Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сетни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A quoi songent les Psyborgs?, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Издание:

Пиер Барбе. Какво сънуват псиборгите?

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №64

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Лиляна Кр. Иванова

Рецензент: Елка Константинова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Френска, I издание

Дадена за набор на 26.II.1985 г. Подписана за печат на 16.V.1985 г.

Излязла от печат месец юни 1985 г. Печ. коли 12. Изд. коли 7,78. УИК 7,51

Страници: 192. Формат 70×100/32 Изд. №1853. Цена 1 лв. ЕКП 95366 5637–180–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Лиляна Kp. Иванова, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Barbet. A quoi songent les psyborgs?

© 1971, Editions Fleuve Noir

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Глава V

Изтегнат на плажа, аз с тъга си мислех за прекрасната Николет. Дали наистина съществуваше?

Не бях сигурен. Всичките ни приключения сякаш бяха сън. Въпреки всичко нежният й образ се появяваше пред мен с необикновена яснота. Никога нямаше да я забравя…

Юон се разхождаше с широки крачки, вдишвайки морския въздух. Конете ни пасяха хилавата трева на дюните.

Започнах да се отегчавам от чакането, когато забелязах на хоризонта една малка точица, която бързо нарастваше.

С бинокъла си успях да различа някаква лодка, подобна на онази, която ни беше отвела в замъка на гиганта. На борда й не се виждаше никой. Златната решетка, разположена в предната й част, беше достатъчна, за да я управлява.

По-късно различих някаква глава, която се показваше от време на време над вълните — без съмнение ставаше дума за прословутия морски дявол… Плуваше като делфин, задържайки дълго време главата си под водата, след което показваше лицето си, оглеждаше се наоколо и отново се гмуркаше. Образът му беше напълно човешки и черна брада опасваше лицето му, а дългите му коси плуваха като водорасли.

Юон също го беше забелязал.

Отидохме на брега, държейки конете си за юздите. Малко след това лодката спря пред нозете ни.

Морският дявол поигра още малко във водата, но не успях да различа дали имаше крака или плавници. Във всеки случай между пръстите на ръцете му имаше ципа, която го улесняваше при плуването.

Той ни поразглежда минута-две, а после каза с остър глас:

— Значи ти си Окасен дьо Серн, а ето и Юон, когото вече познавам… За да съм напълно искрен, знай, че към теб и подобните ти не изпитвам никаква симпатия. Морският народ не обича никак съществата от равнините и горите. Заповядано ми беше да дойда и да те взема, за да прекосиш пролива, и аз се подчиних. Не чакай нищо повече от мене, Халиброн.

— Благодарим ти за тази услуга — отвърнах аз. — Мога ли да знам защо не обичаш хората от сушата?

— Всички те са мръсни и зловонни, жестоки и лъжливи и ако не беше заповедта на Даю, с удоволствие бих те изоставил на морските чудовища, които убиват само когато са гладни. Ала стига съм говорил. Натовари конете в тази лодка, а вие двамата се покачете на гърба ми и на гърба на моята другарка.

При тези думи видях как изплува една прекрасна русалка с пищни златни коси, която мълчаливо се приближи до брега.

Аз лично съвсем нямах желание да използвам това любопитно транспортно средство, но Юон, давайки пример, качи конете на лодката и яхна през кръста морския дявол.

Оставаше ми да го последвам, което и сторих.

Първо установих, че за корпус на лодката, носеща нашите коне, бе използвана огромна мидена черупка. Реакторът, който я задвижваше, бе поставен отдолу и беше невъзможно да го разгледам.

— Странно — обърнах внимание на Юон, — тези хора явно нямат достатъчно развита техника, за да произведат мотора, който движи лодката. Откъде ли са го взели?

— О! Морските хора са богати. Перлите и коралите, които изваждат от морето, им служат за размяна и сигурно търгуват с жителите на Ис…

Тъкмо се канех да поразпитам за този град, когато моята кобила светкавично потегли.

Никога не ми беше минавало през ума, че тези морски същества могат да притежават такава сила. Движението им беше бързо и равномерно, а подире им оставаше бразда. Трябваше да обгърна врата на моя „кон“, за да не падна.

Лодката ни следваше, водена от тайнствените заповеди, предавани по нейната антена.

