Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (3)

Глава III

Този разговор не беше убегнал от вниманието на спътника ми и това, което бе чул, явно го беше изпълнило с уважение към мен.

— Бога ми — извика той, — ти ме измами… Ти само приличаш на скитник. Ако трябва да вярвам на джуджето-магьосник, ти всъщност си могъщ вълшебник! Независимо от това, аз съм твой длъжник, ти ми спаси живота и аз никога няма да те изоставя! Това е честната дума на Юон дьо Бордо!…

— Благословен да си, ваше величество! Може би скоро ще ми се наложи да се обърна към теб… Аз действително притежавам известна магическа сила, но не знам дали тя ще ми стигне, за да надхитря Оберон, чиято мощ, изглежда, е голяма. А сега, ако имаш желание, нека да продължим пътя си.

„За да отидем къде? — добавих аз наум. — Мистерия…“

Отново се качихме на конете и продължихме пътя си. Този път не се стараех да пришпорвам моя, тъй като продължавах да размишлявам.

Два етапа вече изглеждаха преодолени. На първо място, бях успял да вляза във връзка с един от господарите на тази планета, освен това неговата психотехника, изглежда, не му бе помогнала да разчете мислите ми. Така поне твърдеше той. Сега трябваше да чакам изпитанията, на които щеше да ме подложи Оберон по свой избор. Ако излезех с чест от тях, сигурно щеше да благоволи отново да разговаря с моята скромна личност.

„Вълшебствата“ на магьосника не закъсняха и първото им проявление беше действително твърде зрелищно, защото демонстрираше абсолютна власт над стихиите.

Гъсти облаци бързо изпълниха небето, закривайки слънчевите лъчи, и се разрази страхотна буря. Грохотът на далечната в началото гръмотевица стана оглушителен. Светкавиците заразмахваха огнените си езици над върхарите на горските дървета.

За голям мой срам трябва да призная, че съвсем не бях спокоен, защото силата на използваното електричество далеч надвишаваше онова, което можех да понеса. Освен това всеки знае, че никога не бива да се застава под дърво по време на буря, а тази беше наистина ужасна.

Не оставаше нищо друго, освен да продължавам пътя си с надеждата бързо да се измъкнем от тези гори. Без съмнение същото беше и мнението на моя другар, защото не спря. Юон се опитваше да се предпази криво-ляво от проливния дъжд с наметалото си, ала то скоро се накваси.

Отгоре на всичко вече почти се бе стъмнило. Все по-трудно различавах Юон, който често се колебаеше между две пътеки. Конят му вървеше кротко, а това бе щастие за мен, защото страхотният тътен на бурята подлудяваше добичетата и аз с голяма мъка се задържах на седлото.

Не след дълго моят водач слезе от коня си. Аз го последвах.

— Не е възможно да продължаваме така — изрева Юон между два гръмотевични тътена. — Нищо не виждам! По-добре е да изчакаме бурята да утихне, след това бих могъл да открия нашия път.

— Това ми се струва по-умно — съгласих се аз. — Трябва да избягваме да стоим под дърветата, още повече ако сме вир-вода: когато светкавица порази някой ствол, зарядът убива онзи, който е под него.

Другарят ми нямаше никакви възражения, самият той, изглежда, беше установил това.

И така ние търпеливо зачакахме, седнали треперещи на земята един до друг. Той под грамадния си плащ, който бе измъкнал от една торба на седлото си, аз омотан в моята шаячна мантия. Скоро ни зашиба и град. Дойде ми до гуша и тъй като другарят ми ме беше взел за магьосник, нищо не ми пречеше да използвам разнообразните си хватки.

И така изградих защитно поле около нас. По този начин бяхме на завет под един непроницаем за развилнелите се стихии купол и естествено избягнахме светкавиците.

Юон ме погледна с възхищение, но не ми зададе никакъв въпрос. След срещата ми с Оберон той беше помислил, че съм някакъв могъщ вълшебник, и затова не намираше, че е нередно да използвам дарбите си за нашата взаимна защита.

