Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (9)

Глава IX

Юон се поколеба за миг, но след това реши да ме последва. Тунелът приличаше на този, по който бяхме минали преди това. Със своите фосфоресциращи стени и пана, украсени със светлинни реклами, той твърде много се отличаваше от легендарното жилище, описано от рицаря. Още веднъж се запитах какво бе накарало Водан да съчетае така древни епопеи и ултрамодерна техника, доколкото можех да ги определя. Даю отдаваше голямо значение на удоволствията, Оберон обичаше безцелно да се разхожда из полето, за да се наслаждава на природните красоти. Затова пък Водан явно беше техникът на компанията. От тримата именно той беше подбрал най-зрелищния спектакъл с подземното си царство, гъмжащо от митически същества.

В продължение на половин час се спускахме, достигайки голяма дълбочина. При един завой в тунела гледката неочаквано се промени.

Пред нас се разкри огромна пещера.

Бърз поток се носеше под нозете ни в основата на скалистата стена. Мъглата, издигаща се от него, ни пречеше да видим ясно другия бряг.

— Жьол! Реката на забравата… — каза Юон, потрепервайки. — Окасен, заклевам те! Размисли още веднъж какво се готвиш да извършиш.

— Хайде, благородни приятелю, нима ти загуби вяра в моите способности? — успокоих го аз. — Решетката, която носиш под шлема си, ще те предпази от вредното въздействие при прекосяването. След това аз ще се заема с местния владетел и слугите му, които положително са повече внушителни, отколкото опасни.

— Това е Царството на сенките! Разбра ли добре? Никой никога не се е завръщал от тук, където живеят душите на изчезналите.

— Добри ми друже, с риск да те разочаровам, ще ти кажа, че способностите, които приписваш на тъй наречения Водан, ми се струват малко попресилени. Бъди сигурен, че вашата смърт ще ви освободи завинаги от тази безумна Троица, чиито създания населяват планетата ви. Валкюрите, коболдите, елфите и въздушните духове са положително само андроиди като теб или пък усъвършенствуван вид роботи. Всичко, което приписваш на магията, всъщност е само плод на една могъща наука, без съмнение, която обаче не е много по-напреднала от моята. Скоро отново ще се завърнеш в твоя град Бордо и ще намериш красивата Есклармонда. Давам ти думата си!

Поуспокоеният Юон не отговори нищо.

Възползвах се от подобреното му настроение и набързо проучих потока: дълбочината беше незначителна и можехме да преминем през бродовете.

Конят ми потегли, без да ми създава неприятности. Течението беше доста силно, ала той изобщо не се затрудни. Стъпих на другия бряг и се обърнах. Юон не беше посмял да тръгне.

— Хубава работа! Какво чакаш? Виждаш, че съм жив и здрав. Идвай, няма нищо страшно! — извиках аз.

Рицарят поклати глава, но след това гордостта му надделя и на свой ред се впусна в синьозелените води. Докато приближаваше, аз набързо измерих психо-полето на това място. Беше достатъчно мощно, за да размъти мозъка на един андроид, но съвсем не беше в състояние да обърка мен. След това използвах радара си, за да изследвам забулената в изпарения пещера. Тя беше дълга около десетина километра и почти толкова широка, височината й достигаше триста метра.

Имаше къде да бъдат скрити от евентуално нападение грамадните инсталации.

Приятна светлина се процеждаше през мъглата и изумруденият й цвят ни придаваше с успех мъртвешки вид. Все същият, по детски наивен мизансцен!

Юон дойде при мен много изненадан, че се чувствува отлично и възкликна:

— Бога ми, господарю, дължа ти извинения! Аз съм само един нещастен невежа. Прости ми, че се усъмних в теб. Сега, ако е необходимо, съм готов да те последвам и в ада!

При тези думи той избухна в смях, защото шегата му допадна. После, ставайки отново сериозен, запита:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Ще проучим района и ще се запознаем с прекрасните дружки на Водан. Сигурен съм, че ще задоволят вкуса ти.

