Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (2)

Глава II

Пантозер наистина е чудесен тип! През целия полет ме обграждаше с внимание и поддържаше духа ми бодър, щом усетеше, че вече не издържам. Помагаше ми и при тренировките, защото все още опознавах моя мини инвентар.

Възползвах се най-пълноценно от кулинарните възможности на борда, защото вероятно по време на целия престой щеше да ми се наложи да се задоволявам с хранителни концентрати, а в това нямаше нищо привлекателно.

Накратко, след едно безпрепятствено пътуване ние достигнахме сектора, където трябваше да се намира прословутата комета. В началото радарите ни не успяха да я уловят. Нещата започваха зле!

Но след като описахме няколко кръгови орбити, нашата блуждаеща звезда благоволи да се появи. Не беше нещо забележително. Ядрото й имаше среден размер, а опашката й едва се забелязваше. Намирахме се твърде далеч от звезда 2928 и затова считахме, че звездопланът ни все още не трябваше да бъде забелязан.

Пантозер ми обеща да стои наблизо толкова дълго, колкото се наложи. Всъщност моята капсула притежаваше твърде малък обсег на действие и с нея не бих могъл да достигна до никоя планета от Конфедерацията.

В това отношение поне нямах проблеми — приятел като него нямаше да ме изостави!

И така, беше настъпил моментът да се кача в моята лека машинка.

При дадената скорост на кометата щяха да ми бъдат необходими 5 дни, за да достигна целта си — достатъчно време да поразмишлявам на спокойствие и да ме заболи стомах…

Сбогуването ни беше кратко. Пантозер произнесе тържествено словото, предназначено да ми донесе щастие, аз му махнах с ръка и се вмъкнах в тясното помещение.

Малко след това капсулата вече се намираше зад блестящото ядро на кометата, която идеално ни прикриваше.

В далечината „Хелион“ се превърна в нищожна точка, която скоро се изгуби сред звездите на Хидрата.

По време на полета нямах много работа. Няколко корекции на траекторията, наблюдение на уредите, т.е. познатата ежедневна дейност.

Затова пък, колкото повече се приближавах, с все по-голямо желание наблюдавах звездата и планетата, кръжаща около нея. Звездата беше от тип „К“ с температура от порядъка на 4000°. Интересната планета се намираше на подходящо разстояние, за да не е нито много топла, нито много студена. Следователно тя можеше да има обитатели. Това само потвърждаваше наблюденията на Алнипос.

На петия ден имах възможността да я наблюдавам в подробности. Нейната атмосфера образуваше лек синкав пръстен по периферията й и ясно се виждаха къдравите очертания на облаците. Успях да установя, че тя притежаваше огромни морета. Континентите й не бяха с големи размери. Всъщност те представляваха обширни острови, твърде приближени едни до други.

Една последна проверка на траекторията ми потвърди, че всичко беше нормално. Кометата ми щеше да профучи ниско над атмосферата.

В последните минути на полета се уверих, че тази планета беше покрита със зелена растителност, но не забелязах големи градове, нито следа от интелигентни същества.

Вече две неща не съвпадаха с доклада на Алнипос. Никакъв екран не смущаваше работата на моите уреди и бях уверен, че съществуваше растителност.

Пуснах няколко примамки в момента, когато капсулата ми се отдели от прикритието на ядрото — предполагаемите наблюдатели биха ги възприели като метеоритен дъжд. След това машината ми пикира към повърхността. Едва в последния момент включих радарите и инфрачервения наблюдател, но въпреки това успях да се приземя при добри условия върху склона на един скалист хълм.

Първата ми грижа, след като се приземих, беше да намеря скривалище за капсулата. Имах късмет. На петдесетина метра зееше пещера. Нито много голяма, нито много тясна. След няколко секунди планиране успях да вкарам машината си там. Запалих една инфрачервена лампа, за да бъда сигурен, че не смущавам никого, и видях само скали и стичащата се по тях вода.