Дори и да ни наблюдаваше самият Оберон, не промени нищо в постановката си. Той без съмнение мислеше, че един измокрен и полупремръзнал човек ще изгуби някои от способностите си. Всъщност това изобщо не ме засягаше, защото моят невидим скафандър ме предпазваше от влагата и студа. На няколко пъти над близките дървета падна гръм. Трясъкът ни оглуши, но за щастие не почувствувахме никакво сериозно сътресение.

Накрая дъждът поспря, тътенът на гърмежите отслабна и постепенно заглъхна. Интервалът между всяка силна светкавица и гръмотевицата вече беше около десетина секунди. Изключих защитното поле.

— Сега вече сме квит с малко закъснение! — заявих аз. — Смятам, че е по-разумно да спим тук, защото мръква.

— Положително — съгласи се рицарят. — Малко почивка ще ни подейства добре. И дума не може да става да яздим през нощта в тази гора, не бих могъл да открия верния път в тъмнината.

След тези думи той свали седлото от коня си, изцеди го криво-ляво и го привърза към едно дърво с някакъв ремък. И аз се постарах да направя същото.

Легнахме направо на земята, като за възглавници използвахме торбите. Малко преди това Юон беше заръфал чер хляб и ми бе предложил едно коматче, но аз отказах, предпочитайки да си остана на моите хранителни концентрати.

— Бог да те пази, ваше величество — каза тогава Юон. — Пожелавам ти лека нощ! Дано злите горски същества не смущават съня ти.

— Не се страхувай, благородни другарю! — уверих го аз. — Ще изградя магически кръг около нас, така че никой да не може да премине през него.

При тези думи аз отново включих защитното си поле и заспах със съня на праведник.

Нощта премина безметежно. На няколко пъти забелязах блуждаещи огньове да танцуват на известно разстояние, няколко едри животни забиха нос в моя екран — така Оберон успя да се прояви.

На сутринта, след скромна закуска, продължихме ездата. Въздухът ухаеше, растенията имаха великолепен синьозелен цвят и капчици роса блещукаха на слънцето. Човек би помислил, че съзерцава картина на голям майстор.

Нещата сякаш потръгнаха. Дали преследвачите ни и Оберон щяха да ни оставят на мира? Аз бях почти разочарован, че този странен магьосник не ми оказва честта да ме подложи на своите по-тежки изпитания.

Но това, което последва, опроверга илюзиите ми. Не след дълго пристигнахме пред широка река, която изглеждаше много дълбока. И дума не можеше да става да преминем през някой брод.

Юон се спря, въздъхна дълбоко и заяви:

— Трябва да ти призная нещо, ваше величество! Не сме на верния път. Никога не съм чувал да се говори за тази река! Изгубени сме.

— И все пак ти добре познаваш тоя край, нали?

— Разбира се! Мога да потвърдя, че никаква река не го прекосява. В гората има едно езеро, но не и река!

„Виж ти, помислих си аз, този Оберон май управлява стихиите, щом е успял да предизвика буря. Но все пак от там до географската промяна на планетата трябва да се направи сериозна крачка.“

Слязох от коня и запратих един камък в реката. Прозрачната повърхност се набръчка, но не долових никакъв плясък! Приближих се до водата, наведох се и потопих ръка. Извадих я суха, както преди.

Усмихнат се качих на коня, пришпорих го и се хвърлих в реката за голяма изненада на моя спътник.

Естествено, конят нямаше нужда да плува, за да прекоси този коварен мираж. Тогава Юон реши да ме последва. Той също не видя ни капчица вода.

Когато се обърнахме, нямаше и следа от реката. Пътеката ни прекосяваше зелена долинка.

Въпреки всичко, съвсем не се бяхме измъкнали още, защото моят водач скоро съобщи с израз на притеснение, че не разпознава вече пътя си.

