръснач разделителна линия между реалността и фантазията, между съня и предсказанието, между въображението и жизнения опит.

През времето прекарано в Пескадеро, тя бе пресичала тази линия многократно. Но винаги бе наясно къде се намира тя самата. Силбърман никога не можа да разбере това. Виждаше всичко само от един ъгъл. Неговия. И на негова страна бяха науките и философията. А това бе негова територия. Болницата бе пълна с жени с месиански комплекси. Тя бе наясно, че се побира идеално във формулата. В края на краищата, инициалите на сина й съвпадаха с тези на Исус Христос^[1]. И баща му бе фантом от бъдещето. Раждането на сина й бе възможно най-близкото до „непорочното зачатие“. А неговата жертва щеше да спаси света. О да, тя бе нарушила законите. Бе унищожила чужда собственост. За нея бе ясно, че от гледна точка на Силбърман тя е луда.

А кой не би бил, ако знаеше това, което знаеше тя? Да си наясно, че цивилизацията ще се хлъзне в пропастта. Че милиони хора ще умрат от ужасна смърт. А дори и да опазеше Джон, докато се изправи от пепелищата с бунтовническата си армия, все едно пак щеше да има масова смърт и унищожение, непонятни и за най-безмилостния военен.

И да спечелиш, и да загубиш войната, децата все едно ще умрат.

А ако тя остане зад тези стени и Джон умре, това вече щеше да е краят на човечеството.

Разбира се, че е луда.

Но знаеше какво прави.

Силбърман се върна в стаята с усмивката си на влечуго и седна срещу нея на масата. Почеса носа си, после разсеяно поглади корицата на досието й. Накрая каза:

— Виждаш ли, Сара… има проблем. Аз знам колко си умна и си мисля, че ми казваш това, което аз искам да чуя. Не смятам, че наистина си повярвала в това, което ми каза днес.

Сара знаеше, че винаги е била слаб лъжец. Играта с него не бе успяла. Не оставаше нищо, освен да моли. Наведе се напред и изля цялата си мъка и болка в едно единствено изречение:

— Позволете ми да видя сина си!

Силбърман се обърна встрани. Очите на Сара го проследиха. Дали обмисляше? Не, тя разбра, че той подтиска прозявката си. Опита още веднъж.

— Силбърман. Моля! Много е важно. Той е в опасност. Поне нека му се обадя по телефона!

— Боя се, че е невъзможно. Поне още известно време. Не виждам какво мога да направя, освен да препоръчам на консилиума да останеш тук още шест месеца.

Тя бе спорила с него, бе се мъчила да го изиграе, бе се мъчила да бъде сговорчива, бе се била с него, бе го молила, бе му казала всичко, което искаше да знае и за най-интимните подробности от своя живот, бе оголила самата си душа, но нищо не бе повлияло. Той бе взел решението си преди много време.

Бе непоклатим като сляпата съдба.

И Сара разбра, че е загубила.

Едва подтисканата неприязън избухна в неудържим гняв. Тя рязко скочи и сграбчи Силбърман за гърлото. Изкрещя:

— ТИ, ГАДНО КОПЕЛЕ!

Силбърман падна назад, като се мъчеше безуспешно да се освободи от нея, а пръстите й се свиваха и вече запушваха трахеята му. Само след секунда двамата надзиратели я откъснаха от него и я блъснаха с гръб в стената. Зашеметена, тя се свлече надолу, но се изтъркаля и се изплъзна от лапите им. Спусна се отново към доктора и щеше да го достигне, ако единият от надзирателите не бе играл ляво крило в ученическите си години. Хвърли се към нея и двамата паднаха на пода, той отгоре, като едва не строши гръдния й кош с теглото си. Останала без въздух, тя продължи да се извива и гърчи като притиснат в ъгъла котарак.

Силбърман бръкна в джоба на престилката си и извади спринцовка. Намръщен, като избягваше удрящите й безразборно ръце, той я заби в нея.

— Майната ти! Пусни ме! Силбърман! Не знаеш какво правиш! Педераст! Ти си мъртвец! ЧУВАШ ЛИ?

Силбърман нямаше особени затруднения да я чуе. В ушите му кънтеше виенето й. Той даде знак и двамата милостиво я извлякоха навън. Вратата се затръшна зад тях и изведнъж стана тихо.

Зачервен, докторът извади няколко косъма от очите си, опита се да регулира дишането си, после замръзна, защото си спомни, че другите все още го наблюдават зад огледалото.

Той разчупи усмивката си и се обърна към тях, като повдигна рамене:

— Образцов гражданин.

Завлякоха Сара в килията й. През цялото време тя се бореше. Но не можа да се освободи. Надзирателите я бутнаха вътре. Когато Дъглас се появи на вратата, тя се залепи на стената. Той се ухили и вдигна две пластмасови чаши.

— Сигурен съм. Наистина ти трябват лекарства.

Тръгна към нея. Тя изигра последния си отчаян ход.

— Дъглас. Чакай. Чуй ме. Ще направя всичко, за да се измъкна оттук. Разбираш ли? Всичко!

Дъглас спря на няколко крачки встрани. Сякаш обмисляше. След това каза:

— А защо не си вземеш хапчето?

Другите двама се приближиха. Единият носеше електрическата палка. Дъглас добави:

— Аз съм женен мъж. За какъв боклук ме вземаш?

След това протегна напред чашите.

Тя вцепенено се подчини. Погледът й се притъпи и Сара механично изпи хапчето от едната чаша и водата от другата, след това ги върна. Дъглас кимна и ги подаде на помощника си.

— Отваряй — изкомандва той.

Сара се подчини и той прокара пръст през вътрешността на устата й, да не би да не го е глътнала. За нея бе трудно да не го ухапе с всичка сила.

На тръгване Дъглас й намигна:

— Бас хващам, че сега ти е по-добре.

След това поведе другите навън. Тя изчака лицето на малкото прозорче да изчезне и отиде до тоалетната. Бръкна с пръст в гърлото си и повърна хапчето. Веднага пусна водата.

Пое дълбоко въздух, опитвайки се да събере всичките си сили и отиде до леглото. Изправи го до стената и започна да се повдига на ръце. Едно, две, три, четири… Безумно, механично движение. Място за мъка и бяс. Мускулите й. Да станат по-силни. Достатъчно силни, за да ги победи един ден.

Нямаше да се предаде.

НИКОГА.