— Господи! — промърмори рицарят. — Бих взел за закоравял лъжец всеки, който ми кажеше, че ще срещна валкюри приживе! С тебе обаче няма нищо невъзможно.

След около стотина метра мъглата неочаквано се разпръсна и пещерата се откри пред нас в цялото си великолепие.

Необятна равнина, обсипана с кристални призми като блещукащи горички се бе ширнала, додето поглед стига. Тук-таме воини с алени доспехи се сражаваха помежду си, без да ни обръщат никакво внимание.

Над тях се носеха прекрасни създания, с бели лебедови пера, пеещи с ясен глас завладяващи със звучността си химни.

По-нататък се издигаше гигантска постройка, чийто покрив от чисто злато пламтеше с хиляди огньове. В центъра му изправяше ръст исполинско дърво, чийто листак се губеше в златистите облаци…

— Валхала! — промълви Юон. — Каква непоносима за очите на бедния смъртен красота… Ах, само да можеше нежната ми Есклармонда да се порадва на тези чудеса!

— Доста кокетна конструкцийка — съгласих се аз. — И все пак малко поостаряла. Уверявам те, че ние имаме по-добри в нашата Конфедерация. Може би някога ще мога да те отведа в Калапол. Там ти ще бъдеш възхитен от Галакс и ще разбереш кое наистина е хубаво. Не, съвсем искрено смятам, че местният господар има мания за величие, а на мен това ми се струва съвсем не в ред.

Юон ме погледна малко скандализиран, ала дума не пророни и ме последва, без да протестира, когато се отправих към двореца.

Наслаждавайки се пътьом на кристалните отломъци, не можех да отрека, че Водан притежаваше изключителна сбирка от минерали, които биха заинтригували колекционерите на моята планета. Въпреки това вниманието ми скоро беше отвлечено от тези красоти, тъй като организаторът на развлеченията ни беше устроил малък прием за добре дошли.

Изви се яростен вятър и в буреносния му повей задгробни гласове виеха заклинания, за да ни принудят да се махнем на часа, ако не искаме да срещнем гнева на господаря на духовете.

Не обърнах никакво внимание на това, ала трябваше да утеша с приятелски думи нещастния си другар, който силно се разтревожи. Вярно е, че тези любезни същества ни обещаваха хиляди, едно от друго по-изискани мъчения, започващи с изгарянето на тих огън, до заплахата да си послужат с телата ни за засищане глада на дивите вълци.

Това не ни попречи да достигнем до едно дълбоко, оградено от високи скали ждрело. Намирахме се по средата му, когато цял легион ефирни създания ни заобиколи, танцувайки лудешки танц и тананикайки злокобни заклинания.

— Елфите! Свършено е с нас… — задави се Юон.

Този път почти споделях неговото мнение, защото забелязах, че тези въздушни създания изпущаха ярки ритмични светкавици, които можеха да предизвикат опасна хипноза. Мобилизирах всичките си психически сили, за да устоя, и горе-долу успях. Затова пък Юон беше зашеметен от тях и остана неподвижен, с окаменяло лице и полуотворена уста.

С един сноп анти „G“ обездвижих вероломните същества и като грабнах повода на коня му, го повлякох. Така стигнахме до края на ждрелото, там имаше малка пещера, пред която танцуваха блуждаещи огньове. Ужасни крясъци и викове за помощ заглушаваха ушите ни. Погледнах вътре и различих силуети на грешници да се гърчат сред пламъците. Уви, с нищо не можех да им помогна и продължих нататък.

Другарят ми бе изпаднал в дълбок унес, без да чува и вижда нищо.

Вървяхме отново през равнина. Сега дворецът беше съвсем наблизо.

В този миг към нас се спусна глутница вълци с човешки лица. Конете ни отстъпиха ужасени и едва успях да извадя лазерния си пистолет, за да отпъдя хората-вълци. Оръжието ми стори чудо. Всяко докоснато чудовище на часа се превръщаше в пушек, така че останалата част от глутницата изчезна, без много да упорства, така бързо, както беше връхлетяла.