Въздъхнах с облекчение, нещата не вървяха толкова зле.

След това трябваше да направя обичайните изследвания, за да разбера дали местните условия бяха подходящи за моя тип обмяна на веществата.

Резултатите потвърдиха наблюденията ми. Планетата носеше характеристиките на клас 1, следователно можеше да приюти всички класически форми на живот, чиято основа беше органичната материя. Някои микроби и местни вируси бяха патогенни, но с моя изолиращ скафандър аз от нищо не се страхувах, да не говорим за достойния за рекорд имунитет, с който ме бяха въоръжили.

Сега оставаше да узная дали в сектора съществуваха разумни същества и да заловя някое от тях, за да го подложа на изследване с моя психосондьор, който щеше да ме научи на неговия език. След това, съобразявайки се с външния му вид, щях да се опитам да заприличам на него, така че да остана незабелязан.

Затова обаче трябваше да чакам деня. Наблюденията ми по време на полета на височината спрямо морското равнище ми бяха позволили да сверя часовниците си — денонощният цикъл включваше единадесет часа ден и още толкова нощ, или беше 5 часа сутринта, така че не трябваше дълго да чакам.

При първата утринна светлина със странен аметистов цвят, аз се измъкнах навън, облечен в хамелеонов комбинезон над прозрачния ми скафандър.

Преди да оставя капсулата си, отсякох няколко клонки от съседните храсти, за да прикрия входа на пещерата. Приключвайки с това, се спуснах по хълма, прилагайки на практика за пръв път получените преди заминаването ми уроци.

Пълзейки под дръвчета и храстчета, не можех да не се запитам защо това, което виждах на тази планета, не съвпадаше с онова, което беше видял Алнипос. Въпреки това всичко ми изглеждаше напълно нормално. Листата, тревата, цветята не ми напомняха нищо познато, но изглеждаха съвсем естествени. Няколко леки облачета се носеха в небето и дори ми се стори, че забелязах птици. Не бяха ли това само илюзии? Невъзможно — техниците бяха единодушни, когато признаха моята изключителна устойчивост на всички форми на внушение! Тогава? Добре! Докато не ми докажеха противното, трябваше да вярвам, че този свят чисто и просто съществува. Впрочем, препъвайки се от непредпазливост в един пън, аз почувствувах съвсем реална болка.

Когато стигнах до подножието на склона, забелязах първото доказателство за присъствието на разумни същества. О! Нищо толкова необикновено — една проста, твърде зле прокарана пътека, която криволичеше из близките храсталаци. И още нещо по-интересно, следи по меката пръст, прилични на стъпки, оставени от големи животни.

Повървях известно време по тази пътека и стигнах до място, където тя пресичаше някакъв по-голям път. Там аз се прикрих, възможно най-добре и зачаках търпеливо.

Полето наоколо изглеждаше необработено. Никаква следа от посеви или овощни градини. Цветът на растителността като цяло беше по-наситенозелен, отколкото на Полукс и клонеше към синьо.

Цветята ми се сториха изключително красиви. В пейзажа имаше нещо неестествено и превзето, като че ли беше създаден от изкусни градинари. Дърветата край ромонещото недалеч от мен поточе изглеждаха подредени като в градина и смесените им ухания въздействуваха като завършено произведение на изкуството. Всъщност имах чувството, че се намирам в картина, а не в естествена среда.

Слънцето се издигаше на хоризонта. Започваше да става топло, но аз не чаках твърде дълго жертвата си. Дочух равномерни стъпки отдясно и забелязах да приближава към мен прегърбен силует, подпиращ се на дълга тояга. Жалката му шаечна роба напомняше дрехата на скитник. Във всеки случай нещастникът нема време да призове своите богове-покровители — една малка хипнотизираща стрела се заби в бедрото му и го изпрати в царството на сънищата за няколко часа. Изчаках малко, да се уверя, че никой друг не идваше, и се заех да проуча жертвата си.

