Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (6)

Глава VI

Тръпнейки под погледа на Даю, аз напуснах залата, без дори да пожелая лека нощ на Юон, изпълнен с радост при мисълта, че съм обичан от тази сладострастна красавица, и нищо друго не съществуваше повече за мен.

Последвах едно уродливо джудже, което ме отведе до стаята ми. В съседство се намираше абаносова врата с дърворезба, инкрустирана със скъпоценни камъни, на която бе гравирано едно „Д“ с вплетени в него изображения на морски същества.

Скоро щях да бъда там с онази, която за мен струваше повече от всичко на света… В голямата камина не пламтеше огън, дори и цепениците не горяха. Огнището представляваше само един кървавочервен адски отблясък, в който се различаваха похотливи създания, преплетени сред заревото на един приказен свят — съновидение, менящо се непрестанно, полюшващо се с ритъма на пурпурните вълни.

Усмислен, с дух, изцяло обсебен от красивия образ, който преоткривах в този вълшебен дом, аз започнах да се събличам. Но внезапно, между мен и това фантастично видение се спусна златна завеса, след това една очарователна, чиста усмивка се изписа върху розови устни.

— Ваше величество, според обичая в моя роден край аз трябва да отвърна на желанието на рицаря, който ме е освободил.

Пред себе си видях нежното, миловидно лице на Николет. Чистотата, невинността на тази почти детска физиономия бяха в такъв контраст с порочното великолепие на Даю, че желанието ми към тази демонична жена моментално изчезна.

„Но как можах да забравя онази, пред която се заклех? — помислих си аз. — Защо да не използвам с тази дяволска принцеса същата хитрост, която ми послужи пред оня нежен ангел? По-скоро ще умра, отколкото да падна под властта на тази порочна жена, която след като ми се наслади, ще ме убие… Искам ли да оцелея, трябва напълно да се владея, а не да бъда играчка, омагьосана от чаровете на това демонично създание!“

В миг се опомних. Бях свободен и твърдо решен да не се поддавам ни най-малко на тази, която беше моят най-опасен враг.

Но все още ми предстоеше да удържа на тези похвални решения. И така аз си легнах и се оградих със защитно поле, взел непоклатимото решение да не напускам леглото си през нощта. Постепенно стенното осветление отслабна. Единствено огнището червенееше, образувайки фантастични сенки, танцуващи по мебелите и стените.

Тогава вратата тихо се отвори и на фона на рамката видях Даю, ослепително красива в голотата си. Чаровно усмихната, тя бавно пристъпяше към мен.

Аз яростно се вглъбих в спомените за моята златокоса любима, за нежните й черти, за светлосините й очи.

Уви! Топлият, завладяващ глас на магьосницата, тялото й с божествено съвършенство заличиха бързо видението на Николет…

— Е, красиви рицарю? Това ли е всичко, на което си способен? — подигра ми се тя. — Красиви думи и никаква храброст! Изглежда обичаш само да възбуждаш желания? Или пък се страхуваш да не разочароваш Даю? Въпреки всичко, твърде много смъртни биха дали живота си, за да бъдат на твоето място. Освен това единствена аз бих могла да те водя по тази планета, по която бродиш, като жалка играчка на вълшебства, по-силни от теб. Бих могла да ти кажа вече, че Обероновият град на Облаците се появява само по негово желание. Той се носи във въздуха и каца на някой хълм или на брега на някоя река, но литва веднага, щом някой нежелан гост се устреми към него. Аз ще ти дам талисмана, премахващ магиите, които го правят лек като перце. Тогава Оберон ще бъде принуден да те срещне, лице с лице. Не е ли това твоето най-съкровено желание? Знам също, че горещо искаш да отидеш и в града на Водан, скрит в земните глъбини. И там също само аз бих могла да ти помогна да превъзмогнеш непреодолими препятствия, които господарят на пещерите и на пропастите е поставил по пътя към своето владение. Ето че Даю желае само да ти помогне. Ти би искал да узнаеш също как ние създаваме тези чудеса и вълшебните предмети, даващи ни нашата власт. Добре, и това ще го имаш! Виж колко добре съм разположена към теб — утре, след като ще съм утолила страстта си, един от моите слуги ще дойде да те вземе и ще те отведе вдън морето. Там се крият Кориганите, които управляват съвършените машини, създадени от всесилния ни разум. А сега ела, любими мой, Даю желае да те притисне в обятията си и да те дари с върховното щастие на плътта.