Пред нас вратата на двореца бе широко отворена, сякаш ни канеше да влезем. Извивките на реката Жьол служеха за ров около жилището на Водан. Пред входа две страхотни чудовища, вълк и орел, стояха на стража.

Високо горе около дървото кръжаха белите валкюри, които като че дебнеха смъртта ни, за да ни отвлекат към адските мъчения на това призрачно жилище.

Наоколо из равнината бродеха безплътните сенки на тези, които нямаха право на достъп до валхала. Под закрилата на моето защитно поле аз твърде не се впечатлявах, но независимо от това ужасният вид на това прокълнато място ме накара да потръпна. Тогава установих, че другарят ми беше дошъл на себе си, защото щом видя страшните цербери, застанали пред нас, той измъкна сабята си и зае отбранителна поза.

В този миг вълкът и орелът се спуснаха към нас. Първият се беше насочил към мен, а вторият се хвърли върху рицаря. Натиснах спусъка на оръжието си, но уви — в бързината си бях забравил да проверя пълнителя и дочух само някакво смешно пращене. Късно беше да сменям заряда му! Оставаше ми само да последвам примера на Юон, който се сражаваше с хладно оръжие.

Без никакво усилие двете чудовища разкъсаха защитното поле, неутрализирайки го несъмнено с товар с обратен знак, и започнаха да описват все по-стесняващи се кръгове около нас.

В тази минута на равносметка аз благослових инструкторите си от Калапол, които ме бяха обучили да боравя добре с различни оръжия. Вълчите зъби бяха истински ками, а що се отнася до орела, неговият остър клюн изглеждаше твърд като стомана.

Моят противник се хвърли в краката на коня ми, за да ме повали. Но аз върнах меча в ножницата си. Грабнах късата пика, прикрепена към седлото, и битката започна. Благодаря на небето, че конят ми беше много храбър и като че ли разбираше, че съдбата му е свързана с тази на неговия ездач.

Бързите му извъртания ми позволяваха да бъда винаги лице с лице с врага си. От време на време той го заплашваше с вдигнати предни копита. Независимо от това вълкът беше необикновено ловък. На няколко пъти върхът на копието ми го докосна, ала той го отбегна с умело движение.

Но аз го държах на разстояние и той не смееше да се доближи до нозете на смелия ми кон.

Юон на свой ред също вършеше чудеса. Застрашително въртеше меч и принуждаваше орела да отбива нападенията му в последния момент. На няколко пъти се разхвърчаха перушини — доказателство, че тези удари минаваха застрашително близо.

Независимо от подвизите ни, изходът оставаше неясен. Нашите противници бяха неуморими, а конят ми не отвръщаше вече така бързо на моите заповеди.

Валкюрите наблюдаваха битката отдалеч. Това, изглежда, им доставяше голямо удоволствие, ако се съдеше по възклицанията и окуражителните им викове, отправени към противниците ни.

Налагаше се бързо да приключим, защото шансовете ни да победим намаляваха с всяка измината минута. И така аз взех едно малко рисковано решение. Пришпорих коня си и се впуснах в луд галоп.

Изненадан, вълкът не се спусна веднага да ме преследва и ми остана време да извадя гравитационния си генератор. Възнамерявах да прибегна до хитростта, с която бях победил Яростния. Описвайки една къса крива, аз отново се устремих към чудовището, насочвайки към него силно поле от сто „G“ Това беше последната ми надежда и за щастие вълкът се хвана.

Парализиран от собствената си тежест, която изведнъж стократно се бе умножила, той не можа да избегне острието на копието ми, което се вряза дълбоко в мозъка му.

Черепната му кутия се отвори като орех и вътре вместо розовия цвят на главния мозък аз видях блестящите вериги на електронния механизъм, който го правеше да изглежда като жив.

