Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (4)

Глава IV

Този път придворният декоратор бе проявил малко повече въображение. Вратата беше украсена с превъзходна глава на медуза, чиито пипала се виеха във всички посоки. Това ми се стори в известна степен детска работа, защото за да се измъкна от призрачните рицари, от стрелеца, от косачите и от марионетките, бълващи огън, означаваше, че притежавам значителни сили. Такива дреболии не можеха да ме развълнуват. Сноп лазерни лъчи постави край на тази малка хватка и отведнъж премахнах препятствието.

След тази в известен смисъл мелодраматична серия, аз бях подготвен за всичко, но не и за видението, което изникна пред смаяния ми поглед.

Пред мен се появи прекрасна млада жена с много дълги руси коси.

Единствено златните вълни на нейната коса покриваха тялото й. Верижка спъваше нежните й нозе.

— Боже! — изръмжа Юон, с което ме накара да подскоча. — Ако не бях съпруг на красивата Есклармонда, която надминава всички останали жени по красота, щях да се закълна, че това е най-лъчезарното от всички създания!

Внимавах да не противореча на другаря си, защото никога не бях виждал толкова добре сложено момиче. Сирените притежават високо реноме в Конфедерацията. И все пак те нямаха чара и изтънчеността на това грациозно видение. Стигнах дотам да желая това да не бъде само призрак.

— Господ да ви пази, девойко — рекох аз. — Съвсем не съм очаквал подобна среща в този край. Бих ли могъл да ви запитам коя сте?

Тогава нежното създание повдигна към мен светлите си очи и видях, че те бяха замъглени от сълзи и приличаха на два аквамарина.

— Ваше величество — заяви тя с напевен глас, — казвам се Николет. Баща ми беше убит от страшния великан, господар на този замък. Оттогава аз съм пленница. Единствено смъртта на това чудовище би могла да ми върне свободата. Вие току-що преодоляхте тежки изпитания и това ми даде малко надежда. Уви, никога няма да се доберете до този демон, чиято сила е равна на силата на петима мъже! Страхувам се, да не загинете заради мен и затова плача…

Все още не знаех дали не бях жертва на хипнотично видение и мълком се помолих моя микромагнетоскоп, който регистрираше всичко, което виждах, да съхрани неувяхващ образа на прекрасната Николет. Честна дума, бях омаян като младеж! Насмалко не се хвърлих в нозете й, заклевайки се във вечна любов…

Не знаех какво да кажа, но смелият Юон ме спаси от смущението ми като възкликна:

— Изтрийте сълзите си, мила госпожице! Окасен дьо Серн е могъщ чудотворец. Неговото вълшебство ни позволи да стигнем до тук. Що се касае до мен, аз твърде умело боравя с оръжия и не се страхувам от вашия прословут великан!

— Този благороден рицар има право. И дума не може да става да изоставим такава невиждана красота в ръцете на ужасното същество. Юон дьо Бордо и аз самият даваме клетва да ви освободим.

При тези думи не можех да не си помисля за наставленията на Тортобаг. Там, където се намирах, можех да очаквам всичко. Господарите на тази планета, изглежда, държаха да останат неизвестни. Сондите ни не бяха успели да изпълнят предназначението си. Всички хитрости щяха да са добре дошли за тях, само да ми попречат да изпълня мисията си.

Това хубаво момиче се появи, сякаш за да ме задържи. През всички времена жените са играли главна роля за съблазняването на героите, тръгнали да търсят приключения. И така аз трябваше да проявя бдителност и да не се оставям да бъда покорен от нея. Лесно беше да се каже, ала доста по-трудно да се осъществи, защото Николет беше много красива и будеше желания…

Във всеки случай сега беше невъзможно да отстъпя. Заклел се бях да се сражавам за нея и дума не можеше да става да наруша клетвата си.

Между другото, младата дама ме беше хванала за ръка и внимателно ме водеше из лабиринтите на замъка.