Повдигнах качулката и приятно изненадан установих, че беше човешко същество, т.е. не се налагаше да се гримирам. После прерових кесията му. Съдържаше внушителен брой монети, които присвоих без угризения, заменяйки ги с малко кюлче злато, което трябваше да струва доста повече от тази железария. Нещастникът щеше да установи с изненада, че неговият похитител го беше възнаградил богато.

Оставаше да го отведа до капсулата. Слабият човечец не тежеше на рамото ми. За няколко минути го пренесох до определеното място.

Там бе достатъчно да включа психосондьора си и да поставя на главата му една мрежа. След четвърт час апаратът беше в състояние да ме научи на местния език.

Необходимо му беше почти още толкова време, за да ме научи да говоря правилно местния диалект. Без изненада установих, че той нямаше нищо общо с различните диалекти, използвани в Конфедерацията. Това означаваше, че тези хора бяха чужденци. Откъде ли идваха?

Бъдещето несъмнено щеше да ми отговори.

Не можах да науча много нещо от този човек. Казваше се Йод и беше тръгнал да изкаже почитта си към някакъв Свети Петър в абатството Клюни. Беше благороден васал на някакъв много прословут император — Карл Велики.

След като за последен път си спомних за моя храбър Пантозер, който вероятно се тревожеше за мен, аз се убедих, че нищо не бях забравил от моето снаряжение и окончателно напуснах капсулата. Така, както беше скрита в клонака, трябваше да имам много лош късмет, за да я намерят. В такъв случай парализиращото поле щеше да се включи и да попречи да я доближат.

Отнесох моя скитник до пътеката, после се покрих с наметалото му и нахлузих сандалите, като му оставих само грубата туника.

След това се запътих към града, наречен Париж. Според онова, което знаеше Йод, императорът, управляващ града, беше спечелил името си, сражавайки се с „неверниците“, живеещи отвъд планините. Оръжията на това племе изглеждаха твърде примитивни. Бойният елит беше съставен от „рицари“, които се сражаваха, възседнали големи тревопасни млекопитаещи, наречени коне.

С благодарност си помислих за хората, от които бях научил изкуството на фехтоването — това можеше да се окаже дори полезно.

Така изминах няколко километра, без да забележа нещо особено интересно. Въпреки това ми се стори, че полето ставаше все по-малко диво. Тук-там се простираха обработени нивя и добре поддържани овощни градини. Забелязах дори някакъв селянин, зает да събира стръкове от висока златиста трева.

Зле подържаният път затрудняваше вървежа ми и краката ми, непривикнали към този вид упражнения, ме наболяваха: определено се нуждаеха от закаляване.

Наближих до една малка горичка, когато шум от галоп и звън от желязо ме накараха да се обърна. Някакво едро животно, възседнато от мъж с особен метален скафандър, се носеше срещу мен сред облак прах.

С пръст върху спусъка на скрития под наметалото ми лазерен пистолет побързах да се скрия в канавката. С положителност това беше някой от тези прословути рицари.

Последният въобще не ме забеляза. Това не ми попречи да го огледам от глава до пети, преди да се изгуби в пушилката. Забралото на шлема му, поддържано от кожен ремък, откриваше приятно загоряло лице с руси мустаци. В дясната си ръка мъжът държеше дълъг дървен цилиндър, завършващ със стоманено острие. Отстрани на хълбока му висеше някакъв украсен метален калъф — вероятно ножница на меч. Токовете на издължените му метални обувки завършваха с остриета, с които мушкаше хълбоците на възседнатото животно,за да го държи бодро.

С лявата си ръка държеше юздите, завързани за някаква ос, която минаваше през устата на коня. В това нямаше нищо опасно.

Поуспокоен, продължих пътя си.

Постепенно, съвсем естествено, започнах да си спомням разни думи. Например металната плоча, бранеща главата на коня, се наричаше броня, остриетата на токовете — шпори, а дългият цилиндър — копие.