Признавам, че тази тирада дълбоко ме развълнува. Това хитро момиче бе успяло да проникне в душата ми и да ми предложи онова, което желаех най-горещо, започвайки с нея! Затова с усилие, равностойно на най-висш героизъм, аз включих хипносугестора, като си мислех да измъкна неусетно от красавицата всичко, което тя знаеше, и да се възползвам от него, но без рискове за моята скромна личност.

Но илюзиите ми скоро се изпариха! Даю беше напълно бечувствена към моя апарат: дори когато ползвах пълната му мощност. Този път бях срещнал противник по-силен от мен! Тази порочна, демонична жена коренно се различаваше от крехките създания, които бях виждал дотогава. По всяка вероятност тя беше една от тримата, управляващи тази планета.

Много интересно, но и много опасно. Какво ли щеше да ми стори?

Тя мълчаливо приближаваше към леглото ми. Аз съвсем се изгубих зад защитния си екран, който трябваше да е толкова безполезен, колкото и хипносугестора.

За голямо мое щастие, не се случи нищо сериозно. Даю широко се усмихна, погледна ме като дете, което върши глупости, и ми изгугука:

— Хайде, скъпи ми Окасен, какво си се заиграл с тези играчки, подходящи само за някой петоразреден магьосник? Смятам, че не се готвиш да ми изиграеш същия номер като на онази глупачка Николет? На мене ли, Даю — повелителката на океана?

Разобличен, чувствувайки се натясно, аз изключих безполезните си уреди и отговорих глупаво:

— Нищо не ми пречеше да опитам, нали? Бъди сигурна, че съвсем не съм се старал да ти навредя, и ако ти държиш на обещанията си, аз действително ще бъда предоволен!

— Тогава край на глупостите, рицарю на сърцето ми! Ела! Имаме цяла нощ пред нас.

Не държа да си спомням за онова, което се случи после.

Не, честно казано, не малко съм си поживял и съм имал много приключения, но от тези часове ми е останал страшен спомен, сякаш душата ми отнесе завинаги един неизлечим белег. Години наред, въпреки волята си, имах кошмари, ужасни и прекрасни едновременно…

И така призори, когато слънцето обагри морето в нежнокоралов цвят, аз бях напълно обезсилен. Тогава Даю се наведе над мен и докосна устните ми с една последна целувка, от която потръпнах. После усетих съвсем лек допир по лицето, сякаш ме помилва крило на пеперуда.

— Не се страхувай — каза ми нежно тя, — това е една обикновена маска, с която никой няма да те познае. Сега си върви! Моят слуга ще те отведе там, където желаеш. После би могъл да погостуваш на Водан, ако поискаш. Ти ми достави голямо удоволствие, затова ще ти дам още един последен съвет: не търси обяснението на тайните, които не разбираш. Върни се там, откъдето си дошъл, и остави тази планета на мира. Всичките ти знания не струват нищо в сравнение с нашите и ако си навлечеш мъстта ни, ще се каеш.

Не взех сериозно тези думи, защото моята безгранична гордост ме караше да не се признавам за победен. Кампъл ми се беше доверил и аз трябваше да изпълня мисията си, дори и с риск за живота. Затова мълком се облякох и без да се обърна, напуснах стаята и ложето, изсечено в седефена черупка, където лукавата жена ме беше привлякла, въпреки желанието ми. Така тя завинаги беляза душата ми с познание, запретено за обикновените хора.

Отвън ме чакаше слуга, облечен целия в черно. Той тръгна пред мен и ме поведе по безлюдните коридори на двореца към един вътрешен двор, където конят ми с пълна амуниция удряше с копита по гранитния паваж.

Юон също беше там.

Водачът ни яхна един абаносовочер кон и пришпорвайки го, ни поведе из пустите градски улици. Забелязах, че моят другар за разлика от мен не носеше маска. Машинално се опитах да я сваля, защото вече не ми беше необходима, но за голяма моя изненада това бе невъзможно. Изключително тънката тъкан се беше впила в лицето ми. Тъй като не ми пречеше много, аз престанах да се занимавам с нея и се съсредоточих в ездата. Ние бяхме излезли през една от градските порти и сега яздехме с пълна скорост по морския бряг, криволичейки между скалите. Бях решил да стигна до крайност, но да узная тайните на Ис, затова не се поколебах нито за секунда и последвах нашия злокобен чичероне, когато той се вмъкна в тъмна пещера, зейнала в една отвесна скала.