Заредиха се стълбища и коридори.

По пътя забелязах скъпи гоблени и ценни предмети, плод на грабежите на великана. Затова пък не видях нито един апарат, свидетелствуващ за някаква напреднала техника. За осветяване се използваха насмолени факли, закрепени на стенни поставки. Грамадни цепеници горяха напразно в огромнте камини, тъй като по дебелите зидове се стичаха струйки влага. Сигурно тук не беше приятно да се живее, особено през зимата!

Странно — не срещнахме никого. Слугите, ако имаше такива, сигурно си стояха на топло в кухните, доверявайки се на бдителността на стражите, поставени по крепостните стени.

Така достигнахме до централната кула. Висящ мост я отделяше от останалите постройки. Двама въоръжени мъже, толкова непривлекателни, колкото и тези, които бяхме срещнали, стояха на пост. Щом ги съзря, Юон извади сабята си, но глухарите останаха неподвижни, подпряни на пиките си — присъствието на Николет вероятно ни служеше вместо пропуск.

Въпреки всичко не биваше да се доверяваме. Излизането сигурно щеше да бъде по-трудно от влизането и затова аз внимателно потърсих мястото на механизма, служещ за спущането на решетката и висящия мост.

Безкрайна виеща се стълба ни отведе до поредица кръгли стаи. В последната, на върха на кулата, ни очакваше тукашният господар.

Този великан сякаш беше излязъл направо от някакъв кошмар. Беше поне един път и половина по-висок от мен. Дългите му черни коси, сплетени на слепоочията, очевидно от много време не бяха виждали гребен, толкова бяха сплъстени. Носеше нещо като превръзка, скроена от животинска петниста кожа. Тялото му беше защитено с ризница от обли метални пластинки, гъсто зацепени една в друга. Тежка сабя висеше на пояса му. Гравирани наколенници покриваха пищялите му.

Имаше особено неприятен израз на лицето, откриващ дълги, пожълтели кучешки зъби.

В дясната си ръка държеше потир, изсечен от човешки череп, със столче от парче бедрена кост, обкована със златен диск.

Стаята беше мебелирана с ужасно лош вкус. Подът беше постлан с кожи вместо с килими. Масите бяха отрупани с множество скъпоценни предмети, а стените — покрити с колекции от разнообразни оръжия.

Във всичко това имаше нещо театрално и приличаше по-скоро на декор, отколкото на обикновена стая.

Питах се откъде, все пак, се беше взел този великан. На някои планети живееха раси от гиганти, но те образуваха многолюдни племена и в най-общи линии бяха елиминирали хората с нисък ръст. Тук нямаше нищо такова — това същество, изглежда, бе някаква аномалия, почти анахронизъм. За мутация ли се касаеше или за андроид?

Още една нова загадка за разрешаване…

Явно Великият съвет ме глезеше, изпращайки ме на разузнаване в тази планета! Тук не се налагаше да размишлявам. След като ни изгледа презрително, великанът захвърли чашата на земята и извади сабята си, след това изрева с гръмовен глас:

— Това са значи червеите, които дръзнаха да проникнат в прокълнатия замък. Кои сте вие впрочем?

— Васал — отговори моят другар, — аз съм Юон дьо Бордо. Сигурно си чувал да се говори за моите подвизи и сигурно знаеш, че Оберон ми оказва чест с приятелското си отношение към мен.

— Да, чувал съм да се говори за теб, както и за това проклето джудже! Изглежда, то е подпомогнало с вълшебството си, за да проникнете през охраната на този замък. Малко хора са достигнали до мен. А твоят другар ням ли е? Нека каже името си, защото аз не се сражавам с непознати.

— Аз съм Окасен дьо Серн — чужденец в тази страна — заявих аз. — Лъжеш се, като си мислиш, че Оберон ни е помогнал. Единствено с моите чудодейства успяхме да преодолеем препятствията по пътя си.