Горната част на „скафандъра“ беше шлем, а разноцветната украса, издигаща се над него, бе предназначена само за да го разкрасява. Съвсем не се касаеше за антена, както би могъл да си помисли някой. Наближавах края на горичката, когато звън на метал привлече вниманието ми. Моят конник се сражаваше с двама свои колеги, които не го щадяха твърде много. Той им се противопоставяше с големи усилия и изходът на битката не будеше съмнения.

По характер съм доста избухлив и затова ни за миг не се поколебах. Приближих предпазливо до един от юначагите. Повалих го на земята с дръжката на тоягата си.

Не се питах вече истински ли са тези хора — нямах никакви съмнения в това отношение…

Оставих тоягата си закачена на крака на противника ми и грабнах меча, който той, падайки, беше изпуснал. Нещастникът лежеше по очи на земята. Изглежда, не беше в състояние да се повдигне. После се престорих, че удрям с меча по шлема му, както сваря, а всъщност го облъчих здравата с пистолета си. Той остана задълго неподвижен на земята. Тази намеса накара втория конник да размисли. Трудно беше при това положение да обуздае яростта на противника си. След няколко секунди той препусна с все сила и офейка.

Останах сам с моя избраник.

— Благодаря ви, Ваше величество! — възкликна последният. — Много съм радостен, че съм задължен на един толкова смел воин. Бога ми, много храброст е нужна, за да нападнеш рицар без шлем и ризница. Наричам се Юон дьо Бордо… — И с тези думи той ми протегна ръка.

— Братко — забръщолевих аз, — аз съм само един беден скитник, тръгнал за абатството Клюни. Господ повелява да помагаме на ближните си, изпаднали в беда. Това, което сторих, съвсем не е някаква заслуга. Името ми е Окасен дьо Серн.

— Да, но за един скитник ти прекрасно владееш изкуството да се сражаваш с меч. Струва ми се, че този конник е мъртъв!

Като изрече това, той слезе от коня си, коленичи до жертвата ми и повдигна забралото на шлема му.

— Христе! — възкликна той. — Царството няма вече наследник. Ти току-що уби родния син на императора!

— Господи! Как ли е станало това? Взех тези двама рицари за разбойници, които искат да ви ограбят…

— Все пак ти за нищо не си виновен! Бях тръгнал да поднеса почитта си на моя господар, когато неговият син ме предизвика, претендирайки, че някога баща ми бил заграбил три замъка от короната. Пожела да отмъсти за тях, но императорът Карл му заповяда да ме остави на спокойствие да се върна в моето владение. Той не желаеше да се говори, че някакъв васал е бил убит в неговия двор. И така ме пуснаха да си вървя. Уви! Този предател не удържа на думата си. Подло ми беше устроил засада и без помощта ти щях да съм предал богу дух!

— Каква тъжна история — провикнах се аз, като покрих глава с наметалото си. — Какво ли ще стане с мен сега? Докато не разкрие виновника, императорът няма да намери покой и ще ме подложи на хиляди мъчения.

— Ваше величество, нивга няма да те изоставя! Ела с мен в моите владения. Кълна ти се в светите мощи, че там всички мои барони и аз самият ще те закриляме.

— Какъв лош късмет! Надявах се да науча хиляди неща за светите монаси, после мислех да остана в двора на Карл Велики. Говори се, че астролозите му имат огромни познания. Освен това белобрадият император не владее ли всичко върху тази Земя?

— Честни човече — прихна Юон, — ти, изглежда, изобщо не познаваш този свят! Императорът и дукът Нем са се прославили с подвизите си срещу неверниците. Монасите са свети хора. Въпреки това духовната власт, която имат, и временното могъщество на Карл Велики, са направо смешни в сравнение с вълшебната сила на истинския господар на този остров. Никой не може да се сравнява с него!