При това положение и дума не можеше да става да завържа разговор с моята красива русалка. Водните пръски шибаха лицето ми, а брегът зад нас приличаше вече на тънка сива ивица. Къде ли отиваха нимфата и дяволът? Не знаех…

Във всеки случай това изобщо нямаше значение — аз трябваше да играя ролята си. Явно господарите на тази планета бяха решили да ме накарат да направя една дълга морска разходка, преди да ми окажат честта да ги срещна. Без съмнение те желаеха да ме подложат на изпитание.

Но всичко това съвсем не ми се нравеше, защото Халиброн беше подчертал, че не цени никак хората от сушата. Нямаше ли и той да ни изиграе на свой ред някой номер?

Погледнах към Юон, изглеждаше съвсем спокоен. В крайна сметка предишният му преход на гърба на Малаброн — друг морски дявол, бе преминал много добре. От време на време той дружески ми махваше, а аз му отговарях. Така ние преплувахме десетина мили. Земята вече не се виждаше.

Неочаквано, без ни най-малко предупреждение, нашите коне се гмурнаха във водата. Те не се затрудняваха, тъй като използваха кислорода от водата, нито пък аз, защото моят прозрачен скафандър имаше автономна дихателна система. Но с Юон положението не беше същото. Повлечен от тежката си ризница, той се понесе като олово към дъното!

Няколко секунди го деляха от сигурната смърт. За щастие, прозрачната вода ми позволи да го забележа как лежи на дъното. Като някакъв голям рак, той с тромави движения се опитваше да се освободи от доспехите си.

Бързо се гмурнах и го достигнах. Извадих от чантата с инструментите една пластмасова надуваема сфера и я затворих около него. Сгъстеният газ от една бутилка изтласка водата от неговото убежище и след няколко минути той отново пое дъх и ми даде знак, че всичко е наред.

Явно беше, че морските хора ни мразеха — те определено се опитваха да ни удавят!

Огледах се наоколо, но не ги забелязах, и с ужас открих изумителния пейзаж, който ни заобикаляше. Между високите водорасли се подаваха кошмарни същества. Дълги ръце, целите в смукала, с вълнообразни движения се насочваха към нас, огромни вретеновидни риби с усти, въоръжени с остри зъби, ни гледаха втренчено с огнените си очи. Имаше също и гигантски морски анемонии, чиито отровни пипала дебнеха случайни жертви.

По-нататък върху склона на едно малко възвишение се издигаше градът на морските хора. Там се простираха площади с градини от разноцветни водорасли, масиви от звездисти корали и прилични на храмове постройки.

Огромни сюнгери растяха покрай скалите, където се различаваха входовете на много пещери.

На дълбочина тридесет метра светлината огряваше достатъчно всичко това и отражението на водната повърхност образуваше трептящи отблясъци.

Ала съзерцанието ми не продължи дълго, защото градските стражи ни бяха забелязали и с пълна скорост се носеха към нас. Бяха десетки и продължаваха да излизат от грамадни бодливи черупки, които им служеха за заслон.

В по-голямата си част представляваха огромни влечуги с усти, пълни с безброй остри зъби. Юон ги беше забелязал и ми правеше отчаяни знаци, като размахваше напразно жалкия си меч.

Приближих се до него и извадих ултразвуковото си оръжие, най-ефикасното за такъв вид борба, след което се заех да помета противниковия авангард.

Ефектът беше твърде зрелищен — всички докоснати нападатели буквално експлодираха, а разкъсаната им плът се разпръсваше наоколо в ален облак.

Въпреки това нападението ни най-малко не бе престанало.

Към мен и Юон непрестанно прииждаха нови чудовища. Сега имаше огромни акули и октоподи, които се движеха към нас, изтласквайки вода зад себе си. Докоснех ли ги, облак мътна мастилена течност ни обгръщаше и не след дълго щях да ослепея, тъй като течението я носеше към мен.

Положението ставаше тревожно.

Там, където се намирахме, рискувахме да ни затрупат, а и не виждах достатъчно добре, за да стрелям точно. Налагаше се да отстъпим. Грабнах пластмасовата сфера с моя приятел в една ръка, а с другата включих реактора си и защитното поле.