— Вълшебник! Добре тогава! Това много ми се нрави, защото и аз също имам някакъв талант в тази област. Съвсем добросъвестно трябва да те предупредя, че моята вълшебна ризница не пропуска нито един удар, макар и нанесен със сила, десет пъти по-голяма от твоята.

„Все този дразнещ анахронизъм, помислих си аз. Жителите на тази планета, изглежда, доста са изостанали и притежават, вероятно без да подозират, изключително усъвършенствувани машини. Разбира се, те съвсем доверчиво обясняват всичко с магията! Сега обаче това същество е с енергиен екран. Но няма значение, имам достатъчно прибори в чантата си, за да го сразя.“

След това продължих гласно:

— Това съвсем не ме плаши! Твърде съм изкусен в тази област и твоята ризница изобщо няма да ти послужи. И така, ще се сражавам сам срещу теб. Но кажи ми първо името си.

— Казвам се Яростния — рече великанът, грабвайки един кръгъл щит, — и никога не ще можеш да се похвалиш, че си ме победил; помоли се на твоя бог, ако имаш такъв! Дързостта и лудостта ти те доведоха дотук, но не ще излезеш жив!

След тези думи той зае отбранителна поза и започна да върти в ръка тежкия си меч, за да ме сплаши. Пребледняла като платно, Николет ни наблюдаваше с ръце, събрани за молитва, за да ме запази.

А Юон с ръце на хълбоците очакваше в качеството си на познавач първото кръстосване на оръжията.

Съвсем не държах да атакувам с меча си този демон, чиято сила далече надминаваше моята, затова извадих лазерния си пистолет и стрелях.

Мощният заряд се стовари върху ризницата му, без да засегне Яростния, сетне се прицелих в лицето му, но също безуспешно.

Тогава великанът избухна в глух смях и изръмжа присмехулно:

— О, ти, сине на вещица, твоите магии май не струват пред моите! Бих желал да узная как изпущаш тази вълшебна светлина. Жалко, че тайната ти ще потъне в мрака на твоя гроб.

Щом изрече тези думи, той се нахвърли върху мен, удряйки, както свари. Силата му беше такава, че сигурно би разсякъл пантоф надве! Възползвах се от по-голямата си ловкост, за да отстъпя, като се стремях по-скоро да го избегна, отколкото да го поразя. Междувременно включих енергийния си екран. Тогава спрях да се отклонявам и застанах срещу него. Държейки с две ръце големия си меч, Яростния се приготви да разсече шлема ми. Удряйки с всички сили, той изрева, но за голямо негово нещастие аз излязох невредим от тази атака.

— Малко ме е грижа, че си толкова едър и силен! — присмях му се аз. — Гледай! И най-съвършеното острие не може да проникне в магическия кръг, който отвсякъде ме обгръща. Все още ли вярваш, че победата ти ще бъде толкова лесна?

Великанът изглеждаше леко объркан. Николет се обнадежди. Сега тя ме гледаше с усмивка.

Въпреки това бях в безизходица. Противникът ми не можеше да ме докосне, но и за мен също бе невъзможно да го достигна със сабята си.

Известно време се въртяхме, оглеждайки се един друг. Яростния се опита безуспешно да пробие защитата ми с върха на огромния си меч.

Размишлявайки, и аз от своя страна търсех някаква хитрост, за да го сразя. Това продължи няколко минути, докато ми хрумна една идея. Ризницата му не пропускаше материални предмети, но въпреки това не би трябвало да е непроницаема за вълните и в частност за гравитационните вълни.

Спокойно бръкнах в чантата си и насочих към Яростния поток от десет „G“.

Движенията му моментално станаха изключително бавни, сякаш беше залян със смола. Оръжието му натежа толкова, че скоро той го изпусна върху плочите. Тогава аз увеличих мощността на излъчването до петдесет „G“.