Чух Юон да възкликва:

— Господи! Той ни води право при злите духове!

Това не ме разтревожи много. Зли духове или други същества, все някой трябваше да се грижи за машините на Даю. Стените излъчваха светлина, както тези в двореца, и беше лесно да се слезе в глъбините на океана. Тунелът беше широк повече от 5 м, а подът беше застлан с гладка, прилична на цимент настилка.

Ние вървяхме повече от четвърт час, без да срещнем жива душа. След това забелязах широк бронзов портал, пред който джуджета с подигравателни физиономии стояха на стража.

С появата на нашия водач те изчезнаха, за да ни сторят път, и вратите се отвориха сами, откривайки широк прозрачен купол, под който се намираха безброй машини от съвършено непознат за мене модел. Няколко зли духа, седнали пред пултове, следяха за функционирането на тази изключително усъвършенствувана централа. Огромни стъкленици, в които се поклащаха вълни от плазма, изглежда, произвеждаха енергия, защото от тях бяха изведени кабели с изолираща обвивка, които се съединяваха в един-единствен проводник, издигащ се към повърхността. Помислих, че се касае за процес на топене, използващ атомната енергия на водорода, но не бях съвсем сигурен, защото тази технология коренно се различаваше от нашата.

Недалеч от това място, в огромни басейни с морска вода плуваха електроди, подменяни от време на време. След това автомати ги поставяха в някакви пещи, от които изтичаха потоци разтопени метали. Веднъж застинали в кюлчета, те служеха за суровина на други, много сложни машини, от които излизаше разнородна маса от произведени предмети.

Така океанът даряваше Даю с безбройните метали, които владееше, и с енергията, необходима за преработването им. Благодарение на този непресъхващ извор тя разполагаше с всичко, което й беше необходимо.

Освен това забелязах няколко подводни превозни средства, спряни пред преходни отсеки. Те бяха предназначени за събирането на планктон и водорасли, както и за риболов, защото видях доста джуджета да се завръщат от експедиция с богат улов. Ето откъде идваше храната на жителите на Ис.

Бях в стихията си, отново всичко ставаше логично. На сушата жителите на тази планета бяха държани в състояние на пълно научно невежество, докато истинските господари притежаваха твърде напреднала технология. Така те успяваха напълно да задоволят нуждите на народа, който управляваха, без да разкриват произхода на тази златна мина, вълшебството обясняваше всичко! За мен оставаше един-единствен непонятен факт, каква цел преследваха по този начин Даю, Оберон и Водан?

Вероятно принцесата щеше да благоволи да ми обясни, защото беше удържала вече едно от обещанията си, разкривайки ми научните си познания.

И така, не ми оставаше нищо друго, освен да отида при нея.

Впрочем нашият водач зави обратно и ни върна към повърхността по същия път.

Погледнах към Юон, нещастникът изглеждаше съвсем смаян от видяното. За него това място представляваше свърталището на вещица, където злите духове творяха чудовищни магии, и той изобщо не разсъждаваше по-нататък.

Отново преминахме през градските врати на Ис и влязохме в двореца. С пристигането си в двора забелязах Даю, която ни очакваше усмихната.

— Е, Окасен! — възкликна тя, смеейки се. — Успя ли да се убедиш, че не съм толкова изостанала, колкото си мислеше? Какво ще кажеш за моите инсталации? Тези, които са те изпратили, ще останат доволни от доклада ти… Ако доживееш да ги видиш отново.

— Кълна се, че наистина очаквах да видя тук машини, творения на напреднала технология — казах с усмивка аз. — Изглежда ти няма за какво да ми завиждаш. И все пак не вярвах, че жена управлява тази планета.

— О! Но аз съм само един невежа в сравнение с Оберон и Водан. Именно те се занимават с тези проблеми. Аз властвувам само над морската империя и машините, преработващи благата на океаните.

— Следователно ще трябва да срещна другите двама, за да науча повече… — въздъхнах аз. — Уви! Оберон, изглежда, не държи много на моето посещение. Би ли могла да ми уредиш среща с него?

Смуглата принцеса направи жестока гримаса.