Напразно се опитвах да се ориентирам с помощта на компаса. Стрелката се въртеше във всички посоки, тъй като тази планета не притежаваше силно магнитно поле.

Оставаше слънцето, което се мяркаше през гъстия листак.

Сигурно бе лесно да се установи в коя посока е юг и да се насочим към нея. Уви! За моя голяма изненада констатирах, че въпреки всичките ми усилия, не успявахме да поддържаме верния път.

През цялото време сякаш яздехме върху голяма въртяща се плоскост. Невъзможно беше да държим определена посока.

Започваше да ми дотяга — този Оберон за глупак ли ме вземаше? Арсеналът ми включваше миниатюрен инерционен жироскоп, а с него лесно щях да осуетя тези недодялани номера.

И така аз извадих прибора от чантата и го погледнах.

За моя голяма изненада беше невъзможно да получа от него и най-малкото сведение. Този път положението ставаше тревожно.

Направих последен опит, като пробвах да се свържа с устройството за автоматичен отговор в капсула ми, но напразно — радиовръзката също беше невъзможна.

При подобно положение основното е да не се губи хладнокръвие и да се разсъждава логично.

Бях изправен пред смущение от пространствен или временен характер, оставаше да определя естеството му. Господарите на тази звездна система бяха използвали вече измама от същия порядък, за да заблудят нашите сонди и Алнипос.

Екипировката ми съвсем не притежаваше мощността на уредите на нашите разузнавателни апарати. Следователно беше немислимо тази бариера да се преодолее със сила. Въпреки всичко тук нямаше нищо свръхестествено! Обяснението беше от чисто научен порядък. Каква ли хитрост използваше това джудже?

Изведнъж ми стана ясно — при определени условия един от изотопите на хафниума би могъл да предизвика мощни пространствено-временни деформации, вероятно това беше хитростта, използвана от Оберон… Оставаше да се открие мястото, където този метален къс бе поставен.

Тук можеха да ми послужат като пътеводители моите инерционни жироскопи. Наистина в определен момент те трябваше отведнъж да се завъртят на 180 градуса, при което аз би трябвало да взема данните, като оставя някакъв белег върху земята. След това трябваше да изчисля още нещо: пресечната точка на двата получени вектора без съмнение трябваше да посочи местонахождението на залежите.

Започнах експеримента пред слисания поглед на моя другар, който явно не разбираше нищо.

Първия ориентир намерих без усилие и отбелязах, че в този миг слънцето сякаш отскочи в небето, преминавайки от северозапад на югоизток. Продължих опита си и така успях да установя онова, което търсех.

Хафниумът се намираше в златен потир, покрит с шума, под една малка скала. Не тежеше повече от 5–6 килограма.

Бях взел в чантата си един малък анти „G“, използван от командосите за преодоляване на препятствия, като например отвесни скали, прикрепих здраво хафниума към моя уред и натиснах копчето.

Всичко хвръкна във въздуха по зигзагообразна траектория и бързо изчезна. Няколко минути по-късно успях да установя, че локализаторите ми работеха отново и че тукашното слънце се намираше на място, което явно никога не беше напускало.

Храбрият Юон ме гледаше с ококорени очи и зяпнала уста. Накрая той се реши и изкряка ужасно възхитен:

— Господ да ме накаже! Никога не бих повярвал, че подобно нещо е възможно… Божичко! Ти накара слънцето да затанцува в небосвода. Самият Оберон не би могъл да извърши по-удивително чудо! Сигурно си всемогъщ вълшебник. Все още напълно съм слисан.

— Това не е нищо — уверих го скромно аз. — Оберон и аз сме започнали един необикновен двубой, който „вярвам“ е приятелски. Не се и съмнявам, че той ще ми подготви нови премеждия, и сигурно скоро ще видиш твърде необикновени неща. По-късно, ако успея да го убедя в силата си, може и да склони да разговаря с мен и да ми обясни някои неща, за които бих желал да получа обяснения.

— Не се съмнявай, че ще ти даде онова, което желаеш, благородни приятелю!