Отведнъж великанът падна на колене задъхан, сякаш премазан от тежестта на собствената си ризница.

— Предател! — изръмжа той. — Ти спечели! Без магията си никога не би могъл да ме победиш. Остави ме жив и ще ти дам всичко, което пожелаеш.

При тези думи той се свлече на земята, като разтърси пода под себе си. Приличаше на охлюв, пълзящ по пода.

Сега, след като не представляваше повече никаква опасност, не можех да го упрекна в нищо и великодушно заявих:

— Е, добре! Съгласен съм! Първо ти ще освободиш красивата Николет, като й върнеш онова, което си й отнел…

— Кълна се повече никога да не й преча!

— Думата ти сигурно не струва много, но страхът от едно заслужено наказание ще ти попречи да продължиш да грабиш. А сега ми кажи как бих могъл да отида в Монмюр — града на Облаците?

— Искаш да видиш това смешно джудже ли? Правя ти голяма услуга! Знай, че то е придобило силата си от феите, които са присъствували при раждането му, защото е син на Морган. Именно те са го дарили с всичките тези умения или поне така говорят. Една от тях била недоволна и го превърнала в джудже. Останалите пожелали да облекчат тъжната му участ и го дарили с необикновени способности, които несъмнено надминават твоите. А това означава, че от него няма да се отървеш толкова лесно, колкото от мен, и това ме радва предварително!

— Няма смисъл да се мъчиш да ме плашиш! Говори или ще те смажа като червей!

След тези думи, аз леко увеличих напрежението и това го принуди да придържа с ръка отвратителната си червендалеста мутра.

— Не! Спри… — изстена той. — Понеже толкова държиш, слушай как ще го достигнеш. Ще трябва да напуснеш този остров и да прекосиш морето. Океанът е населен със страхотни чудовища, които трудно ще победиш. Самият аз съм безсилен срещу тяхната ярост. Ето защо ти ще трябва да спечелиш благоволението на един морски дявол, получовек-полуриба, който умее да ги усмирява. Предложи ли ти, смело го яхвай и той ще те отведе здрав и читав на другия бряг. Там ще те чакат нови изпитания, но повече не бих могъл да ти разказвам, защото никога не съм ходил.

„Ето сега и един мутант, рекох си аз наум. Определено, тази планета не спира да ме изненадва…“

После, тъй като великанът изглеждаше искрен, аз намалих напрежението и му заповядах да свали вълшебната си ризница. Така щеше изцяло да зависи от моето благоволение. Впрочем приятелят ми Юон стоеше на стража и както сам казваше, разбираше от великани. Бях успял да си изясня поне едно нещо — бях установил, че великанът не е нито робот, нито мутант. Биологичните ми сонди бяха установили хромозомната му самоличност, касаеше се чисто и просто за синтетичен андроид, съставен изцяло от гоподарите на тази планета! Това беше ново доказателство за тяхната забележителна технология и ме караше още по-нетърпеливо да очаквам запознанството си с тях.

Докато другарят ми, със сабя в ръка, придружаваше победения до вратата на кулата, аз внимателно проучих ризницата му. Както очаквах, в нея бе монтирано електронно устройство, образуващо защитно поле.

Като приключих с това, аз се посветих на красивата пленница, желаейки да установя по-близко познанство.

Благородната девица беше излязла от стаята, следвайки Юон и великана. След малко я видях да се връща. Но сега бе облечена с пищни одежди, дълга кадифена рокля, върху която косите й се спущаха на златни вълни.

Намирах я още по-привлекателна, ако това изобщо беше възможно. Толкова хубост и грация едновременно създаваха рядко съвършенство. Това ме накара дълбоко да въздъхна. Не можех да я ухажвам и още по-малко да я отведа със себе си, ако един ден се върнех в Калапол.

Не бях виждал още Николет толкова весела.