— Чужденецо — процеди през зъби тя, — ти достатъчно много си научил вече. Смятам, че ще бъде невъзможно да те пусна да си заминеш. Разбираш ли, ние особено държим на нашето спокойствие. Онова, което става тук, не засяга никого!

Още не бе завършила изречението си, когато аз почувствувах как маската ми се втвърдява като стомана и не можех повече да поемам въздух.

Без специалната система на скафандъра си щях да загина. Веднага включих автономната вентилация, която ми помогна отново да поема въздух.

Даю вече се приближаваше към мен, за да се наслади на агонията ми, поставила ръце на хълбоците си, с насмешка в очите.

Но тъй като не изглеждах особено засегнат, тя ми обърна гръб и си отиде, следвана от своя слуга. И този път моите играчки ме бяха спасили. Оставаше да се освободя от това мъчение, заради което трябваше да ползвам резервния си кислород, при това без да повредя собствения си скафандър.

Справих се без големи усилия, като вкарах дулото на един лазерен пистолет под маската, разцепих я и я изтръгнах от лицето си.

Освободен, аз дълбоко поех свежия въздух и изключих дихателния апарат.

Оставаше да напусна Ис невредим. Поразмислих малко и нещата се изясниха. Даю твърде много се отличаваше от другите жители на тази планета със забележителните си технологични познания. Останалите, включително и Градлон, изглежда бяха най-обикновени, напълно неуки и прости марионетки, с които злата принцеса се забавляваше. Без съмнение това бяха синтетични андроиди, създадени от забележителни биолози. А аз бях видял в океана само машините, предназначени да доставят всичко необходимо на жителите на града.

Къде тогава се намираха инсталациите, които ги произвеждаха, и кой ги контролираше? Оберон или Водан?

Бързо елиминирах в изчисленията си първия, който вероятно се носеше свободно из въздуха на летящия си град.

Водан трябваше да притежава други качества. Налагаше се на всяка цена да се приближа до него.

И така, аз се завърнах в двореца, следван от храбрия Юон, все по-объркан от развоя на събитията.

Този път бях твърдо решил да не отстъпвам на ухажванията.

Даю ме изгледа без явна изненада.

Седнала на златния си трон, тя хвърли към мен яростен поглед, сякаш ме предизвикваше. Незабавно включих защитното си поле, защото лекото сияние, обгръщащо мястото, където седеше това демонично създание, доказваше, че то също беше взело предпазни мерки.

— Е, скъпа моя — с подигравка казах аз, — не беше очаквала да изляза толкова издръжлив, нали? Навикът ти да властвуваш над андроидите те е накарал да подценяваш способностите на нормалния човек! Какво чакаш, а не превърнеш в пепел моята дръзка личност?

— Не си губи времето в празни приказки — изкриви лицето си в гримаса тя. — Много добре знаеш, че и двамата сме под защитата на нашите полета. Нищо не бих могла да ти сторя, а и ти не можеш да ме достигнеш!

— Теб, може би! Но това не се отнася до твоите подчинени и съкровищата, натрупани в този град. Мога да срина този дворец и да унищожа подводните заводи, ако това ми доставя удоволствие! И много бих желал да го направя, защото ти ме обсипа с обещания, а наруши клетвата си.

При тези думи аз извадих моя гранотомет и изстрелях в една от съседните стаи граната със слабо поразяващо действие, но все пак достатъчно, за да превърне в прах мебелите и произведенията на изкуството, струпани там.

Даю подскочи като засегната от експлозията, сетне разгневено погледна развалините и изкрещя:

— Демон! Убедена съм, че желаеш да ме уплашиш, ала възможностите ти са по-малки, отколкото си мислиш. Все пак не бих желала риска да видя унищожени чудесата, натрупани тук. Говори, кажи ми какво желаещ и ти се кълна, че ще бъдеш удовлетворен.

— Тъй да бъде! — отговорих й аз след кратко размишление. — Бих желал да ти оставя още една възможност. Ето условията ми: Юон и аз да напуснем свободно Ис. Ти ще ни осигуриш начин да се озовем там, където се намира този, когото наричаш Водан. Защото, ако имаш някаква власт, не ти си тази, която произвежда робите андроиди, над които царуваш. Оберон също ще трябва да се срещне с мен. Тогава ние бихме могли да разговаряме и аз ще ги запозная с посланията, предназначени за тях.