— Хм! Ще видим. А докато чакаме, по-добре ще е да продължим пътя си, за да се измъкнем най-сетне от тази гора. Много бих желал да срещна някои от твоите съотечественици, защото самотата сред тази гора ми тежи.

Юон мина пред мен и доволен установи, че сега прекрасно разпознава местността.

— Скоро ще стигнем до края на гората — ме увери той. — Една широка река тече край нея в продължение на няколко левги. Там ще трябва да избираме. Близо до устието й се намира богатият град Тормон. Уви! Жителите му са страшни разбойници. Те разрешават на пътниците да преминават през мостовете само срещу откуп или срещу разрешително от нашия император Карл…

— А нагоре по течението?

— Там има един-единствен мост. Той също се охранява от демонични същества. Нещастникът, попаднал в ноктите им, никога не се изплъзва жив! На отиване минах през град Тормон, но този път ми се струва, че това ще бъде невъзможно. Сигурно пратениците на императора са ги известили за нашето приближаване и вероятно ще ни захвърлят в някой подземен затвор!

— Оказва се, че изборът е деликатна работа… — усмихвайки се, рекох аз. — Признавам, че нито една от двете възможности не ме привлича.

Можех да премина реката и без мост, но при условие, че Оберон не се готви да ми изиграе някой лош номер.

Малко след това стигнахме пред въпросното препятствие, което вече доказваше, че сме на прав път.

Оставаха ми още няколко анти „G“ които можеха да ни послужат да прелетим над водата Пред неизвестността, която ми отреждаше бъдещето, предпочетох да съхраня запасите си. Прочее някаква лодка, плаваща по реката, спря точно пред нозете ни.

Това беше недвусмислена покана и тъй като размерите на лодката позволяваха да носи коне и ездачи, не се поколебах и се качих, следван от верния си спътник.

Ладията нямаше никакъв екипаж, нито каквото и да е двигателно устройство. Сребърният й корпус блестеше на слънцето. В предната й част имаше златна решетка, окачена на тънка абаносова пръчка. Множество съдове с наситено лазурен цвят, изсечени от лапис-лазули, съдържаха несъмнено питиета за пътниците, но ние изобщо не се докоснахме до тях, нито до чудните ахатови купи, украсени с емайлирани златни плочки.

На носа се извисяваше птица, чието тяло беше изработено от огромна барокова перла. Рубиновите й очи бълваха хиляди пламъци, перата на опашката й бяха обсипани с диаманти и изумруди.

Нямаше съмнение, че тук би могъл да бъде съблазнен и най-честният от рицарите да дръзне да замине там, където можеха да се открият подобни чудеса.

Въпреки това Юон дьо Бордо не беше особено доволен от моето решение. Наистина тъкмо се бяхме настанили в лодката и тя пое нагоре по реката, по посока на замъка на духовете.

— Бога ми, ваше величество — заяви рицарят, — в живота си съм имал много премеждия, преди да срещна и се оженя за красивата Есклармонда, дъщеря на емира Годис. В смъртно единоборство аз победих гиганта, наречен Горделивеца. По-късно се сражавах с неговия брат Аграпар, като го принудих всяка година да плаща на Годис богата дан. С помощта на Оберон, който ме беше запознал с вампира Малаброн, аз се спасих от корабокрушение, след което завладях град Офалерн. Нашият император ми беше поставил също трудната задача да изтръгна зъбите и брадата на Годис, за да го направя за посмешище. Но без Оберон никога нямаше да се справя. Тогава джуджето-магьосник ми подари три мирни години в моя град Бордо, в приятната компания на красивата Есклармонда. Подир това трябваше да ме научи на някои вълшебства. Разбирам, че срещайки ни, той е пожелал отново да ме изпита дали ще успея да оценя стойността на твоята магическа сила. Дано се окаже непреодолима, в противен случай сме загубени.