Радост озаряваше лицето й, защото най-после бе освободена от демона, в чийто плен бе живяла. Тя ми се усмихна лъчезарно, хвана ме за ръка и ме поведе към долния етаж, където ни чакаше богато наредена трапеза.

Скоро и Юон се присъедини към нас и докато слугите пренасяха богатото по царски угощение, ние весело се разприказвахме.

— Никога не съм ял толкова много, господарю, дори и в моя град Бордо! С теб и най-лошите премеждия завършват винаги като в приказка! Яростният, който опустошаваше този край, замина далече със своите демони. Тази благородна девица вече спокойно ще управлява замъка. Липсва й само съпруг… И вярвайте ми, познавам доста благородници, които ще бъдат очаровани от подобна неочаквана награда.

— Прав си — въздъхнах аз. — Никога, дори и в моята далечна страна, не съм бил така добре угощаван, в толкова приятна компания.

— Тогава защо се колебаеш? — извика Юон, разгорещен от виното. — Един странстващ рицар като теб все някога ще трябва да се установи някъде. Никъде не ще намериш по-гостоприемна девица, без да говоря за дивната й красота.

Обляна в руменина, Николет сякаш пиеше тези слова. Изведнъж се улових, че мечтая. Вместо да скитам от планета на планета, аз щях да намеря тук щастлив и мирен живот…

Много скоро обаче си спомних за моята мисия. Трябваше да я изведа до щастлив край. Може би след това бих могъл да се установя тук и да се оженя за нежната Николет… Затова и отговорът ми беше уклончив:

— Вярно е, че твърде ме блазни да остана до края на живота си в този замък — уверих го аз. — Но аз съм предан до гроб на моя крал, който ми заповяда да се свържа с господарите на тези земи, за да узная какви са техните намерения и по възможност да подпиша с тях съюзнически договор. За голямо мое съжаление, не бих могъл да изменя на честта си. По-късно, може би, когато ще съм изпълнил дълга си, аз ще дойда и ще запитам нашата прекрасна домакиня, дали приема моите почести. Засега нямам право на това…

Тези думи сякаш натъжиха красивото дете. Сълзи замъглиха нежния й поглед и тя промълви:

— Ваше величество, вие ми поднесохте най-ценния дар: свободата. И аз ще ви бъда навеки предана. Далеч съм от мисълта да ви карам да забравите вашия дълг. Но все пак знайте, че ще ви чакам до последния си дъх.

При тези думи тя бързо излезе от стаята, като триеше тайно сълзите си.

— По дяволите, друже, сърцето ти сигурно е твърдо като камък, за да се откажеш от такова владение! — викна Юон дьо Бордо. — Разбира се, възхищавам се и на честността ти. Един рицар никога не бива да престъпва клетвата и твоята мисия стои на първо място, пред любовта на тази красива госпожица. Дано не съжаляваш за това! Що се отнася до мен, това изобщо не променя нещата. Ще бъда с теб, докато имаш нужда от моята помощ.

Беше станало късно и ние напуснахме залата, където бяхме пирували, като последвахме слугите с факли, които ни отведоха до стаите ни.

Юон ми пожела лека нощ и аз отворих вратата на стаята, определена за мен.

В камината гореше силен огън, но вътре не се виждаше много добре, стаята тънеше в полумрак. Не я разгледах подробно, защото след всичките премеждия умирах за сън. Тъжен, аз се готвех да си лягам и се питах, какво ли ме очаква на другия ден, когато някой почука на една тайна врата, която не бях забелязал. Включих предпазливо енергийния си екран и отворих. Каква изненада! Красивата Николет стоеше пред мен в съвсем леки нощни одежди… Бе толкова ослепително свежа, млада и красива, че дъхът ми направо спря. Направих й знак да влезе, после я попитах какво я води при мен.

Отговорът й напълно ме обърка.