— Кой е той! — изненадах се аз.

— Вълшебникът Оберон! Царят на чудесата, за който няма невъзможни неща. Това е най-прекрасният човек след Исус. Никой не би могъл да скрие своите тайни помисли в негово присъствие! Той може да се пренесе навсякъде, където пожелае. Дори животните и птиците чувствуват магическата сила, която излъчва, и никой не го напада. И за да завърша, ще ти кажа, че неговото пеене може да се сравни с това на ангелите в рая.

— Несъмнено! — високо казах аз. — Доста съм чувал да се говори за това джудже-вълшебник. И все пак не е ли всичко това само някаква легенда?

Като чу да изричам тези думи, Юон като че се разтревожи:

— Васал! — прогърмя гласът му. — Ти знаеш нашият език, но твоите думи са думи на чужденец! Знай, че Оберон чува всяка твоя дума и никой не може да избегне неговата мъст. Някога той ми е помагал в трудни моменти и аз успях да се убедя в могъществото му! Аз съм твой длъжник, но ти трябва да внимаваш никога да не наскърбяваш този могъщ чародей!

— Моето намерение съвсем не беше такова и напълно ще послушам съветите ти — убедих го аз.

— Добре, за да ми повярваш, ела с мен в Бордо. По пътя ни вероятно ще срещнем този, който владее всички знания, и може би ще благоволи да те научи на онова, което пожелаеш. Но сега се налага да тръгваме, защото императорът ще пусне своите верни рицари по следите на сина си, а аз пет пари няма да дам за теб, ако те заловят.

След тези думи Юон яхна своя кон. Аз яхнах коня на рицаря, който лежеше ничком на земята, и пришпорвайки ги, поехме на юг.

Благодарение на уроците, взети в Калапол, горе-долу се справях добре. Вече можех да поразмисля, без много да се задълбочавам, как да не ме пречукат.

Моят другар ме беше изпреварил доста и аз завиждах на лекотата, с която яздеше. Без него сигурно щях да се изгубя в тази тъмна гора с едва забележими пътеки. Сега думите на рицаря добиха за мен нов смисъл. Изглежда, този тъй наречен вълшебник не притежаваше никаква магическа власт. Оберон явно владееше няколко технически тайни, с които си служеше за заблуждение на тези слабо цивилизовани хора. Ако умееше да се пренася там, където пожелаеше, това означаваше, че той можеше да се телепортира, освен ако не притежаваше някаква обикновена летателна машина. Щом омагьосваше животни и птици, ясно беше, че използва хипнозата! Най-тревожен беше фактът, че „никой не можеше да запази тайните си мисли в негово присъствие“. Това джудже със сигурност имаше забележителна телепатична сила и се питах дали ще съм в състояние да му устоя? Всичко това беше много странно, защото изискваше изключително напреднала технология, докато неговите „поданици“ бяха останали в примитивния феодален стадий на развитие.

Прочутият белобрад император следователно не представляваше никакъв интерес за мен. Впрочем, противно на това, което си въобразяваше Юон, аз не бях убил неговия син. Последният скоро щеше да възстанови силите си. Щеше да помисли, че е станал жертва на някаква магия, и възхитен щеше да разпространява тази версия. Съвсем не беше позорно да си сразен от вълшебна сила. Отсега нататък рицарите щяха да поразмислят, преди да ме предизвикват. Следователно нямаше да имам проблеми в това отношение.

Затова пък на всяка цена трябваше да срещна този прословут Оберон — според мен единственият, който знаеше какво се върши на тази планета.

И така, реших да поразпитам моя спътник. За тази цел трябваше да го догоня. Уви, пътят беше изключително тесен, а моите познания по езда датираха отскоро…

Клоните ме шибаха в лицето, храстите драскаха краката ми, но не успявах да скъся разстоянието дори с една педя. Това ме отчая и реших да смушкам коня веднага щом пътеката леко се поразшири.