Това съвсем не ме изненада и не го разглеждах дълго, защото Юон се нуждаеше от помощ. С един мах на крилото противникът му вече бе запратил надалеч щита му, а надлакътникът му носеше дълбока следа от удар…

Без да губя време, аз насочих мощно гравитационно поле върху пикиращия орел. Птицата се строполи безжизнена на земята, неспособна да полети отново.

Юон се възползва от това положение и се оттегли.

Пронизах с пиката си от край до край отвратителното тяло. И както преди, вместо кръв — изскочиха искри, дължащи се на късите съединения, предизвикани от металното ми копие.

Няколко спазъма разтърсиха фантастичната птица и тя остана неподвижна. Огромните разперени крила придаваха затрогващо жизнен вид на орела, който сякаш отново се готвеше да се устреми в простора.

Разочаровани, валкюрите подеха в далечината погребална песен, оплаквайки смъртта на двамата верни пазители на валхала.

Юон дойде с усмивкана уста и сърдечно стисна ръката ми, като извика:

— Ясно, Окасен, писано ми е завинаги да съм твой длъжник! Ти малко позакъсня с твоите магически чародейства и аз вече се питах дали Водан не е отнел силата им… Господи, какво сражение! Ръката ми е все още ранена.

— Дължа ти извинения, приятелю! — рекох аз на свой ред. — Едно от оръжиятта ми отказа в последния момент и от неочакваната атака на тези чудовища съвсем не ми остана време да избера друг някакъв талисман! Грабнах каквото имах подръка, без много да му мисля.

— Във всеки случай, ти току-що извърши един подвиг, който ще бъде възпят от бардовете в бъдни времена. Ти уби пазителите на валхала! Никой на света никога не е извършвал нещо подобно и твоята слава ще огрее и моята скромна личност. Питам се дори дали ще ми повярват, разказвайки за нашата епопея?

— Хайде! — казах аз и се засмях. — Край на приказките. Пътят е чист, да влизаме в това фантастично жилище. Обзалагам се, че тук ще продължаваш да трупаш нови интересни впечатления.

Никой не се опита да затвори пред нас вратата на двореца. Водан, изглежда, държеше да запази роботите си.

Щитове и копия украсяваха стените на перистила. Многобройни врати водеха към покоите. Забелязах тълпа от джуджета, които работеха около непознат за мен вид машини. Те не ни обърнаха никакво внимание, а аз се стараех да не ги безпокоя. Исках да срещна господаря им и съвсем не възнамерявах да се отдам на безпричинен грабеж.

Дълъг коридор, украсен с ловни трофеи, ни отведе до огромната централна зала. Дървото, което отдалеч бяхме забелязали, се издигаше по средата й. Недалеч от него, над накладен огън, вреше грамаден казан, а до него се издигаше златен трон, на който не седеше никой.

Реших да се изкача по дървото, сред клоните на което бяха закрепени множество ярко осветени площадки.

Широка спираловидна стълба се виеше около дънера. Конете ни щяха лесно да се изкачат по стъпалата, ала аз предпочетох да сляза на земята и така да поема нагоре.

Докато се изкачвахме, на няколко пъти валкюрите ни докосваха и тъй като не личеше да таят зли намерения към нас, ги оставих на мира. Мелодичните им песни ме изпълваха с възхищение. Ала след малко трябваше да се заема с нещо друго. От време на време змиеподобни клони се спущаха върху нас, опитвайки се да ни омотаят.

С лазерния си лъч изгорих няколко от тях и след това предупреждение те спряха да ни атакуват. На първата площадка ни чакаше едно уродливо джудже.

За добре дошли то ни посочи цяла камара бели черепи, струпани направо на земята, сякаш искаше да ни предупреди какво ни чака.

За да му докажа, че тези глупости съвсем не ме вълнуваха, аз ритнах и разпилях злокобните останки, след което го последвах.

Стигнахме до втори трон, около който кръжаха непорочните валкюри. На него в цялото си величие бе седнал Водан — бог на бурите, на мъртвите и на войната, и господар на тази планета.