— Добре! Приемам. Кораб ще те отведе там, където пълновластно царува Водан. Дано да съжаляваш за това!

Без много-много да се трогна от тези заплахи, аз й обърнах гръб и спокойно излязох, придружен от верния ми и все така слисан Юон.

Затова пък андроидът се изплаши и изчезна…

За всеки случай, пътем аз подхвърлих една последна закана по адрес на черния слуга, който ни съпровождаше:

— Внимавай в това, което ти казвам. Ако за нещастие господарката ти е намислила някаква низост спрямо нас, бронзовата врата, запазваща Ис от морето, ще се разхвърчи на парчета и градът ще бъде потопен във вълните!

Всъщност моите думи не бяха лишени от смисъл, тъй като се бях погрижил да пусна в подножието на вратите на шлюза един телеуправляем атомен снаряд. Но не знаех дали той ще се задействува, защото и най-лекото смущение можеше да му попречи да избухне.

Но андроидът бе само свидетел и наведе глава, хвърляйки ми поглед, пълен с уплаха. Явно Ис не беше посещаван често от толкова могъщ вълшебник…

Както беше уговорено, очакваше ни кораб.

Приличаше на платноход от древни времена, но на мачтите му бяха окачени само обичайните златни решетки. На борда му имаше няколко моряка. Бяха толкова бледи и хилави, че човек би се заклел, че идват от царството на мъртвите.

Натовариха конете ни, сетне и ние са изкачихме по трапа. Безмълвно като автомати, моряците вдигнаха котвите, след това насочиха алените платна.

Металните врати незабавно се отвориха и нашето корабче излезе в открито море.

Постепенно проклетият град се изгуби в мъглата. Спомените от него ме караха да потрепервам.

За нищо на света не бих желал да преживея отново някоя нощ в омагьосаните обятия на прокълнатата принцеса.

В тоя миг гласът на Юон ме накара да подскоча:

— В името на вси светии, там аз изживях най-лошите мигове от живота си! Сигурен съм, че ние сме първите хора, излезли живи от този дяволски град. Кълна се, че ти победи Даю! Сега без колебание ще дойда с теб в Ада… И все пак, не мога да проумея нищо от онова, което става. Би ли могъл да ми обясниш по понятен за мен начин?

— На драго сърце — усмихнах се аз. — Какво искаш да знаеш?

— Е, добре! — рече рицарят с леко колебание. — В сравнение с теб, който обладаваш толкова могъщи сили, аз съм пълен невежа, но все пак бих желал да разбера поне малко какво става. Като говореше за мен и за другите хора, ти спомена, че ние сме били андроиди. Какво означава това?

Признавам, че този въпрос малко ме обърка. Все още бях далеч от истината за тази планета, а този храбрец Юон бе в твърде ранен стадий на своето развитие.

Все пак аз реших да му кажа истината:

— Виждаш ли, хората се раждат от родители, подобни на тях. Нормално, населението на една планета постепенно се създава от няколко двойки. След това се образуват племена, а после — нации. Тук няма нищо такова. Вие сте били заченати от глава до пети чрез вълшебство, ако щеш в лаборатории, които са изработили телата ви, както се изработва машина. Този начин е напълно неправилен и съществува само при много напреднали от научно гледище цивилизации. Даю, Оберон и Водан са единствените тук, които притежават знание и сила, а вие останалите сте само играчки в ръцете им. Защо? Не ми е известно. Какво се е случило, за да се установи едно толкова необикновено от социологическа гледна точка положение? Бих могъл да правя само догадки.

Юон изглеждаше силно потресен от онова, което беше научил. Той почеса брадичката си и продължи:

— Мисля, че схващам какво искаш да кажеш. Въпреки че нашите жени са способни да раждат деца, различните раси, населяващи континентите ни, имат неестествен произход.

— Точно така. Но има още нещо. Икономиката на хората от този край е твърде любопитна. Например град Ис: без машините на Даю, без доставянето на храни и метали от океана, той не би могъл да съществува. Но жителите му не знаят за това. Единствено тяхната принцеса знае истината.

— Всичко това е съвсем ново и твърде сложно за мен. Преди да те срещна, аз мислех, че живея нормално. Нашите традиции ни бяха научили да се подчиняваме на императора Карл или на цар Градлон, но според теб те са само марионетки, живеещи с илюзията, че управляват.