— Ваше величество — каза девойката, изчервявайки се, — според обичая в моя край, аз трябва да отговоря на желанието на рицаря, който ме е освободил… Дори и ако моят смел повелител не желае да се ожени за мен.

— Това е твърде странен обичай — отговорих изненадано аз. — Знайте, че вие с нищо не сте ми задължена! А законите, които са в сила в страната, от която идвам аз, по нищо не приличат на вашите, поне в това отношение. Бих се ненавиждал, ако трябва да злоупотребя с вас по този начин!

— Означава ли това, че изобщо не ви харесвам!

— Далече съм от тази мисъл! — поривисто отвърнах аз. — Никога през целия си живот не съм срещал толкова съвършена девойка и моето най-съкровено желание е да остана завинаги с вас. Уви! Моята мисия ми забранява да позная това щастие.

— Напълно ви разбирам и въпреки мъката, която изпитвам, съвсем не бих желала един толкова храбър рицар да наруши клетвата си. И все пак обетите, които сте дали, не ви пречат да прекарате тази нощ заедно с мен…

Думите й ме разкъсваха. Бих дал всичко на света, за да прекарам няколко щастливи часа в нейните обятия, но трябваше непрекъснато да мисля за задълженията си на офицер от въздухоплаването, а знаех добре, че веднъж отстъпил пред изкушението, щеше да ми бъде трудно да изоставя Николет!

Обичах я с цялото си сърце, но ми беше забранено да позная с нея желаните щастливи мигове. Неочаквано реших:

— Добре, така да бъде! — казах аз. — След като обичаят е такъв, аз ще постъпя така. Знайте все пак, че не правя това, за да се възползвам от няколкото мизерни часа щастие. В името на всичко най-свято, което притежавам, аз се заклевам да се завърна веднага щом е възможно и да завърша дните си с вас!

Изведнъж Николет се преобрази. Тя се усмихна лъзечарно и се приближи към мен. Взех я в обятията си и страстно я целунах, почти забравил за какво бях дошъл на тази проклета планета.

Но не й бях казал цялата истина. Бе долно да я мамя по този начин, а не желаех да рискувам и да изоставя всичко заради нея. Без съмнение щях да се върна тук по-късно, но само при положение, че изпълнех мисията си. Докато я притисках в обятията си и целувах сатенената кожа на врата й, аз неусетно включих хипносугестора.

Малко подир това прекрасното дете, излегнало се в ложето ми, се усмихваше, шепнейки моето име.

Не бях в състояние да понасям повече тази гледка, затова се втурнах към скъпоценната си чанта, за да взема хапче за сън. Докато Николет продължаваше да бленува в измамното ми присъствие, аз се излегнах върху някаква животинска кожа и потънах в дълбок сън.

Никакъв призрак не смути нашия покой.

На другия ден Николет мълчаливо протегна ръце към мен, усмихвайки се, целуна ме и прошепна в ухото ми:

— Моя нежна любов, аз съм безкрайно щастлива. Навеки ще помня тази прекрасна нощ. От днес нататък аз ще живея единствено в очакване да се завърнеш.

Не отговорих нищо, само отвърнах на нейната целувка. След това отидохме при Юон. Той ме погледна съучастнически и ме запита дали не съм твърде изморен, за да продължим ездата.

Налагаше се да тръгвам, въпреки голямото ми желание да остана в компанията на моята нежна любима. Но обявих, че се чувствувам напълно във форма.

И така, след една особено богата закуска, яхнахме конете си и пришпорвайки ги, прекосихме подвижния мост.

Дълго виждах Николет как ми маха за сбогом от високата кула. Знаех, че по прекрасното й лице се стичат сълзи. Не се съмнявах също, че може би никога вече нямаше да я видя, и не съжалявах, че употребих хитрост, за да й създам илюзията за една щастлива нощ…

Между всичките премеждия, срещнати досега на тази странна планета, последното беше единственото, при което едва не се провалих.