Златните му доспехи, крилатият му шлем, гравираните му оръжия с инкрустирани скъпоценни камъни му придаваха горда осанка. От лицето му не научих много нещо. Приличаше на всички останали местни жители, но грубите му черти не бяха лишени от величие. Не беше едър колкото Яростния, но ръстът му надвишаваше доста нормалния и квадратните му плещи доказваха, че е труден противник, обигран във всички видове борба.

Не забелязах по него нито едно съвременно оръжие, което не означаваше, че не притежава такова.

Докато го изучавах подробно, пронизващият му поглед ни опипваше от глава до пети и аз усетих леко въздействие върху разума си. Той се опитваше да проследи мисълта ми. Но психичната ми защита не му позволи да измъкне нещо повече с тази малка игра.

И аз на свой ред се помъчих да прочета мислите му, но безрезултатно.

След това запознанство с малко разочарована физиономия Водан гръмовно заяви:

— Значи ти си този, който се нарича Окасен дьо Серн. Вече доста време си вреш носа из моето владение и се месиш в неща, които не те засягат! Срещал си се вече с Даю и Оберон, които ме предупредиха, че си криел не една хитрина в торбата си… Трябва да призная, че с чест се справи с различните изпитания. Това доказва, че си чужденец на планетата ни. Защото нашите поданици съвсем не са вещи в науката за светкавиците и огъня. Кажи ми честно откъде идваш и какви са намеренията ти. С упоритостта и смелостта си ти успя да достигнеш до моята августейша личност и е справедливо да ти дам думата за малко.

Бях постигнал целта си и трябваше да съм доволен, ала това не ме правеше по-горд. Небрежното му поведение не ми казваше нищо особено. Не трябваше да забравям, че някога е бил извършен страхотен геноцид и че този горделив великан е бил вероятно виновен за него.

Юон се беше превил в дълбок реверанс, а аз се изправих в цял ръст и заявих с тон, нетърпящ възражения:

— Право да ти кажа, Водан, ако стоя пред теб, то е само защото успях да разкрия клопките, с които ти не престанала отрупваш пътя ми, и не се опитвай да твърдиш, че съм добре дошъл тук! Пратеник съм на една могъща звездна Конфедерация със столица Калапол. Нашите ръководители на няколко пъти изпращаха автоматични сонди, за да се свържат с жителите на този район, обаче им попречиха атмосферни смущения. Други изследователи се бяха опитали преди мен да проучат морета и континенти, но апаратите им донесоха само неточна информация. Кампъл — президентът на нашия Велик съвет не обича твърде хората, които нахлуват в неговата територия и се опитват да го измамят с лъжливи данни. Но преди да ти съобщя още нещо за това, бих желал да получа няколко сведения. Ти царуваш като абсолютен владетел над един свят от андроиди, държани в невежество, твоя воля… За сметка на това аз открих, че цял един народ внезапно е срещнал ужасна смърт, без дори да може да се съпротивява, и това е едно от нещата, които ние, жителите на Полукс, не можем да допуснем. Би ли могъл господарят на смъртта да ми даде няколко съществени уточнения по този въпрос?

Не знам дали моята тирада му се понрави, или не, защото маската на лицето му беше непроницаема. Докато Юон със свито сърце ме наблюдаваше, ужасен от толкова гордост пред този, който беше господар на всичко, Водан леко се оживи и избоботи:

— Ето в това разпознавам напълно горделивия и тщеславен нрав на хората. Какво, жалка ларво, държа те в моя власт, а после, ако поискам, мога да те превърна и в пепел и ти смееш да ме разпитваш? Какви смехотворни претенции! Моите перове трябва да видят това!

При тези думи от двете му страни се появиха два трона.

На първия седеше Оберон, а на втория разпознах Даю.

— Чухте ли словата на това недоносче? — възликна Водан. — Без малко да ни обвини, че сме унищожили хората, които са живели някога на тази планета!