— Господарю — отговорих аз, — не съм знаел, че джуджето-магьосник е искало да направи от теб свой ученик. Сигурно е пожелало да ти докаже, че магията винаги е свързана с храбростта. Без съмнение моята вълшебна сила е голяма, затова пък много неща от този свят са ми неизвестни. Би ли могъл да ми дадеш някакви сведения за двореца, към който плаваме?

— Не знам нищо повече от това, което ти казах. Там живее един гигант. Той също е изкусен магьосник. Всеки, който иска да премине по моста, трябва да влезе през вратата на укрепения замък. В такъв случай той е длъжен да излезе победител след ред изпитания, а ако не успее — гигантът ще го убие и призракът на неговата жертва ще продължи да му служи…

„По-скоро любопитно, помислих си аз въпреки всичко. Трудна работа ми се струва възкресяването на мъртъвци. Този магьосник без съмнение хипнотизира жертвите си, за да ги превърне в свои роби за ужас на населението от този край. Сигурно ги предрешва като призраци. Няма значение, всичко това е твърде любопитно и все пак след пристигането си на тази проклета планета не съм напреднал никак! Какво ли означаваха всички тези мистерии?“

Нашата ладия продължаваше да пори леко вълните, докато от зеления листак се разнасяха из простора птичи песни.

След кратка проверка моите уреди ми разкриха тайната на това придвижване. Под краката ни беше скрит малък атомен реактор, а що се отнася до командите, те достигаха посредством златната решетка, която не беше нищо друго освен една обикновена антена! Това ме успокои — лесно щеше да ми бъде да създам интерференция с излъчваните вълни и да достигна другия бряг, но не го направих, за да узная истината за този прословут гигант — господар на замъка. Дали не ставаше дума за някакъв мутант, андроид или обикновен робот? И в трите случая анкетата и бъдещия ми доклад щяха да изразят предположението, че господарите на тази планета притежават твърде напреднала техника, докато техните подвластни изобщо не познават способностите им и вземат всички тези чудеса за вълшебства!

Междувременно корабчето ни бе доплавало до края на гората. Сега по двата бряга, додето поглед стига, се ширеше зелена морава. Обработваемата земя беше малко, а оттук произтичаше и незначителната гъстота на населението.

Тъй като нямаше какво да правим, ние похапнахме. Аз поемах концентратите в устата си с помощта на устен клапан, а Юон предъвкваше оскъдната храна, която измъкваше от торбите на седлото си.

След това, възползвайки се от спокойствието, се заех да разгледам отблизо украсата на ладията, която представляваше изключително деликатна ръчна изработка. Вътре нямаше скрит никакъв уред. Като добър ездач, Юон се грижеше за конете, които успяха да утолят жаждата си с речна вода, но изглеждаха много огладнели.

Лека-полека слънцето се спусна към хоризонта. Небето се обагри в най-красиви бледолилави тонове. Бях позадрямал, когато неочаквано след един от завоите на реката, зад прикритие от величествени дървета се появи замъкът. Укрепен мост бе пряко свързан с него. Реката не можеше да се прекоси, без да се мине по моста. След това трябваше да се влезе в крепостта — високите зъбчати стени не оставяха никаква друга възможност. Впрочем нашата ладия се насочваше право към един кей, защитен с бойница. Оттам тръгваше път, водещ до моста. Високи зидове ограждаха пристана.

Не се виждаше жива душа.

Замъкът злокобно се открояваше на фона на аметистовия залез.

Лодката докосна с лек тласък каменния кей и спря.

— Така! Ето, че пристигнахме — казах аз с оптимистичен тон. — Скоро моите вълшебства ще им покажат кои сме.

— Дано те да победят злите сили на замъка, ваше величество, в противен случай ще се наложи да предадем богу дух.

С дебнещ поглед, изправени на седлата, ние изкачихме склона, който водеше към укрепения мост. Няколко нощни птици закръжиха около зъберите и сводестите процепи на зида. Не се виждаше никаква стража.