— Точно така. Не знам откога датира това, но надявам се скоро да науча. Какво казват по този въпрос вашите историци?

— Твърде малко. Ние не познаваме нашето минало. Всъщност никой не знае да пише. Говори се, че всички тези неща са от областта на вълшебството, и в моята страна единствено Оберон има право да ги практикува. Онези, които не се подчиняват, изчезват завинаги.

— Нямате ли някакви легенди за вашите предци?

— Разбира се. Ала бардовете, които ги разказват, трябва да се крият, защото и това също се наказва жестоко.

— От нищо не се страхувай, можеш да ми се довериш.

Рицарят се поколеба за миг, но продължи:

— Разказват, че някога огромните острови, разположени сред океана, са били населени. Моряците, които слизали там, откривали фантастични неща: огромни градове без никакви жители, грамадни къщи, високи като планини, безброй вълшебни съоръжения, сигурно като тези, които ти наричаш машини. Съществували също и вълшебни колесници, способни да летят във въздуха като града на Оберон. В действителност никой не вярва в тяхното съществуване. Сега вече се питам дали трубадурите не казват истината.

— Ти ми разказваш за безкрайно интересни неща. Вярваш ли, че корабът ни би могъл да ни отведе в тези приказни страни?

— Без никакво съмнение! Но при условие че успееш да принудиш екипажа да ти се подчинява. Що се отнася до мен, аз съм готов да те придружавам. Но първо бих желал да те попитам още нещо.

— Говори, моето единствено желание е да те уча.

— Не ми се сърди, ако изглеждам недискретен. От скоро те познавам, но ти не си престанал да ме удивляваш с действията си на могъщ вълшебник, разговаряш като с равен с нашите най-страшни магьосници. От коя страна идваш?

— Юон, приятелю мой, онова, което ще ти кажа, ще те смае безкрайно. Гледал ли си небето в някоя хубава нощ?

— Разбира се! Там се виждат множество звезди, искрици огън, бликнали от ковачницата, където е бил създаден светът.

— Знам, че мога да ти се доверя, а ти никому не казвай онова, което ще чуеш. Около тези звезди съществуват безброй планети, подобни на твоята, с морета и континенти. Роден съм на една от тях, далеч в пространството.

— Невероятно! В такъв случай ти си прекосил една безкрайна бездна, какво вълшебство си използвал?

— На нашите планети легиони човешки същества притежават знания, за които ти не би могъл да имаш дори и най-малката представа. Те могат да произвеждат мощни машини. Успях да стигна до тук с една от тях. Засега тя ме очаква далече, но настъпи ли часът, едно малко корабче ще ме отведе до нея.

— Ако не познавах способностите ти, Окасен, щях да те взема за най-долен лъжец! Всичко това надминава онова, което би могъл да възприеме бедният ми разум. Но кажи ми защо са скрили от нас всички тези чудеса?

— Както ти обясних, скъпи ми Юон, жителите на вашата планета не са нормални хора, а андроиди. Защо? Съществуват две хипотези. Първата е, че вероятно естественият еволюционен процес на живите същества не е протекъл нормално, което води до създаването на синтетични хора. Уви! Това предположение ни най-малко не обяснява присъствието на Даю, Оберон и Водан. Освен ако и те не са чужденци като мен. Склонен съм да приема по-скоро втората хипотеза. Ако действително съществуват запустели градове, възможно е някога ужасно бедствие да е поразило тази планета. Малкото оцелели живи жители са станали безплодни и се е наложило да се създадат андроиди.

— Твоите обяснения много ме натъжават… И в единия, и в другия случай ние сме роби на три същества с огромни възможности и не виждам как бихме могли да се освободим и да действуваме по своя воля. А толкова бих желал да усвоя тази наука, за която нямам никакво понятие, за да могат сънародниците ми да се възползват от нея.

— Надявам се по-късно да ти предам онова, което би желал да научиш, но като начало ще трябва да достигнем до тези загадъчни острови, за да се уверим в съществуването на развалините и да открием какво е могло да унищожи една цивилизация.

— Какво възнамеряваш да направиш, за да постигнеш това?

— Ще изисквам безусловно подчинение от екипажа, след това ще изключа златните решетки, които предават командите на двигателя. После ще променим курса, за да стигнем до прочутите острови. Точка първа: да включа хипносугесторите си.