— Аз вече се спречках с него — усмихна се красивата принцеса. — Страхувам се, че не е от хората, които много се притесняват.

— Може би намеренията му са чисти — подсети ги тогава джуджето-магьосник. — Дай му някаква възможност, Водан. Подложи го на няколко изпитания и ако ги преодолее с чест, ще му разкажем какво се е случило.

— Ти също ли желаеш това, Даю? — изрева запитаният.

— Споделям мнението на Оберон. Нека да покаже колко струва. Тогава ще стигнем и до желанията му.

— Дявол го взел, хубавичко ще се позабавляваме! Хайде, мъниче, защитавай се! Ще те накарам да съжаляваш за твоята дързост.

Този път всичко беше решено. Бях постигнал целта си. Излезех ли победител от това последно изпитание, щях да узная всички загадки на планетата, но пред мен стоеше сериозен противник. Наистина, помислих аз за мое собствено успокоение, технологията на тези хора не надминава много нашата.

Арената вече се освобождаваше. Троновете бяха отместени върху клоните, а верният ми Юон се намери яхнал един як чепат клон.

Загърмя и ужасни викове отекнаха от всички страни. Дървото беше отрупано с воини в доспехи, дошли да гледат нашия двубой.

Моят противник на часа прояви забележителните си способности, като неочаквано се превърна в страхотен змей, бълващ пламъци. Не се касаеше за хипноза, защото тя не ми действуваше. Това беше едно рязко телепортиране и нямаше съмнение, че чудовището е истинско. Нямаше място за шеги.

За щастие, треньорите ми в Калапол ме бяха превърнали в бойна машина със светкавични рефлекси.

Един натиск върху анти „G“ ме отклони от застрашаващите огнени езици и ми помогна да полетя над противника си. Последният напразно ревеше и насочваше към мен лапите си, въоръжени с остри нокти. Аз го разигравах с рязката промяна на посоките. Ала тези пламъци наистина бяха опасни, защото можеха да повредят скафандъра ми. Решен бързо да го обезвредя, за да не изразходвам доста намалените си запаси от енергия, аз рязко промених местната ентропия. Какво искате? Роботът е машина като всички останали и за да работи, й е необходима енергия.

Моето нападение приключи отлично. Изведнъж, лишена от енергия, огромната машинария спря обездвижена и безобидна като куп старо желязо.

Водан не продължи. Току-що му бях доказал по безспорен начин, че използването на машини с телеуправление срещу мен нямаше успех.

Тогава той промени тактиката.

Дрипавите останки на змея изчезнаха и веднага бяха заменени от някаква отвратителна жаба, голяма колкото моето корабче. Това беше автентично земноводно, дресирано да се бие, плюещо на десет метра някаква разяждаща отрова. Незабавно изпитах въздействието й, когато една пръска попадна върху ризницата ми и проби в нея десетсантиметрова дупка.

Това съвсем не ме развълнува, защото скафандърът ми беше устойчив спрямо всички химически и бактериологични агенти.

Първо изпробвах оръжието си, действуващо върху ентропията. Не беше лесно, защото земноводното непрестанно подскачаше от едно място на друго, а Водан ми противодействуваше с един апарат, който също влияеше върху ентропията и веднага възстановяваше последната в нормалната й стойност.

Ето защо, за да се отърва от жабата, трябваше да прибегна до едно друго средство — една обикновена атомна граната, хвърлена в момента на възстановяването на ентропията. Взривът разпръсна отвратителни парцали наоколо чак до присъствуващите, настанили се по клоните на дървото.

Бях спечелил и втория рунд.

Тогава, за моя голяма изненада, една грациозна млада жена доби плът пред очите ми и аз познах моята нежна Николет. В ръцете си държеше опънат лък и отправи една стрела право в гърдите ми.