Мостът образуваше подчертано изразена арка, прикриваща входа на замъка. Над него се издигаше каменен свод, по който се стичаха капчици влага.

Когато се изкачихме на върха, забелязахме подвижния мост. Зад него се виждаше скулптиран портал, който, трябва да призная, имаше твърде ужасяващ вид.

Гротескните, отвратителни глави над него изглеждаха живи и непрестанно се въртяха като някакъв адски калейдоскоп. Безформеният нос на една се сливаше с изпъкналите очи на друга. Всичко това фосфоресцираше в зеленикаво, с изключение на очите, които горяха като жарава.

Пред тази фантастична картина висеше рог, окачен на две вериги от нажежен метал. Другарят ми не проронваше дума, но доколкото можех да видя в здрача, бе смъртно блед. Мене това изобщо не ме плашеше. В тази фантасмагория открих само един обикновен видео-екран, негоден да ни причини и най-малкото зло.

Свивайки рамене, аз изсвирих с рога, тъй като, изглежда, и това беше част от церемонията на нашето посрещане.

Ехото протяжно отекна и замря. Вратата не се отвори, но звън от желязо ни накара да извърнем глави — зад нас се бе появила многочислена войска рицари и бе преградила пътя ни за отстъпление.

Очи като рубини блестяха зад спуснатите шлемове и измършавели ръце стискаха копия и саби. Доспехите на враговете и на конете им бяха катраненочерни.

На няколко стъпки пред войската бе застанал рицар, който, изглежда, я предвождаше. Той направи с коня си няколко крачки напред и извика с гробовен глас:

— Проклети да сте вие, които дръзнахте да преминете моста на замъка на смъртта! Надявам се скоро да се присъедините към нас в царството на сенките. Въпреки всичко гигантът — моят господар — ви оставя една съвсем малка възможност да спасите душите си. Очакват ви много изпитания и ако успеете да излезете победители в тях, той ще ви приеме тази нощ в своя дом. Но помнете, че никой никога не е излязъл жив отвъд тази крепостна стена. Разбира се, ако се страхувате да опитате късмета си, можете да се сражавате с нас, двама срещу двадесет.

Без никакво колебание бих помел тази паплач само с един сноп лазерни лъчи, но тогава никога нямаше да узная какво става вътре в замъка.

Препуснах мълчаливо и насочих коня си към вратата, която все още беше затворена. Тя се отвори, когато се приближихме на няколко метра. Зад нея се откри дълъг, пестеливо осветен коридор от няколко окачени по стените факли. Вероятно продължаваше доста навътре. Бронзова статуя, поставена по средата му, препречваше пътя ни. Това сигурно беше първото изпитание, което ми беше отредено.

Приближавайки се, различих по-добре формата на този робот. Беше стрелец, който бавно се придвижваше, опънал лък с остра стрела, насочена право в гърдите ми. Отклоних коня, но острието остана обърнато към мен. Завои и резки извъртания изобщо не влияеха на тази машина, снабдена със съвършен уред за прицел.

Всичко беше много интересно, но трябваше да действувам бързо, защото тетивата се бе изопнала твърде заплашително. Само след секунди насочената от сигурна ръка стрела щеше да полети към мен. Защитният ми екран вероятно би бил достатъчен, за да ме запази, но нещата не стояха така с моя другар. Колчанът на стрелеца бе пълен с вдъхващ уважение набор от стрели, което доказваше, че тази малка игра можеше да продължава твърде дълго.

Скрит зад своя щит, Юон изглеждаше примирен със съдбата си.

Поливалентният ми заглушител бе достатъчно ефикасен, за да разстрои тази апаратура с електронно управление, когато стрелецът отпусна тетивата. Стрелата му свирна край ухото ми, преминавайки на значително разстояние, и се заби в гърдите на един от призрачните рицари.

Минах край повредения робот, без да ме е грижа, следван от моя верен Юон. Стрелите продължаваха да летят с пълна скорост, покосявайки гвардейците, които не предприемаха нищо да се запазят от тях.