Не ставаше дума за някаква клопка, поставена от владетелите на тази измамна звезда, в случая бях загубил прекрасни часове.

Юон се отнесе с уважение към моето мълчание. Той разбираше тъгата ми и ме остави с мислите ми.

Въпреки това, след известно време, виждайки, че съм все така мрачен, той проговори:

— Какво смяташ да правиш, приятелю? Все още ли искаш да отидеш в Монмюр и да се срещнеш с Оберон?

— Разбира се! — възкликнах аз. — Единствено заради това съм тук. Вярваш ли, че щях да изоставя Николет, ако нямах сериозни причини?

— Е добре, в такъв случай ще прекосим морето, а това вече е едно трудно начинание, защото там има страхотни чудовища, които нападат всички моряци. Надявам се, че морският дявол ще се яви на срещата, в противен случай ще ни се наложи още веднъж да се доверим на силата на твоите вълшебства.

Тези думи ме върнаха към действителността. Всъщност моите анти „G“ бяха в състояние да ми помогнат да премина през това препятствие. Но тогава трябваше да изоставим конете, които се оказаха съвсем подходящи, за да се придвижваме из тази изостанала страна.

Историята за тритона, която ми разказа великанът, ми се струваше малко вероятна, но на тази планета всичко можеше да се случи.

— Кажи ми, ти срещал ли си такива морски дяволи? — подхванах аз.

— Разбира се — увери ме Юон. — Навремето бях прибегнал до услугите на един от тях, наречен Малаброн. Оберон ми го беше изпратил и той ме отведе на сигурно място.

— В такъв случай би трябвало в подводни градове под вълните да живее цял народ.

— Възможно е, защото те знаят да управляват морските създания и без съмнение ги използват, както ние кучетата и конете. Вероятно живеят в тези пещери. Говори се дори, че там имало несметни богатства. Но тези дяволи, изглежда, не са много на брой, защото се срещат в изключителни случаи.

— Винаги ли ги е имало, или отскоро са се появили?

Другарят ми направи неопределен жест.

— Нямам представа… Струва ми се, че нашият създател ни е заченал всички едновременно, но не бих могъл да го потвърдя.

— А знаеш ли как изглеждат чудовищата, за които говориш?

— Благодаря на небето, че никога не съм имал работа с тях! Говори се, че приличали на големи змии и че с огромната си уста можели да погълнат цял кораб. Нищо повече не знам за тях.

Отново се замислих. Струваше ми се нормално да се произвеждат андроиди като Яростния, дори и мутанти — поучовеци-полуриби като тези прехвалени дяволи. Въпреки всичко тези морски змии ме озадачаваха с размерите си. Трудно можех да си представя подводна биологична лаборатория, където се развъждат такива същества. Какъв беше смисълът на всичко това? Без съмнение, рационалното експлоатиране на една планета изисква щото и океаните да бъдат използвани. Оттук и този народ от тритони, но аз бях успял да установя, че владетелите на тези континенти и океани твърде малко се интересуваха от екологичните и индустриални проблеми.

Нищо от видяното досега не говореше за някакво разумно устроено общество.

Срещаха се императори, рицари и благородни девици, великани, магьосници и всичко преминаваше като в сън, без никаква връзка с етиката на Конфедерацията.

Всъщност това, което виждах, сигурно беше чиста фантазия.

Моите апарати обаче ми изглеждаха точни, не бях под хипноза и затова всичко, което виждах, беше реално, макар и ирационално…

Налагаше се да приемам събитията такива, каквито са, без да се стремя да ги разбирам.

Накрая, след тричасова езда, ние достигнахме нашата цел. Пред нас, додето поглед стига, се простираше океанът, пуст, без никакви плавателни съдове, нито мутанти от какъвто и да е вид.

Пътят ни отведе до просторен плаж със ситен пясък, където вълните се плискаха и тихо отшумяваха.

Оставаше ни да чакаме благоволението на морския народ.