Така успях да се приближа до огромна, за щастие празна черупка от мекотело. Там тилът ми беше защитен. Наврях Юон в дъното и застанах отпред. Благодарение на защитното поле успях да си поотдъхна. Можах да видя как разочарованите ми противници се блъснаха в него, но ние изобщо не се бяхме спасили, съвсем не, тъй като кислородните ми запаси за моя другар щяха да стигнат само за десетина часа. Следователно трябваше да открия начин за бягство, без да станем жертва на развилнелите се чудовища.

За щастие морските хора не се появяваха. Те вероятно бяха сигурни, че техните кръвожадни животни ще разкъсат отвратителните хора от сушата. Ала ние съвсем нямахме намерение да им се даваме.

Моята черупка изглеждаше невероятно здрава и аз реших да я превърна в мезоскаф. Два снопа анти „G“ спуснати от двете страни, щяха да ми позволят да изляза на повърхността съвсем спокойно. И така аз се заех с тази работа, след което включих уредите си. Нищо не излезе.

Разтревожен, увеличих мощността на излъчването. Нямаше особен ефект, без да се брои лекото поклащане. Нещо ме придържаше към дъното. Какво? Рискувах и предпазливо подадох глава навън. Адско видение — огромен калмар беше усукал две от пипалата си около долната част на нашето убежище, докато останалите бяха здраво вкопчени в някаква скала!

Сноп ултразвук го принуди да изпусне плячката си. Уви! Някакво друго животно от същата пасмина зае веднага мястото му. Известно време продължих безуспешно играта, но упоритостта на чудовищата беше невероятна. Отново попаднахме всред мастилен облак, но това не можеше да продължава повече така!

Рискувайки всичко, аз запратих една атомна граната по тези демони и включих моите анти „G“.

Черупката ни отскочи с такава сила, че насмалко не паднахме с главите надолу. Вярно, че корабчето ми съвсем не беше официално регистрирано от нашите навигационни служби… Въпреки това успях да го овладея и се насочихме право към повърхността.

Прекрасният град изчезваше зад нас. Чудовищата не даваха вид, че ни преследват — изглежда, урокът беше им послужил.

Морските дяволи също не се появиха повече. Сякаш омразата към хората от сушата беше задоволена от страха, който ни причиниха. Впрочем, трябва да призная, че доста се бях поизпотил.

След току-що проведения сеанс спокойствието, царящо на повърхността, ни се видя изненадващо.

Ако не бяха остатъците, плуващи над вълните, можехме да си мислим, че всичко това е било един ужасен кошмар.

Юон се освободи криво-ляво от своя пластмасов чувал, поотърси се, опитвайки се да изцеди водата, стичаща се от панталоните му, и възкликна:

— Окасен, ти наистина владееш невероятни магически умения! Никога не бих повярвал, че бих могъл да попадна под водата във въздушен мехур. Тези морски дяволи са безбожни грубияни, престъпили клетвата си, и ти би трябвало да им дадеш добър урок. Няколко огнени гюлета щяха да разрушат домовете им.

— Ха! — казах аз непринудено. — Това са жалки магьосници, затова не благоволих да ги наказвам за тяхната наглост. Тъй като те ни изоставиха, ние ще завършим пътешествието си по въздуха.

— Господи! — извика другарят ми. — Досега съм мислил, че само Оберон може да лети в своя град на облаците. Ти действително не преставаш да ме изненадваш!

Слабата мощност на моите анти „G“ не ми позволяваше да набера височина. Затова продължихме прехода си ниско над водата, почти като кораб на въздушна възглавница.

Спътникът ми изглеждаше очарован от този експеримент. Успокоен, той си тананикаше някаква любовна балада, в която се разказваше за един рицар, тръгнал да освободи своята красавица от неверниците.

Бях се съсредоточил в управлението и се взирах в хоризонта, търсейки лодката с нашите верни коне.

Скоро забелязах някакви точки по гребените на вълните. Приближих се заинтригуван и ме обхвана неприятно чувство.

Прекрасни дългокоси създания играеха сред вълните и пееха чудна, омайна песен.

Те ми разказваха за нещастната любов на някаква нимфа. Аз се бях превърнал в рицаря Ханс и една от тези водни девици се беше съгласила заради мене да стане земна жена с цената на хиляди мъки. Ала аз съм я изоставил заради някаква глупава принцеса и това разбило сърцето на моята прекрасна русалка.