Случаят не закъсня. Пришпорих коня, той запрепуска в галоп и догоних другаря си. Той обърна глава и ми се усмихна, мислейки, че се старая да съпернича на майсторството му.

Смушка коня си и отново ме изпревари, въпреки моите повиквания.

Тази малка игра продължи няколко минути. Всеки път щом успеех да го настигна, той отново се отдалечаваше и това, което трябваше да стане, стана. Един дълъг жилав клон ме шибна през кръста и аз политнах във въздуха… Ударът при падането беше добре омекотен от дебел слой мъх и папрат, така че не се ударих много лошо. Единствено самолюбието ми бе жестоко наранено.

Юон веднага забеляза нещастието ми. Умел ездач, той ловко се обърна, за да ми се притече на помощ. Когато пристигна, аз тъкмо се бях изправил на крака и констатирах, че нищо ми нямаше.

— Какво стана, ваше величество! — изсмя се той. — Доколкото разбирам, акробатиката върху кон не е тайна за теб… Жалко, хубаво състезание бяхме започнали…

След тез думи той слезе от коня и видя, че се бях отървал без контузии. Грабна някакъв вързоп, висящ на седлото му, и заяви:

— Вземи, пийни си малко от това хубаво вино от Бордо и то ще те възстанови по-добре от всякакви докторски илачи!

Започнах да идвам на себе си и се престорих, че поглъщам пълна чаша от питието. След това му върнах съда, с който той веднага си послужи.

— Благодаря, благородни господине! Ето кое ще ме подкрепи.

— Добре! Щом пожелаеш, бихме могли да подновим това приятелско състезание.

— Приятелю, изобщо нямах такова намерение и съвсем не притежавам твоята ловкост в изкуството на ездата. Единственото ми желание беше да те настигна, за да те поразпитам за това прочуто джудже, чиято власт е толкова голяма. Аз съм от едно много далечно село и тези чудеса не са достигнали до слуха ми. Знаеш ли къде живее то?

— Господи, братко, малко хора могат да отговорят на този въпрос. Вълшебното джудже благоволи да ми помогне на няколко пъти. Да е благословена добротата му! То ме обсипа с добрините си и ми каза, че живеело в Монмюр, в един град сред облаците, който често кацва навръх високите планини, разделящи този остров на две части, или пък плува, носен от ветровете.

— Разбирам… Никой ли не го е посещавал?

— Не ми е известно. Въпреки това Оберон знае всичко и се появява пред хорските очи, когато сметне за добре.

— Не се ли меси той и не оспорва ли властта на императора Карл?

— Бога ми, не. Единственото занимание на Карл Велики е да воюва, когато си ще, за да се прослави още повече. Оберон не желае да се намесва с изключение на случаите, когато трябва да премахне някоя несправедливост, но тогава никой не смее да му се противопостави.

— Смяташ ли, че бих могъл да го видя някой ден?

— Никой не би могъл да срещне чудното джудже без неговото съгласие!

— Дори и да изкача планините, за които ми разказваше?

— Само ще си загубиш времето, благородни приятелю! С вълшебството си Оберон успява да постави хиляда клопки по пътя на оня, когото иска да погуби.

— Жалко! Колко бих желал да говоря с него. Сигурно познанията му са неизчерпаеми. Кажи ми още нещо, много ли са подвластните на Императора?

— Не, той притежава цветущи градове, но щом свика под знамената всички васали от войската си, те са не повече от десет хиляди. За щастие, неверниците не са повече от нас. Но твоите въпроси ми се струват твърде странни. Нищо ли не си чувал за всичко това?

Въпросът беше объркващ. Какво ли би станало, ако Юон ме вземеше за някой от тези прословути неверници? За щастие, аз се измъкнах от тази неприятност по един твърде неочакван начин. Тъкмо се отправих към коня си, без да отговарям на въпроса му, и от гъсталака видях да излиза едно твърде необикновено създание.