Отскочих встрани, без да се замислям. Стрелата мина покрай мен и не ме докосна. Все пак бях дълбоко засегнат от тази жестока хитрост. Ако наистина се касаеше за тази, която обичах, бе невъзможно да я убия. Краткото психическо проучване ми потвърди тъжната истина. Проклетият Водан бе имал вероломството да пренесе Николет в своето леговище и да я хипнотизира. Тя също можеше да бъде телепортирана, така че ме преследваше във въздуха. Изоставило своя лък, бедното дете протягаше към мен ръце, викайки ме по име, и аз виждах как сълзите се стичат по хубавото й лице.

Опитах с лъчите анти „G“ но те бяха вече достатъчно натоварени със собственото ми транспортиране, а и трябваше да пазя резервите си. Едно въздействие върху ентропията би я унищожило незабавно, затова и дума не можеше да става да използвам този способ. Разкъсван между дълга и любовта си, аз можех само да бягам, убеден че ако ме достигне, тя няма да се поколебае да ме прободе с камата, прикрепена към пояса й.

Чувах подигравките на Оберон и Даю, които ме влудяваха:

— Хайде, Окасен, какво чакаш, за да прегърнеш твоята нежна любима?

— Сигурно се страхува да не го прободе острието й? Говори се, че женските паяци не са много мили със съпрузите си.

— Беше по-смел, когато ме посети в Ис!

— А, мила моя, жителите на Полукс са сантиментални. Не им трябва много, за да им завъртиш главата.

Единствената възможност да изляза от тази ужасна дилема беше да премахна хипнозата, която я потискаше.

Включих един апарат, който равномерно излъчваше светкавици, описващи фигури, синхронни с мисловните вълни на Николет. Тях аз познавах много добре, тъй като ги бях засякъл с цел да я открия по-лесно, ако се наложеше, след това извиках, като вложих цялото си сърце:

„Навеки ще помня тази прекрасна нощ. От днес нататък ще живея единствено в очакване да се завърнеш.“

Тя се спусна незабавно на земята, протягайки ръце, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това се огледа учудено и каза с прекрасна усмивка:

— Окасен… Какво щастие! Какво правим тук? Сънувах кошмарен сън. Представях си, че Яростния се е завърнал и аз се опитвах да го пробода с камата си…

— Не се тревожи, любима, сега всичко е наред. Ние сме в свърталището на Водан. Отдръпни се, защото сега мерим сили с нашите вълшебства, върви при Юон!

Последният вече приближаваше и хващайки я за ръка, я поведе на сигурно място сред клоните на дървото.

Тогава Водан ме нападна едновременно от много посоки: психически — с елфите си, кръжащи и образуващи огнени спирали, за да привлекат вниманието ми, емоционално — телепортирайки Николет, която видях омотана към един клон от някаква змия, бълваща пламък, физически — бомбардирайки ме с кълбовидни мълнии, и химически — обгръщайки ме с облак от халюциногенни газове.

Освободих се от елфите посредством ентропичния си генератор, който в същото време неутрализира сферичната плазма.

Респираторът на скафандъра ми беше включен и газът не ми пречеше. Оставаше Николет. Тези типове започваха да губят мярка и това ме накара да побеснея. Със светкавична бързина се спуснах към Даю и Оберон, които съзерцаваха това привлекателно зрелище с блажена усмивка, след това включих в битката един уред, държан в резерва до този момент.

В Конфедерацията тази ултрасекретна система се използва за съхранението на бомби от антиматерия. И най-лекото съприкосновение с една молекула от нашата материя рискува да предизвика експлозия. Ето защо учените ни изработиха тотална изолация, създаваща около тези машини абсолютен вакуум. При обикновен допир нормалната материя бива отблъсната от тази бариера. Мисля, че се използват и свойствата на етера, ала не знам нищо повече по този въпрос.

По такъв начин и двамата съучастници на Водан сега се озоваха в един херметически затвор, откъдето им беше невъзможно да излязат.

Като приключих с тази работа, аз изревах:

— Зъб за зъб, Водан! Или ще освободиш Николет, или ще ги оставя да се задушат.