Дълго време останах в плен на тази песен. Юон я слушаше в екстаз.

Неуправлявана, раковината ни се носеше напосоки по вълните.

За щастие, моята подготовка ми помогна да реагирам. Избягвайки хипнотизиращия зов на красивите сирени, които протягаха към нас ръце, аз отново поведох лодката, отдалечавайки се от тези чародейни създания. Наложи ми се да употребя всичките си сили, за да попреча на Юон да се хвърли във водата и да отиде при тях.

Най-накрая хорът заглъхна в далечината и другарят ми се опомни.

Напредвахме бързо и нито едно препятствие не ни забави, така че лодката ни настигна другата, в която се намираха конете ни.

В продължение на два часа плавахме заедно. Тогава пред нас на хоризонта се очерта сива ивица — брегът приближаваше. И този път бях успял да преодолея премеждията по пътя си, но въпреки това съвсем не се заблуждавах. Оберон и съучастниците му положително нямаше да ме оставят на мира.

Каква ли беше тяхната цел?

Как бе възможно толкова различни същества да съжителствуват на една планета? Кой задоволяваше нуждите им? Какви бяха стремежите им? Имаше толкова загадки за разрешаване.

Исках незабавно да науча нещо повече за следващия ни престой и отново заразпитвах Юон:

— Кажи ми, приятелю, какво знаеш за страната, където отиваме?

— Тези земи принадлежат на крал Градлон, който царува над град Ис. Но в действителност дъщеря му, прекрасната Даю, има пълна власт над него. Тя е и фея, изкусна в магьосничеството, която умее да усмирява океана. От своята майка Малгвен, умряла при първото си причастие след раждането й, е наследила един вълшебен кон на име Морварк, който може да препуска по вълните като по ливада, дори и при най-силна буря. Често принцесата тръгва на дълги разходки, отдавайки прекрасното си тяло на океана. В замяна на това ощастливеният й любим подарява на град Ис богатства, които крие в дълбините си. Със своето вълшебство Даю издигнала огромна стена, която обгражда града от всички страни, освен към морето. Там една бронзова врата затваря дигата. При прилив вратите се отварят и водата прониква в басейна. Ако приливът е висок, ги затварят, да не би водите да залеят града, после отново ги отварят при отлива. Бардовете разказват също, че гостите на Даю, чествувани и ограждани с внимание при пристигането им, не напускат живи този прокълнат град. Повярвай ми, за нищо на света не бива да отиваме там…

— Бихме ли могли да се отбием от този път?

— Уви, вече е твърде късно… Океанът винаги отвежда при Даю моряците, които са имали нещастието да се приближат до Ис.

Аз го слушах внимателно и скоро си дадох сметка, че говореше истината. Действително се бе появил силен вятър, след което мощно течение грабна лодките ни и въпреки всичките ми усилия, не успях да променя посоката.

Няколко минути по-късно преминахме през бронзовите врати и двете ни лодки спокойно се подредиха край градския кей.

Тогава вратите се затвориха.

Още веднъж попаднах в капан!

Очакваше ме пъстра тълпа. В първата редица стоеше старец със силно набръчкано лице и корона на главата. Нямаше съмнение — това бе крал Градлон. От дясната му страна, връз горд, чер като дявола кон се бе изправила красавица с дивна хубост, с великолепно порочно лице — принцеса Даю.

Щях ли след Николет и сирените да се оставя да бъда уловен в чувствения капан на ръцете с цвят на слонова кост, на злодейката магьосница?

— Бъдете добре дошли, благородни рицари! — проговори с топъл глас дяволицата. — Каква радост е за нас да посрещнем в нашия град Ис Окасен дьо Серн и Юон дьо Бордо! Считам, че пътуването ви протече твърде бурно. Ще ви бъде ли приятно да дойдете в двореца, за да се насладите на заслужен отдих?

„Какво великолепно създание! — помислих си аз. — И колко жалък шпионин съм аз. И най-незначителните ми действия и жестове изглеждат познати на всички и господарите на този приказен свят се забавляват с мен като с дете…“

След това продължих на висок глас:

— За нас ще бъде чест да празнуваме в такова знатно общество… Все пак желанието ни беше само да преминем през този толкова прочут град. Трябва да направя едно много дълго пътешествие и ми предстоят неотложни дела.