Представете си едно чудно хубаво джудже, пищно облечено в сребърен брокат. На главата си то носеше корона, а в дясната си ръка — лък. Рог от слонова кост висеше на врата му. Чудна работа, сякаш не вървеше, а се плъзгаше по земята. Бях смаян! Този, който толкова исках да видя, сам идваше при мен…

— Оберон! — задави се Юон дьо Бордо. — Благословен бъди, о, Царю на чудесата…

След тези думи, той коленичи на земята.

Джуджето отговори само с едва забележимо кимване с глава. То, изглежда, се интересуваше само от моята скромна личност и трябва да призная, че това не ме успокои особено много. Мушнах ръка в торбата си и стиснах лазерния пистолет, допира с него ме поокуражи.

Какво ли бе това същество? Дали чужденец, дошъл от някоя далечна галактика, или просто човек, отдал се на науките за духа и материята?

А може би тази външност беше само привидна и той се беше предрешил, за да прикрие истинската си природа…

Трескаво обработвах различни инструменти с лявата си ръка, за да се опитам да узная повече за него. А „Вълшебникът“ сякаш нехаеше. Въртеше се около нас с усмивка на уста, докато конете, без да се изплашат ни най-малко от неочакваното му появяване, зацвилиха радостно!

Изведнъж то спря, вдигна своя рог към устата си и засвири тихо.

Тази музика беше много хубава и я слушах с голямо удоволствие. Ала безкрайно се изненадах, като видях, че Юон и конете затанцуваха! Дори признавам, че и аз почувствувах тръпки в краката, но тази магия нямаше особено въздействие върху мен. Джуджето констатира този факт, без да покаже, че това му прави впечатление, и спря да надува инструмента си.

Тогава то тръгна към мен и с напевен глас рече:

— Поздравявам, рицари, които минавате през моята гора! В името на всесилния бог, заклевам ви да отговаряте на желанията ми.

— Бъдете добре дошъл, вие, ваше величество! — казах аз любезно. — Изминаха само няколко минути, откакто пожелах да ви видя, и ето, че се появявате. Това ме смайва…

След тези думи незабелязано погледнах към някои от уредите, но от тях не научих кой знае какво, освен че местната радиоактивност изобщо не беше увеличена.

— Благодаря ти за отговора, васале. Явно, че и двамата проявяваме любопитство един към друг. Разбрах, че си се сражавал със сина на император Карл и си му причинил голямо страдание. Освен това установих, че в битката изобщо не си ползвал науката за оръжието, а само някакво магическо заклинание. Както знаеш, аз съм един могъщ чародей и би ми доставило удоволствие да си премерим силите, за да оценя твоите познания.

— Та вие ми правите голяма чест! — отговорих аз. — Признавам, че съм в известна степен вещ във вълшебствата, но все пак моите възможности положително не надминават вашите! Освен това аз не храня никакви лоши чувства към вас.

— Убеден съм в това и все пак с удоволствие ще те изпитам. Не мога да разчитам твоите мисли, което представлява вече един истински подвиг. Не знам също откъде идваш и какво желаеш. Императорът е страшно недоволен от онова, което си сторил на сина му, и много му се иска да те накажа. Затова ще ти се наложи да понесеш няколко изпитания и ще видим как ще се справиш. Признавам, че ти много ме заинтригува, при това аз също не ти желая злото. Ако в сърцето си не таиш зли намерения, ти ще преодолееш трудностите по пътя си. Но ние пак ще се срещнем.

След тези думи вълшебното джудже се отдалечи и после изчезна, сякаш се разтвори във въздуха с все същата лукава усмивка.

„Така — помислих аз, — ето една нова серия от тестове! Да се надяваме, че ще се справя с нея с чест, защото, както изглежда, този Оберон наистина притежава някаква съвършена технология. Това видение може да се обясни единствено със съществуването на предавател на материя, а ние нямаме толкова съвършен уред като тоя…“