С известна изненада забелязах, че веднъж поразени, те се превръщаха чисто и просто в пушек… Нямаше нужда дори от гробница. Тогава вратата се затвори и прекрати подвизите на нашия герой, който продължи стрелбата, докато изчерпа мунициите си.

— Какво ще кажеш за това, ваше величество? — запитах аз Юон.

— Божичко, никога през живота си не съм брал толкова страх! Силата на този железен мъж е невероятна. Погледни само как наполовина е пробита тази дъбова врата. Ако ни беше улучил, ни щит, ни доспехи можеха да ни спасят.

Продължихме да вървим по коридора, чийто изход не се виждаше и ето, че се появи и второто изпитание. Този път се касаеше за друг вид автомати, въоръжени с пики, чиито остриета цепеха въздуха със скорост, недоловима с просто око. „На тези хора съвсем им липсва въображение“, промърморих аз. „При това те би трябвало да знаят, че притежавам твърде ефикасна система за дезориентиране. Вероятно не са имали време да разнообразят мизерния си мизансцен!“

Този път другарят ми ме наблюдаваше с повече доверие и яздеше редом с мен, без да вдига щит, за да се брани. Точно там му беше грешката!

Въпреки всичките ми усилия, не успях да повредя тези проклети роботи. Независимо от това бях длъжен да преодолея тази стена, но и муха дори не би могла да го направи, без да бъде разсечена на две.

Трябваше да намеря друг начин за отбиване на удара. След кратко размишление достигнах до решението на задачата. Извадих от чантата си две атомни гранати и ги търкулих до развихрилата се машинария, през това време двамата с Юон се прикривахме с щитовете.

Взривната вълна бе твърде мощна и експлозията продължително отекваше из коридора, като постави ушите ни на тежко изпитание. Когато прахът се разнесе, разтопените копиеносци представляваха пушеща метална купчина. На практика тези гранати не отделяха радиоактивен прах и затова нищо не ни пречеше да продължим напред.

— По дяволите! — кратко отбеляза Юон. — Въобще не ми беше казал, че по собствено желание можеш да предизвикваш гръмотевица. Сега съм сигурен, че ще излезем от този замък… Вълшебството ти е равно по сила на това на джуджето Оберон!

Храбрият рицар вече твърдо вярваше, че аз също съм могъщ магьосник, и нямаше никакъв смисъл да го разубеждавам. Затова трябваше да му оставя неговите илюзии.

Независимо от всичко моят смут нарастваше. Всички тези машини свидетелствуваха за съществуването на забележителна научна култура на тази планета. Във вертепа на Оберон ли се произвеждаха тези апарати? Или тукашният господар ги фабрикуваше? Но за да узная това, трябваше да достигна до самия него и да преодолея всички премеждия, предназначени за неговите гости.

Последният тест връхлетя няколко метра след завоя на коридора.

Две огромни глави, забити на пики и поставени близо едно до друга, правеха страшни гримаси. От зениците им излитаха дълги огнени стрели и се разбиваха върху две нажежени метални плочи, изработени от особено устойчиво вещество, тъй като тези светкавици бяха всъщност два лазерни лъча!

Очите се движеха непрестанно и създаваха непроницаем огнен екран.

Това не представляваше никаква трудност за мен.

Бързият спектрален анализ на лъчите доказа, че се произвеждаха от кристали. Мощно ултразвуково излъчване разруши структурата им и на часа спря тяхното действие. Доставих си злото удоволствие да посека със сабята си една от отвратителните глави, при което излезе наяве устройството, скрито вътре — малък електронен апарат, твърде умело построен и напълно безвреден отсега нататък.

За моя чест аз бях преодолял поставените ми изпитания. Оставаше да узная дали всичко това си струваше труда, защото в края на краищата гигантът, изглежда, беше само една марионетка без никаква реална сила.

Втората врата, изправила се пред нас, щеше без съмнение да ни позволи да се срещнем с него.