Даю сбърчи вежди и отговори с властен тон:

— О не, рицарю! Нима искате да ни оскърбите? Никога нито един пътник не е прониквал тук, без да е бил приет най-гостоприемно в двореца на крал Градлон. Утре ще отпътувате, ако вашето желание е такова.

С високомерния си вид, сочни устни, орлов нос и абаносови коси тя действително имаше с какво да завърти главата на който и да е нормално устроен мъж и така, аз се оставих да бъда съблазнен.

— Да бъде волята ви, благородна госпожо. Нямам никакво желание да противореча на такава съвършена красота.

За да бъда искрен, трябва да призная, че несъгласието ми беше половинчато. Това насилствено гостоприемство рискуваше да свърши зле, но може би щеше да ми помогне да проникна в тайните на тази странна планета. Освен това Даю беше толкова красива…

Една вечер в нейната компания сигурно не би била лишена от привлекателност. Наистина съществуваше и Николет, но само при вида на прекрасната принцеса човек забравяше всички други жени. Толкова завладяващ бе чарът, излъчван от нея. Невъзможно беше да се устои на изкушението.

Също като мен Юон изглеждаше покорен и въобще не възрази.

Малко по-късно, яхнали конете си, ние минавахме по улиците на Ис.

Този град беше наистина най-разкошният и най-многолюдният от всички, през които бях минал досега. Гражданите, които с почит се кланяха по пътя ни, носеха дълги златни огърлици, а пръстите им бяха обсипани със скъпи пръстени. Къщите изглеждаха удобни и добре обзаведени, но въпреки това всичко, общо взето, имаше примитивен изглед.

Нямах много време за повече наблюдения, защото принцесата не ме оставяше на спокойствие и непрестанно ме разпитваше за целта на нашето пътуване и за страната, от която се смяташе, че идвам. Крал Градлон от своя страна, изглежда, се грижеше за Юон и те си разменяха шеги, смеейки се с цяло гърло.

Накратко, оказаният ни прием беше много сърдечен, оставаше да научим как щеше да завърши всичко това. Желаех да разбера също по какъв начин Даю бе успяла да научи за пристигането ни. Вероятно тя поддържаше добри отношения с морския народ, това отговаряше на разказаното ми за Ис. Мирните му граждани, изглежда, бяха всъщност свирепи корсари, ограбващи всичките кораби, преминаващи покрай техните брегове, убиващи пътниците, за да плячкосат богатствата им.

Кралят и неговата дъщеря желаеха с любезността си да приспят нашето недоверие и, бога ми, не се справяха зле.

По великолепие дворецът надминаваше всичко, което бях успял да видя по време на различните ми пътувания из галактиките. Самият Калапол би изглеждал сив в сравнение с него. Най-много се възхищавах от безбройните статуетки, изваяни от корал, но имаше също и украшения от слонова кост и купища странни предмети, изсечени от малахитови или лазуритови блокове.

Очакваше ни трапеза, огънала се под тежестта на лакомствата. За всеки сътрапезник имаше по един златен потир, а съдовете бяха сребърни. През аквамариновите гарафи се виждаше ликьорно вино, в което светлината се пречупваше с прекрасни отблясъци.

Аз седнах между краля и Даю, а Юон се настани от дясната страна на Градлон.

Дълго пирувахме, така риби и раци отстъпиха място на късове от дивеч, след това на златисто печено. Баядерки или жонгльори ни развличаха с непрестанно подновяващи се изпълнения. Ала очите ми виждаха единствено моята съседка, която беше колкото любезна и красива, толкова и сладкодумна.

В разговор с нея научих, че наблизо нямало никакъв друг град. Принцесата ми призна също, че жителите на Ис всъщност никога не работели — океанът им давал всичко, което биха могли да пожелаят.

За сметка на това ми беше невъзможно да установя какви отношения поддържаше кралят с джуджето Оберон. Името му предизвика усмивката на Даю, която, изглежда, не се страхуваше от него. Тя ми обясни само, че царувал на континента, разположен от другата страна на океана, но изобщо не се занимавал с живота в морето. Затова пък ми разказа за едно трето лице, имащо права над всичко, което се намира под земята и в сърцето на планината. Наричаше се Водан.

И така, малко по малко загадката на тази планета се изясняваше. Джуджето Оберон царуваше над живите същества по гори, ливади и кории. Даю беше пълновластна господарка над океаните и морските създания. Третото същество, все още непознато за мен, бе получило при подялбата дълбините на глобуса.

Следователно всеки от тях имаше приблизително еднаква мощ. Кой всъщност притежаваше инсталациите, позволяващи създаването на андроиди и различни апарати, чиято висша класа на техниката ме възхищаваше? Все още не знаех това.

Още не бях успял да посетя Обероновия град в облаците — без съмнение някакъв гигантски летящ уред, но бях убеден, че Даю притежава някъде много усъвършенствувани машини и инструменти. Наистина стаите в двореца съвсем не бяха осветени с факли, както в замъка на гиганта. От стените се излъчваше силна светлина от рода на флуоресцентната. Що се отнася до вратите на пристанищния шлюз, за тях бе необходима особено мощна апаратура, за да могат да се движат при огромната си тежест.

Наумих си да извърша тайни проучвания в града. Това несъмнено нямаше за нищо да ми послужи, защото повелителката на океаните вероятно ползваше огромните площи на континента, за да укрие там машините, на които се крепеше нейната власт.

Погълнат от мислите си, бях престанал да се грижа за прекрасната принцеса, в което тя ме упрекна. Тогава аз й зададох един объркващ въпрос:

— Разказаха ми странни неща за град Ис, някои твърдят, че всеки жител притежавал по един дракон, който се подчинявал единствено нему и носел на господаря си богатствата от пленените кораби. Нещо повече, злите езици говорят, че нито един от гостите на принцеса Даю не е напускал жив този град. Кое е за вярване в тези приказки?

Даю ме стрелна дяволито с черните си очи. Наведе се към мен и почти докосна страната ми с устните си, после остана така за миг, гледайки ме право в очите.

Тази жена дълбоко ме вълнуваше. Облеклото й се състоеше от два прозрачни воала, пъстроцветни като крилата на водно конче. Дългите й черни коси ухаеха, а ароматът на редките благовония, с които щедро бе обляно тялото й, ме главозамайваше.

— Смяташ ли да останеш безразличен към мен, красиви чужденецо? — прошепна тя в ухото ми. — Пожелаеш ли, и Даю ще бъде твоя… Ела при мен тази нощ, твоята стая е близо до моята.

Предложението не ме изненада много.

То подхождаше на поведението на принцесата, която бе сторила всичко, за да ме съблазни. Уви, любовниците на повелителката на океана, прекарали една нощ с нея, не надживяваха върховното си щастие.

Но алабастровите ръце около врата ми, свежият дъх и алените устни ми пречеха да мисля за нещо друго освен за тази прокълната богиня. Какво би могъл да направи в такъв случай един нормално устроен мъж, пращящ от здраве?

Почти не на себе си аз се чух да изричам:

— Даю, любов моя, ще дойда… Не ме карай дълго да страдам, изпитвам такова желание да те притисна до себе си, да целувам устните ти, да чувствувам тялото ти до моето…

— Не се страхувай от нищо, Окасен. Ти успя да ме накараш да тръпна от желание. Нощта ни ще бъде прекрасна, до утрото ще принадлежа единствено на теб. Ще прекараме чудни часове.

Жалка човешка природа! Това сладострастно създание напълно ме покоряваше. Не бе отговорила на въпросите ми и знаех също, че с настъпването на утрото тя нямаше да намери покой, докато не ме унищожи по някакъв коварен начин, но бе невъзможно да й устоя.

Сега истински се надсмивах над Оберон, Водан и Кампъл. По дяволите мисията ми! Ако добрият Пантозер беше до мен, той щеше да ми помогне да устоя на тази адска жена, но уви! Единствен другар ми беше рицарят Юон, а той нещастникът, изглежда беше достатъчно погълнат в ухажване на една от придворните на Даю, за да мисли трезво.

Краят на пиршеството премина като сън.

Впрочем не бях нито гладен, нито жаден. Баядерките с голи гърди и с нанизи от перли около кръста се подрусваха пред мен, но ми бяха безразлични. Една-единствена цел стоеше пред мен сега — Даю, принцесата с абаносови коси и сатенена кожа, чието гъвкаво тяло ме влудяваше.